Богдан Ланджев
Южният кръст (7)

Глава VII

Следващата сутрин прекарах в приятна леност и размисъл. Представях си възмутеното лице на другарката Манчева и нямах никакво желание да се явя в кантората. Все пак трябваше да продължа неудачно започналата си дейност на търговски работник и към обяд, след като се нахраних богато с вкусните гозби на госпожа Гюлхан, повиках Али.

— Как е нашият приятел, Али? Нахранихте ли го добре?

— Всичко е наред, господине!

— Внимавайте, той е опасен и не бива да се измъква оттук!

— Бъдете спокоен, господине.

Вече ме дразнеше спокойствието на иконома. Сигурен бях, че е уведомил капитан Юлкер за нощното ми приключение. Нямаше как, опеката на турската полиция ми пречеше, но разбирах, че те също са загрижени за моята безопасност.

Огледах се в голямото огледало в спалнята и останах доволен от външността си. Светлосини „джинси“ с широк каубойски колан, крещяща пъстра риза и огромни черни очила, всичко това ме правеше почти неузнаваем. В черното куфарче се спотайваше колтът и някои принадлежности, които можеха съвсем да променят физиономията ми. Имах начертан план и никак не ми се искаше да губя времето си, дремещ в някаква кантора.

Когато ме видя, Манчева така се смути от модния ми фасон на богат безделник, че дори нямаше време да изкаже възмущението си от предишната вечер.

— Здравейте, Вяра! Няма ли най-после да се научите да се обличате както трябва! Снощи бяхте богиня, сега сте изсушен чироз.

Тя се опита да отговори нещо, но смущението й попречи и от полуотворените устни излязоха някакви неразбираеми звуци.

— Търсил ли ме е някой?

— Да, ще се обадят пак — отвърна тя, преодоляла първоначалното объркване.

Свирукайки, влязох в кабинета и затръшнах вратата зад гърба си. Мислите ми все се въртяха около Ван Гроот. Знаех, че върша закононарушение, като го държа в къщата си, без да предупредя полицията. Нямаше съмнение, че Али е поставен нарочно и че капитан Юлкер знаеше и най-малките подробности за това, което се бе случило снощи. На мен Ван Гроот ми трябваше свободен и все още не губех надежда, че ще успея да убедя турските си колеги да ме оставят да действувам както намеря за добре.

Телефонът иззвъня, бях сигурен, че е Лари.

— Здравейте, Лари! Много ли се ядосахте, че не ме открихте сутринта?

Оттатък се чу сърдито ръмжене. После чух спокойния баритон на британеца.

— Страхувам се, че ще ви отзоват, Колев! Къде бяхте цяла сутрин?

— Сделки, приятелю.

— Наспахте ли се добре? Предупреждавам ви, че честите посещения на „Ориент“ могат да се отразят неблагоприятно на здравето ви. Човек на вашата възраст…

— Благодаря, че сте толкова загрижен, Лари! Тук наистина много се грижат за мене.

— За иконома ли намеквате? — чух го да се хили в слушалката. — Нямам пръст в тази работа. Можем ли да те посетим с капитан Юлкер?

— Умирам от нетърпение!

Отсреща слушалката щракна и трябваше да позвъня на секретарката. Тя се появи обидена и сърдита.

— Какво има, Манчева? Да не би някой да ви е засегнал с нещо? Кажете кой е и ще го скалпирам!

— Но какво става с вас, другарю Колев? Нарекохте ме чироз, сега пък говорите за скалпиране. Що за изрази, моля ви се! Не съм свикнала на такива обноски.

— Нищо, момичето ми, човек с всичко свиква. Моля сложете кафето, ще имам важен разговор!

— Но аз искам да си поговорим сериозно!

— Ще бъде, момичето ми, ще бъде! Обещавам ви! — скочих и нежно я изтласках навън. — Сега направете кафето! Нали ви казах, чакам гости!

— Моля ви, не ме наричайте момичето ми, аз…

Не чух края на думите й, защото затворих обезшумената врата след нея. Тази Манчева започваше да ми досажда.

Спасиха ме Пикеринг и Юлкер, които скоро се появиха. И двамата останаха изненадани от каубойския ми костюм, но от учтивост не казаха нищо.

— На какво дължа високата чест, господа?

— Във всеки случай не на маскарада, който ни демонстрирате — отвърна язвително Лари.

Отворих вратата и извиках:

— Моля кафето, госпожице Манчева. Господата са вече тук.

Изпихме чашките си, без да говорим, след което капитан Юлкер ми подаде обвит с кожа паспорт.

— Вече можете да бъдете и Джовани Антонели от Неапол, колега! Надявам се, че няма повече да обвинявате в бюрократизъм местната полиция.

