Антъни Бруно
Лоши типове (20)

19.

В главата на Гибънс се въртяха какви ли не мисли, докато пътуваше на юг по магистралата „Гардън Стейт“. Беше се запътил към апартамента на лелята на Тоци в Блумфилд. Следобедът направи опит да му се обади от един автомат на Бродуей, но никой не отговори, така че сега отиваше да го намери. Трябва да му каже какво е открил, а после да решат как ще действат.

Лицето на Кини го преследваше като натрапчивата миризма от изгорял барут. Кини — преуспяващият младок. Кини с неговия изящен стар джобен часовник от злато. Кини — Хуна. Кини — касапинът. Дяволът вече имаше лице и Гибънс го виждаше навсякъде, където се обърнеше.

Той прекара по-голямата част от следобеда в библиотеката, като си убиваше времето с досиетата, които бе поискал от Хейнс, загледан невиждащо в екрана, и се чудеше как да подходи към тази ситуация. Помисли си дали да не каже на Айвърс за Кини, но не разполагаше с непоклатими доказателства. Съществуваше възможността да отидат при Джо Лукарели и Сабатини Мистрета в затвора и да поискат от тях да свидетелстват срещу Кини, но на сътрудничеството им не можеше да се разчита със сигурност, пък и показанията на осъдени гангстери лесно щяха да бъдат поставени под съмнение от един добър адвокат. А отгоре на всичко, въпреки че на Мистрета и Лукарели им бяха показали главите, доколкото му беше известно, нито един от тях всъщност не беше видял с очите си как Кини е заколил Ландо, Блейни и Новик.

Знаеше по кой начин ще иска да действа Тоци, но това нямаше да бъде правилно. Екзекуцията на Кини щеше да го превърне в обществен герой, но щеше да премахне единствената им сигурна следа към Ричи Варта.

Изнудването беше друга възможност, но Гибънс не можеше да си представи, че такъв хладнокръвен безчувствен тип като Кини ще се огъне пред заплахата от шантаж. А ако се стигнеше дотам, на чия дума да се вярва, на неговата или на Кини? Гибънс имаше чувството, че Брант Айвърс по-скоро ще предпочете да се довери на русокосото момче, отколкото на несговорчивия стар козел.

Не, не можеха да предприемат нищо по отношение на Кини, все още не. Колкото и да беше виновен и отвратителен, Кини беше дребна работа в сравнение с Варга. Кини всъщност беше просто инструмент, въдицата, която им беше необходима, за да изтеглят Варга на брега.

Гибънс си тръгна от управлението късно следобед и се запъти към Джърси, готов с всичките аргументи, които щеше да изложи пред Тоци. Движението през тунела „Линкълн“ беше обичайно ненормално за часа пик, ала Гибънс беше необикновено спокоен. Сега, като се замислеше, откриването на предателя беше облекчение, сгоден случай. Да разполагат с тази информация, беше все едно най-после да имат всичко необходимо за нещо голямо. Очакването беше сладко, изпълнено с възможности.

След като сви от магистралата при отклонението за Блумфилд, Гибънс изключи климатичната инсталация и смъкна прозорците на просторния ЛТД. Навън беше необичайно прохладно за август, един от онези дни, които напомнят за идващата есен. Той си пое дълбоко въздух и усети полъха на прясно окосена трева. Блумфилд беше приятно градче. Стари къщи във викториански стил и големи сенчести дървета. Гибънс се замисли дали да не изчака в парка от другата страна на улицата, ако Тоци още не се е прибрал.

Той мина бавно по улица „Брод“ и паркира на ъгъла до блока на Тоци. Докато се качваше към апартамента, прехвърли наум аргументите си срещу предложението да пръснат черепа на Кини, което Тоци несъмнено щеше да направи. С Тоци трудно се спореше, когато се наумеше нещо. Гибънс знаеше от опит, че в такива случаи е най-добре да се отнася с него като с дете. Тропваш по масата и определяш правилата.

Като че ли на Тоци му пукаше за правилата.

Пред блока на Тоци беше паркиран черен „Файърбърд Транс Ам“, един от ония свръхлуксозни автомобили със запазения знак на „Файърбърд“, изрисуван със златно и бяло върху предницата му. Гибънс веднага го забеляза. Определено не беше типът превозно средство, което предпочитаха възрастните обитатели на този квартал.

На предната седалка седеше някакъв дебеланко и ядеше сладолед във фунийка. Той го ближеше бавно и мързеливо, изцяло съсредоточен в това занимание, летаргично и все пак методично. Когато се приближи, Гибънс си помисли, че тоя тип прилича на огромно бебе. И в този момент забеляза двете кучета, седнали на задните си крака отзад. Грозни черни животни с кафяви петна. Те го наблюдаваха, докато отминаваше, но не излаяха, което го изненада. Мислеше си, че всички кучета в коли лаят по минувачите.

