Антъни Бруно
Лоши типове (16)

15.

Когато се прибра късно у дома, Гибънс си отвори една бира и започна да си приготвя богата закуска за вечеря — три пържени яйца, няколко резена свинско роле и препечени филийки ръжен хляб. Малко пържени картофки не биха му се отразили зле, но искаха известно усилие да ги направи, пък и не бяха толкова вкусни, колкото ресторантските, когато си ги пържеше сам у дома. Радиото беше настроено на станция с класическа музика — звуците на една соната за пиано на Лист конкурираха цвърченето в тигана. Музиката напомняше на Гибънс за богато украсена виенска торта със заврънкулки от сметана и глазура.

Той прехвърли едно яйце в чинията си, намаза филийката си с масло и разчисти пощата от масата. Пресуши последните капки от първата бира и си извади още една за вечерята. Но още щом разряза яйцето си, телефонът иззвъня. Той погледна към жълтъка, който изтичаше от разреза, и се запита дали да не го остави да звъни.

— Какво? — каза той, като вдигна слушалката на телефона в хола.

— Аз съм. — Връзката беше много по-добра този път. Гласът на Тоци се чуваше, сякаш се обажда от отсрещната страна на улицата.

— Какво има?

— Да си чувал някога за един умник по прякор Хуна?

Гибънс седна на дивана.

— Хммм… Нищо не ми говори.

— Бил е бодигард на Варга и доколкото разбрах, е човекът, който е свършил мръсната работа, ти знаеш кога.

Гибънс се загледа през кухненската врата в парата, която се издигаше над чинията му, докато Тоци му разправяше как е измъкнал от Бобо Бочино всичката му информация относно Варга и убийството на Ландо, Блейни и Новик.

— Утре защо не видиш какво има в картотеката за този „Хун“? — предложи Тоци.

— Може да има малка засечка. Човекът в ъгловата стая е следил какво вадя от картотеката. Почвам да усещам дъха му във врата си. — Гибънс разказа на Тоци за срещата си с Айвърс сутринта и за новия си партньор.

— А твоето приятелче Кипи? — попита Тоци. — Ще ни създава ли проблеми?

— Не. Той е типичният затрупан с работа агент, който ще гледа да свърши колкото се може по-малко по случая. — Виждаше му се смешно да говори за „случая“ с Тоци. Че нали той самият беше „случаят“.

— И тогава как ще разберем за Хуна? Той може да се окаже липсващото звено, връзката с Варга.

Гибънс изведнъж си спомни злобните забележки на Айвърс относно „детективските методи“. Той се ухили в слушалката.

— Ще постъпим старомодно… ще си го заслужим.

— Какво трябва да означава това?

— Ще ти кажа някой друг път. А ти докъде си стигнал?

— Търся един дребен фитилджия.

Гибънс долови презрението в гласа на Тоци.

— Защо? — попита той.

— Чух, че сегашният му работодател бил Ричи Варга.

Подпалвачество? Странен избор. Опожаряването на сгради заради застраховката изглеждаше сравнително дребно занимание за човек, който е видял ярките светлини на Бродуей. От наркотици се изкарваха далеч по-големи пари, при това много по-бързо. Ако Варга отново развива дейност, Гибънс би предположил, че ще се съсредоточи върху наркотиците.

— Успя ли да откриеш този тип?

— Още не. Може би довечера. Ще те уведомя.

— Ще видя какво мога да направя относно бодигарда. Всичко хубаво.

— И на теб.

Гибънс затвори и се върна в кухнята. Изтеклият жълтък вече беше се втвърдил по чинията му. Той вдигна бирата си, отпи една дълга глътка и седна да яде. Яйцата не бяха изстинали, но това нямаше значение. Гибънс се нахрани бързо и с апетит. Смяташе да навести един човек тази вечер и да се позанимае малко с добрата стара детективска работа.

Прегледа небрежно пощата си, докато ядеше, и изхвърли всичко, с изключение на сметките за газ и електричество и рекламната листовка за лекцията, която Лорейн щеше да изнесе в Корнел на тема различните концепции за войната в християнския и ислямския свят през дванадесети век. Тя най-редовно му пращаше тези обяви, независимо от това, че той никога не успяваше да отиде на лекциите й. Едно време му пишеше кратки бележки върху тях, но вече не го правеше.