— Трогнат съм, господин Юлкер! Надминахте и най-смелите ми очаквания. Впрочем любезността ви е безгранична и трогателна. Благодаря ви и за Али!

— Не се сърдете, трябваше.

— Разбирам, но държа на по-голяма самостоятелност.

— Мисля, че нашият служител с нищо не ви пречи.

— Да, дори ми е полезен, но ако още много хора се погрижат за моята безопасност, съвсем ще ми вържете ръцете.

— Няма да прекаляваме!

— Щастлив съм да го чуя.

Лари съвсем безучастен слушаше разговора ни и когато завършихме, запита:

— Какво пиле сте сложили в клетка, Колев?

— Ван Гроот. Длъжен съм да ви кажа, че той няма никакви престъпления към турската държава и нямате основание да го задържате. Интерпол го познава добре, но няма доказателства, нали?

— Затова пък вие се погрижихте за него.

— Извършените от холандеца нарушения на законите са на българска територия.

— За съжаление сте прав, но и вие нарушавате закона, който не ви дава право да се разпореждате с „невинни“ граждани на чужда страна, и то на чужда територия, където, както сам казахте, той не е извършил никакви престъпления.

— Не знаех, че сте дошли да ми го кажете. Признавам, познавате законите по-добре от мен. Мисля да го освободя незабавно.

Двамата мъже се разсмяха, доволни от разиграната сцена.

— Ако смятате да го задържите повече, направете го. Това е ваша лична работа, Колев, но гледайте да не излети птиченцето. Когато ви омръзне да си гугукате, предайте го на Интерпол. Ние ще му се зарадваме, уверявам ви!

Когато гостите ми си отидоха, въздъхнах с облекчение. Целта на посещението беше ясна, искаха да ми покажат, че знаят всичко за моите действия и още веднъж да ме предупредят да бъда предпазлив. Затова реших да се освободя от опеката им и да тръгна по собствени пътища към разкриване на престъпленията на „Роза росса“.

Другарката Манчева бе неприятно изненадана, че отново я оставям сама в кантората, но очевидно бе, че вече ме е отписала като сериозен търговски работник. Затова почти не реагира, когато й казах, че напускам за днес кантората. Следващата моя стъпка бе да взема кола под наем, защото моята, вече известната на бандитите лада, можеше в най-добрия случай да служи само като визитна картичка на моята особа. Черните мустачки, които си залепих, ме правеха неузнаваем.

Имах адреса на Ухаещия нарцис, който ми даде келнерът, и реших да опитам едно посещение при прочутата танцьорка. Провървя ми и я намерих в апартамента й в хотела близо до „Ориент“. Прислужницата, една строга личност, ме изгледа подозрително и докладва на господарката си за сеньор Джовани Антонели.

Яна Михайлова ме посрещна, излегната на диван в ориенталски стил, отрупан с пъстри възглавници. Този път бе изневерила на източното облекло и носеше снежнобял пеньоар, който стигаше до петите й. Влязох с типичния за италианците темперамент и сграбчих протегнатата й ръка.

— Сеньора, вашето изкуство ме покори, готов съм…

— Не говоря италиански! — каза тя отегчено на английски.

Повторих излиянията си на английски и целунах няколко пъти ухаещата й ръчичка.

— Кой сте вие, господине? — каза тя, отегчена от излиянията ми.

— Ваш обожател, госпожо! Видях ви снощи в „Ориент“ и се смятам задължен да ви поднеса почитанията си. Готов съм да жертвувам половината от моя капитал, за да получа благоволението ви.

Последваха нови пламенни целувки по разголената ръка на танцьорката и веднага разбрах, че споменаването на голямата сума възбуди любопитството й.

— Вие ме смайвате, господине! Толкова много възторг… Едва ли го заслужавам.

Продължих да дрънкам куп глупости, ставах все по-настъпателен и това смути дори жена като Ухаещия нарцис.

— Аз трябва да ви видя, скъпа госпожо! Готов съм на всичко, разбирате ли, на всичко!

— Вашата съпруга едва ли би била щастлива, ако ви чуе! — каза иронично жената и стана от дивана.

Паднах в краката й, без да пускам десницата й.

— Аз съм добър католик, но желанието ме изгаря и сигурен съм, че Мадоната направлява моите чувства!

Тя бавно изтегли ръката си и направи няколко крачки. Навярно съм бил много смешен, подвил колене на пода, но жената с нищо не показа, че й досаждам. Окуражен продължих:

— Повярвайте ми, в мен гори огънят на неаполитанското слънце, чувствата ми напират като лавата на изригващия Везувий…

— Престанете, господин Антонели! — едва въздържаше смеха си. — Моля ви да станете и обясните спокойно какво искате от мен!

