Антъни Бруно
Лоши типове (13)

12.

Тоци разви останалата част от сандвича си с телешко и чушки и го хвърли през прозореца на някакъв помияр, който ровичкаше из боклука през скъсаната торба. Кучето беше изцяло черно и в мрака на уличката се виждаха само чифт светлокафяви очи. Той се загледа в тези предпазливи, страхуващи се очи, докато животното душеше сандвича. Изпитваше желание да направи живота на някого поне малко по-лек, понеже на него нямаше кой да му го направи, да даде малко шанс на някого, понеже на него нямаше кой да му даде.

Натисна изтормозено копчето на безмълвното радио в буика и погледна нервно към входа на „Таверната на Лео“, сякаш можеше с поглед да накара нещо да се случи. Колата — меденокафяв „Ле Сабр“, модел 1977, беше собственост на един човек от блока на леля му, който лежеше в болницата. Тоци я взе „назаем“. Вече два часа наблюдаваше тази врата и трепкащата неонова реклама за бира „Райнголд“ на прозореца. Гърбът го болеше, бельото му се беше събрало в задника, главата го цепеше. Неподвижното чакане в засада понякога е истинско мъчение.

От седем часа вечерта мислено бе отбелязвал всеки, който влезете в кръчмата, а после ги беше отписвал, когато си тръгнеха. В осем и двадесет отиде вътре, седна на бара, поръча си бира и се огледа наоколо за някой, достатъчно дребен, че да е бил жокей. Имаше трима-четирима ниски набити мъже, само че всичките бяха емигрирали от Португалия зидари, все още облечени в работни дрехи, с побелели от хоросана обувки и крачоли.

Тоци повися над бирата си, а после си поръча още една. Заприказва бармана на тема мачовете за световната купа и онова момче — чудо в отбора на Аржентина, Диего не знам кой си. Тоци си нямаше понятие от европейски футбол, обаче барманът беше запалянко, така че не му беше трудно просто да остави оня да си говори, като само се преструва на ентусиазиран. Това му беше една от техниките за хвърляне на прах в очите, в които се бе специализирал.

След като си изпи и втората бира, той махна за довиждане на бармана, зает с отварянето на бутилка вино за зидарите, върна се в колата, и не мръдна повече оттам. В момента оставаха двадесет минути до полунощ. Барът щеше да бъде отворен до два, ала Тоци имаше чувството, че Тортела едва ли ще се появи тази вечер. Нямаше реална причина да смята така, просто чувството му беше такова. Посегна към стартера и се сети за Гибънс. Гибънс би изчакал заведението да затвори. Гибънс винаги се придържаше към правилата. Тоци предпочиташе инстинктите си. Двамата винаги спореха на тази тема.

Все едно, Тортела да върви по дяволите. Той има по-добра идея.

Тоци запали двигателя и метално кафявият буик се отлепи от тротоара. Беше му нервно и се налагаше да потегли. Знаеше къде отива, но не беше сигурен защо. Просто се каза, че като стигне там, нещо ще се случи.

 

 

— Какво? — Гласът й по домофона не изглеждаше доволен.

— Здрасти — обади се той, наведен към уредбата. Флуоресцентните лампи във фоайето бяха прекалено ярки. Имаше усещането, че е изложен на показ.

— Кой, по дяволите, е?

— Аз съм, Томпсън. Гаджето ти. В момента, в който го изрече, се почувства като глупак.

Тя не отвърна. След няколко секунди се чу бръмчене и той мина през стъклената врата.

В асансьора на път за апартамента й изведнъж се запита какво, дявол да го вземе, прави тук. Докато обаче пристигне на етажа и вратите се отворят, вече бе престанал да се тревожи за това. Тоци си каза, че не е необходим повод, само престъпните типове имат нужда от повод.

Той зави зад ъгъла и изведнъж я забеляза — облегната на рамката на отворената врата, облечена в дълга синя роба. Косата й бе разрошена, пусната свободно, а очите й го гледаха премрежено и изпитателно. Лорейн Бъкол^[1] на млади години, плюс малко от София Лорен. Тя не каза нищо, нямаше нужда.

