Белва Плейн
Платно на живота (6)

6.

Пол умело се справи с трескавото движение в центъра на финансовата част на града и влезе в своя личен свят. Дискретната ниска сграда с двойни врати и излъскан до блясък месинг сега бе изцяло негова грижа: смъртта на майка му преди година бе принудила баща му да се оттегли напълно от работа.

„Всичко е наред“ — отбеляза той, докато пресичаше главния етаж на банката към частния асансьор в дъното. Но кога не е било в ред? От всяка страна на покритите с килими пътеки седяха неговите интелигентни млади мъже, дошли директно от Айви Лигата^[1], свежи и вдъхващи доверие в белите си ризи и скъпи, добре ушити черни костюми. Някои от тях вече консултираха подранили клиенти. Погледът на Пол попадна на гостната, където специални клиенти и дами извършваха частните си сделки. Под мраморната полица над камината вече танцуваха жълти пламъчета. Над полицата дядото на Пол, с мустаци от времето на Линкълн и официален костюм от гладък вълнен плат, опипваше верижката на часовника си. Пред дълъг, тапициран с кожа честърфийлдски диван имаше малка маса за сервиране на чай. В четири часа следобед кръглата ваза с хризантеми щеше да бъде изместена настрана и заменена с чаши „Уеджууд“^[2] върху сребърна табла.

Този бе правилният начин за осигуряване на банкови услуги. Пол винаги бе разглеждал работата си като услуга, обхващаща широкия диапазон от съвети по индивидуални влогове до управляване на акции за много милиони. И в двата случая банкерът смазва индустриалната машина, задържа нацията на работа. Тази дейност бе отговорна и изпълнена с достойнство.

На горния етаж той седна зад огромното бюро в квадратната предна стая и се залови със сутрешната поща. Две писма с чуждестранни марки най-отгоре привлякоха вниманието му. Едното беше адресирано с познатия почерк на Йоахим. Словоохотлив и многословен и в писмата си, Йоахим пишеше на всяка пета или шеста седмица. Вторият плик, надписан от Елизабет Натансон, вероятно е благодарност за подаръците за децата им за Ханука^[3]. Канеше се да отвори писмото на Йоахим, когато в стаята влезе секретарката му.

— На телефона е някой си господин Донъл Пауърс. Настоява за среща с вас.

— За какво? Кога я иска?

— Не спомена за какво. Каза вие да определите времето. Тази сутрин сте свободен до единайсет часа, имате възможност да говорите с него.

— Добре. Кажете му да дойде. — И добави бързо: — Ако и той няма други ангажименти.

Какво ли ще иска Донъл Пауърс? Едва ли търси финансов съвет — той сигурно си има свои собствени източници. И все пак, ако се съди от няколкото изречения, изтървани от Алфи — много малко и съвсем неясни изречения, тъй като нямаше съмнение, че зет му е далеч от мисълта да му се доверява — Пауърс се справяше сам с по-голяма част от работата си. „Вероятно би могъл да поеме и моята работа и да се справи с нея еднакво добре“ — помисли си Пол. Мозъкът на този човек бе като машина в изрядно работно състояние с превъзходна синхронизация на всички зъбни предавки и бутала.

Донъл и Пол се срещаха много рядко. Пол съжаляваше само за намалените възможности да се вижда с Мег. Нейната женитба бе променила нещата. Донъл я бе отвел в друг свят. Липсваха общи места за срещи. А и нямаше време. Когато не бе вкъщи с бебетата си, тя бе някъде в онзи напълно различен свят на Донъл.

Човек срещаше Донъл и Мег само на семейни сбирки, които бяха неизбежни: на приема по случай рождения ден на Алфи или на посещение при Дан, когато се възстановяваше от сърдечен удар. Донъл никога не пропускаше да се появи на съответните места в съответното време: проявяваше коректност по всички въпроси, свързани със семейството. Дори направи щедро дарение на синагогата в памет на майката на Пол.

И все пак той бе обвит като в плащ с неясно тъмно присъствие… То се изправяше като настъпващи надвиснали сенки и вътре в себе си Пол го определяше само с една ясна дума, написана с главни букви: БАНДАТА.

Човек се напрягаше, полагаше съвестно усилие да събере в едно образа на консервативния джентълмен в английски костюм и връзка на райета с онзи, за когото чете във вестниците — образ на безскрупулен човек, свързан с убийства, отвличания и изнудване. Бен, разбира се, твърдеше, че вестниците преувеличават, че търговията с алкохол в по-голямата си част е почтена, макар и нелегална, че тя се управлява като всеки друг бизнес, че няма никакви причини за тревога…

Пол нито спореше, нито любопитстваше. Единственото нещо, което би желал да знае, беше дали Мег е доволна, дали се чувства добре. „Няма да живея без него…“ Донъл създаваше впечатление на мъж, който знае как да задоволи жените — във всеки случай той без съмнение знаеше как да ги забременява. Мег роди третото и четвъртото си дете миналото лято, близначетата Люси и Лорета. Всичките им деца бяха кръстени с имена на светци, нещо доста странно: Донъл със сигурност бе много далеч от религията.

Мег изглеждаше добре, само очите й бяха уморени: четири бебета за четири години не е малка работа, а е много вероятно и пето да е на път. Но лицето й бе със същото приятно здравословно излъчване и поведението й не се бе променило, независимо от новите бижута и караната от платен шофьор „Изота-Фрачини“. Така че възможно е отношенията им да са такива, каквито тя бе толкова сигурна, че ще бъдат.

Понякога Пол се питаше колко ли знае от нещата около Донъл и ако знае, какво мисли за тях. Нямаше начин да разбере. Пол знаеше, че ако се помрачи небето над частния рай на Мег, нито родителите й — от гордост, нито Бен и Леа — поради друга причина, нямаше да му кажат каквото и да било. И то ако Мег се обърне за помощ първо към тях! Доста се съмняваше, че тя ще постъпи така.

Отново съсредоточи вниманието си към пощата.

Йоахим бе изписал три страници с ъгловатия си европейски почерк.