Станах и се тръшнах в креслото, избърсах театрално потта от челото си.

— Първо едно кампари с лед, защото изгарям от жажда. Вие ще пиете ли нещо?

— Портокалов сок.

— Моля ви, направете поръчката, аз ще платя…

С властен жест тя протегна ръка, очевидно добре бе овладяла театралното изкуство.

— Тук сте мой гост, господине!

— Вие сте прелестна…

Жената вече не ме слушаше. Натисна звънеца за прислугата и се появи отново неприятната личност, която освен другите си задължения, очевидно играеше и ролята на охрана. Михайлова й даде поръчката и уморено се отпусна на свободното кресло.

— С какво по-точно се занимавате, господин Антонели?

— Как да ви кажа, най-общо с бизнес и уверявам ви — печеля добре. На път съм да осъществя една операция, която…

— Стига, стига — прекъсна ме тя. — Не се интересувам чак дотам от вашите работи.

— Защо, госпожо? Готов съм да ви подаря една разкошна вила край Неапол, където ще се чувствувате чудесно и няма да има нужда да се събличате всяка вечер.

— Чакайте, отивате много далеч.

— Казвам ви каквото мисля. Моля не ми отказвайте!

— Господин Антонели, нима сте толкова богат? И все пак искате невъзможни неща.

— Защо?

Долових тъга по лицето й.

— Моля ви, да не говорим повече за това, господин Антонели. Вие, италианците, сте интересни хора!

— Нима нещо ви свързва с Истанбул? Готов съм да ви помогна…

— Помолих ви да не говорим повече! — прекъсна ме тя. — Искайте нещо по-реално!

Изпих кампарито си и реших да опитам почвата:

— Тази вечер…

— Не, утре след представлението ще бъда на ваше разположение.

Скочих и отново зацелувах ръцете й.

— Правите ме неизказано щастлив, госпожо…

— Наричайте ме Ухаещия нарцис. Сега си вървете, до утре вечер!

Нямаше какво да правя повече тук. Сбогувах се по същия идиотски начин, с многобройни целувания на ръце и безсмислени комплименти.

Точно пред хотела видях магазин за цветя. Купих разкошен букет и го изпратих на танцьорката. След това се завъртях в хола на хотела. Нямаше посетители и само човекът на рецепцията дремеше зад гишето. Приближих го и извадих тлъста банкнота.

— Приятелю, тези пари са ваши, но трябва да ми кажете някои неща.

Човекът ме изгледа подозрително. Изглежда, спечелих доверието му, а и банкнотата му подействува.

— Кажете, господине, на услугите ви съм!

— Аз съм италианец и много се интересувам от дамата, която наричат Ухаещия нарцис.

— Разбирам ви, господине, и други се интересуват от нея. Вие случайно да не сте от полицията?

— Глупости! — намигнах му аз. — Интересите ми се свеждат до чисти мъжки желания.

— Говорите много добре турски. — Усетих нотката на недоверие.

— Не съм за първи път в Истанбул и мисля, че добре овладях езика ви. Та за дамата ми е думата. Как мога да се добера до нея?

— Нали знаете, господине, тези жени са скъпи. Трябва да платите на сутеньора й.

— Къде да го намеря? Готов съм на всичко!

— Господин Жак Розенберг е отседнал в същия хотел. Познавате ли го?

— Нямам представа, отскоро съм в Истанбул. Ще ми го покажете ли?

Побутнах банкнотата към хотелиера и той я прибра.

— Почакайте в хола, всеки момент ще се върне. Той е със среден ръст и леко прошарени брада и мустаци. Когато дойде за ключа, аз ще запаля цигара.

Настаних се в едно от креслата и зачаках. Вече губех търпение, мина повече от час, когато се появи Леон Майер. Познах го веднага, но изчаках знака на хотелиера. Поправих черните си очила, притиснах още веднъж залепените си мустаци и го спрях пред асансьора.

— Господин Розенберг, нали?

— Какво обичате? — запита той сухо.

— Нали вие сте импресарио на Ухаещия нарцис. Аз съм италианец, казвам се Джовани Антонели. Мога ли да поговоря с вас в бара?

Той продължаваше да ме оглежда недоверчиво, но, изглежда, външността ми му вдъхна доверие. Запита:

— По каква работа?

— Във връзка с госпожата — намигнах му хитро и се захилих.

— Да отидем в бара! — каза той сухо.

Настанихме се на високите столчета и ни поднесоха добре изстуден скоч.

— За нашето запознанство, господин Розенберг!

Чукнахме чашите си и продължих свойски.

— Знаете ли, началото на моя бизнес започнах в Неапол като сутеньор. Мисля, че ме разбирате.

