Белва Плейн
Платно на живота (3)

3.

— Най-сетне се срещнах с американския братовчед! — възкликна съпругата на Йоахим.

Леко закръглена млада жена с гъста, силно руса коса, вдигната нагоре и прибрана в стегнат кок, тя седеше, подпряла брадичка на дланите си срещу него на масата, и го гледаше с откровено любопитство. Кръглото й, изпълнено с живот лице накара Пол да я назове наум „очарователна“ — сантиментална дума, която той рядко използваше.

Бе пристигнал в Мюнхен следобед и установи, че в нишата в края на тъмната готическа столова го чакат кафе и сладкиши, приготвени с мая. Сега, само няколко часа по-късно, те се бяха върнали в същата стая, този път седнали на единия край на дългата главна маса пред обилна вечеря: зеленчукова супа с кнедли, картофи, червено зеле, говеждо печено, мариновано с оцет, чесън и много подправки, преди да бъде поставено във фурната, компот, ряпа, туршия, домашен хляб, вино и черешов пудинг. Богата, тежка храна. „Германците — спомни си Пол изводите от други срещи — винаги ядат.“

— Жалко, че не доведе съпругата си — забеляза Елизабет.

— Истината е, че с изключение на това гостуване, идвам по работа. Пътуването по море бе тежко, а Лондон беше потънал в мъгла — отвърна той и добави: — Мериан не е добре, има синузит, а аз не можех да отлагам пътуването — повтори.

— Войната прекъсна толкова много връзки… — Усети се, че дава излишни обяснения и замълча.

Йоахим въздъхна.

— Даа, войната прекъсна много нишки…

— Като си помисли човек, че вие двамата сте стреляли един срещу друг! — възкликна Елизабет. — Каква лудост! Знаеш ли за Железния кръст на Йоахим? Пленил десетима французи. Десетима нещастника като него самия.

Йоахим я укори меко:

— Хайде да не говорим на тази тема. Двамата с Пол приключихме с разговорите за войната през първите десет минути на срещата ни, докато пътувахме от гарата дотук. Нека сега да говорим само за хубави неща.

— Чудесно — съгласи се Елизабет.

— Имате красиво жилище — забеляза Пол.

Знаеше какво да очаква от момента, когато минаха край кованите порти и влязоха в двора с много сгради — също като в Рим, Париж и целия континент. От дворното пространство човек влиза в общ хол с мраморен под и по покритата с червен килим централна стълба се изкачва до частните апартаменти. Този имаше четиринайсет стаи.

От мястото си Пол виждаше през отдръпнатите тежки кадифени завеси мебелите на гостната от времето на френската империя. Камината бе облицована с плочки от Делфт^[1]. През отсрещните врати се виждаше зеленият свят на оранжерията, където канапета и малки масички бяха пръснати между палми и буйна папрат. Над главата му висеше каскада от кристалните ледени шушулки на полилея, който осветяваше маса, достатъчно дълга, за да побере спокойно двайсет и четири души, както Пол прецени.

— Апартаментът е на родителите на жена ми — обясни Йоахим. — Те се преместиха в провинцията. На моята възраст едва ли бих могъл да си разреша подобно нещо.

— Баща ми и чичо Коен притежават три универсални магазина, но имат и недвижим имот — обясни Елизабет.

— Извинявай, Елизабет, но излиза, че си еврейка, така ли? — запита Пол.

Йоахим се засмя:

— А ти какво си мислеше? Сигурно, че не изглежда „като еврейка“ — каквото и да означава този израз.

— Каквото и да означава — повтори Пол.

Истина беше. Колко „истински“ германци бяха толкова руси, колкото им се искаше? Ако човек познава до известна степен поне европейската история, ще открие, че е вековно явление на скитането и преселването на големи маси от хора. Римляните в Англия оставят зад себе си тъмни очи и орлови носове; тевтонците в Италия оставят сините си очи; викингите пръсват червената си коса навсякъде от Полша до Франция. А колкото до евреите — след две хиляди години извън Йерусалим колко ли полови сношения, по желание и най-вече насилствено, са определили разнообразието им в момента?

Изпусна нишката на разговора, докато ядеше пудинга. Пътуването, както и многочасовото усилие да говори немски заради Елизабет, която не знаеше нито дума английски, го бяха изтощили. Внезапно усети, че Йоахим говори нещо важно.

— Ако съумеем да задържим собствеността си, ще преживеем инфлацията. Тя няма да продължава вечно, невъзможно е.

Пол изведнъж дойде на себе си. Тази вечеря — колко ли трябва да им е струвала! Той бе ял с добър апетит, докато те само даваха вид, че се хранят: на чиниите им нямаше повече от лъжица пудинг. Смути се, засрами се от несъобразителността си и побърза да откаже, когато прислужницата му предложи втора порция. Какъв егоист е само! Бе прочел във вестниците по влака, че вечеря в ресторанта сега струва почти два милиона марки. Даа, масата бе постлана с фина ленена покривка, а столовете бяха тапицирани със сатен, щампован със златните пчели на Наполеон, но човек не можеше да яде лен или сатен!

Йоахим го запита дали не му е студено.

— Малко сме зле с въглищата — обясни той. — Опитваме са да повишим температурата в стаите заради теб. Тук се говори, че американците живеят като в оранжерии.

— О, не заради мен, моля ви! — протестира Пол.