— Как си? — попита той. Надяваше се момчешката му усмивка да свърши работа. Ако е момчешка.

Тя не отвърна нищо. Можеше да се прости с момчешката усмивка.

— Добре. След като и двамата знаем, че съм кретен и не би следвало да правя такива глупости на моята възраст, защо не приемеш извиненията ми и не ме поканиш вътре на една чашка? Два пръста ром с малко сода. И парченце лимон, ако имаш.

— Не обичам ром. „Чивас“^[2] става ли?

— Разбира се, идеално.

Тя се обърна и се запъти към кухнята. Той я последва, загледан в петите й, които си играеха на криеница с крайчеца на робата й. Имаше доста големи крака за жена. Стъпалата на Роберта бяха малки и квадратни, като на Фред Флинтстоун. Тези на Джоан бяха големи, но тесни и изящни.

— Имал си тежък ден, нали? — запита го тя саркастично и извади две чаши от шкафа. — И просто изпитваше нужда да ме видиш.

— Имам чувството, че вече си го чувала.

— Аха.

— От Ричи?

Тя му показа среден пръст.

— Добре, добре. Дори няма да спомена името му. Обещавам. Все едно, денят не беше тежък, а само безрезултатен.

— За мен това е едно и също — подметна тя и му подаде чашата.

— Salute^[3] — каза той и я вдигна. Помисли дали да й каже за бомбата в колата на братовчед му, но реши да не го прави. Нищо нямаше да спечели, ако повдигне въпроса. Джоан не обичаше много да се разкрива, като показва чувствата си, и дори не си даваше труд да се преструва. Независимо дали играеше с открити карти или не, това щеше да си остане само нейна работа.

— Дойдох просто защото исках да те видя — каза той.

— Аха. — Тя отпи от уискито си и го погледна над ръба на чашата. Истинска Бъкол. Винаги я беше намирал за секси.

— Абе, като се замисля, май наистина денят беше тежък — съгласи се той. — Но не искам да говоря за това.

— Знам, че не искаш. — Смехът й беше ехиден. — Кажи ми, все така ли ще трябва да те наричам „господин Томпсън“?

Той си помисли малко. Беше спал с нея, за бога. Ако е свързана с мафията, навярно вече знае името му, също като Вини Клементи, така че нищо не му пречеше да й го каже. И все пак имаше чувството, че не е замесена. Майната му.

— Казвам се Тоци, Майк Тоци.

— Така е по-добре. — Тя вдигна чашата си срещу него и се усмихна.

Той се ухили и остави питието си на кухненския плот. Погледна я право в очите и двамата избухнаха в безпричинен смях. После Тоци я придърпа и я целуна — глупава, непохватна и опияняваща целувка. Този път не миришеше толкова на тютюн.

— Така е по-добре — каза той. Поглади материята върху задника и бедрата под него. Не носеше нищо отдолу.

— Търкалянето по кухненския под не ми е в стила, Тоци. — Тя се измъкна от прегръдката му и излезе от кухнята.

Тоци грабна чашата си и я последва в спалнята. Не й било в стила. Да каже просто „не“, ама й се струва, че не е достатъчно хладнокръвно. От хола я виждаше как, застанала до леглото, съблича робата си през глава и се обръща да го погледне с подпрян на голия си хълбок юмрук. Тя отново отпи от чашата си, чийто ръб подчертаваше нейните красиви черни очи. Тоци влезе в спалнята, като се питаше дали Бъкол някога е казвала, че нещо не е в стила й във филмите на Богарт.

Той е прегърна и отново я целуна, докато прокарваше ръцете си по бедрата й. Тя хвана катарамата на колана му и го дръпна на леглото. Той разкопча ризата си и загаси лампата до леглото, докато тя се занимаваше с колана му.

Когато остана гол, той се надвеси над нея, покри гърдата й с устата си, бавно закръжи с език около зърното и едновременно с това започна леко да гали венериния й хълм, усещайки как под пръстите му се появява топла влага. Тя издаде тих стон, отхвърли главата си назад върху възглавниците и си заигра с пениса му.