— Не ви разбирам.

— Работата е проста! — продължих да се хиля просташки. — Сега вече съм богат човек и мога да си позволя всичко. С една дума искам за една вечер госпожата и като делови човек питам колко?

— Господине…

— Цената не ме плаши, плащам в брой! Може би ви е известно, че ние, неаполитанците, имаме свои закони и пожелаем ли нещо, постигаме го!

— Аз не съм сводник! — каза сухо той.

Изсмях се с пълно гърло.

— Господин Розенберг, имате много груб речник! Аз зная, вие сте само импресарио. Не ме правете на глупак!

— Може би сте такъв!

— Не ви съветвам да ме дразните!

— Добре, добре — каза той вече по-меко. — Ако госпожата пожелае, поканете я утре вечер след програмата.

— Колко?

— Десет хиляди, половината в предплата.

Тупнах го енергично по рамото и той се залюля.

— Знаех, че ще се разберем като колеги, но внимавайте! Не прощавам глупавите шеги. Не ми е до парите, а за принципа!

Отворих куфарчето така, че Майер видя пистолета ми. Отброих му исканата сума и я тикнах пред него.

— Мисля, че се разбрахме като почтени хора от бранша, господин Розенберг! Жената утре!

Той кимна и прибра парите. Изглежда, съвсем се убеди в моята принадлежност към хората от неговия свят.

— Госпожата ще ви очаква утре в гримьорната. Трябва да я върнете до следобеда!

— Засега няма да ви я отвлека, господин Розенберг. Приятен бизнес и до утре!

Потупах го още веднъж фамилиарно и с бодра стъпка напуснах бара. Помислих си колко лесно е да се харчат безотчетни пари, но Интерпол щеше да покрие разноските. Този Леон Майер ми бе страшно неприятен, но се надявах, че един ден ще имам достатъчно доказателства, за да го пъхна в дранголника.

Не ми оставаше нищо друго, освен да върна колата и след като отново придобих нормалния си вид, реших да отида на вълка в устата. Уверих се, че след мене няма никаква опашка и спрях пред консулството. Първия човек, на които налетях, беше Александър Илиев. Той толкова се смути, че не ми оставаше друго, освен да мина в настъпление.

— Здравейте, Илиев! Как сте от снощи? Надявам се, че Манчева не ви е оставила да скучаете. — Наведох се над ухото му и прошепнах: — Тези девственици понякога са по-опасни!

— При другаря консул ли? — запита той възмутен. — Трябва да бъдете доволен, че го няма. С вашето вчерашно поведение…

— Вие ли ме наредихте, приятелче? Слушайте, ако не бяхте дипломатически чиновник, щях да ви цапна, но имате късмет. Сега чао и вървете по дяволите!

С вид на човек, който е изпълнил дълга си, напуснах консулството. Вече знаех, че Илиев ще разкаже на всички за възмутителното поведение на новия представител на „Техноекспорт“ и това беше добре дошло за мен. Ако някой се позаинтересуваше от личността ми, образът, който щяха да му обрисуват, беше само в моя полза. Разгулен пияница, простак, некадърен чиновник, когото само връзките са довели в Истанбул. Какво по-добро от това можех да желая?

Прибрах се рано в новия си дом и тази вечер оставих клетия Ван Гроот на мира. Позвъних на мистър Пикеринг.

— Лари, моля ви, помогнете ми! Трябва ми за утре вечер апартамент в „Хилтон“.

— Какво, да не сте получили наследство от някой забравен вуйчо от Америка?

— Нещо такова. На името на Джовани Антонели.

— Добре, ще се обадя от ваше име и ще платя. Само за една вечер, нали?

— Да, и ще ви помоля да ми услужите с малък магнетофон. Мисля, че записът няма да бъде безинтересен.

— Пазете се, приятелю! Играта не е безопасна!

— Благодаря ви, Лари! Нещо ново?

— Получих телеграма от шефа си. В Анкара ще пристигне мистър Мелони. Трябва да му предложим нещо съществено.

— По дяволите вашият мистър Мелони! Лека нощ, Лари!

 

 

На следващия ден трябваше да попълня гардероба си с подходящо облекло. Изпратих обемистия куфар направо в „Хилтон“, като предварително се обадих по телефона. Оказа се, че апартаментът за сеньор Антонели е на мое разположение. Останалата част от деня прекарах в разглеждане забележителностите на древния град. Църквата „Св. София“, Синята джамия, закрития пазар „Капалъ чарши“, двореца „Топ капу“ и още много неща, които ме накараха да забравя дори целта на пребиваването си в Истанбул.

