Белва Плейн
Платно на живота (7)

7.

Бащата на Пол почина рано през пролетта на 1929 год. След смъртта на жена си старият Уърнър някак се съсухри и като че ли се смали. Пол се питаше дали родителите му не са били по-силно привързани един към друг, отколкото бе предполагал. Но какво значение имаше това сега? Стигаше и горчивото съжаление, което измъчваше човек при смъртта на близък: съжаление за неща, оставени недонаправени, за думи, изречени в яд, или за премълчани… Винаги е така след загубата на близък човек, няма значение колко хармонични и спокойни са били отношенията с него. Такива мисли кръжаха в главата на Пол в един от онези дни, когато се подреждаха и разпределяха ветите на починалия.

В задния коридор имаше шкаф с две полици, пълни с фотографии. Ето ги тук — цялото семейство в имението на чичо Алфи преди войната. Жените седяха на стъпалата на верандата, а мъжете стояха зад тях. От снимката се хилеше, както обикновено, един по-слаб Алфи. А ето го и баща му в градски костюм, закопчан догоре, и самият Пол в йейлското си спортно сако. Точно пред него седеше Мериан, дошла вероятно по покана на майка му. Изглежда, майка му бе планирала женитбата им още по това време, когато Мериан бе само шестнайсетгодишна.

Повдигна избледнялата снимка към светлината и се вгледа в лицето, което беше забравил, лицето на Мериан в ранната й младост. Тя го гледаше, горда и хладна. Възможно ли бе да предвиди в каква суха, безполова жена ще се превърне един ден, жена, която ще вдига пара за някакво нищожно петънце върху белите си ръкавици?

— Пол, ела да ми помогнеш с тези неща, тежки са — настигна го гласът й сега от някоя от стаите.

Намери я да изпразва гардероба на баща му.

— Всички тези кутии! Трябва просто да извикаме някого… Пол!

Защото той бе замрял, вторачен в картина на отсрещната стена.

Тя погледна през рамото му.

— Дювал. Ценна е, нали?

— Да, права си.

Акварел: момиченце с огромни очи. То седеше с тетрадка на скута си, захапало замислено върха на молив. Отдолу се мъдреше надпис: „Таблицата за умножение“. Сантиментално заглавие. Сантиментална картина. Но очите… Също като очите, които бе запаметил.

„Така ли изглеждаш сега, Айрис?“

— Пол! Защо си се вторачил така?

— Просто гледам.

— Но си като в шок, сякаш си разпознал някого.

— Питах се защо не съм я виждал по-рано. Татко трябва да я е поставил тук просто да запълни празното пространство между прозорците. — Успя да се засмее. — Сигурно е подарък от някого. Никога не би я купил сам. Родителите ми нямаха усет към изкуството.

— Харесвах родителите ти — въздъхна Мериан. Замълча и тъй като той не отговори, добави с нотка на копнеж в гласа: — Странно… и те ме харесваха.

— Защо странно? — погледна я той. — Защо да не те харесват? Ти си човек, който се харесва.

— Странно, защото ти не ме харесваш, както в началото, а те ме харесваха до края.

Сърцето му се сви. Пак се започваше.

— Не разбирам защо говориш така, Мериан.

— Разбираш. Не смяташ ли, че е крайно време да поговорим?

— За какво? — Съумя да запази спокойствие.

— За нас. Ти не се интересуваш повече от мен.

Опънатият й напред врат внезапно му напомни гъша шия: видението бе патетично и той го прогони засрамен. Устните й трепереха. „Господи, моля те, не допускай да се разплаче. Бедната душа, не допускай да се разплаче.“

— Глупости, скъпа — каза той ласкаво. И повтори: — Не разбирам защо говориш така.

— Защото… не ме търсиш вече в леглото. — Тя извърна лицето си настрана и той забеляза какво унижение й костваха тези думи.