Миналия месец се преместихме в Берлин и имаме красив апартамент, по-хубав от оня, който видя в Мюнхен. Разработвам импорта на нашия бизнес и съм много зает. Няма да познаеш Германия. За пет години, от 1923 г. досега, преминахме от пълно отчаяние към процъфтяващ просперитет. Инфлацията, онова ужасно преживяване на времето, се оказа най-доброто лекарство. Тя помете дълговете ни и сега строим отново. Трябва да видиш театрите и стадионите, новите сгради. Почти напълно е решен проблемът с безработицата. Чудо, Пол, немско чудо. Спомняш ли си: когато беше тук, ти казах, че ще стане точно така! „Малко търпение — казах аз тогава — и ще видиш какво ще стане…“

Малко търпение — и щедра американска помощ.

Беше ред на писмото на Елизабет.

Надявахме се, че двамата с Мериан ще ни дойдете на гости досега. Ако дойдеш, ще те посрещнат големи промени. Вече няма да има нужда да се загръщаш с шал в апартамента ни по това време, за да се стоплиш. И, разбира се, щастлива съм, тъй като сега живеем по-леко в материално отношение и сме в състояние да дадем всичко необходимо на децата си. Толкова се тревожех по време на инфлацията, че няма да съумеем да им осигурим достатъчно протеин. Но сега на Регина й растат вторите зъби и те са съвършени, слава богу. Тя е много умно и хубаво дете. Но аз съм много неспокойна. Не мога да говоря за тревогите си вкъщи. Йоахим веднага заявява, че съм невротична, когато не се стърпя и се опитам да ги споделя с него. Не мога да забравя онзи ужасен ден, когато той едва не бе застрелян. Надявам се, че ти ще ме разбереш и няма да се подразниш, ако излея тревогите си пред теб. Не ми отговаряй, ако не желаеш.

Знаеш ли, че онзи човек, Хитлер, излезе от затвора, приветстван като герой? Изтъкнати хора го даряват с огромни суми. Малко по малко, независимо от всичко друго, онова зло нараства…

 

 

— Господин Пауърс е тук — съобщи госпожица Бригс.

Донъл чакаше на прага. Пол стана и те се ръкуваха. Трябваше да се предложат някои удобства на посетителя: място, настрана от ярката светлина, която нахлуваше през прозореца, кафе, което бе отклонено, да се зададат неизбежните въпроси за семейството — нямаше как да не се спазят изискванията на доброто възпитание.

— Надявам се, че Мериан е вече добре?

За секунда Пол бе озадачен:

— Имаш предвид неприятностите със синузита й?

— Сбърках ли? С впечатление съм, че Мег спомена нещо или може би Бен…

Разбира се. Информацията е дошла от Леа, с която Мег бе запазила близките си отношения, а Мериан бе продължила да пазарува от нейния бутик, независимо от критичните си забележки за вкуса й.

— О, това е старо страдание, нищо сериозно. Реакция на влажните нюйоркски зими. За щастие тя винаги може да избяга във Флорида.

Едва произнесе думите, когато ехото им отекна обратно в ушите му. Бяха думи на недоволство, разкриваха прекалено много. Разгневен на себе си, той запита на свой ред как са Мег и децата, повишавайки неволно тон.

— О, прекрасно. Прекрасно. Всички са добре. Децата запълват с приятни грижи времето на Мег.

— Трябва да е чудесно да имаш две момчета и две момичета.

Пол се питаше още колко време ще успеят да поддържат диалог в тези рамки, без никой от тях да го е грижа за казаното. Доста дълго вероятно.

— Те са хубави бебета, но аз се надявам на още едно-две момчета.

В главата на Пол неочаквано закръжиха нежелани спомени. Засвяткаха ярки отблясъци, напомнящи безмилостните светкавици на започваща мигрена… отнякъде изплува восъчнобялото телце на мъртвото му момче, което той никога не бе видял… в него се взряха огромни черни очи — разтревожени ли бяха или само сериозни? — почти изпълващи личицето на момиченцето, което познаваше само от една избеляла снимка и което бе негово…

Съвзе се и отвърна механично:

— Да, хубаво е да има човек момчета…

Донъл му поднесе табакерата си. Тя бе от масивно злато с монограм, но без други украшения. Добър вкус.

— Не, благодаря. Напоследък пуша с лула.

Донъл се облегна на стола си.

— Тъй като говорим за момчета… оня приятел, Ханк, доста порасна, нали? Висок е за възрастта си. Забравих на колко е години.

— Ще стане на тринайсет през пролетта.

— Той има много високо мнение за теб.

„Тръгваме в някаква посока“ — помисли си Пол.

— Радвам се — отговори той просто.

— От време на време ни идва на гости с Бен. Най-често в съботите. Така че почти го опознах и знам колко е привързан към теб. Както и ти към него, разбира се.

Пол чакаше търпеливо.

— Разбрах, че ти уреждаш финансовите му въпроси.

„Аха! Ето за какво става въпрос! Но защо?“

— Аз съм само съпопечител заедно с банката, която отговаря за парите му, докато навърши двайсет и една години. И това е всичко.

— Искаш да кажеш, че всяка промяна в инвестициите, купуване или продаване на ценни книжа трябва да стане след съгласуване на мнения между отдела за попечителство на банката и теб?

— Така е.

— Това ми и обясниха.

Пол се наклони леко напред:

— Кои?

— Хората в този отдел на банката. Бен спомена случайно името на банката и един ден, когато попаднах на интересно предложение, ни хрумна, че мога да направя голяма услуга на малкия Ханк, като го включа в една сделка.

„Бен не е споменал случайно името на банката. Ти си го попитал.“ Гореща искрица гняв проблесна в гърдите на Пол и веднага бе благоразумно изгасена.

— Нямаш възражения, нали?

— Още не си обяснил за какво става дума.

— Да, така е. Ето каква е работата. Аз инвестирам в най-различни начинания — петрол, каучук, недвижими имоти… Разнообразявам дейността си. Владея доста голяма част от „Нашънъл Електроникс“. А те купуват компании като „Ричмънт Динамо“ например и още две други. Едва ли ти казвам нещо ново — сигурно си информиран.

Пол кимна. Наближаваха същността на разговора.

— „Ричмънт“ желае да закупи компания, известна като „Фин Вебер“.

Сега те почти докосваха същността на въпроса.

— „Фин Вебер“ има интересна история. Разбрах, че една от най-сполучливите им инвестиции, донесла им най-много пари, е изобретението на Дан Рот преди години. Осигурило им е първият договор с Министерството на войната. Разбира се, знам, че ти говоря за известни неща.

— Правилно — отговори Пол.

