Антъни Бруно
Лоши типове (14)

13.

— Татко? — Джоан се наведе и го докосна по рамото.

Джулс Колесано не забелязваше присъствието на дъщеря си. Очите му се стрелкаха около масата, докато крупието — миниатюрна негърка с червена жилетка, бяла риза и черна връзка, раздаваше карти от „ботуша“. Прическата й беше като на Клеопатра и не помръдваше. Джулс изглеждаше объркан и разстроен, когато тя чевръсто подхвърли карти на останалите трима мъже, скупчени около масата, а после бързо ги загреба при себе си. Сякаш за пръв път играеше двадесет и едно и просто не можеше да разбере как така парите му изчезват толкова бързо.

— Татко? — повтори Джоан. Гласът й прозвуча толкова жално, че Тоци се запита това ли е същата жена, с която бе прекарал нощта.

— Не сега, миличка — отвърна той малко по-силно, отколкото трябва. — Всичко си имам, не виждаш ли? — Той вдигна за доказателство висока чаша с портокалов сок. „Облак“, досети се Тоци. Пръстите на стареца бяха дебели и къси. Тоци забеляза, че леко трепереха. Изведнъж, понеже Джоан не си тръгваше, Джулс се начумери злобно. Мислеше я за сервитьорка на коктейли.

— Не, татко, аз съм.

Той рязко вдигна глава, като продължаваше да се мръщи. Минаха поне двадесет секунди, докато осъзнае, че това е дъщеря му.

Джоан му се усмихна с непоклатимо милосърдие, като гипсова светица. Очевидно това беше начинът, по който се справяше със старческото му изкуфяване.

Постепенно лицето му се отпусна, а после изведнъж разбиращо грейна от любов.

— Джоан — каза нежно той и докосна бузата й с опакото на грубата си на вид ръка. — Quanto sei bell^[1].

Фразата веднага отключи един спомен в съзнанието му: гостната на леля му Кармела и анасоновите й сладки. Тоци си спомняше, че тя винаги му казваше същите тези думи, когато майка му го водеше на гости при нея.

Джоан прегърна баща си, но мислите на стареца продължаваха да се въртят около играта и той неспокойно се размърда да види какво прави крупието. Другите мъже на масата следяха играта и нищо друго. Играчите обръщат внимание само на това, къде отиват парите им.

— Знаех си, че ще те намеря тук — каза тя неодобрително.

— А къде, по дяволите, да бъда? Да играя табла с пенсионерите? Да вървят на майната си.

Той си взе „Облака“ и отпи една дълга глътка. Ръката му трепереше по-силно, отколкото му се бе сторило отначало на Тоци.

— Хей! — възкликна изведнъж той и пъхна късия си пръст в лицето на крупието. — Това е моето малко момиченце. Запази ми мястото, чу ли? Ще се върна по-късно.

Негърката се усмихна дипломатично, но не отговори. Шефката на тази част от салона, ниска блондинка в сив костюм, навири глава, като чу заповедта на Джулс. И тя като всички останали отговорници тук имаше вид на банков мениджър, само че изглеждаше по-щастлива. Джулс беше толкова далеч от действителността, че беше забравил правилото, според което крупиетата трябва често да сменят масите си, ето защо нищо не би могло да му гарантира, че ще намери негърката на същата маса, като се върне. Черното момиче умно си замълча, понеже знаеше, че и най-малкият намек за конфликт с клиент може да й коства работата.

— Няма нужда да викаш, татко.

Той се наведе към лицето на Джоан и театрално прошепна:

— На тия чернилки така трябва да им се говори. Иначе не разбират.

На Тоци не му беше ясно как така на разни дъртаци подобни расистки идиотщини им се разминават, при това без драстични последици. Крупието изчака Джулс да си прибере чиповете, преди да започне новата игра. Усмивката се завърна на лицето на отговорничката, когато той стана от стола си.

— Татенце, искам да те запозная с един приятел — каза тя и го поведе настрана от масата. — Татко, това е Майк Тоци.

Името му, произнесено на глас, му прозвуча странно. Беше свикнал да го нарича „г-н Томпсън“ с присъщите си ирония и скептицизъм.

Тоци подаде ръка на бащата на Джоан.

— Come stai^[2], господин Колесано?

Джулс се усмихна широко, сграбчи ръката му и я разтърси изненадващо здраво и енергично. Тоци имаше чувството, че това „Come stai“ ще му свърши добра работа пред стареца. Джулс беше от този тип хора. За такива като него човечеството се дели на три категории: негри в най-долната, бели — по средата, и италианци, разбирай сицилианци и неаполитанци — в най-горната. Надяваше се, че няма да се опита да продължи разговора на италиански, защото, като изключим имената на храните и няколко ругатни, Тоци знаеше само десетина фрази.