В продължение на няколко секунди не знаеше какво да й отговори. Да, фирмата бе открила филиал в Чикаго и той ходеше там почти всеки месец. Често попадаше на една или две случайни жени. „Но никога досега не изживях отново екстаза с Илзе“ — помисли си той с тъга. Жените бяха разбрани и страстни, и те търсеха да запълнят някаква празнота в живота си. Съвестта му бе чиста: не отнемаше нищо от Мериан. И все пак не й спестяваше унижението…

— Ти самата не се интересуваш особено много от леглото — отговори най-сетне той, все още ласкаво.

— Но ти трябва да се интересуваш — настоя тя. — При мъжете е различно, знам.

Свещена простота! Разобличаващо я напълно, предизвикващо съжаление невежество! Но сигурно милиони жени са като нея.

— Ела да седнем някъде — подкани я той, като я хвана за ръка. — Стига толкова работа — свършихме достатъчно за днес. — Поведе я към всекидневната. — Искам да запомниш нещо важно — започна той. — Един мъж невинаги се нуждае от това, за което ти си мислиш. Нещата нямат нищо общо с теб, както ти си въобразяваш. Не забравяй, че работя много и старея.

Старее! А още няма четирийсет години! Ако не й липсваше нужната чувствителност, ако само можеше да усети, да разбере силата на копнежа в него, щеше да схване нелепостта на тази забележка. Старее, о, боже!

Тя се усмихна слабо.

— Вероятно съм прекалено чувствителна. Сигурно е така. Чета разни книги… Толкова много се пише по този въпрос. Може би съм неврастеничка, понякога ми се струва, че наистина съм такава. Смяташ ли ме за неврастеничка, Пол?

— Смятам, че не трябва да мислиш толкова много за себе си. — Той потупа ръката й. — Ти си щастлив човек. Водиш пълноценен живот. — Изхвърляше една след друга думи без значение. Все едно че наливаше успокоителен сироп. — Ами благотворителната ти дейност, имаш толкова много приятели.

— Но ти дори не ги харесваш.

Сети се, че му напомня за неприятната разправия преди известно време — една от много малкото действително гневни разправии, които някога са имали. Както обикновено, тя бе настояла да отидат във Флорида за един месец, този път с група приятели, а той бе отказал. Приятелите бяха приятни хора, но не и такива, с които той би желал да прекара месец. Ще играят на карти по цял ден и както обикновено, ще го категоризират като определено неконтактен, тъй като той ще бъде безучастен към заниманието им. Последва ядна кавга, в гнева си й каза някои неща, за които после съжаляваше. Беше й заявил, че нейните приятели са скучни и го отегчават, че не може да понася студените им, без признаци на живот лица. Спомняше си ясно точно какво й бе казал.

— Харесвам някои от тях, много от тях — поправи грешката си той сега. — Но не това е същността на проблема. И аз, и ти имаме пълното право да харесваме, когото поискаме. Няма никаква нужда да спорим по този въпрос.

— На Палм Бийч, близо до океана, има една малка къща, която ми се иска да купя. Мога да си го разреша — промени внезапно темата Мериан.

— Каза „аз“. Нямаш ли предвид „ние“?

— Ти не обичаш да ходиш там.

— Какво от това? Защо да не купя къщата за теб?

— Наистина ли ще го направиш?

— Ще ти купувам всичко, което искаш, Мериан.

— Ти наистина си много добър, Пол. — В очите й имаше влага. — Няма да имаш нищо против да живея там сама?

— Не. Предполагам, че ще намирам време да ти идвам на гости през зимата от време на време.

Тя замълча. Тишината забръмча в мъртвата стая с метнати върху креслата чаршафи и събрания вече прах по масите. После неочаквано го запита:

— Нещастен ли си, Пол? Понякога ми се струва, не знам защо, че не си щастлив.

— Разбира се, че не съм нещастен — побърза да я увери той. — Аз съм човек с късмет. Смятам, че и двамата сме късметлии.

— Но нещата така се обърнаха… Когато е на шестнайсет или двайсет и една години, човек очаква едно, а после става съвсем друго…

— Да, така е — отвърна той, без да се отказва от бодряшкия тон. — Но понякога се получава нещо дори много по-добро.