— Те са много енергична и жизнена компания. От войната насам подмладяват кадрите си, много са разширили контактите си. Стигнали са дори отвъд океана благодарение на някои важни връзки. Истината е, че виждам изключително плодоносно бъдеще там и скоро закупих голяма част от акциите им — това е много поверително — с идеята да ги изкупя от „Ричмънт“.

Най-сетне бяха докоснали същността на въпроса: вота на Ханк.

— Защо? — запита Пол.

— Защото смятам, че „Ричмънт“ само ще забави развитието им. Те са по-добре сами и ще разбереш защо след минута, когато ти изброя връзките им в чужбина. Естествено нямам никакво намерение да се отказвам от „Нашънъл Електроникс“: те притежават достатъчно други неща, които работят за тях. Смятам, че разбираш какво искам да кажа.

Пол разбираше. Игра и от двете страни.

— Идвам до същността на въпроса. Но ти вероятно си вече там преди мен.

— Така е. Събранието на акционерите е следващата седмица и ти искаш акциите на Ханк. Имаш нужда от тях.

— Да. Разбира се, мога да организирам хората си да се разтичат и да изкупят разпилените акции тук-там, но ще е нужно време, а така ще можем да решим въпроса чрез просто гласуване директно и с много по-малко напрежение и неприятности.

— И така, ти отиде в банката — започна Пол, като преглътна с мъка възмущението си. Какво безочие! Каква наглост! — Защо не дойде при мен, след като знаеш, че и аз съм попечител?

— Миналата седмица беше извън града, нали? А времето, както сам разбираш, в случая е от голямо значение — отговори Донъл невъзмутимо. — И така отидох в банката и говорих с господин Уолкът от отдела за попечителство.

— И какво ти каза той?

— О, те вярват в настоящото ръководство на „Фин Вебер“. Знаят, че са доказали възможностите си. Разделили са акциите, за да ги пуснат с по-ниска цена, показват изненадващо бързо развитие. Ако управата на банката се отнесе благосклонно към предложената промяна, хората от отдела за попечителство нямат причини да протестират. Естествено нужно е и твоето одобрение.

— Не обичам да преобръщам каруци с ябълки — заяви Пол. — Както сам казваш, „Фин Вебер“ трупа пари в момента. Ханк има повече досега, отколкото са нуждите му. Всичките му акции са напълно сигурни. Защо да правя безразсъдни експерименти с тях?

— Безразсъдни експерименти? Не. Аз говоря за купуване на компанията и удвояване — утрояване! — на стойността й. Този е начинът. В Германия има фирма, която търси някои техни разработки, например патентована електроника от определен характер. Уредих двама специалисти да уточнят каква точно, без да се вдига много шум. Оказа се, че тази немска фирма се интересува особено силно от някакъв вид детектор на далечно разстояние, доразработка на стария оригинален патент на Дан Рот. Интересно, нали?

— Много. — Независимо от усилията му, гласът му прозвуча почти враждебно.

— Накратко, искам да притежавам — или, по-точно казано, искам двамата с Ханк да притежаваме „Фин Вебер“, преди германците да започнат да купуват. Сведенията ми са, че те ще купуват в огромни количества. Засега успявам да ги задържа.

Донъл загаси цигарата си, като я смачка свирепо в пепелника, сякаш я убиваше. Пол се вгледа за миг в силните му пръсти с добре поддържан маникюр.

— А откъде тези твои германци ще вземат нужните огромни суми?

— О, те имат пари с купища! Сигурно знаеш какво става в Германия през последните две години? Всичко е в разцвет. Бях удивен от видяното там миналата пролет, когато бяхме в Европа с Мег. Знаеш ли, че те не само са достигнали предвоенното си равнище, но са го и надминали? Производството им е 122 процента в сравнение с 1913 година. Хората са задоволени, добре облечени, добре нахранени. Ресторантите им са много по-добри от тези в Париж например. Двамата с Мег направихме голяма обиколка. Откровено казано, за мен Берлин бе много по-вълнуващ от Париж. Кафенетата, парковете, музиката и театърът…

Гласът на Донъл притежаваше богат тембър, приятно модулиран. „Едно от ценните му качества“ — помисли си Пол и веднага се доуточни: едно от многото му ценни качества. Една жена можеше лесно да бъде хипнотизирана от такъв глас.

— А картините им… — продължаваше Донъл. — Признавам със съжаление, че разбирам много малко от изкуство, но ми казаха, че някои от най-добрите художествени произведения днес се създават в Германия. Галериите им са препълнени. Страна на сбъднатите мечти за колекционер като теб, предполагам.

— Стигаме до съгласие, че Германия просперира. Но знаеш ли защо?

Донъл се изсмя.

— И последният глупак знае. Заеми! Те дължат билиони! И тъй като говорим за глупаци, нека да уточним: кредиторите им са главно американци. Не се изненадвам ни най-малко. Аз лично не бих инвестирал и цент в Германия! Само ще им продавам срещу пари в брой.

— Смяташ, че те ще плащат в брой? — запита Пол, макар че знаеше отлично отговора: немците нямаше да имат друг избор.

— То се знае. — Отговорът беше бърз и сигурен. — Когато властта се поеме от ново правителство, то ще откаже да изплати дълговете и ще се заеме с възраждането на нацията. Много вероятно е някой ден пак да започнат война. Те ще унищожат цяла Европа. — Той сви рамене. — Но това е техен проблем, не е наша работа. Особено сега, когато нещата са така благоприятни за нас.

Отвратителен цинизъм. Ако Йоахим можеше да го чуе…

— Няма да дам разрешение да получиш права над акциите на Ханк — заяви Пол ясно.

Донъл се вторачи в него.

— Как? Отказваш, така ли?

— Не желая да подкрепям подобни идеи. Както казах, съгласен съм, че компанията „Фин Вебер“ се развива добре и че е перспективна. Знам го, но не желая да търгувам с Германия.

— Не разбирам защо.

— Немците искат този прибор за армията си. Те се превъоръжават дори при това републиканско правителство. О, разбира се, те ще твърдят, че го купуват за цивилни цели, но това няма да те заблуди, нали?

— Така е. Но дори и да го искат за превъоръжаване, какво от това? — Донъл хвърли въпроса си в лицето му. — Така или иначе те ще намерят каквото искат.

