Антъни Бруно
Лоши типове (17)

16.

Току-що беше станало десет часът, когато Тоци пристигна в „Таверната на Лео“ и още като влезе през вратата, той разбра, че е намерил фитилджията. Дребосъкът имаше глас като двутактов двигател на евтин мотор и непрекъснатото му плещене правеше помещението да изглежда по-препълнено, отколкото всъщност беше. Тоци си поръча бира и седна на бара. Можеше да наблюдава отражението на Поли Тортела в огледалото зад редиците бутилки алкохол.

Тортела седеше на една кръгла маса с някакво момиче, което едва ли имаше повече от шестнадесет, и мъж на петдесет и осем-девет години. Мъжът изглеждаше като направен от плочи гранит, целият в прави ъгли, як и твърд като камък. Момичето притежаваше хубостта на бедните селски девойки от Средиземноморието във филмите. Тъмна коса, опъната назад, за да открие лицето, стегната маслинена кожа, големи невинни воднисти очи, кръгли, но скромни гърди под бяла блузка. Единственият недостатък, който Тоци забеляза, се намираше под масата. Глезените й. Тя просто нямаше такива. Прасците й се спускаха право надолу като водосточни тръби. Здравите селски крака вървяха в пакет с останалото.

Гранитният мъж и момичето седяха лакът до лакът на единия край на малката масичка, достатъчно отдалечени от дребното плямпало. Те си деляха една бутилка вино, а джуджето пиеше нещо чисто с лед.

Тортела беше истинска картинка, умалена рисунка на престъпен тип от списание. Червена като бургундско, копринена риза, тежка златна верижка върху разгърдения му торс, черни панталони, сиви мокасини с остър връх и кубински токове и онези тънки, педерастки найлонови чорапи, които толкова се харесват на шмекерите като него незнайно по каква причина. Тоци забеляза, че върховете на обувките му едва-едва докосват пода. Той имаше оня тип арогантно мошеническо лице, което само си проси боя. Високи скули, очи — цепки, постоянна подигравателна усмивчица, сплескан нос със зурлести ноздри. Въпреки лустросаната му външност той страшно напомняше на Тоци за клоуна Смит Грозника.

— Казвам ти, Лео, работата е сигурна. — Беше го повторил няколко пъти, откак Тоци влезе. — Няма начин да не спечелиш.

Тоци видя как гранитният мъж — въпросният Лео, както предположи — поклати голямата си квадратна посивяла глава.

— Откъде си толкова сигурен? — попита той. Акцентът му беше подчертан, а гласът — дълбок. — Акциите са рисковано нещо. Няма сигурни попадения.

Тортела разтърси ябълковидната си глава. Снизходителна усмивка набразди лицето му.

— Някога да си чувал за вътрешни договаряния, Лео? Това, с което разполагам аз, е подобно, само че по-добро. Източникът ми е попаднал на поверителна информация. Казвам ти го като приятел. Влагаш си парите във „Футура Системс“ и няма да се тревожиш как да пратиш нашата Кармен в колеж. — Той изгледа момичето, като че ли имаше някакъв шанс пред нея. На дребосъка топките му, изглежда, бяха по-големи от мозъка му обаче. Случвало се е бащи португалци да осакатяват за много по-малко, а Лео имаше вид на истински трошач на кости.

Лео напълни празната си чаша с червено вино и доля малко на дъщеря си. Пред нея имаше голяма чиния с миди и тя си хапваше от тях бавно, но методично. Воднистите й очи се спираха ту на Тортела, ту на баща й, ту на чинията с миди в едно лениво, повтарящо се движение. Тя ядеше, без да бърза, и поставяше мидите върху езика си, сякаш приема светото причастие. Тоци забеляза, че между зъбите й има малка празнина. Беше страхотно секси. След година-две щеше да си струва да я измъкне човек от Лео, независимо от дебелите глезени.

— Откъде знаеш, че акциите са били разделени? — Лео го измери със заплашително предупредителен поглед.

— „Футура Системс“ е подразделение на „Макс Ентърпрайсис“, „Форум Интернешънъл“ е от основните акционери в „Макс“ и според моя източник се готви да осъществи насилственото й сливане с „Макс“. „Макс“ смята да се бори срещу това.

— Искаш да кажеш, че ще изкупят собствените си акции? — Лео не беше глупак и държеше Тортела да го знае.

— Точно така — потвърди Тортела. — „Футура“ е много съблазнителна компания, което е една от основните причини „Форум“ да иска „Макс“. Ето защо акциите на „Футура“ ще скочат веднага, щом се разбере, че „Форум“ се е захванал е „Макс“.

— А ти купил ли си? — попита Лео.

— Има си хас — обяви малкият мъж. — За цели дванадесет хиляди. — Държеше всички в кръчмата да чуят сумата.