Тя се опитваше да отговори на усмивката му. И в неясната светлина на следобеда той видя за секунда лицето й под булото на младоженка — и лицето й на болничното легло след онази ужасна операция… Помисли си: „Ти страда и аз искам да бъда внимателен към теб — и ще бъда. Но между нас няма нищо общо…“

Той обгърна с ръка раменете й и я целуна по бузата.

— Хайде, скъпа. Достатъчно се блъскахме тук за днес. Да заключим и да се прибираме.

По-късно същата вечер той пушеше лулата си, вторачил невиждащ поглед в прозрачното облаче дим, което бързо изчезваше. Бе загърбил още един тъжен ден, изминал в подреждане на бащините вещи и в разговор с Мериан. Но онази картина…

Айрис. Рядко име — но красиво. Зачуди се кое бе накарало Анна да го избере. То навяваше мисли за висока стройна жена, облечена в лилаво, с царствена стойка и тъмна права коса.

Айрис.

Легна си и видя името да се носи във въздуха над него. Не знаеше нищо за нея: бе спазил обещанието си и бе стоял настрана. Но тя бе негова. Негова! Нима нямаше никакви права?

Обръщаше се в широкото легло, кракът му неволно докосна този на Мериан. Потънала сега в спокоен сън, тя не усещаше горещата буря и смут в него.

„Няма да издържа тази мъка още един ден. Трябва да се обадя, по дяволите последствията!“

Изчака до девет и половина сутринта — час, когато се предполага с основание, че един мъж вече е тръгнал на работа. Пое дъх, опитвайки се да успокои бесния танц на сърцето си, и вдигна слушалката.

— Номерът, моля — прозвуча гласът на телефонистката.

Чу звъна на телефона. Опита се да си представи стаята, в която звъни. Може би е в коридора. Апартаментите в Уест Сайд са обикновено с големи квадратни фоайета, големи като стая. Много хора държат телефона си там. На масата сигурно има лампа и през плисетата на копринения абажур се просмуква светлина с розов нюанс. На поличка под масата вероятно се намира телефонният указател, а по пода са разхвърляни ориенталски килимчета, по които токчетата на една жена ще стъпват безшумно… Тя сигурно е в библиотеката — Анна и страстта й към книгите! Вероятно вече е запълнила всички лавици.

Или може би в телефонната слушалка ще звънне детски глас? Всичко това прелетя през главата на Пол за онези няколко секунди пауза, преди отсреща да вдигнат слушалката.

— Ало? — Беше нейният глас.

Гърлото му се сви и устните му безпомощно затрепериха.

— Ало? Кой е? — В гласа й прозвуча нетърпение.

— Анна — прошепна най-сетне той.

— О!

— Трябва да говоря с теб.

— О — зашепна и тя, — ти ми обеща. Какво би станало, ако някой друг бе вдигнал слушалката? Ти обеща.

— Знам. Съжалявам. Няма да го правя повече. Но този път трябваше.

— Защо? — Сега в гласа й напрегнато звънна тревога. — Случило ли се е нещо? Болен ли си?

— Не. Но съм много, страшно много разстроен… Анна, искам да видя детето.

— О, господи! Чуваш ли се какво говориш?

— Анна, тя е вече на девет години, а аз дори не я познавам. — Насилваше се да говори много спокойно, логично и убедително. — Не знам нищичко за нея… Не е честно, Анна. Жестоко е.

Чу въздишката й по телефона.

— Сърцето ми плаче за теб… Но нима е възможно да бъде другояче?

— В един различен свят, в който всички хора могат да си разрешават да бъдат почтени един спрямо друг, ние щяхме да обявим истината. И аз щях да изискам собствената си дъщеря и да я осигуря.

— Скъпи мой, такъв свят не съществува! Освен в приказките може би. Какъв е смисълът да говорим за него сега?

— Ние вече бяхме в този свят, Анна. Не ти ли се струва, че всичко, свързано с мен и теб, винаги е било невъзможно — някак нереално. Сякаш има някакъв заговор срещу нас.

— Това не е разумно — упрекна го тя нежно.

— По дяволите разума! Слушай, искам да се срещна с Айрис. Искам да говоря с нея. Ти ми го дължиш и аз ще настоявам. Няма да се откажа.