Уговорих се с Пикеринг да се срещнем в кантората и там той ми предаде чудесен магнетофон, истинско постижение на електрониката, който по големина не надвишаваше кибритена кутия. След това взех такси и пристигнах на новото си местопребиваване. Въпреки че бях обиколил много страни, досега не бях имал честта да ползвам услугите на фирмата „Хилтон“ и трябва да призная, че видяното напълно оправдаваше голямото й име. Инсталирах магнетофона в спалнята, взех една вана и се опънах на ухаещото на свежест легло. Признавам, че въпреки лукса, който ме заобикаляше, бях готов да се откажа от всичко, ако можех да се пренеса в уютната си стаичка и полегна с мъркащата Семирамида до гърба ми.

Когато се събудих, Истанбул вече бе потънал в мамещата си нощна премяна и след като облякох тъмен смокинг, поръчах такси.

Програмата в „Ориент“ отдавна беше започнала и едва имах сили да се преборя със скуката. Към масата ми приближи мистър Леон Майер.

— Мистър Розенберг! — скочих енергично, за да покажа приятната си изненада. — Вече се бях отчаял…

Той седна и се усмихна многозначително.

— Много сте нетърпелив, сеньор Антонели! Ах, този ваш южен темперамент!

— Госпожата очаква ли ме?

— След номера й, сеньор! Ще я намерите в гримьорната, но преди това остатъка от сумата.

— О, не ме занимавайте с дреболии, мистър Розенберг! — Извадих портмонето си и отброих внимателно банкнотите. — Сега всичко е окей, нали?

— Изглежда, сте богат човек — каза той и прибра парите.

— И вие не печелите малко, колега!

И двамата се засмяхме и едно уиски подобри настроението ни. Тогава видях Лари Пикеринг, безразличен и хладен към това, което го заобикаля. Седеше на странична маса, от която прекрасно се виждаше моята. Помислих, че Лари събира улики за Леон Майер и същевременно следи моята особа.

Не изчаках номера на Ухаещия нарцис. Отидох направо пред гримьорната и се заразхождах нервно, като човек, който изгаря от нетърпение. След аплодисментите Михайлова се появи и искрено се изненада, че ме вижда там.

— Много сте нетърпелив, сеньор…

— Антонели, мадам! — грабнах ръката й и я покрих с целувки. — Ако знаете как чаках тази вечер!

— Почакайте ме малко. След минути ще бъда готова.

— Мога ли да вляза с вас! Вашата близост ме прави неизказано щастлив!

— Влезте, щом искате!

Почувствувах досадата й, но не й го показах. Нахълтах в малката гримьорна, където ме удариха миризмите на много парфюми. Тя свали грима от лицето си, след това изчезна зад паравана и трябваше да гледам различните принадлежности от дамското бельо, които тя без свян мяташе на паравана. Най-после се появи в строг вечерен тоалет и запита нехайно:

— Надявам се, имате баня и във вашето жилище, сеньор Антонели?

— Наричайте ме Джани, моля! Мисля, че „Хилтон“ ще задоволи вашите вкусове!

— „Хилтон“! — Очевидно я изненадах приятно. — Сигурно имате солидна чекова сметка, сеньор Антонели?

— Казах ви, за вас съм Джани и всичко, което притежавам, е ваше.

Излязохме през задния вход и трябваше да наема ново такси. Вечеряхме в хотела и след това асансьорът ни отведе до апартамента ми. Тя кокетничеше, но се опитваше да покаже светско държане. Излегна се в креслото.

— Страшно съм уморена, Джани! Имате ли нещо за пиене?

— Какво предпочитате?

— Кампари с лед. Нали това се пие в Италия?

Налях чашите и след като ги чукнахме, я целунах.

— Обожавам ви, госпожо!

— Докога сте в Истанбул, Джани?

— Сега за кратко, но повторното ми идване зависи от вас.

— Не се шегувайте! — Устните й се свиха в тъжна гримаса. — Защо да се лъжем, Джани? Вие плащате и получавате, а аз нямам право на избор.

— Питахте за банята — казах аз, за да прекратя неприятния разговор. — Мога да ви заведа там!

Тя поклати глава и ме последва. Останах сам, чувах пляскането на водата във ваната. Тогава взех чантата на Михайлова и набързо я прегледах. Освен тоалетни и козметични принадлежности, две неща привлякоха вниманието ми. Едно малко медальонче на тънко златно синджирче и поизбеляла от времето снимка. От нея ме гледаше лицето на старата Михайлова отпреди повече от четвърт век. Отворих медальончето и видях образа на млад мъж и детенце с къдрави коси. Очевидно мъжът бе бащата на Яна Михайлова, а детенцето — самата тя. Прибрах вещите отново в чантата. Откритието ми бе неоценимо. Показваше, че у танцьорката е останало още нещо чисто и споменът за детството и семейството не е напълно избледнял. Очевидно това бяха реликви за нея и скъп спомен от нещо, което тя никога нямаше да забрави.