Лео отметна главата си назад и се хвана за корема. Секунда по-късно той отвори уста и избухна в гръмогласен смях.

— Ти? Дванадесет хиляди? Ама и ти си един мошеник, Поли, чак смях ме напушва.

При тези думи лицето на Смит Грозника се изкриви ужасно.

— Хей, аз не съм ти някакъв кокошкар, приятел. Тези дни минаха. Сега имам колкото искаш сухо за харчлък. Всъщност бих могъл да купя проклетата ти дупка с джобните си пари. Вече печеля добри мангизи.

Лео не можеше да спре да се смее.

— Да, да. Оня големец, шефът ти Варга. Все това ми разправяш.

— Хайде, давай, олей се докрай. Господин Варга много обича тия, дето смятат, че могат да си правят шегички с него. — Подчертаната ирония в думите на Тортела трябваше да прозвучи като заплаха. Лео само махна с огромната си лапа, но дъщеря му спря да яде, когато чу забележката на малкия мъж.

Тя наведе глава към баща си и му каза нещо тихо на португалски.

— Не, не — сопна й се той, а после продължи да говори на португалски. — Кажи ми нещо. — Лео отново се обърна към Тортела и сви вежди насреща му. — Ако приятелят ти Варга е такъв голям мафиот, защо никога досега не съм чувал за него, а? На мен ми се струва, че ти май си го измисляш.

— А откъде, по дяволите, дойде новото „Елдорадо“, паркирано отвън? Платил съм го в брой. С пари от Варга — допълни Тортела с театрален шепот.

— Е, и? Всеки може да вземе заем и да си купи кола, Поли. Май пак ме пращаш за зелен хайвер. — По дебелите устни на по-възрастния мъж премина безжалостна усмивка.

Тортела приближи лицето си до това на Лео, за да подсили ефекта на думите си.

— Господин Варга е навсякъде и започва да навлиза във всичко. Обаче хора като него не пускат обяви във вестниците в твоя чест, Лео. Аз ти гарантирам, че този човек се е заел с доста неща.

Лео продължаваше да бъде скептично настроен, обаче дъщеря му като че ли се беше уплашила от историите на Тортела за призраци. Очите й бяха широко отворени и не мигаха. Тя стискаше чашата вино с двете си ръце. Може да беше гледала някой филм, в който симпатичният възрастен собственик на сладкарницата на ъгъла бива пребит от престъпници от мафията, понеже не иска да си плати, за да не го закачат. Може би се страхуваше за баща си. Или пък дребният мръсник й беше взел акъла. Трудно би могло да се каже.

Спорът продължи. Лео задаваше на Тортела въпроси за Варта, които имаха смътно философски характер. Сякаш искаше от дребосъка да му докаже съществуването на бог. Отговорите на Тортела бяха неясни и двусмислени. Той не искаше да си признае, че не знае чак толкова много за шефа си.

Тоци си плати бирата и се отправи към изхода. Тия още доста време щяха да си чешат езиците, а пък той вече им се беше наслушал. Щеше да изчака Тортела отвън. Докато отваряше вратата, погледна за последен път дъщерята на Лео. Тя улови погледа му и направи муцунка. Страхотно, помисли си той. Ала приливът на възхищение, който изпита към момичето, моментално изстина, когато излезе навън и се сблъска с безжизнения и влажен нощен въздух.

Бяха минали пет минути след полунощ, когато Тортела най-после си тръгна от кръчмата на Лео. Той отключи новичкия черен кадилак, паркиран до тротоара, и наистина взе, че скочи в него. Методът му на качване приличаше малко на задното претъркулване в скока на височина. Себелюбието не му позволяваше просто да стъпи на стъпалцето и да се качи. Така правят мекотелите.

Залегнал зад кормилото на старичкия буик, Тоци видя как червените стопове на кадилака се запалиха, а после и белите задни светлини. С ръка на стартера той изчака Тортела да потегли, преди да подкара буика. Умореният стар осемцилиндров двигател първо се закашля и едва след това забумтя. Двигателят форсираше на празен ход, а предницата имаше нужда от доста поправки. Колата вървеше, все едно че има високо кръвно налягане. Бързо, но нестабилно. Всеки път, когато се качваше в нея, Тоци се питаше дали това няма да е последното й пътуване. Той натисна педала на газта, за да успокои двигателя, после пусна спирачката и последва Тортела.

Тоци караше след кадилака по „Фериботна“ и си мислеше за хвалбите на Тортела, че е платил за него в брой. Тая кола не може да е струвала по-малко от двадесет и пет хиляди долара. Банките нямат навика да отпускат заеми на подпалвачи, пък било то и преуспяващи, следователно Тортела най-вероятно наистина е платил в брой. Двадесет и пет бона плюс дванадесет за закупуване на акции. Май припечелваше доста добре, много по-добре от средния фитилджия.