— Ще ти предложа шал. Вечер температурите спадат. Ние, мъжете, не се срамуваме да седим с вълнени шалове над жакетите си.

— Добре съм, уверявам те — настоя Пол.

— Ние, германците, сме преживели и по-тежки неща от малко студ — продължаваше Йоахим. — През какво ли не сме преминали! Но винаги сме оцелявали. Винаги!

Пол усети, че от него се очаква да отреагира на този оптимизъм.

— Да, с търпение — каза той. Каква банална забележка! Побърза да добави: — Тази война ще влезе в историята е големи букви — като падането на Римската империя. Какво безумие! Всички войни са такива.

— Не забравяй безумието на мира. — Тонът на Йоахим бе изненадващо остър и съвсем неочаквано той промени приятната атмосфера. Наведе се към Пол: — Вашият президент с неговите четиринайсет точки. Той обеща, че няма да бъдем разкъсани или наказани. Обеща справедливост. А какво стана, когато отидохме във Версай? Имаше ли справедливост? Загубихме колониите си, загубихме Силезия, бяхме разпокъсани. Примирието беше измама! — Чукна по чинията с лъжицата си. — Но ще съжалявате — всички вие, съюзниците, когато руската мечка достигне пълната си мощ! Тя ще бъде най-силната на земята. Убийци! Погледни какво сториха със семейството на царя си! И само Чърчил измежду всички ваши лидери има достатъчно разум да разбере какво представляват в действителност. Трябваше тях да унищожите, не нас, немците!

Елизабет срещна погледа на Пол. Беше смутена.

— Понякога е толкова емоционален, бедничкият. Каква е ползата да се измъчва така? Каквото е сторено — сторено е. Приказките са излишни.

— Ние сме велика и цивилизована нация — продължаваше Йоахим, сякаш не бе чул нищо. — И каквото и да се говори, мирният договор, който ни бе наложен, с измама. Напълно различен от обещаното!

„Дори държавният секретар заяви, че Уилсън е предал принципите си“ — размишляваше Пол. И той самият бе изпитвал някои от съмненията на Йоахим. Искането за репарации бе унищожително. Но да се чуят тези неща от този — този германец — бе нещо съвсем различно.

— Икономиката ни е задушена — продължаваше Йоахим. Дишаше тежко, вторачен укорително в празната си чиния.

— Това страдание можеше да се избегне с балансиран бюджет — отговори Пол спокойно. — Но вашите индустриалци с дясно мислене не допуснаха повишаване на данъците от правителството. Те забогатяват от излъчването на марката.

Йоахим вдигна глава и го погледна с наскърбено изражение.

— Извинявай, но това звучи глупаво.

— Забравяш, че разбирам от пари. Аз съм банкер.

— Пол е прав — намеси се Елизабет със светнали очи. — Дясното крило не желае републиката да просъществува. Затова убиха Валтер Ратенау — такъв блестящ ум, приятел на баща ми, — защото подкрепяше Ваймарското правителство! И защото беше евреин.

— Преувеличаваш — избухна Йоахим. — Винаги си живяла с преувеличен страх от антисемитизма. Откриваш го навсякъде. Глупаво е и се отразява зле на здравето ти, Елизабет. — Облекчен от избухването си, той бутна стола назад. — Хайде да изпием кафето, в гостната. — И за втори път тази вечер добави: — Трябва да говорим за хубави неща. Случаят не е подходящ за сериозни разговори. Хайде, скъпа, кажи на Жана да доведе Регина да каже „лека нощ“.

Сребърният сервиз за кафе бе поставен на маса между прозорците. Елизабет наля кафето в чаши от майсенски порцелан, много стари и много ценни. Към кафето имаше малки сладкиши, посипани с пудра захар. Искаше да ги откаже, но не посмя: повече от очевидно бе, че бяха направени в негова чест. Нямаше друг избор, освен да яде и да възклицава одобрително над чашите и сладкишите.

По-късно се появи детето. Двегодишната Регина бе очарователна в розовата си роба с волани и малки чехлички и с порозовяло от банята личице. Държеше кукла надолу с главата и настоя всички, включително и Пол, да целунат играчката за лека нощ. Тъмните й очи, каквито нямаха нито един от родителите й, излъчваха интелигентност и палавщина. Когато Йоахим и Елизабет извикаха бавачката да я отведе, Пол усети, че двамата са хванати в капана между желанието да му я покажат и да се похвалят с нея — от една страна, и страх, да не би да го отегчат с обожанието си — от друга.

— Регина учи френски. Гувернантката е французойка — съобщи Елизабет. — Искаме да научи много езици. Тя трябва да израсне достойна гражданка на Европа.

Йоахим се засмя.

— Моята Елизабет е фантазьорка. Регина е гражданка на Германия и това й стига. Но идеята да учи езици не с лоша.

После разказа две смешни случки за дъщеричката си, цитирайки комичните й забележки. Пол се досети, че и той може да предложи нещо смешно за Ханк и им разказа за деня, когато бе извел момчето в Централния парк и то бе запитало плешив мъж какво е станало с косата му.

— Ханк е упорито човече, умно и здраво — приключи той и внезапно осъзна, че бе говорил за него като за свое дете. Почувства се доста глупаво и добави: — Разбирате ли, отношението ми към него е по-особено заради Фреди.

— Каза ми, че носиш снимки — обади се Йоахим.

— Обикновени бързи снимки. Не са много качествени, но ще получите известна представа за роднините ви в Америка.