Едва имах време да пусна магнетофона и Ухаещият нарцис се появи, наметната с пухестата хавлия.

— О, Джани, мислех, че вече си в леглото.

Взе чашата кампари, свали хавлията и се пъхна под завивките.

— Колко хубаво е при тебе! Моля те, долей ми чашата и ми подай една цигара!

Изпълних желанията й и приседнах на леглото. Постъпката ми много я изненада.

— Докога ще те чакам, Джани? Умирахте от любов, а сега…

— Любувам ви се, госпожице Яна Михайлова! — казах аз на български.

Ефектът беше толкова голям, че тя едва не изпусна чашата. Остави я на нощното шкафче и прикри голотата си.

— Кой сте вие?

— Ваш сънародник. Трябва да предам поздравите на майка ви.

Последва дълго мълчание, не проговорих, докато тя не изпи чашата кампари.

— Нима майка ми се интересува още от мене?

— Изглежда, че да. Показа ми и картичките, които й изпращате. Не зная дали би се зарадвала, ако ви види сега в моето легло.

Михайлова упорито сви устни. Първоначалната изненада бе предизвикала обратна реакция на тази, която очаквах.

— Какво искате от мене?

— Нищо друго, освен да поговорим. Тази нощ сте моя, платил съм достатъчно на сутеньора ви.

— Дори не сте кавалер!

— Признавам, ненавиждам такива като вас! Виждате ли докъде ви докараха вашият Юси и благоверната ви родителка! Знаете ли колко ви съжалявам!

— Мразя да ме съжаляват!

— Зная, горда сте, но признайте, много неща ви измъчват. Сега в родината е жарко лято. Млади хора като вас с бронзови тела се къпят в морето, планините ухаят на свежест, а вие се търкаляте в това легло за пари!

— Млъкнете! — изкрещя тя. — Защо ме измъчвате?

Разтресе се от плач. Бях сигурен, че е искрена, нараних я жестоко. Изчаках да премине бурята и когато се успокои, казах:

— Госпожице Михайлова, ще ви бъда много признателен, ако разкриете сърцето си пред мен. Ще помогнете и на други като вас!

— Страхувам се! — чух тихия й шепот. — Вие не знаете какви са те.

— Затова съм тук, да науча! Не се плашете, тук няма никой!

Вече поуспокоена, запали нова цигара, но продължи да мълчи.

— Михайлова, моля ви, разкажете ми за Юси!

— Не ми отговорихте кой сте!

Тогава реших да рискувам. Свалих смешните си мустаци.

— Както виждате, не съм онзи, за който ме смятате.

Очите й излъчваха недоверие. Дълго ме гледа изпитателно.

— Мустаците ви за мен нямат значение. Да не сте от някоя от другите банди?

— Банди? Ето вече нещо съществено. Признавам ви, ненавиждам бандите, защото съм полицай.

— Наистина ли?

— Кълна ви се! Не мислете, че съм дошъл тук да се забавлявам, въпреки че ви се представих като лекомислен и повърхностен човек.

— Значи не сте италианец? Тогава защо беше този маскарад?

— Трябваше, Михайлова! Полицаят не е истински полицай, ако няма качествата на актьора. Понякога е необходимо!

— Значи сте по следите им! Разбирам, но предупреждавам ви: те не прощават!

— Не ми казвате нищо ново. Сега ще говорите ли?

— Какво искате от мен?

— Да помогнете и на други като вас. Предполагам, че знаете! Вие не сте единствената жертва на Юси.

— Защо, какво е направил?

— Вече има още две съпруги само в България и тях ги очаква вашата съдба. Това стига ли ви?

— Мръсник! — процеди през зъби тя. — Ако можех да го намеря…

— За това ще имам грижата аз! Ще започнем ли отначало?

— Питайте!

— Зная какво е станало в България, да започнем от Истанбул. Дойдохте като съпрузи, изпълнени с мечти за щастие. После?

Тя дълго се бори със себе си. Отначало говореше несигурно, после разказът тръгна гладко. И на нея Юси разказвал баснята, че е преследван от хунтата на генерал Зиа ел Хак и я отвел на по-безопасно място в околностите на Измир.

— Често изпадах в нервни кризи — продължаваше да разказва Михайлова. — Тогава ме отведоха в клиниката на д-р Ненчини.

— Какво общо има вашето лечение с нашата история?

— Не бързайте, вие не знаете какво се върши в тази частна клиника. Д-р Ненчини е от техните хора, едно от най-важните звена в мрежата, която са изплели.