— В такъв случай нека да търсят и намират на друго място. — Пол погледна купчината писма на бюрото си. Отново се видя изправен в онази тясна уличка, притиснат към сгорещената от слънцето стена на сградата, а на няколко крачки от него — отпуснатото тяло на Йоахим върху тротоара с извърнато нагоре лице, по което се стича кръвта му. — Зло — повтори той. — Ето какво ще продаваш. Не електронни прибори, а зло.

— Преувеличаваш — Донъл вече не се усмихваше. — Намирам позицията ти за повече от смешна, ако нямаш нищо против откровеността ми.

Пол сви рамене.

— Така стоят нещата при мен, независимо от твоята преценка.

— Не смятам, че Бен и Леа ще се зарадват, когато им кажа.

Този път Пол не сдържа гнева си:

— Бен няма нищо общо с парите на момчето. Аз съм попечител на Ханк, не той. А Леа, дори и да не се съгласи с мен, поне ще ме разбере. Дан Рот не взе нито цент от изобретението си, защото го откупи нашето Военно министерство, а този факт едва ли може да се сравни с печелене на пари от превъоръжаването на чуждестранна армия.

— Дан Рот и неговите скрупули! С тях можеш да купиш само място в парка. Или в затвора. — Презрение просветна в красивите очи с женствено дълги мигли.

Като че ли Пол се нуждаеше от напомняне, че Донъл Пауърс, а не Пол Уърнър от известната банкова къща, бе измъкнал дребния преподавател, учен и наивен мечтател от килията!

— Компанията ще продава на немците, не се заблуждавай по въпроса — заяви Донъл. — Така че Ханк пак ще спечели от тази търговия. Но бе възможно да спечели много повече, ако ти не стоеше на пътя му. Ако не беше толкова…

— Твърдоглав? — подсказа Пол.

— Ти го каза. Не аз.

— Никога не съм поддържал подобни придобивки… „Приятелско поемане на контрол върху акции“. То е много рядко приятелско, а в този случай със сигурност не е.

Донъл стана.

— Тази ли е последната ти дума?

— Да. Съжалявам.

— Много добре. Тръгвам си. Усилията ми отидоха напразно и времето ми бе пропиляно.

И Пол стана от стола си.

— Трябва ли да разбирам, че ще се опиташ да закупиш по-голяма част от акциите?

— А какво, по дяволите, мислиш, че ще правя?

— Точно това, което смяташ да направиш. Но акциите на Ханк не са за разпродажба.

— Не съм и помислил, че са — отговори Донъл нетърпеливо, сякаш искаше да каже: „За какъв ме вземаш?“

„Не е глупак — помисли Пол. — Освен това е човек, който явно не обича да бъде спиран по поетия вече път и няма да забрави кой е застанал срещу него.“

— Помни, че Дан е със слабо сърце — продължи той. — Надявам се, че когато започнеш да продаваш на германците, няма да допуснеш нито дума да стигне до него.

В тъмните очи отново просветна презрение:

— Винаги държа бизнеса под шапката си.

— Чудесно. Много хубаво място за твоя бизнес.

Донъл облече балтона и сложи ръкавиците си, без да бърза. После се обърна към Пол и заяви:

— Съжалявам, че избухнах. Ще внимавам да не го превръщам в навик.

Пол разбра намека: изискванията на приличието щяха да бъдат спазени. Така бе по-добре.

— Съвсем правилно. Всъщност ти не избухна. Предай поздравите ми на Мег. Тя никога ли не слиза в града?

— Днес е тук, пазарува. — Донъл се поклони леко. — Поздрави вкъщи.

Вратата се затвори с леко прещракване. „Не бих желал да съм наблизо, когато той реши да изпрати приличието по дяволите“ — помисли си Пол.

Проследи през прозореца Донъл, който крачеше бързо надолу по улицата през проливния дъжд. „Спечелих си един враг в повече“ — помисли си той.

 

 

Същият поривист вятър блъскаше стъклата на витрината под името „ЛЕА“, изписано с позлатени месингови букви. От вътрешната страна на стъклата две манекенки в бял лен и сламени шапки, претрупани с маргарити, обявяваха началото на курортния сезон.

Мег се застоя за миг зад витрината, вгледана навън. Вятърът играеше с чадърите на сгушените минувачи, обръщаше ги, подиграваше се с усилията им да се преборят с него. Тя въздъхна и се върна към голямото огледало, което я отразяваше в цял ръст.

Леа я огледа внимателно с леко присвити очи, без да изпуска и най-малката подробност, и накрая заяви:

— Да, тази ще бъде. Тя е за теб. Не е лишена от елегантен блясък, но същевременно е с меки, приятни линии.

От огледалото гледаше жена с дълга до коленете вечерна рокля от черно гладко кадифе с широк колан от розови кристални мъниста, който завършваше отпред с голяма плоска фльонга.

— Ще имаш нужда от черни кадифени обуща — продължи Леа. — И розова чанта с мъниста.

Мег въздъхна отново.

— Кой да тича за тях? Имам четири деца. Знам как говорят хората: „… Отпусни се, имаш бавачка“. Но те са мои деца и не желая просто да… — Усети жалната нотка в гласа си и замълча.

— Ще ти потърся чанта — обеща веднага Леа. — Видях подходяща миналата седмица. Да наредя ли да ти я изпратят?

— Моля те… Привършихме ли вече?

— С изключение на шапка към зеления костюм. Да се върнем в пробната.

По стените, покрити със сребърен брокат, висяха дрехи. Дрехи бяха метнати и на столовете, тапицирани също със сребърен брокат.

— Изглежда, изкупила съм всичко налично — забеляза Мег, но Леа бе изчезнала.

Тя се върна с куп велурени качулки, от които се крояха и нагаждаха шапките.

— Донесох ти и модел, за да пробваш този стил. Ушихме я за клиентка в розово, но същият модел в зеления нюанс на горски мъх ще изглежда много добре към костюма ти. Пробвай я.

Мег послушно я постави на главата си и се огледа. Очите й потънаха в сянката на широката периферия, която слизаше до нивото на веждите й. Бузите й бяха загубили младежката си закръгленост. С всяко бебе хлътваха все повече и повече…

— Не мога да кажа дали ми прилича — промърмори тя. — В тези шапки човек изглежда без чело.

— Много ти отива. Трябва да привикнеш — отговори Леа. Поглади зелената качулка. — Само пипни тъканта — не е ли прекрасна? Копринена като кожа, френска е, разбира се.