Извади илик от горния джоб на сакото си и пръсна сноп снимки като ветрило върху масата.

— Ето родителите ми. А тази тук е Хени, сестра на майка ми. Тя е член на всеки комитет за мир, за който можете да се досетите.

— Прекрасно! — възкликна Елизабет. — Иска ми се да се запозная с нея. Да, тя изглежда много сериозна. — Хени, която винаги се чувстваше неловко пред камера, ги гледаше напрегнато в очите.

— А този е чичо Алфред, наричаме го Алфи. Тук се е изправил на верандата на вилата си. С него е Мег, дъщеря му. Снимани са преди няколко години. Сега тя е вече девойка и учи в колеж — университет, както му казвате тук. — Някаква мисъл прелетя през главата му, нещо неприятно… За секунда замълча, опитвайки се да я постави на място… О, да, Мег с онзи Пауърс в деня, когато той доведе Дан вкъщи… Прогони неприятното чувство и продължи: — Ето и Ханк. Сега е седемгодишен. Тук е с дядо си Дан. Приличат си, нали? А тази е Леа — снимах я, преди да открие новия си магазин, и светлината не е много добра, но…

Бе хванал Леа в момент на безгрижен смях, който разкриваше равните й зъби. Яка от копринени венчелистчета подчертаваше изящната й глава.

— О, колко е хубава! — възкликна Елизабет.

— Всъщност не е кой знае каква хубавица. Но винаги е облечена с вкус по последната мода, много е жизнерадостна и общителна и на всеки му е приятно да я гледа и да бъде в нейната компания. Разбира се, всички я харесваме — добави бързо Пол. — Всички.

— Толкова е хубаво! — въздъхна Елизабет. — Започвам да опознавам тези хора. А сега да видим най-важната личност, жена ти.

Пол затърси снимка на Мериан между купа снимки на масата. Погледна отново в плика.

— Не я виждам. — Хвърли поглед на пода. — Възможно ли е да съм я изтървал някъде? — Смути се. Нима не бе взел снимка на жена си? Опита се да си спомни вечерта, когато бе опаковал пътните чанти и бе подбирал фотографиите. Спомни си ясно как ги изваждаше от кутията, в която бяха небрежно захвърлени — искаше да вземе със себе си най-добрите. Възможно ли бе наистина да изпусне Мериан? Усети, че се изчервява.

— Трябва да си я изпуснал някъде — притича се на помощ Елизабет. — Сигурна съм, че си я показвал из целия Лондон и Берлин.

— Вероятно. Ще ви изпратя една, когато се прибера вкъщи. А сега ми разкажете за вашите семейства — добави той набързо и се обърна към Йоахим: — Сестра ти е омъжена, нали?

— Да. Живее в Берлин със семейството си.

И Йоахим се впусна в дълъг разказ за изтъкнатото семейство, в което сестра му се бе омъжила, родственици не по права линия на Моузис Менделсон. Били са много известни в кръга на Кайзера и Пол трябва да е наясно, че става въпрос за нещо, с което много малко евреи могат да се похвалят. И тъй нататък.

По някое време Елизабет стана и се извини.

— Лека нощ. Още е рано, но ми се приспа. — Тя целуна Йоахим по устните. Целувката продължи по-дълго от формалната целувка за лека нощ, а и ръцете на Йоахим я задържаха поне миг по-дълго от нужното за една обикновена механична прегръдка…

— Елизабет е бременна — обясни той, когато жена му излезе от стаята. — Изморява се в края на деня.

— Тя е очарователна, Йоахим.

— Бяхме сгодени през цялата война. Издържах благодарение на нея. И все още е така. — В очите на Йоахим проблесна влага. — Не мога да си представя живота без нея — добави простичко.

Пол погледна настрана.

— Ти си голям щастливец — промърмори той, преглътна буцата, която бе започнала да се оформя в гърлото му, и се чу да казва: — Жена ми бе оперирана. Никога няма да имаме деца.

Йоахим поклати глава.

— Никога — повтори той неволно.

Нещо във внезапно овлажнелите очи на другия мъж и начинът, по който целуна жена си, събуди у Пол лудо желание да сподели тайната си: „И аз имам жена, без която не искам да живея. През първата си брачна нощ мислех за нея, докато лежах до съпругата си…“

Успя да потисне това желание. Йоахим го гледаше някак странно.

— И ти си уморен — наруши внезапното мълчание той. — Прекарал си дълъг ден във влака. По-добре е да си легнеш. — Изправи се. — Съжалявам, че избухнах така за тази война и другите неща, свързани с нея. Прости ми. — Обгърна с ръка раменете на Пол. — Имаме нужда от още малко време, за да успеем да се успокоим напълно и да я забравим.

 

 

Пол се радваше, че през следващите няколко дни няма да има никакви задължения. Приключи работните си разговори в града и бе свободен. Домакините му го развеждаха с удоволствие: една вечер — в Националния театър, друга — в Хофбраунхаус, огромна, неясно осветена зала, в която стотици хора пееха, люлееха се и пиеха. „Катедрала на бирата“ — хрумна му на Пол, смутен от шумния начин на веселие, който трудно се поддаваше на описание.