Когато кадилакът се отправи към тъмните стоманени подпорни греди на моста „Пуласки“, Тоци реши, че Тортела смята да мине по маршрута на камионите край бунището „Харисън“ и да се насочи към Ню Йорк, ала вместо това той сви в отклонението за Търнпайк и Тоци изведнъж усети, че нещо се готви. Имаше усещането, че това не е редовният му маршрут. Тоци не знаеше нито къде живее дребосъкът, нито къде другаде се навърта, но посоката южно от Търнпайк някак не му се виждаше наред. Отминеше ли Елизабет и доковете, попадаш в квартали, обитавани от нормални хора. Жертви, а не вагабонти.

Докато караше край летището, Тоци откри, че Тортела е много ексцентричен шофьор. Движеше се само в лявото платно, ала ту вдигаше до сто и двадесет, ту внезапно сваляше до деветдесет. Може педалите да се изплъзват от краката му, помисли си Тоци злобно. Тоя стил на каране обаче правеше следенето много трудно и Тоци се принуди да го оставя да отива далеч напред, когато оня ускоряваше, за да не му се набива на очи. Надяваше се ситният да е толкова зает да се оглежда за пътна полиция, че да не забележи старичкия кафяв буик зад себе си. За щастие на Тоци обаче малкият мъж не смяташе да се маха от лявата лента, така че винаги когато приближаваше. Тоци можеше да си избере място, от което Тортела да не го вижда.

Загледан в стоповете на кадилака, той продължаваше да си мисли за португалското момиче. Как само загуби самообладание, когато разбра, че седи на една маса с истински мафиот. Толкова беше красива, толкова съвършена в спокойствието на невинността си, докато Тортела не спомена мафията. И Джоан беше хубава, но с друг тип красота. От нейното спокойствие вееше хлад, негов източник беше познанието, а не невинността. Тя беше видяла какво ли не — по отношение на лошите типове в това нямаше съмнение — и пълнотата на опита й я правеше да изглежда уравновесена и красива. Направо идиотският му дзен^[1], помисли си Тоци.

При изход 11 кадилакът изведнъж сви, без да подава сигнал, и подкара в южна посока по магистралата „Гардън Стейт“.

— Къде, по дяволите, отива? — запита се Тоци на глас.

Няколко минути по-късно Тортела слезе от магистралата още при първата отбивна, Удбридж — Пърт Амбой, после въртя из уличките, докато попадна на шосе 27 — задръстена отсечка с четири платна, осеяна с малки фабрики, евтини мотели, ресторанти и магазини за обезценени стоки. На такъв път трябваше да внимава между него и кадилакът винаги да има по две коли — наблюдение по всички правила, обаче мислите му все още бяха заети с Джоан и португалката. Най-накрая двата образа се сляха в главата му и се превърнаха в две еднакви същества, и двете съвършени и страшно съблазнителни. На Тоци винаги му беше трудно да размишлява трезво за привлекателни жени. Все се питаше дали нещо не е наред в главата му.

На едно кръстовище забеляза табела „Добре дошли в Едисън“, поставена от местните „Джейсис“^[2]. Тортела беше успял да мине и Тоци с тревога видя кадилака да се отдалечава, а после завива в някакъв паркинг на около сто метра след пресечката. Едва успя да прочете какво пише на голямата жълта табела на стълба над паркинга: „Аудио — видеоцентър «Съсмън»“.

Когато пак светна зелено, Тоци мина бавно край „Съсмън“ и зави към паркинга пред следващия магазин за продажба на килими. Той угаси фаровете, заобиколи сградата и паркира отзад в сенките.

Тоци седеше на тъмно и наблюдаваше кадилака, оставен с отворен багажник пред задната врата на „Съсмън“. Тортела разговаряше нещо и го складираше до входа. Той затвори багажника, качи се в оставената със запален двигател кола и я закара на заден ход до насипа в другия край на паркинга под някакви дървета, които докосваха покрива с провисналите си клони.

Междувременно Тоци излезе от буика и отиде на пръсти до края на сенките зад магазина за килими. Малкият мъж също напусна колата си и мина през паркинга до задната врата, на около тридесет метра от мястото, където стоеше Тоци. Тортела имаше вид, сякаш търси нещо. Той се наведе и вдигна захвърлена стиропорна чашка от кафе, която се търкаляше на земята до контейнера за боклук, а после взе да я върти из ръцете си. Докато отиваше към задния вход, я захвърли някъде.

Още щом видя вратата да се отваря, Тоци се убеди, че ключът е бил оставен в чашката специално за нощния посетител. Мътната светлина, която струеше от вратата, му даде възможност да разгледа какво е разтоварил Тортела от багажника — пластмасови туби. Пълни с някаква леснозапалима течност, без съмнение. Той изчака дребосъкът да ги вкара вътре и да затвори вратата, преди да помръдне от мястото си.