Леа действително обичаше всички тези дрехи. Гори от ентусиазъм и енергия! Да се зачуди човек откъде извира всичко това.

— Ще тропосаме шапката и ще я подготвим за проба другата седмица. Докато си търсиш кадифени, защо не си купиш и чифт бронзови обувки с деколте, детски модел? Имам предвид онези с квадратните токи. Ще пасват чудесно на зеления костюм. И кехлибарени мъниста от дългите за пришиване към ръба на полата.

Мег махна шапката и освободи късо подстриганата си коса.

— Като си помисля колко време е нужно за една прическа, колко грижи! А стига само да сложиш шапка и от нея не остава нищо.

— Какво да се прави? C’est la vie!^[4]

Мег се усмихна. Леа учеше френски и обичаше да доукрасява забележките си с френски изрази.

— Край, приключихме — заяви тя, съблече кадифената рокля и я подаде на Леа. — Остави ме да се облека и да се прибирам.

Леа надипли няколко рокли върху ръката си.

— Сигурна ли си, че няма да помислиш още за коприната?

— Не, ще взема кадифето, стига ми толкова.

— Излизаш много, ходиш на различни места: театри, нощни клубове. Не е в реда на нещата да се явяваш прекалено често в една и съща рокля. — Леа се поколеба. — Онези хора… жените, сред които се движиш, имат купища дрехи.

„Нощни клубове. Искаш да кажеш — контрабандни питейни заведения. Джаз. Блусове. Харлем. Мъже със студени очи, но с прекалено излъскани маниери. Покорните им жени, декорирани като коледни елхи със скъпи дрехи и бижута. Три часът сутринта. Заспиваш в колата на път за вкъщи…“

 

 

„И на мен ми е скучно през по-голямата част от времето — признаваше Донъл. — Но тези излизания и събирания са част от бизнеса. Човек трябва да се появява на хоризонта от време на време. Да покаже, че е от бранша.“

 

 

— Аз не съм като тях — заяви Мег сега.

Леа я погледна ласкаво.

— Скъпа Мег, не те натискам да купуваш, знаеш го.

— Мили боже, разбира се! Не исках да кажа…

— Предлагам ти и коприната, защото Донъл ми телефонира вчера и ми издиктува списък на дрехите, които трябва да купиш. Три костюма, две вечерни рокли, пелерина, спортно палто за надбягванията и — ето, погледни, написала съм всичко. Идеята е негова, не моя.

— Не знам за какво ми са всички тия дрехи, след като само след два месеца ще забременея пак.

Леа се направи, че не е чула последната забележка и извика на продавачката:

— Лоти, ще бъдеш ли така добра да опаковаш тези дрехи и да ги отнесеш до колата на госпожа Пауърс? Тъмна червеникавокафява кола, паркирана вляво от входа. И още нещо: не забравяй поправките по поръчката на Леминг, гледай да бъдат направени преди края на работното време. Тя опакова багажа си за Европа и трябва да получи поръчката преди десет сутринта. Кажи на Анета да ушие още една от този модел шапки за госпожа Пауърс — ето зелената качулка — не, не тази, оная с цвета на горски мъх. Благодаря.

Мег се облече.

— Възхищавам се от теб, Леа, и то много. Ти създаде този бутик, създаде си име, правиш каквото поискаш. Сигурно е чудесно да се живее така. Четох във „Вог“ за участието ти в откриването на модния сезон в Париж.

Леа сви рамене, опитвайки се да омаловажи удоволствието от похвалата на Мег.

— Винаги съм обичала хубавите дрехи, дори в годините, когато бях бедно момиченце от крайните квартали. Вярно е, работих, а и все още работя усилено и ми провървя. Парите на Бен бяха добре дошли, разбира се, особено в началото.

— Дори и така да е. Това място… — Мег махна с ръка към салона: през отворената врата на пробната се виждаха облечените с коприна столове, бежовият килим, букетът от прегоряло оранжеви лилии в черна порцеланова ваза. — Ти създаде тази красота само с една диплома от държавна гимназия, а аз учих в скъпи частни училища и колеж, получавах почти по всичко отлични бележки — а не създадох нищо…

— Нищо? Нима наричаш раждането на четири деца нищо?

— Имах нещо друго предвид. Разбира се, децата са чудесни. Момчетата са много мили. И така палави, особено Томи. Знаеш какви са двегодишните. А и бебетата стават все по-хубави, те вече са с къдравата черна коса на Донъл…

— Какво тогава имаш предвид?

Мег се отпусна на близкия стол. Не разбираше на какво се дължи слабостта, която я обземаше понякога. Сякаш жизнените и сили изтичаха от нея — възможно ли бе думата „страх“ да описва най-точно състоянието й? И тя въздъхна тежко в желанието си да освободи някаква тежест, която я притискаше отвътре и повече не бе възможно да задържи.

— Не мога да си обясня. Не ми се иска да започна някаква работа и да оставям децата по цели дни. В края на краищата аз не съм като теб и едва ли ще мога да разработя някакъв бизнес. Извинявай, не исках да прозвучи като осъждане — извини се тя, стресната, да не би да е казала нещо засягащо. — Ти си друг човек, имаш само едно дете и достатъчно сили и време за бизнес. — Замълча за миг. Искаше да знае нещо и продължи боязливо: — Не можеш да имаш повече деца, така ли е, Леа? Сърдиш ли се, че питам?

— Съвсем не. Отговорът е, че не искам повече.

Като че ли една жена бе в състояние да каже: „Не искам повече“. Мег трябваше да продължи:

— Никога ли не си изпитвала несигурност… никога ли не си се питала дали е редно да не искаш деца?

— Става въпрос за моето тяло и моя живот, нали? — Леа седна и се вторачи замислено в Мег. Между веждите й се появиха две вертикални бръчки. — Този е проблемът ти, така ли? Искаш ли да ми кажеш нещо повече?

Подобен проблем бе прекалено интимен и можеше да бъде решен само между съпруг и съпруга. Когато в неговия тесен кръг се допуснеше трети човек, това разрушаваше съвършенството на един брак. Женитбата й с Донъл бе безупречна: любовта им се противопостави на всичко и всички, нали? Нито един страничен човек не би трябвало да бъде допускан да ровичка в интимния им живот.

— Няма нищо за казване. Забрави го! Каква детинщина от моя страна да се оплаквам, когато притежавам толкова много неща. Предполагам, че съм само уморена. А когато човек е изморен, рядко внимава какво говори.