Обичаше да се разхожда сам винаги когато се случеше да бъде в чужбина. Така задоволяваше любопитството си, усещаше пулса на града. Когато слезе от парахода в Хамбург, първото нещо, което забеляза, бе тишината на търговските улици и празните им магазини и фабрики. Колите, изложени на витрините, бяха без гуми: пет години след войната в Германия все още нямаше гума. По улиците имаше впечатляващо много хора с ампутирани крайници и много одрипавели мъже в окъсани униформи — очевидно бе, че не можеха да си купят други дрехи. И навсякъде царуваше тишината.

Тук, в Мюнхен, магазините за хранителни стоки бяха почти празни. Преди да тръгне от Америка, беше прочел някъде, че в Германия имало недостиг на сапун и бе донесъл от дефицитната стока за семейството на Йоахим. Когато се завърнеше вкъщи, щеше да им изпрати и консервирана храна.

Изпаднали в безизходица, хората разпродаваха ценностите си. Йоахим му беше разказал за търговец на предмети на изкуството от Швабския квартал, който уреждал много продажби на отчаянието. На втората сутрин от пребиваването си в Мюнхен Пол отиде на посочения адрес и разпозна веднага сградата: през един хубав летен ден преди войната тук той беше купил картини на експресионисти: две на Кирхнер и една на Бекман. За негова голяма изненада, и старият собственик си го спомни.

— Тук не срещаме често — извинявайте — американци, така вещи в изкуството, какъвто сте вие — заяви той.

Пол се направи, че не е забелязал обидния намек — ако казаното действително бе обидно. Сакото на мъжа бе оръфано, очите му — скръбни. Сигурно беше гладен.

— Можем да ви предложим някои хубави неща от най-добрите домове — зауверява той Пол, изпълнен с надежда.

Пол се разходи из малката галерия. Бяха изложени няколко постимпресионисти. Едната картина бе малък Сезан: път, пресичащ жълти поля, позлатен от мека вечерна светлина. Тя му напомни за онази, която двамата с Анна бяха видели в Армъри Шоу, където я бе завел първата зима — тогава за пръв път отиваха някъде заедно…

— Хубава картина — обади се старецът, като забеляза, че се колебае.

— Да, наистина.

Но нещо друго привлече вниманието му. Бременна жена с бакърена коса лежеше гола върху куп червени и виолетови, ярки като скъпоценни камъни персийски килими.

— Сигурен съм, че не желаете това, хер… Уърнър, така ли казахте? Тази картина е само имитация на Густав Климт. Художникът беше ранен и аз го съжалих, но това не е картина за човек с вашия вкус.

— Да, знам, че е копие. — Следа от усмивка трептеше на устните на жената и в ъглите на очите й. Тя придаваше на лицето й израз едновременно тайнствен и изпълнен с надежда.

Колкото по-дълго я гледаше, толкова повече жената като че ли му „проговорваше“. Не изглеждаше съвсем като Анна, като се изключи косата. А Мериан сигурно щеше да я възприеме като отблъскваща в голотата й — с този огромен корем, така отпусната, така доволна от себе си. О, чудесно, той просто ще я закачи в своята стая и няма да й се наложи да я гледа.

— Искам точно нея — заяви той и усетил нужда от обяснение, добави: — Купувам това, което ми се нрави, добро или не чак толкова добро.

Уговори се за транспортирането и излезе навън в свежия сутрешен въздух, изпълнен с чувство на доволство, познато на всеки, осигурил си желана вещ. Спря се да купи вестник и продължи разходката извън центъра на града. Денят бе сив и замрял, с изключение на цвъртенето на врабците. В този район всичко беше добре подредено. Тук Германия, макар и победена, бе останала незасегната и докато гледаше през високите порти от ковано желязо красивите вили и подредени цветни лехи, сега по ноемврийски оголени, обзе го вълна на гняв. Във франция селата бяха разрушени, а къщите — изгорени… Блъсна го яркият жив спомен: обикновената единствена главна улица в едно обикновено село с къщи от двете страни, нанизани като мъниста. Пред наполовина отнесена от взрив къща стоеше самотно празна бебешка количка, а до нея лежеше мъртво куче с панделка на врата…

И все пак, момент по-късно, когато край него минаха две млади жени с бебешки колички, той си помисли: „Не са виновни те. Всички онези дописки за жестокости, извършени от немците, са пропаганда. Тези млади германки не са по-различни от всички други млади жени във франция…“

Погледна часовника си, прецени, че има време и седна да се наслади на гледката. По възвишението един над друг се издигаха покриви със зелени керемиди. През лятото те щяха да се скрият в океан от дървета. Спокойната гледка го изпълни с приятно чувство и го отпусна. След няколко минути разтвори вестника, „Фьолкишер Беобахтер“, и се зачете.

„Ние трябва да анулираме Версайския мирен договор“. Йоахим ще се съгласи веднага! „Германия трябва да бъде обединена с немскоговорещите хора от Судетите и с австрийците в силна Велика Германия“. Много е вероятно Йоахим да хареса и това. „Тази република е истинско бедствие. Ние имаме нужда от диктатор, който да възстанови реда“. Пол премина по-нататък. „В градовете няма морал… Чужденците, евреите, ни превърнаха в копелета… те оплюха душата на народа… пази ни само здравата селска мъдрост, която ни изгради“.

Пол отпусна вестника на коленете си. Каква — каква мръсотия! Каква глупост! Прочете пасажа още веднъж. Възможно ли беше тази статия да е някаква чудовищна налудничава шега, сатира, пародия?