Във вестибюла Гибънс натисна звънеца до името на Кармела Тоци. Надникна през стъклената врата и зачака. Никакъв отговор. Обърна се да се върне навън, но точно когато се канеше да натисне вратата, една жена отвори вътрешната. Беше на около шейсет и много секси. Имаше походка на модел — с изправен гръб и високо вдигната глава. Малко от типа на Ава Гарднър, помисли си Гибънс, докато тя се спускаше по стълбите. Водеше малко бяло кученце на чернена кожена каишка и му се усмихна, когато мина край него. Шотландски териер, предположи той.

Гибънс отвърна на усмивката й, а после се намръщи, защото долови нещо, което не му прозвуча наред. При затварянето на вътрешната врата не се чу изщракване. Тя не се заключи автоматично, както би следвало да стане. Той се качи по стълбите и пробно я натисна. Вратата се отвори без никакво усилие. Както и подозираше, езичето беше облепено, за да стои прибрано.

Гибънс махна лепенката и я запревърта между палеца и показалеца си, докато влизаше. Несъзнателно той прибра топчето в джоба на сакото си и посегна към „Екскалибур“. Тръгна по стълбите много предпазливо с насочен пистолет. Доста отдавна не го беше правил.

Защо ще му трябва на човек да оставя вратата нагласена по този начин? Би могло да има стотици причини, някои от тях престъпни, други не, но в главата му веднага се оформи един сценарий. Тоци е пуснал някого, когото познава, който от своя страна е облепил ключалката, за да може голямото бебе с кучетата да се вмъкне по-късно. Той си представи Тоци в леглото с жена, която се отдръпва от него точно когато дебелият нахълтва в стаята с автоматичен пистолет със заглушител. Гибънс мина през стълбищната площадка и ускори крачката.

Жилището на Тоци беше на следващия етаж. Гибънс се наведе през перилата и погледна нагоре, преди да продължи. Нямаше никой. Той се качи безшумно по стълбите и постави ръка на парапета. В слабата светлина на площадката не забеляза, че вратата на апартамента срещу стълбището не е затворена докрай.

Преди да успее да направи крачка, някой изникна зад гърба му, метна метална гарота^[1] около врата му и го дръпна. Дали късметът му проработи, или рефлексите му нещо се объркаха, но „Екскалибур“ попадна притиснат между врата му и жицата, с насочена към брадичката му цев.

Убиецът го дръпна още по-силно, пъхтейки от усилието, притеснен и объркан заради незадоволителните резултати от опита си да удуши парче метал.

Гибънс не можеше да диша. Оръжието притискаше дихателната му тръба, а жицата се впиваше отляво на врата му. Той се отпусна върху убиеца, без да губи равновесие. Инстинктивно вдигна крак и можа да се оттласне достатъчно силно от парапета, така че да блъсне мъжа с гаротата в касата на вратата на апартамента, от който се беше появил.

Нападателят изръмжа отново. Ударът не беше никак слаб и му причини болка, но не чак дотам, че да го накара да пусне жицата.

— Умирай, проклето куче — просъска той и натисна Гибънс, който беше паднал на колене.

Със свободната си ръка Гибънс се възползва от единствената оставаща му възможност: той заблъска с лакът в слабините на оня и продължи чак докато не удари чувствителното място на лакътя си в таза му. Чувстваше се замаян и му се гадеше. Страхуваше се, че може всеки момент да припадне. После жицата малко се поразхлаби и Гибънс намери сили отново да заблъска. Беше решен да не спира, преди убиецът да се свие от болка или той самият да припадне, все едно кое от двете.

Най-после другият изпусна гаротата и се запрепъва приведен през площадката към стълбищната клетка.

Гибънс вдигна оръжието си, но тъй като зрението му бе замъглено и целият се тресеше, не се реши да стреля. Ами ако надупчи Ава Гарднър, докато тя се качва по стълбите с териера?

Убиецът вече си беше отишъл, единствената следа от присъствието му — само плясъкът на кожени подметки по плочките и затръшването на стъклената врата.

Гибънс губеше съзнание. Усещаше, че всеки момент може да повърне обяда си. Той седна безпомощно на пода и едва след няколко минута осъзна, че продължава да стиска „Екскалибур“. Веднага го прибра в кобура. Какво, по дяволите, биха си помислили хората, ако се приберат у дома и го заварят задъхан и зашеметен, с пистолет в ръка?