— Разбирам, изморява те мисълта, че пак ще забременееш.

В откровения поглед на Леа, Мег прочете топло съчувствие. Тя наведе глава и замълча.

— Този е проблемът, така ли? Вдигни главата си и ме погледни.

Мег я погледна в очите и прошепна:

— Да, така е.

— Защо тогава го правиш?

— Донъл иска. — Ето, най-после го каза. Първото й предателство.

— О, по дяволите желанията на Донъл! На него не му се налага да се гъне под тежък, голям корем в продължение на цели девет месеца!

Мег понечи да стане.

— Леа, ще ни чуят…

Леа затвори вратата с ритник.

— В момента няма клиентки, момичетата са в шивачниците, а освен това говориш толкова тихо, че едва те чувам. Слушай, искаш да кажеш, че той не взема никакви предпазни мерки?

— О, не! — Гореща вълна заля гърба на Мег. — И наум не би му дошло да направи подобно нещо!

— Защо? Бих могла да го разбера, ако е въпрос на религия. Но той никога не ходи на църква, нали?

— Не. — Гласът на Мег бе спаднал почти до шепот.

— Защо тогава?

— Просто има някои неща, към които се придържа. Навик, предполагам. Обичаи.

— Обичаи! Навици!

— Вероятно някои убеждения. Контролът над раждаемостта е тема, върху която той дори не желае да разговаря. Обикновено заявява, че баба му е имала девет деца.

— Боже мили! Той не очаква от тебе да родиш девет, нали?

— Не знам. Предполагам, че сигурно бих могла да ги родя. Аз съм много плодовита. — Й повтори с тъничък, отчаян глас: — Предполагам, че бих могла да родя и девет…

— Имаш нужда от диафрагма — заяви твърдо Леа.

— О, не, не бих могла да… Дори не знам къде да отида…

— Мег, ти си като израсла в гората. Слушай, познавам много мил човек, гинеколог, който идва от време на време тук с жена си. Всъщност той бе лекарят на Мериан по онова време. Ако искаш, ще ти дам адреса му, ще уредя срещата. Няма защо да се страхуваш, никой нищо няма да научи.

Но Мег трепереше от страх.

— А ако я открие вкъщи в някое чекмедже?

— Искаш да кажеш, че той проверява и ровичка из нещата ти?

— Не, но ако се случи…

— Измисляш затруднения, Мег. Знам, че ще можеш да се справиш.

— Не смея. Честна дума, Леа, не смея.

— Какво има? Страх ли те е от него?

Мег знаеше, че в очите на Леа е глупава жена със слаб характер. Но човек трябва да е роден като Леа, за да действа като нея. Човек е създаден по начин, който определя границите на възможностите му за действие.

Настъпи тишина.

— Върви да си купиш обувки. Пробвай моделите на „Алтман“. — Леа я целуна по бузата. — Сигурна съм, че ще намериш изход от положението. Ще намериш сили, убедена съм.

Шофьорът подкара колата надолу по Пето авеню. Мег седеше на задната седалка до лъскавите кутии на Леа. Главата и раменете на шофьора отпред се очертаваха ясно на фона на падащия здрач и суграшицата, която последва дъжда. Не искаше кадифените обувки. Какви други препоръча Леа? Бронзови, детски модел, не се интересуваше и от тях.

— Рой, отказвам се от магазините на „Алтман“. Карай вкъщи.

Отпусна глава на задната седалка, преди да се сети, че шофьорът ще я види в огледалото. Изправи се веднага: непристойно е мадам да се изляга така. „Останки от възпитанието на Емили“ — помисли си тя с леко нагарчащ хумор. Емили не й липсваше.

Но понякога й липсваше Алфи. Дори доста често. Точно сега й се искаше да е с него. „Хайде, дете мое — би казал той, ако бе с нея, — съвземи се!“ И колкото и странно да беше, тя щеше да се „съвземе“. Баща й намираше нещо смешно почти във всичко. Искаше й се да я посещава по-често. Той никога не бе го казвал, но тя знаеше, че предпочита тя да ходи у тях. Причината бе, че все още не се чувстваше добре в къщата на Донъл. Разбира се, той бе впечатлен от нея и обичаше да я описва пред други хора.

Колата пристигна до ферибота и с друсане се изкачи на борда.

— Няма да имам нищо против да излезеш и да се поразтъпчеш малко, Рой — предложи Мег.

— Прекалено студено е, мадам, благодаря — обърна се шофьорът към нея. — След две години ще завършат тунела под реката. Истинско чудо, нали?

— Да, действително. Истинско чудо.

„Колко ли деца ще имам след две години?“

 

 

Сипещата се суграшица проблясваше в дългите пътеки светлина, която се изливаше от прозорците на долния етаж. Светеше и един от прозорците на втория етаж: Донъл се беше върнал рано тази вечер. Децата чуха отварянето на предната врата и се втурнаха към нея. Когато посрещаха Донъл, те очакваха подарък, а когато посрещаха майка си — прегръдка, достатъчно широка, за да обхване и двамата.

— Какво „работите“ пак? — запита Мег, въпреки че знаеше отговора: в хола се просмукваше сладкият аромат на прясно изпечен хляб. Те бяха „помагали“ в кухнята.

— Месихме хляб — заяви гордо Тим. — И тарталети^[5]. Аз ги поръсих с пудра захар. И разреших на Том да я оближе.

Момчетата имаха гладка бяла кожа и почти прозрачни клепачи и ноздри. И двамата бяха пъргави като маймунки, но колената им бяха вечно натъртени. Притежаваха буден ум, бяха упорити и целенасочени — като баща си.

— Облизах я — потвърди Том. Той имаше навика да повтаря всяка дума на брат си.

Момчетата последваха Мег в кухнята. Колко уютно беше тук! На масата, сложена за вечеря на децата, бе поставен супник с грахова супа. Кити, бавачката, режеше хляб. Двете с готвачката сигурно бяха имали свободен следобед: в очите им прескачаха радостни искрици. Видът на тези две здрави, приветливи, работни жени поободри малко Мег.

Попита за близначките.

— Спят — отговори Кити. — Кротки като ангелчета.

— Бих искала да не се налага да излизаме тази вечер — въздъхна Мег, като погледна апетитната гъста супа.

— Да, не е нощ за излизане — съгласи се готвачката.