Не, тя бе отчаяна и страстна и прекалено сериозна. „по-голямата част от ноемврийските престъпници — четеше той — са евреи, които създадоха републиката…“

Това не бе истина. По-голямата част от тях не бяха евреи, само някои, а и участието им в създаването на републиката им правеше чест! И той се смръзна на пейката, вгледан с невиждащи очи в приятния пейзаж, докато пулсът му отекваше в ушите. Посъвзе се, стана и тръгна обратно с все още учестен пулс и студено кълбо страх в гърдите.

Подари вестника на Йоахим.

— Не мога да повярвам на очите си.

Йоахим го погледна развеселено.

— Мили боже! Но какво те накара да купиш този парцал?

— Не знам. Откъде да знам? Исках някакъв вестник.

— Глупава дрипа. Клюкарски боклук.

— Така ли го наричаш?

— Разбира се. Куп пропаднали типове, събрани заедно. Озлобени са и гледат да се разтоварят, като изплюят някой друг.

— Всичките не са пропаднали типове — намеси се Елизабет. — Слушам някои жени във фризьорския салон. Много богати жени. Някои от тях са писали до този вестник, други говореха за приятели, които са участвали със статии. Твърдят, че този човек, Хитлер, има много влиятелни приятели, някои от тях — в армията.

— Глупости! Той е социалист — отвърна й Йоахим. — Говори за делене на печалбата, отказ от наемите за земята. Защо богаташи ще поддържат подобни идеи?

— Защото нищо няма да бъде отнето от тях, ако той някога дойде на власт. И те знаят това.

Йоахим намаза филия с масло.

— Ще им мине веднага щом фабриките се отворят и те започнат работа — увери ги той. — Затова е напълно безсмислено да се обръща внимание на тези глупости.

Нито Пол, нито Елизабет отговориха.

 

 

Писмата дойдоха чрез Америкън Експрес. Както обикновено, бащата на Пол го обсипа с инструкции в последната минута: упътваше го за някои разговори, които трябваше да проведе в Хамбург. От Хени пристигна бодро писмо: истински проблем било да държат Дан вкъщи, настъпил страхотен студ, за щастие страхът от Червената чума отминал и се наложило истинското американско чувство за мярка и благоприличие. Беше прибавила и бележчица от Ханк, който му изпращаше обичта си с печатни букви: три думи и името му.

В писмото на Мег се усещаше отчаяние. Тя се срещала с Донъл Пауърс, но родителите й не го харесвали. Баща й мислел, че Пауърс е бил прекалено „бърз“, което Мег не можела да разбере, защото той, Пауърс, бил ходил в Лоръл Хил и се държал като истински джентълмен. Молбата й скочи от страницата срещу него: „Когато се върнеш вкъщи, ще говориш ли с тях?“

„Увлякла се е по този човек“ — помисли Пол и усети съжаление към жените, които трябваше да чакат пасивно с надеждата да ги изберат: да бъдеш неомъжена на двайсет и пет беше унижение, а на трийсет — истинско нещастие. И така Мег, последна година в колежа, бе започнала вече да се безпокои. Бедното момиче! Нищо не идваше лесно при нея. Беше ли възможно Пауърс да е сериозен? Дали самата Мег е достатъчно информирана, за да бъде сериозна? И озадачен от неясни лоши предчувствия, Пол се намръщи. Но когато прочете детинската й молба накрая, не можа да сдържи усмивката си: „Ако не ти представлява голяма трудност, би ли ми донесъл часовник с черна горска кукувица? Ще си го платя“.

— Добри новини от къщи? Прекрасно! — забеляза Йоахим, който го изчакваше търпеливо да си прочете пощата. — Знаеш ли какво, реших утре да не ходя на работа — имаме на разположение само още два дни. Ще се разходим сутринта, а после ще обядваме със стар приятел, който иска да се срещне с теб.

 

 

Беше сравнително топъл ден за сезона. Слаб ветрец люлееше голите клони на дърветата, а небето бе като бистър вир синя вода.

— Трябваше да бъдеш тук, когато цъфнат кестените с онези техни големи бели цветове. А липите, а лебедите през лятото? Красив град. — Йоахим говореше замечтано. — Красива страна.

— Всеки мисли така за страната си — отвърна Пол приветливо.

Лицето на братовчед му излъчваше невинност. Чистосърдечен човек, така наивен, независимо от натрупаната култура и университетски степени! Липсваше му малко светски скептицизъм. Младата му съпруга бе много по-умна от него, въпреки че той сигурно не знаеше този факт. Човек можеше спокойно да предрече, че ще завърши в някое процъфтяващо предприятие, собственост на семейството на жена му, където ще работи честно и добре.

По европейски обичай Йоахим хвана Пол под ръка.

— Представи си само — ако прабаба ти не бе отишла в Америка, и ти щеше да израснеш тук, на някоя от тези улици.

„Ние въздействаме на бъдещето на идващите след нас почти толкова много, колкото на нашето собствено — помисли внезапно Пол. — Но след мене няма да дойде никой…“

— Днес е годишнината от прокламирането на Ваймарската република — каза Йоахим. — В града ще има парад, но не знам кога точно. Както и да е, време е да се връщаме в града за обяд.

Когато пресичаха Хофгартен между строго симетрично оформени затревени площи, Пол бе облъхнат от дворцовата атмосфера на деветнайсетия век. Внезапно дочуха духова, военна музика.

— Нима вече е започнал парадът? — Йоахим бе озадачен. — Ела, те ще минат наблизо. Ще ги видим по-добре, ако се придвижим бързо напред.