— Пол! Луд ли си? Нима искаш да унищожиш детето? Какво ще й кажем — какво ще си помисли тя?

— Как, действително ли смяташ, че искам да нараня, когото и да било от вас двете? Не мога да повярвам, че мислиш така! Моля само за случайна среща. Тя нима да знае кой съм аз.

— Но ще каже на баща си. Тя му казва всичко, включително и какво е обядвала. А ти знаеш, че той винаги е имал неясни подозрения за теб и мен. Не е нужно да го повтарям пак, нали?

— Чуй ме, ще се срещнем напълно случайно и ти ще можеш да разкажеш съвсем открито всичко вкъщи. Възможно ли с някой да има възражения срещу една случайна среща? Следващата събота заведи Айрис на обяд в сладкарницата на Шрафт или някъде другаде. Никога ли не го правиш?

— Не особено често.

— Но би могла да го направиш поне веднъж, нали? — настояваше той.

— Да, вероятно… — отстъпи тя страхливо.

— Чудесно. Когато влезете, аз ще бъда вече там. Ще се приближа до вас, ще те поздравя, силно изненадан от срещата, и ще настоя да ми разрешиш да ви поканя на обяд. От теб не се изисква нищо, всичко ще изглежда напълно естествено и открито.

Тя замълча.

Той заповтаря отчаяно:

— Ще изглежда напълно невинно! И Айрис ще може да разкаже всичко вкъщи точно както е било. Прекалено много ли е да моля за един час само? Моля се да ми дадеш шанс дъщеря ми да бъде нещо повече за мен от име и лице от овехтяла снимка. Моля те, Анна. Моля те.

— О, господи! — притрепери гласът й в слушалката. — Колко трудно само ще ми бъде да седя на една маса с вас двамата… — Гласът й заглъхна и се проточи дълга пауза.

— Ало? — не издържа той. — Там ли си?

— Тук съм, Пол. Тук съм… Добре, ще го направя. Но само веднъж. Разбирам, че съм длъжна да го направя.

 

 

Сърцето му лудо биеше. Сигурно и нейното — под грациозната и външна сдържаност.

— Айрис — представи тя детето, после му обясни: — Господин Уърнър е стар приятел. Познавам го отдавна, преди ти да се родиш.

Момиченцето го гледаше втренчено. То имаше дребно, изострено сериозно личице, някак възрастно, не особено хубаво, с изключение на очите — тъмни и впечатляващо големи. Той се усмихна и получи в награда боязлива усмивка. Нещо го задърпа отвътре, нещо в това детско личице пред него — нещо познато: широки скули, ясна трапчинка на брадичката… А и тези стряскащи, огромни очи… Също като онези на картината в стаята на баща му. Също като очите на майка му. Той гледаше в лицето на майка си!

Беше с палтенце от вълнен плат с кадифена яка — така обикновено се обличаха децата в Лондон. Палтото на Анна бе виолетово и изглеждаше топло и меко като кашмир. Беше с кожена шапка и на ушите й проблясваха златни обици. Съпругът й, изглежда, се възползваше максимално от раздвижването в строителния бранш. Не искаше да мисли за него.

Намериха маса и съблякоха палтата си. Анна бе с рокля в пастелнорозово. Тя свали шапката си, оправдавайки се с топлината в салона, и в очите му заискриха безброй преливащи се нюанси на махагоновочервено. Бе се надявал, бе очаквал да зърне отново косата й с този невероятен, разкошен цвят. Сега тя не бе така дълга, както той си я спомняше: извиваше се леко точно под бузите — но бе както преди гъста.

— Нарушаваш старо правило — възкликна той: все някой трябваше да започне разговора. — Червенокосите не би трябвало да се обличат в розово, нали?

— Напротив, трябва. Казаха ми го в Париж, където Джоузеф ми купи розова вечерна рокля.

Отново Джоузеф.

