Антъни Бруно
Лоши типове (2)

1.

Юли, 1986

— Викали сте ме, господин Варта.

— Почакай в хола, Вини. Ще дойда след малко.

Вини Клементи, по прякор Мидата, кимна. Той се загледа във Варга, който се бе надвесил над счетоводната книга на масата в трапезарията. Ама че особен тип е този Варга, помисли си той. С тяло като на жена и мозък на змия. Ще те покани, ще те остави да се разположиш и отпуснеш, а после ще ти нанесе удар. Вини беше благодарен, че работи за Варга, а не против него.

— Няма да мърдам оттам, докато не ме потърсите, господин Варга.

Варга изпроводи с безизразен поглед шишкавия търговец на наркотици до вратата, а после затвори книгата и отпусна месестите си бедра на един от дървените столове в трапезарията. Като се почесваше леко по бузата, той се загледа в двете кучета, едното, от които спеше недалеч от него, на края на килима, а другото — в противоположния ъгъл на стаята и препречваше пътя към кухнята. Животните бяха едри ротвайлери^[1], черни с кафени петна по коремите, лапите и муцуните. Първото се казваше Блиц, а второто — Криг.

— Блиц — повика Варга кучката на килима с равен тон и малко по-висок глас, отколкото би могло да се очаква от такъв едър мъж.

Кучката не помръдна.

Той откъсна едно гроздено зърно от подноса с плодове на масата и отново извика ротвайлера, но животното не реагира.

Внезапно Варга запокити гроздето и то уцели лъскавия й черен хълбок. Тя вдигна глава и изръмжа.

Със същия равен глас Варга й нареди:

— На място.

Ротвайлерът спря да ръмжи, наклони голямата си квадрата глава и погледна господаря си неразбиращо. А после отново се отпусна и притвори очи.

Варга откъсна още няколко зърна от чепката и ги нареди по края на масата, а после посегна към червения телефон на масичката за сервиране и натисна няколко бутона.

След четвъртия сигнал, някой вдигна слушалката.

— Ало? — обади се детско гласче.

— Баща ти вкъщи ли си е? — попита Варга.

— Почакайте малко.

Той чу как детето повика баща си, а после тракането на чинии и прибори и шум от разместването на хора в пренаселено пространство.

Никой не го е карал да прави шест деца.

— Ало?

— Аз съм.

— Знам. Какво има?

— Всичко ли е подготвено за Парамюс.

— Да, не се тревожи.

На Варга не му харесваше, когато някой му кажеше да не се тревожи.

— Кого си главил за работата?

— Жокея. Добър е.

Варга не каза нищо. Той се загледа в кучката, а след това метна още едно зърно по нея. Този път я удари по ухото. Тя вдигна рязко глава и отново изръмжа, но сега вече с оголени зъби.

— На място, Блиц — изкомандва Варга спокойно. Кучката се поколеба, но после отпусна глава и затвори очи.

На мъжа на другия край на жицата не му беше необходимо да пита. Представяше си злите кучета — дебелите ротвайлери, както предпочиташе да ги нарича наум, — легнали в заплашителната сянка на господаря си. Горките животни.

— Много често го използваш — каза най-накрая Варга. — Имаш ли някой друг в тефтерите, освен Жокея?

— Само един, дето работеше преди за хората на господин Л. Опитен е, но за съжаление нещо му мина мерака. Има едно хлапе, с което съм се захванал. Струва ми се, че след време ще го бива.

Варга взе ново зърно и прасна кучката по муцуната. Вбесеното животно се изправи на предни лапи, оголи всичките си кътници и започна ту да ръмжи, ту да лае срещу него.

— На място, Блиц.

Ротвайлерът се озъби още веднъж, а после се укроти.

— Питах се — внезапно се обади Варга и повиши малко глас — дали имаш желание да ми свършиш още една работа. Абе нещо от рода на бруклинската история.

— Благодаря, не.

— Страшно те бива в сервирането, Стив. Ще ми се отново да ми подредиш такъв поднос. Е, може би не чак толкова специален, но нещо… впечатляващо.

Стив си представи глави без очи, поставени върху изрязани хартиени салфетчици, пропити с кръв.

— Не мисля така.

Варга чуваше как едно от децата реве някъде в стаята. Той взе ново зърно.

— Мога да ти платя така, че да не съжаляваш.

— Колко?

— Трийсет бона.

— Нека да си помисля.

— Помисли си и ми кажи. Но да е скоро.

— Добре.

— Всичко хубаво тогава.

— И на теб.

Варга затвори и повъртя последното грозде между палеца и показалеца си. Той погледна бегло заспалия на вратата Криг, а после се втренчи в настръхналата Блиц, която вече ръмжеше тихо, предугаждайки намерението му.

Внезапно гроздето полетя от ръката му и я удари по окото. Тя скочи на крака и се хвърли озъбена напред размазана топка от зъби, слюнка и език. Слепият гняв я владя, докато не се озова на коленете му, но когато опънатата му длан я плесна по челото, тя замръзна.

— На място, Блиц.

Все едно че я докосна ръката на чудотворец. Животното се отпусна между глезените му с изплезен език и набръчкано чело.

Варга едва не се усмихна.

— Вини — повика го той. — Влизай.