Възрадван като малко момче, той забърза, подканяйки Пол да го следва. Завиха зад ъгъл и се оказаха на открита улица. Там попаднаха между тълпа, която, изглежда, се бе събирала от известно време. Двамата мъже бяха повлечени напред към нарастващия рев на маршовата музика. От всички пресечки идваха хора на рояци и се сливаха с тълпата.

Мъже и жени, млади и стари, семейства с малки деца — всички тичаха напред с израз на възбуда и празничен възторг. Някои от тях дори пееха.

Музиката се чуваше съвсем наблизо. Поради някаква случайност Йоахим и Пол бяха заели съвършено изгодна позиция на тротоара, откъдето виждаха ясно приближаващите се редици на маршируващите. Гледката бе смайваща.

Колона от мъже в кафяви ризи се виеше назад, докъдето стигаше погледът. Всички бяха с пушки и светлината се отразяваше от байонетите им. Ръцете и краката им се движеха ритмично. Знамената им плющяха над главите: червено, бяло и черно с изпъкваща свастика в горния край. Свастика имаше и на лентите, опънати на ръката на всеки мъж. Разпознал пречупения кръст, древен символ от Египет, Китай и Индия, Пол можеше само да се чуди какво ли означава. А оръжието? Защо?

Те пееха. „Германия, събуди се“ или „Вдигни се…“ После, докато край тях се изнизваха отделните части на маршируващата колона, приличаща на дълго пълзящо насекомо, от общия рев на гласовете Пол разграничи в припева и още нещо: „Когато еврейската кръв бликне изпод ножа“.

Йоахим стоеше, вторачен в колоната, с отворена от изненада уста. Пол го сграбчи за ръката:

— Хайде да се махаме оттук.

Сега той теглеше братовчед си. Но тълпата зад тях се блъскаше напред към маршируващите. Въодушевена от триумфиращия призивен звук на тръби и барабани, радостно възбудена и подвикваща одобрително, тя се втурна да марширува заедно с колоната. Пол се спъна, но успя да възстанови равновесието си. Едно препъване тук би било фатално: падналият веднага щеше да бъде смазан от хората. В полудата си те щяха да бъдат толкова безразлични към отделното човешко същество, колкото стадо говеда, обхванат от паника.

Маршируващите навлязоха в един площад и се вклиниха в масата от хора, вече събрани там, като си пробиха със сила път през тях. Върху платформа, издигната в центъра на площада, говореше друг мъж в кафява риза. Заплашителният тон и жестовете му принудиха тълпата да замълчи и да се вслуша в думите му.

— Щрайхер — прошепна Йоахим в ухото на Пол. — Снимката му беше в онзи вестник, който купи.

Очите на Йоахим блестяха от възбуда и любопитство. Пол не забеляза и следа от страх в тях. Но самият той бе ужасен и не се срамуваше от чувството си.

— Как можем да излезем оттук? За бога, ти познаваш улиците, а аз не! — прошепна той.

Опита се да се обърне и да си пробие път обратно, но бе невъзможно: никой не се помръдваше, за да го пропусне. Бяха принудени да останат и да изслушат речта на оратора до края.

За щастие Пол бе вече наясно какво той вероятно крещи пред зяпналата го тълпа и успя да се абстрахира достатъчно, за да не чуе почти нищо от думите му. Дрезгавият глас, ревящ на чужд език, бе значително отдалечен. Освен това, независимо от напрегнатото внимание на слушателите, намесваха се странични шумове, характерни за една тълпа — приглушена кашлица, влачене на крака… От време на време ораторът бе прекъсван от викове на одобрение, които Пол се опитваше да пропусне покрай ушите си и да се концентрира само в дебнене на момента, когато разпръскващата се тълпа ще го освободи от менгемето си.

Най-сетне краят дойде: ораторът завърши речта си с победоносно вдигната опъната ръка за поздрав. Тълпата се раздвижи и потегли, вероятно без дори да знае накъде отива. Тя просто се стопи и Йоахим и Пол неочаквано се озоваха сред остатък от въоръжените и униформени мъже, притиснати в стара тясна уличка извън площада.

Пол бе достатъчно висок, за да вижда над главите на по-голяма част от хората пред тях, и успя да разбере преди Йоахим, че влизат в капан. В края на улицата видя фаланга от полицаи с пушки, готови за стрелба.

— Мили боже! — чу той гласа си и се опита да изблъска братовчед си към близката сграда, но хаосът вече бе избухнал.

Когато се ориентираха в обстановката, забелязаха, че някои от униформените мъже се опитваха да избягат, обхванати от паника. Други предизвикателно заудряха барабани и развяха знамена, трети се отправиха директно към насочените пушки на полицията също с готово за стрелба оръжие.

Някъде изпукаха изстрели. Пол се хвърли по корем с безумното желание да пропълзи през каменната стена на къщата, за да намери закрила. За секунда сърцето му замря от ужас: „Нима ще умра тук, на тази улица, в непознат град за едното нищо?“

Видя как един човек падна, последва го друг, после падна и един от полицаите и най-предизвикателните мъже в кафяви ризи, разгромени и истерични в ужаса си, се разбягаха. Пропукаха още изстрели. Още мъже паднаха на паважа. Бягащите стъпваха върху тях. Почти никой не се наведе да вдигне падналите.