— Искате ли да пийнете нещо? — попита неочаквано Джулс. После, без да ги изчака да му отговорят, повика една изрусена блондинка — сервитьорка на коктейли от другата маса.

— Госпожице… госпожице! Още два пъти от същата. — Той вдигна чашата си, за да й покаже, че иска „Облак“. Мисълта му като че ли протичаше на кратки тласъци, които незабавно преминаваха в експлозивни реакции. Между две избухвания умът му почваше да блуждае, а лицето му се изглаждаше и придобиваше невинен и безпомощен вид.

— Не, благодаря, господин Колесано — възрази Тоци. — Малко е рано. — Беше малко след единадесет часа.

— Ей, трябва да ме слушате — предупреди ги той. — Сокът е прясно изцеден, най-добрият. Само така го пия. Все едно, на прахосници като мен ги дават безплатно — добави той и се изсмя дрезгаво. — Така че не изпускайте.

Джоан се усмихна и нищо не каза. Очевидно беше решила, че е по-безпроблемно да не му противоречи. Когато изрусената блондинка се върна с питиетата, тя си взе едно, въпреки че дори не я бяха попитали дали иска нещо.

Келнерката не беше първа младост, но имаше запазен вид. Краката й бяха страхотни и вероятно на тях дължеше работата си тук. Униформата на сервитьорките в казино „Империал“ се състоеше от лъскаво черно трико, черни чорапогащи и черни обувки на висок ток. Тоци забеляза, че голите й рамена са покрити с лунички. Робърта имаше лунички по цялото тяло. Тоци помнеше колко много ги мразеше бившата му съпруга. Той взе „Облака“ си от подноса на блондинката и когато Джулс каза „Salute“, отпи от вежливост. Портокаловият сок беше превъзходен, а не се бяха поскъпили и с водката.

Старецът изчака да види реакцията му, кимайки му многозначително, ухилен до ушите.

— Какво ти казах? Само най-доброто за Джулс Колесано. Това е моят град.

Тоци погледна към Джоан, която му отвърна с един изпълнен с болка и жалост поглед в очите. Беше предупредила Тоци, че баща й невинаги се държи адекватно. Имал навика да се връща във времето, когато е бил бос на Атлантик Сити. Често идвал в „Империал“, ето защо хората тук си затваряли очите. Проблемите възниквали, когато отидел в някое друго казино и започнел да си придава важност.

Джулс изведнъж тихо се засмя без причина, тъжно и разбиращо.

— Това все още е моят град — повтори той, но не толкова високо.

Джоан обърна лицето си на другата страна.

— Тук е много шумно — добави Джулс и се отправи несигурно към най-близкия изход.

— Ей, добре ли си? — Тоци сложи ръка на рамото й.

— Аха, добре съм. — Лицето й все още беше обърнато на другата страна. — Ей сега ще се върна — каза внезапно тя и тръгна към дамската тоалетна.

Тоци последва Джулс през стъклените врати, чиито тъмнолилави стъкла държаха казиното във вечен полумрак. Наклонените слънчеви лъчи, които струяха в преддверието, блестяха толкова силно, че старият човек изглеждаше, сякаш е застанал в подножието на небесната стълба и се кани да се изкачи по нея, за да се срещне със създателя. Тоци отиде до прозореца, през който Джулс разглеждаше тротоара и океана отвъд него. Слънцето пареше по лицето му и го накара да присвие очи. Джулс се взираше във вълните, а кожата му изглеждаше почти бяла на ярката светлина. Приличаше натъжен малък призрак.

— Направи ми една услуга — обърна се той към Тоци. — Бъди добър с нея.

Тоци не знаеше какво да му отговори.

— Добре… тоест защо да не бъда добър с нея?

Джулс се изсмя презрително.

— Ричи се държа като истинско копеле. Искам това никога повече да не й се случва.

— Ами… аз не съм Ричи.

Джулс не отвърна нищо. Мръщеше се срещу океана.

Тоци не беше сигурен каква част от това, което знае за Варга, да покаже, че знае. Щеше му се Джоан да се връща по-скоро.

— Тя ми казваше, че я биел — обади се Джулс и погледна Тоци с присвити очи. — Макар че много не ми се вярва. Никак даже.

— Защо казвате това, господин Колесано?

Джулс надигна чашата си.

— Не му е в стила. — Той изтри устата си с опакото на ръката — Това момче беше голям мазник. Никога не е удрял, когото и да било. Страхуваше се да не му го върнат. Обзалагам се, че и една жена е можела да го уплаши.

— Така ли?