Но се налагаше да поддържат някакъв диалог. Не, те вече не строят къщи от типа на онези до западната част на Сентръл Парк, имам предвид онези красиви стари къщи от кафяв камък. Да, изборите бяха напрегнати с кандидат за президент католик. Да, политическите развития в Германия — много лошо, нали? Братовчедът на Пол бе писал за националсоциалистите, които се измъкваха все по-напред и по-напред с всяка година…

Усещаше болезнено отлитащите минути. Беше наясно, че няма да има друга възможност да седне с дъщеря си на една маса. И колко дълго с възможно да се яде сандвич и чаша сладолед? Докато говореше за незначителни неща, усещаше, че Айрис го наблюдава с големите си очи и попива всяка дума. Тя няма да забрави нищо. Трябва да внимава да не се подхлъзне, без да иска.

— Познавате ли баща ми, господин Уърнър? — атакува го детето внезапно.

— Струва ми се, че съм го виждал веднъж — отвърна Пол спокойно. — Много отдавна.

Работникът с таке, който слизаше по стълбите откъм задния вход, входа за прислугата. Анна смутено ги бе представила един на друг. Такето бе леко килнато встрани.

Пол отпи продължителна глътка вода, а Анна зарови пръсти безцелно из чантата си. Бяха изчерпали незначителните теми.

— Разкажи ми нещо за училището — осмели се той и добави глупаво: — Имам малък братовчед, малко по-голям от теб. Той обича да ми споделя училищните си проблеми, пита ме например какви свободно избираеми предмети да предпочете.

Малкото момиче сви леко рамене:

— Аз нямам проблеми, освен с математиката. Татко ми помага. Той никога не е бил в колеж, но може да смята всичко наум.

— Никой от нас, хората, не е съвършен по всичко, така че на твое място не бих се безпокоил за математиката. — Още една безсмислена забележка. А така много му се искаше да каже: „Разреши ми да те погледам — да те гледам втренчено, да опозная и запаметя чертите ти една по една. Разреши ми да те попитам дали някога си много нещастна и защо… Кажи ми какво искаш да вършиш, когато пораснеш… Кажи ми има ли нещо, което много ти се иска и ми разреши да ти го дам… Разреши ми да се разкрия пред теб, да ти кажа кой съм…“

Анна дойде на себе си и се притече на помощ:

— Айрис е много добра ученичка и свири много хубаво на пиано. Тя е много трудолюбива и дисциплинирана. Някой ден може да я чуеш на концертния подиум. — Погледна я с майчинска обич и гордост.

— Не, мамо, ти не разбираш — откликна Айрис нетърпеливо. — Аз никога няма да стана чак толкова добра. Непрекъснато ви го повтарям, но вие двамата с татко едно си знаете. Глупаво е.

„Какво остро малко езиче, когато я предизвикат — помисли Пол. — Много добре. Трябва да умее да се брани.“

— Откъде знаеш, че няма да бъдеш достатъчно добра, Айрис?

— Просто знам — усещам го. Вероятно ще стана обикновена учителка по пиано.

— Това тревожи ли те?

Тя пак сви леко раменца.

— Е, всеки би предпочел да се прочуе, но аз знам, че нямам такива възможности и чисто и просто не го мисля.

Каква забележителна разсъдливост за едно деветгодишно дете!

— Добре го каза — продължи Пол. — За хората не е лесно да се погледнат отстрани и да се оценят правилно. Да си призная, самият аз не съм сигурен дали вече съм го сторил.

Айрис се засмя и разкри скобите, с които бяха стегнати зъбите й. Ще стане интересна личност. Макар и неясно, тя напомни на Пол за Мег на тази възраст, независимо от липсата на каквато и да било физическа прилика между несръчната Мег с нейните големи ръце и крака и крехката деликатност на Айрис. Но ги свързваше същата странна смесица от детинска боязън и неочаквана за възрастта им задълбоченост на възприятията.

Когато излапа и последния остатък от сладоледа си, Айрис отиде в тоалетната.

— Колко е мила! — възкликна Пол веднага щом детето се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе.

— Тя не се възприема така. Убедена е, че е много обикновена.

— Трябва да направиш нещо, не може да я оставиш да мисли така за себе си.

— Опитваме се да я убедим, че не е права. Но трябва да се съгласиш, че не е красавица.