Чу се пронизващо изсвирване и — пинг! Рикошет — и Йоахим падна!…

Почувства се някак странно, просто се плъзна и се отпусна срещу стената. Паника притисна с гигантска ръка гърдите на Пол. Случи се само за няколко секунди — за няколко секунди! Смърт в един налудничав миг в приятна утрин…

Той коленичи, вторачен в Йоахим. Зарови по джобовете си за носна кърпа. Елегантната кърпа в горния джоб на Йоахим бе просмукана от кръв, а собствената му не бе достатъчно чиста. Пол съблече сакото и чистата си риза, откъсна единия й ръкав и се опита да направи несръчна превръзка. „Той е мъртъв — мислеше си, — не знам защо го върша…“

Стрелбата престана така внезапно, както бе и започнала. И сега въздухът се разкъса от писъците на ранените на фона на шума от бягащи крака. Нито един не се спря за миг дори само да погледне двамата мъже върху тротоара.

Пол огледа улицата нагоре и надолу. В отдалечения й край забеляза суетня: там отнасяха и бързо се покриваха ранените. Но тук, където лежеше Йоахим, хаосът бе последван от неочаквана, зловеща тишина. Вратите и прозорците бяха плътно затворени. Опита се да мисли логически. „Да го вдигна и да се опитам да го нося? Но накъде? Да го оставя тук и да потърся помощ?“

Йоахим повърна. Клепачите му трепнаха, той отвори очи и повърна отново. После седна. След минута или две погледна Пол с крива усмивка:

— Жив съм! Помисли си, че съм умрял, нали?

Вълна на облекчение заля Пол и той едва не се разплака.

— Повърхностна рана. Нищо повече — прошепна той. Но откъде да знае? Все пак ставаше въпрос за рана в главата.

— Лекарка… приятел… през две улици… Нямам сили — шепнеше Йоахим.

— Ще ти помогна. Никак ли не можеш да вървиш? Облегни се на мен.

— Почакай. Много съм слаб.

— Не можем да чакаме прекалено дълго. Ще те вдигна.

В този момент Пол бе разлюлян от шока на спомена. Една нощ бе пълзял от ничията земя между двете фронтови линии с ранен войник на гърба. Когато най-сетне стигна до окопите след мъчителни усилия, се оказа, че бе влачил труп… Бе преживял този ужас само преди пет години и тук сега бе хванат в капана на същата лудост.

— Облегни се на мен. Ще правим по няколко стъпки и ще си почиваме.

Те пълзяха едва-едва, спираха се, почиваха и пак тръгваха през този призрачен град…

Доктор Илзе Хиршфелд, дребна жена в началото на трийсетте си години, ги посрещна така, като че ли нямаше нищо необичайно във внезапната поява на двама раздърпани господа пред вратата на кабинета й: единият с окървавена глава, а другият се мъчеше да го задържи на крака, докато задъхано й разказваше случилото се. Макар и крехка на вид, тя изведнъж пое половината от тежестта на Йоахим от огъващия се вече гръб на Пол и двамата заедно успяха да го проснат върху някаква кушетка.

Освободен от непосилната отговорност, Пол седна в ъгъла, а лекарката се залови за работа. Движенията й бяха бързи и сръчни; тя не говореше и тишината успокои опънатите му нерви. Лекарката огледа и почисти раната. Пол следеше неволно пъргавите й тънки пръсти и кой знае защо, си помисли: „Сигурно са приятно хладни при докосване.“ Равномерното тиктакане на часовника го успокои, пулсът му постепенно се нормализира и в разтрепераните му ръце и крака се върна предишната сила.

Най-сетне тя превърза раната, премери пулса и кръвното налягане на Йоахим и им даде по чаша бренди.

— Е, Йоахим Натансон, днес имаш щастлив ден! — възкликна тя. — Бил си на косъм, приятелю… — Високото й гладко чело се смръщи за миг. — Защо все пак бяхте на улицата сред тези диваци?

— Случайно бяхме подхванати от тълпата — побърза да обясни Пол. — Не знаехме какво става.

— Така. Всички ще бъдем хванати по един или друг начин, ако не внимаваме. Но нека да решаваме проблемите един по един. — Тя наля още малко бренди в чашата на Йоахим. — Имаш нужда от него. Ще се оправиш. Сега искам да полежиш малко. Когато преценя, че е време да си отидеш вкъщи, ще ти кажа. Ако иска, приятелят ти може да остане тук с теб.

— Извинявай — обади се Йоахим. — Не ви запознах. Пол Уърнър, мой братовчед от Америка. И доктор Хиршфелд.

— Йоахим, не се намираме на прием. Лягай. Добър ден, господин Уърнър. — Тя затвори вратата и ги остави сами.

Пол отпусна глава на облегалката на стола. Усети, че го завладява желание да избухне в истеричен смях. „Изглежда, като че ли нарочно попадам точно там, където не трябва. Миналия месец — Дан, а сега, след като прекосих цял океан, за да избягам от неприятности — тази история! Вероятно причината е във факта, че светът все още не се е уталожил след войната… Океанът е неспокоен дълго време след отшумяване на бурята…“

— Забележителна жена — обади се Йоахим след малко. — Как мислиш, хубава ли е?

Въпросът му прозвуча така нелепо, че Пол се разсмя.

— Изглежда, сега се чувстваш много по-добре. Отговорът ми е „да“, независимо че бе само в семпла бяла престилка.