Гибънс сложи пощата си настрана и се съсредоточи върху яденето. Трябваше да тръгва, ако иска да хване времето за посещения. По радиото печален мецосопран пееше ария на съдбата от някаква италианска опера. Гибънс не обичаше много операта. Намираше я за твърде театрална.

 

 

Когато излезе от асансьора на петия етаж, Гибънс погледна часовника над стаята на сестрите. Беше десет без петнадесет. Очакваше някоя от тях да го нахока, че времето за посещения почти е изтекло, обаче дебеланата с дългата клечеста коса зад бюрото въобще не му обърна внимание.

Той тръгна с енергична крачка, сякаш е съвсем наясно къде отива. Лесно щеше да намери стаята дори без да има номера й. Пред вратата й стоеше полицай на пост. Този беше набит младок с вид на ирландец и непрестанно навъсен поглед. Гибънс знаеше от личен опит, че момчета като него, които изглеждат много нахакани, не могат да се отърват от подобен род дежурства. Началниците им смятат, че здравеняци като тях отблъскват неприятностите. Така и не им става ясно, че определен род неприятности — като например нападение — не могат да бъдат предотвратени така лесно и подобни момчета си навличат още по-големи беди от страна на разни кретени, които имат да доказват нещо. Ако той беше началник, щеше да дава тия дежурства на жени, защото хората обикновено ги подценяват.

Когато наближи ченгето, Гибънс извади служебната си карта. То го изгледа с присвити очи — очевидно не очакваше нищо добро. Момчето се изправи от мястото и застана с разкрачени крака. Гибънс го досмеша. Това хлапе наистина ли си мисли, че се кани да щурмува стаята?

Той вдигна картата си.

— Трябва да говоря с него.

Ирландчето я взе от ръцете му и я проучи внимателно. Гибънс се почуди дали момчето е виждало досега истинско удостоверение от ФБР, тъй като я разглежда доста дълго.

— Никой не ме е предупредил, че ще има посещение тази вечер.

Гибънс му пусна една многозначителна усмивчица.

— Кога е било федералните да ви казват нещо на вас, момчета? — Искаше думите му да прозвучат като приятелска закачка, обаче забеляза, че ирландчето я възприе другояче. Разбираше го. На федералните им се носеше лошата — при това не съвсем незаслужено — слава, че се правят на големи началници пред местните полицаи.

— Не мога да ви пусна, без да съм предизвестен. Съдебно разпореждане. — Това за съдебните разпореждания го добави сигурно защото се предполагаше, че взима акъла на разните бабаити.

Гибънс си взе картата и я прибра в джоба си.

— Окей — каза той и пусна една тежка въздишка на раздразнение. — Ще трябва да се обадя на главния специален агент на манхатънското управление, който в момента си е у дома. Той ще трябва да се обади на дежурния в Министерството на правосъдието във Вашингтон, за да открият с него някой, който да се обади на областния прокурор за Стейтън Айлънд, който вероятно също си е вкъщи. Областният прокурор ще се обади на вашия капитан, той ще се обади тук и ще те разпердушини, задето създаваш пречки на специален агент на ФБР при провеждането на разследване от особена важност. Сега е почти десет. Докато се стигне до разговора между вашия капитан и областния прокурор, ще стане доста късно. — Гибънс се облегна на стената срещу ченгето и скръсти ръце. — Твой ред е. Как ще действаме — по лесната или по сложната процедура?

Изражението на лицето на ирландчето беше безценно. Имаше вид на човек, който се опитва да събере един куп големи числа наум. Това обаче не беше кой знае какво постижение. Ченгетата никак не обичат да попадат на мушката на федералните. Неписано полицейско правило е, че е по-добре да стоиш настрана от федералните, ако можеш, и да им правиш път, ако няма как, най-после на ченгето взе да му щрака в мозъка и то кимна примирено, като се насилваше да се усмихне.

— Хубаво де, минавай. Днес имаш рожден ден.

Точно в момента, когато момчето отстъпи, за да го пусне, един женски глас оповести по радиоуредбата края на времето за посещения. Гибънс се направи, че не чува, и се намъкна в стаята. Първото нещо, което видя, беше едрогърдеста блондинка с вдигнати ръце и събрана под мишниците рокля, в която се опитваше да се напъха. На пода до нея лежаха чифт бели обувки с високи тънки токчета.