— Тя ще се превърне в изящна млада дама.

— Прекалено сериозна е.

— Има ли много приятелчета? Разкажи ми всичко, преди да дойде, моля те, побързай. Здрава ли е? Изглежда бледа.

— Здрава е. Нервен тип дете, но е съвършено здрава. Колкото до бледността — е, и твоите бузи не са много розови, нали?

Той се засмя.

— О, Анна, това е най-чудесното нещо, въпреки всичко! Наше дете… Кажи ми, обича ли те много? Не всяко момиченце има майка като теб.

— Нямам големи проблеми с нея. Но тя е по-привързана към Джоузеф. Той я боготвори. Твърди, че тя е „сърцето на сърцето му“…

Разбира се. Бащи и дъщери. Така е. Пол. Бащи и дъщери.

— Понякога се питам дали моите чувства достигат някак до нея. — Гласът й неволно трепна. — Защото когато я гледам… о, опитвам се да отхвърля миналото и да се държа така, като че ли тя е…

— Негова и твоя — довърши Пол.

— Да, опитвам се… Но сега, когато ви видях заедно… Ще ми бъде още по-трудно.

— Разбери ме, Анна, трябваше да го направя. Ти си винаги в мислите ми, Анна, винаги. Не разбираш, ли? Скъпа моя, любима…

Едва улови отговора й:

— Грешка беше…

— Ти си с мен ден и нощ. Аз имам очи и мисъл и сърце само за теб…

Тя седеше пред него с наведена глава и спуснати клепачи: миглите й почти докосваха бузите. Бе забравил колко гъсти бяха, бе забравил златистия им отблясък. Спомняше си обаче едва забележимата издутина на носа й, която я дразнеше. Веднъж тя го бе накарала да прокара пръст по носа й, за да я усети. Спомни си още как вървяха един ден заедно през зимата и колко остро страдаше заради тънкото й палтенце от евтина сива вълна, в което зъзнеше. Искаше болезнено силно да й даде нещата, от които тя имаше такава голяма нужда, но не смееше. Тогава я обличаше наум в кадифе и обсипваше пръстите й с диаманти. Сега забеляза, че тя наистина има великолепен пръстен — голям диамант, инкрустиран в изумруд. Подарък от мъжа, с когото дели леглото си и който се наслаждава на тялото й, бяло като мляко…

Колко малко знаеше сега за нея!

— Как бързо отлитат годините! — въздъхна той. — Времето се върти, не спира. Дълги ли ти се сториха или кратки годините?

— И едното, и другото… в зависимост от това как се чувствам.

— Мисля за теб като за моя съпруга, моя истинска съпруга, майката на детето ми! Ти трябваше да бъдеш истински с мен — през всичките тези години…

— Скъпи Пол, недей… Късно е.

Безнадеждност притисна сърцето му. Ръцете му, стиснати в юмруци с побелели кокалчета, лежаха върху масата.

— Така ли ще бъде с нас завинаги?

Когато повдигна лицето си към него, якичката й се разкопча и в оголената й шия застена молба за пощада:

— Моля те, Пол, не ме карай да плача… За бога, не ме измъчвай…

— Добре, извини ме…

— Ти обеща… не утежнявай допълнително нещата.

И те замълчаха, седнали един срещу друг: едно малко островче мрачна тишина сред море от тракане на чинии и брътвеж.

— Ето те и теб, Айрис. Готова ли си? Господин Уърнър трябва да се връща на работа. — Гласът на Анна преливаше от весело безгрижие. — Трябва да разкажем на татко ти колко хубаво сме прекарали…

„Как го прави? — зачуди се той. — Лъжи, лъжи… Тя живее с една голяма лъжа и е весела и доволна или е длъжна да се прави на такава… Откъде ли черпи тази издръжливост и смелост?“

Стиснаха ръце. Благодариха си един на друг — обикновена учтива размяна на благодарности. И той ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха: високата грациозна жена и момиченцето, което скоро ще достигне майка си. Гледа след тях, докато тълпата по улицата не ги погълна… жената и малкото момиче, които обичаше, които бяха част от него, докато и тримата стъпват по тази земя…

Върна се в канцеларията и затвори вратата зад себе си. Бе събота, но госпожица Бригс довършваше нещо. Купища документи на бюрото очакваха подписа му. Прочете ги прилежно, без да вникне в съдържанието им, и се отказа. Отпусна се в креслото, вторачи се невиждащо в празното пространство и потъна в мислите си.