Стаята на близначките бе неясно осветена от млечната дъга на нощната лампа и тя едва успя да различи бебетата в розовите им креватчета. Наведе се безшумно над тях. Устенцата на Люси бяха леко отворени и на долната й устна още проблясваше капчица мляко. С изключение на Кити, само Мег знаеше, че двете момиченца не са съвсем еднакви. Тя се застоя над тях няколко минути, вслушана в тихото им дишане. После отиде в спалнята, където Донъл четеше вестник, излегнат на дивана.

Беше взел душ. В гъстите къдри на мократа му коса ясно личаха следите от гребена. Под червения копринен халат беше гол.

— Пазарувала си, но не си купила много неща. — Бе преброил набързо кутиите.

— Почакай, докато видиш сметката. Тогава едва ли ще кажеш, че не е много.

— Никога не съм се оплаквал. Въпреки че цените й стигат до небето. — Той се засмя. — Те обаче й осигуряват по-голяма свобода на действие. А и тя съумява да ги наложи.

Мег съблече палтото си, закачи го в гардероба и затърси дрехи за тази вечер. Чу гласа му зад себе си над потракването на закачалките:

— Никога няма да разбера защо съпругата на Бен трябва да работи. Той печели достатъчно… сумите, които само аз му давам… тя трябва да стои вкъщи и да ражда деца. Само едно дете! И то не е негово!

Мег нахлузи избраната рокля през главата си и отговорът й прозвуча леко заглушено:

— О, колко съм уморена! Мразя да пазарувам. Наистина ли трябва да излизаме тази вечер? Отново чак до града и обратно?

— Единственото, което се иска от теб, е да се преместиш от седалката на колата на стола пред масата. Иска се съвсем малко усилие от твоя страна.

— Тези благотворителни вечери! Ходим на прекалено много от тях.

Донъл обаче им се наслаждаваше. Той търпеливо изслушваше всички досадни речи в очакване на момента, когато от списъка на изтъкнатите известни дарители ще бъде прочетено и неговото име. Тогава ставаше, за да приеме с лек поклон и самоподценяваща се усмивка признанието на дарението му. Естествено той бе наясно, че е толериран там само заради дарените средства, но този факт предизвикваше у него само смях.

— Сложи си диамантените обици — настоя той. — Висящите, не другите.

— Те са прекалено официални. Не е прието да се труфи човек за такива вечери.

— Знам, но не ме интересува кое е прието и кое не. Онази превзета снобка, Мериан, ще бъде там — искам да види обиците.

Изненадана от проявата на такава детинщина, напълно нехарактерна за него, Мег веднага застана в защита на Мериан — не толкова заради нея самата, колкото заради Пол.

— Не си прав. Тя не е сноб. Мериан е само сдържана и нещастна.

— Хайде де! Защо ще е нещастна? Живее повече от охолно.

— Охолството не е всичко на този свят.

— Нима? Опитай живота в бедност и ще заговориш по друг начин.

Мег замълча. Събу чорапите си и огледа малкия синьо-червен възел от тънки вени отстрани на едното коляно. Близначките й го бяха докарали…

— От друга страна — продължи Донъл, — сигурно не е лесно да се живее с Пол.

— С Пол? Всяка жена би дала мило и драго за него!

— Така ли смяташ? Имах пререкание с него тази сутрин. О, да, той е истински джентълмен, но не и повече от мен. И аз знам правилата на тази игра. Играя всички игри. Той ме мрази. Както и аз него.

— Имал си разправия с Пол? — Мег бе ужасена.

— Е, не стигнахме до размяна на юмручни удари, но аз отидох при него с предложение — напълно почтено, изгодно предложение. Всеки друг на негово място веднага би скочил! Много е сложно за обясняване — ставаше въпрос за замяна на акции. Синът на Леа щеше да направи цяло състояние! Но Пол го отказа. — Донъл стана и облегна лакти на полицата над камината. — Истински светец! Не иска да има нищо общо с моето предложение, защото ставало въпрос за оръжия и било възможно по този начин да се финансират военни поръчки. Глупости! Няма значение, аз ще постигна своето и без него. Донъл Пауърс ще се справи и без Пол Уърнър. Светец. За какъв се мисли?

— Не смятам, че се мисли за някого.

— Надул се е като празен балон!

— Не е вярно! — извика разгорещено Мег. — Познавам Пол, откакто се помня. Трудно ще откриеш човек така… така уважаван, така…

— Заставаш на негова страна? Не забравяй, че съм ти съпруг!

— Не заставам на ничия страна. Казвам само, че той е уважаван човек.

— А аз не съм, така ли?

— Не съм го казала.

— Но го имаше предвид. Мислиш, че не зная какво мислиш? Чета те като книга, Мег. Прекрасно! Аз продавам алкохол! Пиене! Продавам го на хора, заемащи най-високи постове в тази страна. Превзетите приятелки на майка ти…

— Моля те да оставиш майка ми на мира. — В нея кипеше гняв, но не заради майка й и не дори заради Пол. Тя бе просто разгневена.

Донъл се захили.

— Има за какво да им се смея. Тези почтени женички с техния доставчик на алкохол! Не ме канят на вечеря в домовете си — не че искам да отида, господи, съвсем не, — а съм ги виждал пийнали по клубовете, почтените женички, ха-ха-ха!

— Не виждам нищо смешно — заяви Мег хладно.

Той спря да се смее, наклони глава, присви очи и я изгледа.

— Твоят проблем е, че нямаш чувство за хумор.

— Не отричам. Липсва ми, знам. Забравили са го някъде, когато са ме правили. А твоят проблем е… — И тя го погледна. Той стоеше, облегнат на лакът върху полицата над камината, така безгрижен, така сигурен в себе си. Сигурно е опитал някаква сделка с Пол и бе вбесен от несполуката. — Твоят проблем е, че нещата на всяка цена трябва да се подреждат според твоите виждания. Всичко трябва да става така, както ти го искаш.

Донъл примига и широко разтвори очи, демонстрирайки подигравателно изумление.

— Не вярвам на ушите си. Както аз го искам? Посочи само едно нещо, което си искала някога, а не си го получила! Къща? Ти я избра. Седмица на Бермудските острови? Отидохме. Получаващ всичко, което поискаш — знаеш го много добре.

— Става въпрос за нещата, които не искам — отвърна тя бавно. — А ги получавам.

— О!

— Да, „о“. Знаеш какво имам предвид. Казвала съм ти го достатъчно често.