Ама че е хитър кучият му син, помисли си Гибънс. Съдебно разпореждане, как ли не. Запита се колко ли получава ирландчето, за да охранява спокойствието на тези незаконни срещички.

— Съпружески права, а? — попита Гибънс, като вложи допълнително жлъч в гласа си и вдигна картата си, за да я види мъжът в леглото.

Филип Джовинацо присви очи зад очилата си в тежка рогова рамка и оголи два реда съвършено равни бисерно бели зъби. Един карикатурист от „Поуст“ беше увековечил тази по търговски широка усмивка преди девет години, когато Джовинацо пое фамилията от чичо си Роко. Мафиотът се понадигна, настани се удобно върху планината от възглавници и приглади краищата на малиненочервената си копринена пижама.

— Какво е това, миличка? — попита Джовинацо блондинката.

Тя нахлузи обувките си и хвърли бегъл поглед на удостоверението на Гибънс.

— Мисля, че е от ФБР.

— Искам да ви задам няколко въпроса — обади се Гибънс.

— Срещнете се с адвоката ми — отвърна Джовинацо и прекара ръка по гъстата си вчесана назад грива, боядисана в черно. — А сега, ако не възразяване…

Гибънс мина пред блондинката, придърпа оранжевия пластмасов стол, седна и хвърли шапката си върху телефона на нощното шкафче.

Джовинацо му посочи с палец вратата.

— Хайде, казах да се разкараш.

Гибънс само продължи да го гледа.

— Е, Фил — намеси се блондинката. — Мисля да си тръгвам. — Тя се наведе и го целуна по устните. На Гибънс му се откри невероятен изглед към страхотния й задник и обратната страна на краката й. Запита се колко ли суха пара е била необходима, за да се прежали маце като нея да целува някакъв грозник, който при това би могъл да й бъде дядо.

Гибънс каза:

— Сега разбирам защо не ти е особено неприятно да се правиш на болен, Джовинацо.

Мафиотът дръпна блондинката настрани, за да вижда Гибънс.

— Нямаш право да ме безпокоиш, приятел.

Блондинката отстъпи към вратата.

— Ще се видим, Фил. Довиждане. — Никой не я слушаше.

Гибънс кръстоса крака и подпря брадичка на меката част на палеца си.

— Да те безпокоя! Че аз само си седя тук.

Блондинката открехна леко вратата.

— До скоро, Фил — каза тя.

Джовинацо внезапно се обърна към нея и й показа зъбите си.

— Аха, всичко хубаво, миличка. Ще се видим скоро, нали?

Блондинката цъфна в щастлива усмивка, сякаш току-що бе спечелила от тотото. Фил май добре й беше платил.

След като мацето си тръгна, тежкият поглед на Джовинацо отново се спря на Гибънс.

— Нямам какво да ти кажа. — Той се пресегна към нощното шкафче за дистанционно управление и пусна телевизора, поставен високо на стената срещу леглото му. Предаваха бейзболен мач на „Метс“ срещу отбора на Филаделфия. Беше ред на Дуайт Гудън да подава. Срещу него беше Майк Шмид и още един на втора база. Коментаторът говореше нещо за „сила срещу сила“.

Джовинацо внезапно обърна от девети на единадесети канал, където Фил Ризуто следеше мача на отбора на „Янките“. Те губеха срещу Торонто в осмата част. Гибънс и Джовинацо наблюдаваха мълчаливо как Дейв Уинфилд удря и изкарва навън топката.

— Върни на мача на „Метс“ — каза Гибънс. — Тия за нищо не ги бива.

Джовинацо не му обърна внимание и продължи да гледа „Янките“.

— Колко още, мислиш, можеш да се свираш тук? — попита безпристрастно Гибънс. — Областният прокурор вече започва да става нетърпелив, нали знаеш. Пречиш му да си завърши играта.

— Аз съм един много болен човек — каза Джовинацо на телевизора. — Докторите ми го потвърдиха.

— Знам, знам. Само че така объркваш резултата. И най-добрият престъпник, срещу когото Варга е дал показания, вече е зад решетките, с изключение на тебе. Защо излишно да отлагаме неизбежното?