 

 

Майк Тоци наплиска лицето си със студена вода, а после се втренчи в огледалото на банята. Гледа се дълго, като си задаваше въпроса, какво по дяволите прави тук. Повръщаше му се от лъжи и започваше да се страхува, че лъже дори и самия себе си. Преди се имаше за човек с цел в живота, но вече не беше толкова сигурен. Може пък в живота му да липсва смисъл.

— Ей, какво правиш там вътре? — подвикна тя от другата страна на вратата.

Алис. Тоци все трябваше да си напомня, че това е името й, тъй като тя никак не приличаше на жена, която се казва Алис. Девойчето беше симпатично, пристигнало от Южен Джърси за конгреса по битова електротехника, така му беше казала. Готино маце с великолепни дълги бедра, настроено за малка конгресна авантюра. Всички го правят по конгресите, беше заявила тя. Навярно си има приятел у дома. Но ако пък беше чак толкова готина, какво търси в леглото му, запита се Тоци.

— В кенефа ли падна, Майк?

— Не — обади се той, избърса лицето си и като се насили да се усмихне, отвори вратата.

Тя лежеше на леглото само по едни тъмносини бикини с дантела по края. Имаше къса, тъмна на цвят коса, подстригана много модерно и елегантно. Трябва да беше двадесет и три или четири годишна. Малко дяволче, като фотомоделите от рекламите за чорапогащи, момичето, с което винаги си мечтал да прекараш една нощ. Тоци въздъхна и погледна през прозореца. От другата страна на пътя хиподрумът за надбягвания на спортния комплекс „Медоуландс“ бе ярко осветен. Различи групичка ездачи, които излязоха в тръс на последната отсечка.

Тоци седна на леглото до момичето, погледна в закачливите й тъмни очи и като започна да я целува, прекара ръка по кадифеното й бедро. Тя се изкикоти и съвсем заприлича на момиченце. Тоци се почувства, сякаш върши нещо нередно. Искаше му се да може да изпъди мислите от главата си и просто да се отдаде на удоволствието.

Тя разтърка голия му гръб и придвижи ръцете си надолу към катарамата на колана му.

— Кажи ми истината. Ти всъщност не си търговец на домакински електроуреди, нали? — попита тя, докато я разкопчаваше.

— Какво означава това?

— Ами просто не приличаш на търговец. Искам да кажа… абе я ми отговори кой търговец пристига на голям конгрес по битова електротехника в дънки „Леви’с“?

— Казах ти, че съм търговец. Защо не ми вярваш?

Тя се усмихна малко неловко:

— Кой е Вини „Мидата“?

Тоци я изгледа ядосано на слабата светлина, но тя не се усети.

— Хайде де — продължи момичето шеговито. — Ти не си търговец. Сигурно си ченге или пък преследваш издирвани престъпници за пари, нещо от тоя сорт. Права ли съм?

Тоци не отговори. Чуваше как бие сърцето му.

Най-после тя разбра, че нещо го е разстроило.

— Е, сега пък и ти, Майк, я не се ядосвай. Просто търсех хартиена кърпичка и попаднах на този лист. Само видях снимката и прочетох името. Помислих си, че е смешно.

Тоци седна в леглото, издърпа рязко чекмеджето на нощното шкафче и извади оттам един сгънат лист хартия. Разгърна го и се загледа в размитата снимка на дебел мъж в горния ляв ъгъл. Това беше фотокопие от първата страница на досието на Вини Клементи във ФБР.

— Защо се интересуваш? — Мускулите на врата му се бяха стегнали.

— Казах ти, Майк. Просто случайно попаднах на него. Нито съм тършувала, нито нищо. — Тя започна да се надига от възглавницата. Изглеждаше уплашена. Или пък виновна, помисли си той.

— А защо смяташ, че съм ченге? — настоя той и я блъсна обратно. Посегна под леглото. — Случайно и това да си намирала?

Очите й се ококориха, когато видя оръжието в ръката му.

— Е? Отговори ми — процеди той през здраво стиснати зъби. Притисна дулото в бузата й. Пръстите му се бяха забили здраво в гърдата й. — Кажи нещо!

Лицето на момичето се разкриви и устните й затрепереха. Тя се разхлипа задавено.

— Не, недей… — примоли се плачешком тя.

— Махай се — разкрещя се Тоци и скочи от леглото, а после повтори: — Махай се! — Но тя се бе вцепенила от страх. Той я издърпа грубо за ръката, събра дрехите й от креслото и ги натика в ръцете й.

— Разкарай се оттук, по дяволите!

Тя продължаваше да стои неподвижно, притиснала дрехите до гърдите си. Разкривеното й лице бе замръзнало точно в момента преди разплакването.

Тоци се наведе за обувките й, сграбчи я за ръката, изблъска я от стаята и затръшна вратата зад нея. А после се обърна и запокити с всичка сила пистолета си в таблата на леглото. Строполи се в креслото и заразтрива слепоочията си.

Какво, по дяволите, ми има? Тя беше такава сладурана. Какво става с мен?

Внезапно той скочи на крака и отиде в банята за ризата си. Трябваше да се омита, преди момичето да е повикало ченгетата.

Това скоро ще свърши, повтаряше си той, докато се обличаше. Само два пъти, освен този и край.