Сърцето му започна да се блъска по-слабо в гърдите му, а чувството за гадене му мина. Когато се реши да се изправи на крака, полуизвървя, полупропълзя разстоянието до един отворен прозорец на другия етаж. Свежият въздух малко го облекчи. Той погледна надолу към улицата. Черният „Файърбърд“ си беше заминал.

Когато Тоци се върна в апартамента на леля си вечерта, той завари Гибънс седнал на дивана да гледа Дан Радър по телевизията. Беше си свалил ризата, а на врата му имаше дълбок червен белег. Той изгледа Тоци, преди да проговори.

— Къде, по дяволите, беше? — попита най-сетне той.

Тоци се загледа в белега. Малко е да се каже, че беше изненадан от това, което вижда — Гибънс, седнал пред отворена кутия бира на масичката в скъсаната му тениска. Никога не му се беше показвал толкова неофициален и отпуснат. Гледката му напомни за някои от старите пенсионери в блока и това го обезпокои.

— Какво е станало? Какво правиш тук?

— Някаква горила ме сграбчи отзад долу на втория стаж. — Нямаше нужда от повече обяснения. Резката на врата му и фактът, че още е жив, подсказваха останалото.

Тоци изглеждаше слисан.

— Кой? Как?

— Хората на Варга най-вероятно — отвърна Гибънс безстрастно. — Може да са ме проследили дотук в деня, когато открих това място. А може и сами да са те намерили. Кой знае? И все пак е интересно, защо са решили да нападнат точно днес? Не смятах, че ще успее да сглоби картината толкова бързо. Изглежда, имат достъп до системата за компютърен контрол.

— Говориш си сам, Гиб. Кой има достъп до системата за контрол?

— Открих кой всъщност е Пагано. Бил Кини, човекът, който би следвало да ми помага да те търся.

Тоци седна на другия край на дивана с вкаменено лице, докато осмисли новината.

— Кини. Това е оня тип от Фили, нали?

Гибънс отпи от бирата си и кимна.

— Какво мислиш трябва да направим? — попита Тоци.

— Струва ми се, че трябва да оставим Кини да ни заведе при Варга — отвърна Гибънс, като очакваше Тоци да се възпротиви и да настоява за незабавни действия. За момент се почуди дали Тоци не е чак толкова чалнат, че да тръгне да прилага принципа „око за око“ и да подреди Кини така, както той беше подредил Ландо, Блейни и Новик. Веднага обаче отхвърли тази мисъл. Тоци не беше такъв мръсник.

Майк се подпря с лакти на коленете.

— Какъв е шансът Кини да ни заведе при Варга? Тези типове не са глупави, ще знаеш. А Варга е световен шампион по предпазливост. Какво би станало, ако съобщиш за него? — попита той. — Прескочи Айвърс. Отиди право при федералния прокурор.

— С какво? С нещо, което съм чул?

Тоци кимна замислено.

— Да, прав си… И какво предлагаш?

Гибънс си взе ризата от облегалката на дивана и я облече.

— Ами аз те намерих и разкрих Кини. Може би ще мога да открия и Варга.

— Има си хас.

— Искаш ли да се обзаложим на пари? — усмихна му се крокодилски Гибънс.

— Тоя тип е като призрак. Навсякъде е и никъде.

— Не, Тоци, ти ми говориш за господ. Варга ще бъде малко по-лесен за намиране.

— Желая ти късмет. — Тоци продължаваше да се съмнява.

— Слушай, ти имаш ли къде другаде да се скриеш?

Тоци сви рамене.

— Нито едно място, където спокойно да мога да прекарам поне една нощ. Ще трябва да си наема стая някъде.

— Добре тогава, намери си квартира, обади ми се на този номер и ми кажи къде мога да те открия. — Той надраска някакъв телефонен номер на гърба на стар брой на „Рийдърс Дайджест“.

Тоци видя кода на района — 609.

— У Лорейн?

Гибънс кимна, докато се намъкваше в сакото си и натъпкваше вратовръзката си в страничния джоб.

— Какво ще правиш там? — попита Тоци.

Гибънс се ухили лукаво.

— Отивам в Принстън да проверя една далечна възможност.

— Каква?

— Просто си събери това, което ти е нужно, и бързо се изнасяй оттук — посъветва го той на път за вратата. — И не се връщай.

— Ей, я почакай — повика го Тоци. — Наистина ли смяташ, че ще можеш да откриеш Варга? — В гласа му се преплитаха скептицизъм, надежда и отчаяние.

— Няма как да разбера, преди да опитам — отвърна му Гибънс. Той се измъкна навън, ала заплашителната му усмивка остана да витае във въздуха като усмивката на Чеширския котарак^[2].