— Аха, голям тип беше. Помня едно парти, което мой човек устрои по случай първото причастие на синчето си. Най-голямото момче на Мати О’Брайън. Някакъв боклук от бандата на Мати реши, че Ричи сваля жена му и му поиска обяснение пред всички. Ричи остана на място и само заекваше и мърмореше, целият почервеня в лицето като пълен глупак. Другият го направи на нищо пред очите на всички, а Ричи просто му се остави. Толкова бях бесен, че ми идеше сам да убия оня тъпанар. Какво смяташ си помислиха другите за мен? Моят загубен зет, дясната ми ръка, да се държи като смотан евнух пред всичките тези хора.

— Може би е постъпил така нарочно — каза Тоци. — За да ви накара да си мислите, че е евнух.

— Той си беше точно такъв! Малък, жълт, подъл мазник. Смятал ли съм някога, че този дебелогъз писарушка е способен да ръководи банда като истински мъж? Никога. Нямаше абсолютно никакъв шанс да се издигне сам, не и така, както я беше подкарал.

Тоци кимна и отпи от чашата си. Продължавай да говориш, Джулс.

— Само че той много искаше да се издигне. Казваше ми го през цялото време. Аз му отвърнах да бъде добро момче и да се държи за мен. Дадох му хубава работа, разбираш ли. По-добра, отколкото заслужаваше. Но пък, струва ми се, доста хора правят така, кога го дъщерите им се оженят — или греша? Дори едрите бизнесмени. Оправих му положението на този мръсник… а после той ме оправи.

Джулс заслони очите си с ръка и се взря в океана. Далеч на хоризонта се виждаха около пет-шест кораба.

— Какви са тия? Да не би руснаците да са дошли да ни бомбардират? — попита Джулс. — Тия комунисти не обичат да се забавляват. А тук, в Атлантик Сити, хората само това правят. Ония обичат да бомбардират местата, където на хората им е весело. — Той се изсмя, но не беше убедителен.

— Смятам, че биха нападнали първо Ню Йорк, а не Атлантик Сити — предположи Тоци.

— Няма да седна да роня сълзи, ако стане така. — Джулс гаврътна остатъка в чашата си. — Нито една сълза.

— Те го подучиха, нали?

— Разбира се, че те — горчиво отвърна Джулс. — А ти как мислиш? Обещаха му да се погрижат за него в Ню Йорк, ако им помогне да ме изритат. Ричи знаеше, че това е единственият начин да се оправи, и естествено се е съгласил. Амбициозен, беше, този мой зет. Сближи се с големите господин Лукарели, господин Мистрета и господин Джовинацо. — Джулс прокара ноктите на едната си ръка под брадичката си — стар италиански жест, който означава: „Да плюят кръв дано“.

Точно тогава Джоан пъхна главата си през тъмната стъклена врата.

— Ето къде сте били — каза тя, отиде при баща си, прегърна го и го целуна по бузата. — Как си, татенце?

Тоци се трогна от гледката — изтънчената дама, облечена с копринена блуза, ленен панталон и сандали на висок ток в изблик на нежност към стария си баща, но пък, от друга страна, не познаваше никой, който да се държи с родителите си така, както се държи в службата или, не дай си боже, в леглото.

— Обичам те, татенце. — Тя го прегърна здраво.

Джулс я притисна до себе си, сякаш беше малко момиченце, нищо че стърчеше с десетина сантиметра над него.

— Хайде, стига вече — отряза изведнъж той и я пусна. — Не искам хората да си помислят, че отново съм тръгнал да гоня момичетата, нали така? — Гръмливият му смях изпълни фоайето. — Обяд — обяви той. — Трябва да се храниш. — Джулс измери с поглед тънката фигура на дъщеря си. — И недей да ми казваш не. — Той се обърна към Тоци: — Гладен ли си?

Тоци се усмихна.

— Точно така.

— Ще си поръчаме миди с див риган. Тук знаят как да ги приготвят. Хубави са, а не целите само в хляб. Направо няма да повярвате.

Той грабна ръката на дъщеря си и понечи да я отведе, ала после се завъртя и посочи Тоци с пръст.

— Обичаш ли калмари?

Тоци сви рамене и кимна.

— Обзалагам се, че никога не си ял като тези тук. Крехки, чак да не повярваш. Хайде, Ричи. Да отиваме. — Джулс блъсна вратата и повлече Джоан със себе си.

Тоци зърна болката, изписана по лицето й, преди тя да се скрие зад вратата.

Тоци караше, а Джоан, облегната на предната седалка, гледаше през стъклото. Беше си сложила големи тъмни очила като тези на Джеки Онасис. Тоци забеляза как нервно върти дръжките на чантата си между пръстите си, сякаш са зърна на броеница.

Саабът вървеше леко, само малко да му свикнеш. Той все хвърляше по едно око към таблото, за да се увери, че всичко е там, където би следвало да бъде, тъй като стартерът на пода до ръчната спирачка малко го беше озадачил отначало.