Беше се надървил, но не бързаше. Искаше да го направи бавно, продължително, да подлуди и двамата. Проникна в нея докрай, разклати малко бедрата си, а после изведнъж се издърпа и само връхчето на члена му докосваше клитора й. Тя изпъшка рязко от изненада. Той се раздвижи съвсем леко напред-назад. Тя задраска с нокти по гърдите му и главата й се замята върху възглавниците.

После без предупреждение той отново влезе наполовина и пак се изтегли. Тя извика и той незабавно проникна отново в нея бавно и внимателно, спря пак наполовина и леко се заклати. Постепенно започна пак да изважда, докато накрая пенисът му докосваше само върха на клитора й.

— Не… — изстена тя. — Не спирай…

Той се занима с клитора й, като се движеше, колкото се може по-малко, без да излиза. Тя дишаше все по-тежко и стенеше високо. Той поддържаше темпото, а в главата му започваше да се върти въртележка, която препускаше все по-бързо. Беше толкова хубаво, но той не искаше да се отпусне, все още не.

Тя заби ноктите си в гърба му и тялото й се стегна, а писъците й на екстаз ставаха все по-високи. Той ускори тласъците. Тя започваше да стига кулминацията, мятайки главата си сред оплетените си разкошни коси.

Тогава той се ухили и спря.

— Не спирай — каза обезумяла тя с прегракнал глас и той отново започна, с върха на пениса си, който сякаш всеки момент щеше да експлодира. Изведнъж той усети, че не може попече да издържа. Екстазът го заля като вълна, която набира скорост вътре в океана, издига се и се засилва с приближаването си към брега, оформя високата си извивка и увисва във въздуха по-дълго, отколкото е нормално, а после внезапно се разбива в брега с оглушителен рев.

Той падна на чаршафите, а разпенените остатъци от вълната се отдръпнаха от пясъка и се плъзнаха обратно в океана.

Беше почти три часът през нощта. Джоан не можеше да заспи. Тоци се размърда в съня си и дръпна завивките към себе си. Тя ги придърпа обратно и се намръщи. Спи леко, дяволите да го вземат. Обърна глава и неспокойно погледна към телефона.

Само да имаше как да стигне до апарата в кухнята, би могла да се обади на Ричи и да му каже, че Тоци е тук. Той щеше да прати няколко от неговите хора за по-малко от час. Обаче се страхуваше, че Тоци отново ще се събуди, ако стане от леглото. Може вече и да е заспал дълбоко, но тя не смееше да рискува. Когато се върна от тоалетната преди половин час, го намери напълно буден.

— Какво има? — посрещна я той с тревожен шепот.

Тя го успокои и му каза да заспива. Той я притисна до себе си и най-накрая пак задряма.

Тя въздъхна. Направо да побеснееш. Случаят беше идеален да се отърват от него, но не можеше да направи нищо. Замисли се за малко дали да не го убие сама, но веднага отхвърли този вариант. Баща й все казваше: „Ръцете ти трябва винаги да са чисти, независимо от всичко“.

Е, има поне едно утешение, ако ще продължава да й се мотае наоколо, помисли си тя и се примири със ситуацията. Страхотно чука.

Тя се ухили и се настани на възглавницата, като самодоволно се питаше дали Тоци признава пред себе си, че е влюбен в нея.

Тоци се беше загледал в прозореца и движещите се зад него облаци. Джоан си играеше с космите на гърдите му. Радиочасовникът показваше 8:34. Той се изненада, виждаше му се, че е по-късно. Изглежда, са станали доста рано.

— За какво си мислиш? — попита тя.

„За един бивш жокей с нова професия — фитилджия. За някакъв тип с прякор Хуна. За твоя съпруг. За теб.“

— За нищо особено — отвърна той.

— Имаш вид, сякаш доста неща ти тежат на ума. Какво има?

Той се извърна и я погледна.