— Смятате, че заболяването ви не е било случайно?

— Вече зная истината. Юси е слагал в храната ми някакви прахове, които предизвикаха нервното ми разстройство. Те всички минават през тази клиника и там окончателно сломяват у тях желанието за съпротива.

— Чакайте, не ви разбирам!

— Д-р Ненчини прави от жените безволеви същества и след това идва най-лошото. Изписват ги като здрави хора и ги превозват до Африка. Центърът е Казабланка и там се извършва продажбата. Има момичета от всички страни на света, но през Измир минават главно от Европа и Азия.

— Искате да кажете, че някаква организация се занимава с търговия на бели робини. Добре ли ви разбрах?

— Точно така, вече зная, че я наричат „Роза росса“ и Юси е един от доставчиците на живата стока.

— Разбирам ви. Да знаете още някой от тези „търговци“?

— Не, но за един се досещам. Казва се отец Филипо, сицилианец мисионер. Работи в Азия и често води групи монахини и послушнички на поклонение на гроба на Богородица, който според преданието се намира близо до Измир, недалеч от старинния Ефесус.

— Разказвате много интересни неща. Продължавайте, моля!

— Разказвам ви тъжни и мръсни истории, които стават в нашия двадесети век. Този отец Филипо подбира по няколко красиви момичета от група и ги докарва до нервно разстройство. Настаняват ги при д-р Ненчини, после по пътя, за който вече ви казах. По-късно разказват на другарките им, че младите послушнички са останали в някой манастир в Европа и историята с тях се приключва. Така всичко е наред и никой не се съмнява в почтеността на въпросния мисионер. Тогава той тръгва да търси нови жертви.

— Откъде знаете всичко това и защо досега не сте го казали пред турската полиция?

— Вие навярно сте голям наивник! Ако събудя и най-малкото подозрение у бандата, тя веднага ще ме ликвидира. Чух за някакво измамено момиче от Хонконг, което станало жертва на религиозната си страст и попаднало в клопката на отец Филипо. Изглежда, е била по-издръжлива на опиатите и съзнанието й не е било напълно пречупено. Тя споделила някои неща с една от санитарките на д-р Ненчини и само след два дни изчезнала. Леон Майер ми каза, че някога султаните поставяли неверните си жени от харема в кожени чували и ги хвърляли в Босфора. И до днес откривали такива чували с костите на нещастниците. Мисля, че с това искаше да ми подскаже каква ще бъде съдбата ми, ако проговоря. Навярно и онази от Хонконг…

— Разбрах ви. Вие познавате Леон Майер. Това е настоящият господин Розенберг, нали?

— И това ли знаете? — учуди се тя. — Леон ме спаси в Казабланка. Искаше да ме купи някакъв шейх, но той се наложи и ме взе. Аз още в България учех балет и не беше мъчно да се превърна в Ухаещия нарцис. Така той стана мой импресарио, а всъщност изпълняваше ролята на сводник. Петдесет процента от печалбата изпращаше в някаква банка, а останалото деляхме. Предупреждавам ви, Леон е много опасен човек и не обича да се шегува!

— Нямахте ли възможност да се измъкнете?

— Не познавате действителността, господине, това е равно на самоубийство, а аз искам да живея! Не крия, живея охолно, нищо не ми липсва, но не съм щастлива. Тъгувам за България и не мога да забравя, че съм само жива стока. Сега, когато ви разказвам всичко това, зная, че може би ще заплатя с живота си, но вие ми напомнихте родината, близките, детството. Ще бъда щастлива, ако мога да отмъстя на този подлец Юси и цялата им паплач.

Михайлова изпадна отново в нервна криза и загубих много време да я успокоявам. Най-после заспа и аз след като внимателно проверих вратите, се опънах на дивана в хола. Вече имах записани показания, които представляваха ценен документ на бъдещото обвинение.

Когато се събудих, Михайлова още спеше. Влязох в банята и се избръснах. Залепих отново неприятните мустачки и позвъних за закуската. Едва тогава жената се събуди. Гледаше ме изплашена, може би разбираше какво бе направила снощи. Стисна ръката ми и очите й отново се насълзиха.

— Снощи ви разказах повече, отколкото трябва! Моля ви, не ме издавайте! Нали не сте един от тях?

— Успокойте се! Аз ще мълча, стига вие да не се издадете пред господин Розенберг. Да закусим и ще ви заведа до хотела ви. До обяд трябва да напусна „Хилтон“. Надявам се, че пак ще се срещнем!

— Би било чудесно, но…

— Никакво но, горе главата! Знаете ли дали случайно не наричат Леон Майер Санта Мария?