Джоан си беше поплакала, но вече беше спряла. По време на обяда Джулс беше станал малко невъздържан и тя не бе успяла да го успокои. Трудно й беше да гледа как продължава да се държи, сякаш все още е най-големият в Атлантик Сити. А сигурно й е било още по-трудно да слуша фантастичните му обещания и уверенията, че следващия път, когато се ожени, всичко ще бъде „прекрасно“. При това Джулс не казваше нищо само по веднъж. Тя се беше сдържала по време на целия обяд. И едва когато си бяха взели довиждане и Джулс се върна при масите за двадесет и едно, даде воля на сълзите си.

— Знам, че не е редно, но гледам да не идвам много често тук — каза тя. — С всеки път, когато го видя, състоянието му като че ли се влошава.

Тоци посегна към лоста за скоростта, но си спомни за съединителя. Доста отдавна не беше карал кола със стандартни скорости.

— Баща ти ми се видя наред, когато говорих с него.

— За какво си приказвахте?

Той хвърли един поглед към нея, а после отново спря очите си на пътя пред себе си.

— За Ричи.

Той отново я погледна.

— Баща ти започна — добави той, — не аз.

— Разказа ли ти как той и приятелите му са се канели да намерят Ричи и да го накарат да си плати?

— Не.

— Изненадана съм. Това е една от любимите му теми. Всъщност учудена съм, че не те е помолил да му помогнеш.

Тоци не отделяше очи от пътя.

— Ако ме беше попитал, можеше и да се съглася.

Тя не отвърна.

И двамата потънаха в мълчание. След малко Джоан сложи една касета. Тоци се надяваше да не е класическа музика. Само че беше и докато слушаше, с облекчение откри, че е много успокояваща и мечтателна, по-традиционна от котешкото мяукане на струнния квартет в спалнята й. Харесваше му.

— Какво е това? — попита той.

— Фугите на Телеман — отвърна тя. — Тук завий наляво. Ще ти покажа как да се върнеш на магистралата после. Винаги е задръстена в събота.

Тоци последва указанията й и се озова на една тиха улица с големи къщи от двете страни, където старите викториански домове се редуваха с по-модерни сгради. По-новите бяха или стилизирани едноетажни фермерски домове със скъпи каменни фасади, или колониални къщи с големи колони на предната тераса. Всички морави бяха спретнати и добре подстригани. Солиден квартал за хора от горните слоеве на средната класа и долните на висшата класа. Тоци реши, че и тези къщи живеят банкери и разни такива.

Джоан се надигна и се загледа в една от къщите в колониален стил — бяла постройка с големи колони и червено мушкато в глинени саксии, наредени от двете орани на стълбите. Тя като че ли й правеше особено впечатление.

— Да не би да ги познаваш? — попита той.

— Какво?

— Къщата. Знаеш ли кой живее там?

— Някой, когото познавах много отдавна — отвърна тя. — Когато бях дете.

Тя помълча малко.

— Едно момиче, с което ходехме заедно на училище, живееше тук. Линда Тъкърман беше най-добрата ми приятелка в трети клас. Често играехме у тях, но един ден след училище прислужницата изтича от терасата и ми каза, че трябва да си отида вкъщи, не можело да вляза. Едра негърка от Ямайка. Изкъшка ме, все едно бях пиле. Тогава не разбрах. Оказа се, че бащата на Линда се бил кандидатирал за общинар и не искал връзката на дъщеря му с щерката на Джулс Колесано да го дискредитира. Толкова беше жестоко. — Тя облегна главата си назад.

— Баща ти разбра ли?

— О, да. Аз му съобщих със сърцераздирателен плач. — Тя въздъхна и поклати глава. — И знаеш ли какво направи той? Изпрати един от хората си в кабинета на господин Тъкърман с подаръци. Бащата на Линда получи анонимно дарение за кампанията си от десет хиляди долара… плюс счупване на ръката. Няколко дни по-късно, когато се върнах от училище, намерих в стаята си нови кукли — Барби и Кен, с целите им гардероби и всички възможно аксесоари за Барби — малката спортна кола, будоарът, всичко. Вече имах една Барби и някакви дрешки, но да получиш всичко наведнъж, това беше сбъдната мечта, на което и да е момиченце. Същата вечер на масата попитах баща ми от кого е. Той ми каза да не си блъскам главата, просто да се радвам на подаръка. Оттогава с Линда играехме у нас след училище.

Тоци повдигна вежди.

— Бащи и дъщери — промърмори той.

— При стопа свий надясно — каза тя и увеличи звука. Музика изпълни цялата кола.

Бащи и дъщери, повтори тя наум с копнеж и се загледа в страничното огледало и голямата бяла къща с терасирана морава отпред и саксиите с червено мушкато на стъпалата. Бащиният й дом.