— Миналата нощ каза, че за теб тежък ден е непродуктивният. Не знам какво означава това. В твоята област, искам да кажа. Компютрите всъщност не се ли справят почти съвсем сами?

Тя го изгледа странно, но все пак му отговори.

— Разбира се, идеално се оправят и сами, само че трябва да има какво да правят, за да печелим пари. Хардуерът е безполезен, ако няма данни, които да обработва.

— Тогава кой ден е безрезултатен за теб? — Той се беше обърнал по хълбок и наблюдаваше как крайчеца на носа й мърда, когато говори.

Тя се изсмя — отговорът за нея беше очевиден.

— Безрезултатен е денят, в който не сме си осигурили нови клиенти.

— Какъв тип клиенти?

— „Дейта Рич“ обработва данни на големи корпорации, застрахователни компании, болници, университети, общини. Нашите компютри от основната конфигурация съхраняват данните за персонала им, документацията им — информация, която едно време пълнеше цели складове с хартия.

— Мислех, че в наше време големите компании си имат свои компютри. Защо трябва да използват вашите?

— На някои средно големи компании им излиза по-изгодно да наемат време и оборудване от нас, отколкото да си купуват собствен хардуер и да назначават хора. После идват големите компании, които още не са решили как искат да се компютризират и ни използват като временна мярка. Голяма част от застрахователните компании, които обслужваме, са такива. Разбира се, застрахователите са ужасно тежкоподвижни. Липсата на експедитивност и нерешителността им са печално известни. Сигурно ще се пенсионирам, преди повечето от тях да са се организирали и да са въвели свои собствени системи.

— Как попадна в обработката на данни? Нали разбираш, след женитбата си с оня, как му беше името.

— Върнах се в университета. Бизнес, а не компютърни науки. Взех си магистърската титла по бизнесадминистрация и започнах работа в отдела за продажби на една фирма за обработка на данни в Клифтън. Бих добра, доста добра. Тръгна ми приказката и „Дейта Рич“ ме примами. Не бяха много голяма компания, когато започнах при тях през… осемдесет и първа май беше. Обаче аз израснах с фирмата и ефектът и за двете страни беше положителен. Освен това компютърните услуги са най-перспективната индустрия в момента, а аз искам да бъда там, където става нещо.

Тоци кимна. Слушаше само с половин ухо, докато се опитваше да си припомни къде е бил, когато тя е следвала. Новак — детектив в отдела за наркотици на бостънската полиция.

— А ти? — попита тя. — Винаги ли си искал да бъдеш ченге, когато си бил малък?

Тоци поклати глава.

— Винаги съм искал да троша глави и да вървя срещу течението. Когато всички останали напускаха колежа, за да си правят пътешествия с коли из страната и да се шляят из Европа, аз напуснах и станах ченге. Това беше в Бостън. Толкова ме биваше, че сам се чудех на себе си. Сигурно защото си играех на крадци и полицаи. Само че не се разбирах много с колегите, не отговарях на имиджа на отдела. С други думи, не бях стопроцентов ирландец. След четири години служба и пет медала за храброст на ония с пагоните не им оставаше нищо друго, освен да ми теглят един шут и да ме направят детектив. Казали са си: „Ей, тоя тип е каубой, няма начин рано или късно да не се претрепе някъде. Голяма работа“.

— Къде работеше? В „Убийства“?

— „Наркотици“.

— Обаче сега не си градско ченге. Как стана федерален агент? Ти си федерален, нали?

Тоци я погледна право в очите, преди да отговори. Бях федерален, помисли си той, а после кимна в отговор на въпроса й.

— Управлението за борба с наркотиците чуло за момчето чудо в Бостън и ме покани да стана федерален. Отначало отхвърлих предложението — градските ченгета обикновено нямат високо мнение за федералните правозащитни органи, — обаче после те ми показаха какъв уестърн са си устроили във Флорида. Хидроплани, хеликоптери, блатните всъдеходи, картечници, килограми, трафиканти — това беше романтиката. И големият ми шанс да си наваксам, че съм пропуснал Виетнам. Сама виждаш къде ми е бил умът по това време.