И така — срещата, която искаше, се осъществи и само господ знаеше дали някога щеше да ги види пак. Живееха от другата страна на парка, само на кратък птичи полет от неговия дом. И той разбираше, че ще трябва да приеме тяхното болезнено присъствие — едновременно толкова близко и така далечно! — като най-обикновен факт от човешкия живот.

Всъщност като дълг, пожизнен дълг с вечно неизплатима лихва… Той не се беше оженил за нея и тук лежеше същността на злото. Ще плаща с паметта си, със сърцето и душата си. Върху живота му бе фиксирано специфично задължение, срещу което бе излишно да се бори, защото никога нямаше да успее да го изчисти.

Госпожица Бригс почука на вратата.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но ви търсят спешно от Лондон.

— Включете ме.

Акции и бонове, облигации с осигурена лихва и заеми, злато… В общата сума на нещата от човешкия живот всичко това струваше малко повече от купчина прах.

Той вдигна слушалката.

Върна се вкъщи доста късно. Преднамерено не бързаше: бе ред на Мериан да посреща приятелките си за игра на карти, а той нямаше никакво желание да се среща с тях. Слезе от метрото и извървя остатъка от пътя през парка. Хрумна му, че ако не беше Сентръл Парк, едва ли щеше да издържи в този град. От колко напрежения само се бе разтоварвал, колко тревожни мисли се бе опитвал да успокои, минавайки през този парк — благословен да с!

Децата все още пускаха лодки и обикаляха наоколо на кънките си с две колелца. Момиченце тикаше количка с кукла и й пееше. Той се спря за миг, съсредоточи се и се опита да си спомни гласа на Айрис, но звукът се бе стопил в нищото. Толкова дълго бе копнял за син! Когато се разхождаше с Ханк, понякога дори си бе въобразявал, че внукът на Дан с неговото момче. А сега му се струваше, че няма нищо, сравнимо с радостта да имаш дъщеря, да й купуваш роклички и книжки с картинки, да я водиш в Европа, когато порасне, или на запад, отвъд Скалистите планини…

Масите за игра на карти бяха прибрани, жените си бяха отишли.

— Къде беше цял следобед? — запита го Мериан.

— Имах среща в канцеларията си с клиент.

— Срамота е! Защо не те оставят на мира поне в събота следобед? — Устните на Мериан бяха свити в познатия израз на мъченическо търпение. — Работиш прекалено много. Банката и благотворителната дейност изяждат цялото ти време. Почти не те виждам вкъщи.

— Но аз харесвам работата си.

— Надявах се да бъдеш тук, за да поздравиш приятелките ми.

— Сигурен съм, че не съм им липсвал, Мериан.

— Но липсваше на мен. Обеща да се върнеш рано вкъщи.

Тя беше в едно от своите особени настроения. Все пак трябваше да признае, че те я обземаха рядко. Вероятно пак и се обажда синузитът.

— Боли ли те глава? — запита той ласкаво.

— Да. И освен това ми се спи. Ти стана толкова рано! Събуди ме и не можах след това да заспя.

— Съжалявам. Опитах се да не вдигам шум.

— Би ли имал нещо против — не го приемай погрешно, Пол, — но от известно време си мисля, че ще бъде по-добре, ако преминем на отделни легла… Какво ще кажеш? Разбираш ли, събуждаш ме не защото си шумен, а защото усещам, когато ставаш от леглото. Ще имаш ли нещо против?

Можеше спокойно да отговори: „Защо да имам нещо против?“ Но каза само:

— Както желаеш, стига ти да се чувстваш по-добре.

— Искаш да кажеш, че изобщо не те е грижа къде ще спиш?

— В гласа й прозвучаха сълзи.