В отговор мафиотът увеличи звука. Ризуто говореше за своите резултати в голфа. Даже и на него „Янките“ му бяха безинтересни.

— На мен би ми било страшно неприятно да съм затворен тук — каза Гибънс, без да се обръща конкретно към някого. — Със или без блондинка. — Знаеше, че Джовинацо обича нощния живот.

Джовинацо изведнъж подскочи на леглото си.

— Няма да говоря! — кресна той. — Разбра ли? Нямам какво да ти кажа! — После плесна ръка върху устата си. Гибънс си помисли, че повръща, но после осъзна, че Джовинацо всъщност си маха долната и горна зъбна протеза. Мафиотът предизвикателно захвърли ченето си в чекмедже то на шкафчето. Устните му бяха хлътнали назад. Изведнъж той беше заприличал на деветдесетгодишен имитатор на Елвис.

— А стига бе! — измърмори невярващо Гибънс.

Джовинацо се облегна на възглавниците си и заби свирепо поглед в телевизора.

Гибънс се изправи и го изгледа от горе на долу като разгневено ацтекско божество.

— Ще ти го кажа направо, Джовинацо. Тук съм, за да те предупредя да оставиш Варга на мира. Разбра ли?

Мафиотският бос щръкна като свещ в леглото.

— За какво, по дяволите, говориш? — устните му измляскаха и разпръснаха слюнка наоколо, толкова се беше развълнувал.

— Я не ми ги разправяй тия. Ти си изпратил горилите си по петите на Варга. Откриха първото му скривалище, но това няма да се повтори. Не смятаме да го губим заради нашите дивашки вендети.

— Глупости! Глупости! Глупости! — не спираше да повтаря Джовинацо, а лицето му почервеняваше все повече.

— Знаем, че твоите хора са нападнали къщата в Охайо. За щастие на Варга му няма нищо. Преместили сме го, този път е даже още по-добре укрит. Но да сме наясно — правя ти предупреждение. Извикай си псетата обратно, че иначе ще ти бъдат предявени още няколко сериозни обвинения.

— Какво са тия лайна бе! — изкрещя Джовинацо.

— Не се прави на ударен. Твоите две момчета бяха много близо до целта, обаче се издъниха. Влязоха в къщата, но не можеха да се доберат до Варга.

— Не са били от моите, това е сигурно — каза Джовинацо, предъвквайки думите. — Никога не бих изпратил само двама на тоя дебел педераст Варга. Не и докато онзи побъркан нацист е с него.

— Какъв нацист? — сви вежди Гибънс.

— Бодигардът му, загубен идиот такъв. Варга не ходи никъде без него. Поне така беше преди.

— Искаш да кажеш Хуна?

— Че кой друг? Той е луд. Няма нещо, което не би направил по поръка на Варга.

— И ти си мислиш, че правителството си харчи парите, за да държи бодигарда му под опеката си. Я се събуди бе!

— Ти се събуди! — изкрещя Джовинацо. — Варга никъде не ходи без Пагано. А вие по-добре внимавайте. Че може да ви избоде очите.

Ландо, Блейни и Новик. Пагано. Това е. Варга наистина има бодигард с прякор Хуна, чието име е Пагано, и по всичко личи, че този Пагано върши мръсната работа по заповед на Варга. Както в случая с Ландо. Блейни и Новик. Гибънс беше получил това, за което дойде.

— Виж, приятелю — каза той и пъхна пръста си под носа на Джовинацо, — предупреден си. Още едно нападение над Варга и ще бъдеш подведен под отговорност. Съвсем просто е.

— Натикай си го отзад! — извика мафиотският бос след устремилия се навън Гибънс.

Ченгето пред вратата го посрещна с вдигнати вежди. Очевидно другите посетители на Джовинацо не го бяха вбесявали така.

— Ще идвате ли пак? — поинтересува се той.

— А тя? — го попита остро Гибънс.

Постара се ирландчето да забележи, че гледа номера на значката му, преди да се обърне и да си тръгне. После се запъти към асансьора, като се подсмихваше злобничко. Знаеше, че момчето има да се поти и да чака мъмрене, което така и няма да получи.

Естествено, глупакът може пък и да си свърши работата най-после и ако е достатъчно умен, сам да се възползва от услугите на блондинката.