— Пак говорим за мерките против забременяване. Отново се върнахме там.

Тя вдигна предизвикателно брадичка:

— Да. Мерките против забременяване.

— А аз ти отговарях достатъчно често „не“. — Той пристъпи към нея. — Казах ти, когато се жених за теб, че искам голямо семейство. Няма как да отречеш, че не съм те предупредил.

— Колко голямо? Имаме четири деца и аз ги обожавам, но те са предостатъчно. Колко деца всъщност искаш?

— Толкова много, колкото дойдат.

— Толкова много, колкото господ изпрати? — подигра се тя.

— Щом като искаш да го изразиш така.

— Ти не го вярваш, Донъл. Ти не си религиозен.

— Различните хора вярват в различни неща. Принципи. Един от моите принципи е никакви мерки против забременяване. Само ритъм.

— Ти дори не се придържаш и към него. Обладаваш ме, когато поискаш.

— Да. И ти го харесваш.

— Наистина ли искаш да продължавам да раждам, докато капна?

— Няма да ти се случи. Здрава си като кон. — Той я хвана за раменете. Дланите му, притиснали заоблената плът, горяха. — Не носеха ли точно този вид рокли във „Фоли Бержер“, само че техните бяха черни? Черна дантела, нали? — И тъй като тя отказа да отговори, повтори: — Нали?

— Не си спомням. Остави ме.

— Спомняш си. Спомняш си всичко. Когато се върнахме в хотела, в стаята ни, когато…

— Остави ме на мира! — Гласът й трепереше.

Отдръпна се и бе притисната към долната дъска на леглото. Опита се да възстанови загубеното равновесие, като се подпря с едната ръка, а с другата, свита в юмрук, удари Донъл в гърдите.

— Силно. Още по-силно. Давай, бори се. Харесва ми, когато се бориш с мен.

Тя едва се сдържаше да не се разплаче.

— Донъл, не, ядосана съм. Не разбираш ли колко съм ядосана?

Той плъзна тънките копринени презрамки надолу по ръцете й и меката свободна рокля падна на пода с лек шепот. С лекота я обърна върху юргана, който лежеше, сгънат в долната част на леглото. Смееше се в рамото й:

— Хайде, Мег, не си ядосана. И за миг дори не можеш да ми се сърдиш.

Тя продължаваше да се гърчи под него:

— Мога, мога…

— Но аз знам какво да правя, нали? — смееше се той.

Глупаво бе да се съпротивлява. Сякаш се опитваше да помръдне настрана скала.

— Моля те, моля, не сега…

— Да, да, точно сега… — Бе престанал да се смее. — Точно сега, точно сега… Това е, малка Мег. Да, малка Мег.

 

 

— Хареса ти… — чу го тя да шепне, после усети, че я завива с юргана и го подпъхва нежно под краката и. — Подремни си. Има време. Аз отивам при момчетата.

Но тя бе напълно будна. Той пак бе доказал, че може да върши каквото си поиска с нея. По дяволите! Така беше: можеше и го вършеше. И тя се смръщи от усилие, опитвайки се да се върне към началото, към онзи най-първи ден в дома на Леа… Всички се суетяха около Дан, който седеше в голямото кресло със странични облегалки за главата. Тя стоеше настрана в извивката на рояла и Донъл дойде право при нея. „Не разбрах името ви — бе казал той. — Красив цвят за студен ден. Изглеждате като коледна роза.“ Тогава бе толкова невежа, така наивна — попреминала викторианска девственица. Прекалено невежа, за да знае какво точно иска от него. Но той знаеше…

Той знаеше всичко за нея. Вероятно така и трябваше да бъде. Мъжът водеше, а жената, осигурена от грижите му, го следваше. Когато човек се огледа около себе си, струва му се, че този е нормалният ред на нещата.

„Пет години“ — помисли тя и се върна в стаята си в колежа, видя се, застанала замечтано до прозореца, взряна някъде отвъд измитите от дъжда цветове на затревените площи, небе, дървета и чадъри — вгледана в едно бъдеще, което в някои отношения се оказа точно такова, каквото го очакваше тогава, но в други — съвсем различно. Възможно ли бе да се предвиди потокът на нещата в човешкия живот?

От долния етаж долетяха гласове. Донъл играеше с момчетата.

Той живееше в две различни плоскости. Никога не говореше за работата си, но тя подразбираше за нея от телефонни разговори, дочути от съседната стая, от отделни думи и дори изречения, когато идваха хора с вестници или съобщения. Тя знаеше кога нещата вървят гладко и кога например е имало засада на пътя и е спрян конвой от камиони. Знаеше, но не говореше за сметките под номера, разкрити в Швейцария. Но огромните суми, лекотата, с която се вливаха в ръцете му, я изумяваха, въпреки че и в къщата на баща си бе привикнала да има най-доброто. И все пак родителите й, особено майка й, бяха обръщали внимание на цените на нещата и си бяха правили внимателно сметката. Никога не бе виждала толкова много пари в джоба на един мъж.

Обзе я чувство на вина. Леглото, в което лежеше, къщата и хората, които я поддържаха, дрехите, които бе купила днес следобед — всичко идваше при нея по начин, за който не й се искаше да мисли.

Започна да търси оправдания. Донъл не нараняваше никого… Вярно, не работеше за благородни каузи като Дан и Хени. Той презираше техния тип хора, „добротворците“, както ги наричаше. „Само празни приказки — изтъкваше той, — удрят по въздуха и не си намират мястото“. Но със своята благотворителност — не само обществената, която му осигуряваше неохотно даден престиж, — а с частните подаръци от щедрия му джоб, не бе ли и той такъв?

Спомни си неочаквано за Пол. Тя не искаше да го загуби.

Чу приближаващите се стъпки на Донъл по коридора. Бързо скочи и щракна лампата над тоалетката. Кутията от „Картие“ с обиците лежеше пред огледалото: беше я извадил от сейфа. „Великолепни са, разкошни като слънчеви искри върху роса“ — помисли тя и ги задържа за миг върху дланта си. Наклони се напред към огледалото и закопча едната. Лицето й бе зачервено и не изглеждаше така изморено, както в огледалото на Леа днес. Ето какво прави сексът с една жена. Закопча и другата обица. Те се залюляха почти до половината на врата й. Бяха сензационни и напълно неподходящи за случая. Но той й беше наредил да бъде с тях.