— Мериан, искам само ти да си добре.

— Друг мъж би изразил разочарование, би заявил поне, че жена му иска да избяга от леглото му…

— Ако бях изразил разочарование, как щеше да постъпиш?

— Щях да се откажа от тази идея.

— Но не би ли било глупаво, след като това ще ти осигури по-добра почивка през нощта? — Тя не отговори и той продължи, като се стараеше да бъде спокоен и казаното да звучи логично: — Мериан, какъвто и да бъде моят отговор, ти винаги ще бъдеш недоволна.

Тя стана и отиде до прозореца. Нещо кипеше в нея. Може би очакваше той да прояви ревност, да изиграе оная чудна близост между двама души, която хората наричат от векове „любов“. Веднъж, за един много кратък период от време, му се бе сторило, че този дар небесен не ги бе отминал. Спомни си онова лято преди години, когато бяха млади и баща му го бе пратил в Европа по работа. Беше й писал и от Лондон, и от Париж: тя му липсваше, искаше му се да е с него… Още не бяха женени.

И в живота му още не се бе появила Анна…

Мериан се обърна внезапно.

— Ако можеше да ме обичаш поне малко! — простена тя.

— Но аз те обичам, Мериан. Защо говориш така? Обичам те.

Да, той наистина я обичаше посвоему. Готов бе да направи всичко за нея, да я пази и издържа, както би правил за всяка жена от семейството, за Хени или за Мег, за майка си.

Тя смръщи вежди и на лицето й застина болезнено изражение. Въртеше нервно с пръсти халката си.

— Понякога чувствам… мисля, че съм безполезна. Безполезна ли съм. Пол?

Тази унизителна молба, изречена от Мериан, бе особено потискаща, защото влизаше в прекалено силно противоречие с патрицианската надменност на лицето й. Една от грешките на природата.

— Откъде е дошла тази мисъл в главата ти? — отвърна той.

— Само защото сме бездетни, някоя глупава жена, изглежда, ти е втълпила да смяташ, че няма друг смисъл в живота. Така ли е?

Тя сведе поглед.

— В известен смисъл може би.

— Каква безгранична глупост! Нима една жена не е нещо повече от плодовита утроба?

Тя му се усмихна слабо.

— Ти си пълноценна гражданка на този град. Когато се замисля за нещата, които вършиш за църковната община! Безполезна! Ще се опълча срещу всеки, който се осмели да твърди подобно нещо. Не смей — заплаши я той с шеговито възмущение, — не смей да говориш така за себе си, ясно ли е?

Лицето й малко се поразведри. Мериан стоеше пред него: жена с приятен външен вид, безупречна и в поведението, и в облеклото си, дори и когато е само по бельо. Добра жена с добри намерения. Обзе го пронизваща жал, защото не можеше да й даде повече, отколкото й беше дал, защото бе сторил зло, като се бе оженил за нея. Но и ако не бе сторил това, пак щеше да й причини зло. Въртеше се в затворен кръг.

— Знаеш ли — наруши настъпилата тишина той, — тази вечер и двамата се държим много глупаво. И то само защото ти поиска да спим в отделни легла и аз се съгласих.

— Може би си прав — кимна тя, но в гласа й прозвуча съмнение. — Изглежда, понякога правя от мухата слон, нали?

— Всички го вършим. Не сме ли поканени някъде на вечеря?

— У Фоксови. Поканили са само няколко души.

— Прекрасно. — Чуваше някак отстрани колко приветливо звучи собственият му глас. — Винаги отивам у тях с удоволствие. — И добави: — Надявам се, че ще сервират рано. Не ядох достатъчно на обяд.

— Ще ти приготвя сандвич, за да издържиш. — Усмихна му се почти весело. — Съжалявам. Това жестоко главоболие — то е виновно…

„Бием се с вятъра, ето какво вършим от време на време. Всъщност никой от нас няма сериозно оплакване срещу другия“ — помисли си Пол. Те бяха такава прилична, цивилизована двойка! Предстои им приятна вечеря с приятели, ще поговорят за тях на връщане — и ще си легнат…

Утре е нов ден.