— Да, други му казват Мамичка, но ми се струва, че…

— Чудесно, много съм ви признателен! Сега ще поръчам закуската и да вървим. Не говорете повече нищо за мене, когато ми потрябвате, ще ви потърся! Всъщност измислете куп глупости пред вашия Леон! Колкото по-наивен ме представите, толкова по-добре!

Тя кимна и отиде в банята да се приготви. През това време поръчах закуската. Хранехме се бавно и говорехме незначителни неща. Настроението й се подобри.

— Мога ли поне да зная името ви? — запита тя.

— Засега не, нека си остана Джовани Антонели!

Изпратих я до хотела и се върнах в квартирата си. Али ме посрещна доста разтревожен.

— Правите необмислени неща, господине! Не знаете колко е опасно. Цялата нощ не можах да заспя.

— Благодаря, Али, но предай на капитан Юлкер, че не съм свикнал на опекунство.

— Ще закусите ли?

— Не, направих го вече. Поръчайте ми един билет за самолета за Измир за утре вечер и стая в някой добър хотел. Това да стане на името на сеньор Джовани Антонели.

— Не ви разбирам!

— Мисля, че не е и необходимо. Вашата работа тук е да изпълнявате поръчките ми. След това ми доведете холандеца. Той как е?

— Ръмжи, но разбира положението си.

Али излезе и запалих цигара в очакване на Ван Гроот. Когато слугата го доведе, поканих го да седне и му предложих кафе. Прие с благодарност.

— Докога ще ме държите в тази дупка, господин ченге? Проклинам се, че ви повярвах.

— Не съм ви излъгал, Ван Гроот, но трябваше да свърша една работа. Днес и утре ще бъдете още мой тост и след това сте свободен. Дължа ви извинение, че прислужникът ми не се е погрижил да ви достави тоалетни принадлежности. Доста сте брадясал, освен ако не сте решили да си пуснете отново брада.

Той изруга, но не отговори. Долових омразата в погледа му.

— Не се сърдете, Ван Гроот! Мисля, че дори трябва да ми благодарите. Мамичка сигурно е по-нетърпелива от мен и няма да ви прости бездействието. Знаете, при вас тези работи стават лесно.

— Знаете и прякора на Леон Майер?

— Зная още, че го наричате и Санта Мария. Удивен съм. Какви поетични имена! Сега ще ви кажа нещо, което е важно за вас.

— Говорете! — изръмжа той.

— Юсеин е в Измир или някъде в околностите му. Има ли в Измир паметник на Ататюрк?

— Мисля, че да.

— Ще се срещаме там. Веднага след като ви освободя, тръгвате за Измир. Уведомете Майер за пътуването си, но съветвам ви — не се срещайте с него! Ако той ви подозира, няма да видите никога този прекрасен средиземноморски град.

— Какво ще искате да научавате от мене?

— Всичко за Юсеин и сегашната му жена. Аз също ще ви осведомявам, ако науча нещо за него. А сега, моля, предайте ми старинния часовник, който сте задигнали от Ван Неескенс!

С неохота ми подаде часовника, който аз прибрах.

— За съжаление трябва да отидете във вашия затвор, Ван Гроот, и още малко търпение. Не забравяйте! Пред паметника на Ататюрк всяка вечер в деветнадесет часа. Ще ви се обаждам аз и ще ви наричам Бухала.

— Какво ще получа срещу това?

— Свобода, малко пари и един билет за там, закъдето пожелаете. Или предпочитате въжето.

— Ужасен сте, приложихте ми мъртва хватка.

— Още не, но ако се опитате да ми изиграете някакъв номер, няма да ви простя. Не забравяйте, че сте под наблюдение, трябва да ви пазим от вашите хора!

Ван Гроот кимна — знак, че ме разбра, и Али го отведе в стаята с решетки.

Преоблякох се и отидох в кантората, посрещнат от гордото презрително мълчание на Вяра Манчева. Единственият човек, който ме потърси по телефона, бе Лари Пикеринг, който ме уведоми, че заминавал за Анкара, за да се срещне с мистър Мелони. Не му казах нищо за предстоящото си пътуване — и без това щеше да го научи от капитан Юлкер. За магнетофона не говорихме нищо, Лари беше достатъчно възпитан, а аз не обичам да се хваля.

Манчева не реагира, когато й казах, че отивам в Измир във връзка с палатата, която „Техноекспорт“ смята да уреди на прочутия панаир, но не можа да скрие радостта си, че ще се махна за няколко дни. Толкова ме ненавиждаше вече. И все пак открих в нея огромна промяна. Беше се нагласила така, че от предишната съсухрена стара мома не бе останало и помен. Навярно за това имаше дял и Александър Илиев.