Той отново се загледа в облаците навън. Това беше много странен период за него. Предпочиташе да си вярва, че Флорида е била неговият Виетнам, обаче истината беше, че прие работата напук на Робърта.

— Тогава бях женен — наруши мълчанието той. — Тя не искаше да се премести във Флорида, каза, че не можела да си представи да живее на Юг заради предразсъдъците. Аз й изтъкнах, че и във фабриката на баща й в Провидънс не гъмжи от черни лица, но забележката ми мина край ушите й. Имаше дарбата да отблъсква всичко, което не иска да знае. Нещо като невидимо силово поле. Каква грешка беше, че се ожених за нея.

Тоци отново замлъкна и се загледа с невиждащи очи през прозореца. Бракът с Робърта беше единственият случай в живота му, когато от вървенето срещу течението не бе излязло нищо. Той се опита да оправи нещата — поне така си мислеше по това време, но в ретроспекция, трябваше да признае, че не се беше постарал кой знае колко. Още от самото начало Робърта му беше дала да разбере, че няма желание да бъде женена за агент от кариерата и е готова да си отстоява своето и да остане в Бостън само докато получи това, което иска. На него тия, дето се инатяха, никога не му бяха допадали, но отначало всичко му се виждаше като игра. Най-накрая се получи война за надмощие. Той преднамерено пренебрегна брака си и я накара да направи първата крачка. Беше й необходима цяла година, за да я предприеме. Когато му връчиха призовката, той я изруга и разпердушини дневната си в Лантана. Но още тогава знаеше, че само се държи така, както е прието в такива случаи.

За пръв път от много време насам Тоци започна да брои годините. Четиринадесет години в правозащитните органи, четири от развода досега, седем откак всъщност се разделиха. Изведнъж самотата в живота му го затисна и неприятните факти се събраха на бучка в гърлото му. Неуспешният му брак не го беше притеснявал особено досега. Само че това беше, докато все още можеше да нарече бюрото свой дом.

„Защо, по дяволите, мисля за нея?“ — запита се ядосано той.

— Ей, какво има? — обади се Джоан. — Изведнъж лицето ти придоби такъв израз, сякаш си бесен на целия свят. — Тя започна да масажира рамената му.

Той въздъхна и измърмори:

— Просто се замислих за миналото.

— Какво ще кажеш да закусим?

— Ще ми се да се срещна с баща ти някой път — изведнъж изтърси Тоци. — Имаш ли нещо против? — Вероятността беше малка, но той реши все пак да опита, пък каквото ще да става.

— Защо искаш да се срещнеш с него? За да го опандизиш ли?

— За какво ще го опандизвам? Просто искам да го видя. Любопитно ми е.

— Баща ми не е животно в клетка.

— Не се ядосвай. Просто предложих. Нямах нищо определено предвид.

Тя отметна завивките и посегна към робата на пода.

— Добре… след като си толкова „любопитен“. Отдавна не съм ходила при него. Хайде да го посетим днес.

Боже господи. Не можеше да повярва.

— Чудесно.

— Сигурно ще останеш много разочарован — добави тя саркастично. — Той въобще не прилича на Кръстника или нещо такова.

— Не съм казал, че трябва да прилича.

Тя отново му се усмихна кисело.

— Как предпочиташ яйцата, Тоци?

Той сви рамене.

— Почти рохки.

— И аз. Ти ги направи. Аз не обичам да готвя.

Тя отиде в банята и остави Тоци гол на леглото.

Той се залита дали Боги^[4] някога е правил яйца на Бъкол. Отпусна главата си на възглавницата, заслуша се в шума от душа и си я представи гола и мокра. Никога не му е било толкова хубаво с жена досега, нито с Робърта, нито с някоя друга. Може би това е любов, помисли си той и веднага направи гримаса, спомняйки си предупреждението на Гибънс.

— Какво ли, по дяволите, знае пък той? — промърмори Тоци и стана от леглото.