— Според Елизабет тя има класически черти. Аз лично харесвам повече къдрици и повече извивки.

— Семейна ли е? — запита с любопитство Пол.

— Вдовица. Дойде от Руска Полша с малкото си момче. Отказа да живее при комунизма. Тук си създаде добра практика: клиентите й са повече жени, но между тях има и мъже. Всички твърдят, че е чудесен специалист, но аз самият нямам особено голямо доверие на жена лекар. Въпреки че за повърхностна рана като тази човек може да се обърне към нея.

Пол замълча.

Вратата се отвори и лекарката пак се появи. Този път на лицето й имаше усмивка.

— Искате ли да чуете новината? Току-що я съобщиха по радиото. А и няколко приятели ми се обадиха по телефона. Гьоринг, онзи дебелият, бил ранен. Хитлер, смелчагата, се спасил, като легнал по корем, а другите се разбягали. Този е краят на големия бунт^[2] — завърши тя презрително.

— Не разбирам за какво е всичко това — оплака се Йоахим.

— Не разбираш? Те заявяват, че ще спасят страната от комунизма, въпреки че, господ знае, те самите не са по-малко лоши. Съумях да избягам точно навреме от комунизма. Но не желая да живея и с тези маниаци. — Междувременно ръцете й прегледаха и затегнаха превръзката. — Сега вече можеш да си отидеш вкъщи. Ще извикам такси по телефона. Между другото на твое място не бих допуснала малката да те види в този вид — не и преди кръвта да престане да се просмуква през превръзката и да я смениш. Няма защо да я плашиш.

— Не ми се иска да се явя така и пред Елизабет. Тя е такава паника! Особено когато разбере как се е случило…

— Елизабет е реалистка — заяви д-р Хиршфелд строго. — Има разлика.

 

 

— Така ме е страх за бъдещето — въздъхна Елизабет. Тя седеше на дивана и плетеше пуловер, облегната на съпруга си.

„Мериан би се смутила от подобна демонстрация на интимност“ — помисли си Пол.

— Либхен, за теб всяка настинка е пневмония, както винаги съм казвал.

— Мили боже, ти излезе за съвсем невинна разходка, а без малко да те донесат мъртъв!

— Забравяш, че същото имаше възможност да стане и всеки божи ден по време на четирите ми години служба в армията. Но оцелях. — Йоахим изостави темата и се обърна към Пол: — Ядосвам се, че изпуснахме добър обяд с Франц. Само за това ме е яд. — Опитваше се да олекоти преживения ужас не само заради жена си, но отчасти и заради самия себе си. Не желаеше да допусне нещо да вгорчи сладостта на живота…

Но Елизабет не се огъна пред опитите му да отклони разговора.

— Наясно ли си, че при студентските избори в Берлин кандидатите на нацистите спечелиха половината от гласовете? И че в университетите все още четат онази налудничава лъжа — „протоколите на старейшините от Цион“?

— Ах, кой я чете, кой я купува?

— Йоахим, продали са хиляди и хиляди копия.

— Обезумяваме от страх пред банда гангстери. Имате ги същите и в Америка, нали, Пол? Чел съм за Чикаго и сухия режим.

— Не е същото. — Пол знаеше, че отрицанието му увисва във въздуха, но не бе в настроение за сложни обяснения.

— А ако някой мисли — продължи Елизабет, — че само евреите ще пострадат от идващото насилие, горчиво се лъже. Ние ще бъдем само първите и най-многобройни жертви, но и доста друга кръв ще се пролее.

— Какво предлагаш да направим? — запита я раздразнено Йоахим.

— Да приемем нещата сериозно и да се опитаме да го спрем или да напуснем, преди насилието да ни погълне. Да отидем в Палестина или някъде другаде. Има ли много ционисти в Америка? — запита тя Пол.

— Не вярвам. Аз лично не познавам никого.

Йоахим се изсмя.

— За бога, Елизабет, Пол има ли вид на ционист?

Елизабет се изчерви.

— Как изглежда един ционист? Единственото неразбирателство между нас е по този въпрос. — И тя остави плетивото си настрана.

— Всичките ни приятели се шегуват с нея — не се предаде и Йоахим. — Елизабет, моята хубава блондинка, с пушка в едната ръка и мотика в другата.

— Проблемът е, че и аз не искам да отида там — каза Елизабет, — но разбирам тези, които отиват. Да, разбирам ги. Имам много добри приятели, които са ционисти. Мои приятели, не на Йоахим.

— Поляци естествено! — възкликна презрително Йоахим. — Имигранти! Не германци. О, достатъчно! Ще продължим да си живеем, както винаги, ти с бебетата си — той се наведе и я целуна по челото — и с бедния си ранен герой. — Разсмя се отново. — Съжалявам, че гостуването ти трябваше да завърши по този начин, Пол. Слушай, защо да не си направим малко празненство, за да разведрим атмосферата? Ще си сменя превръзката, ще взема билети за концерт и ще резервирам вечеря в ресторант за утре вечер. Приема ли се?

— Чудесно, но при условие че ще ми разрешиш аз да бъда домакинът. В противен случай — не.

— Добре, след като го искаш — съгласи се Йоахим. — Вече разбрах, че си човек, който умее да наложи своето.

— Прекрасно! — възкликна Елизабет и подхвърли, че няма да е лошо, ако поканят и доктор Илзе Хиршфелд. — Тя винаги е така внимателна… Освен това страхувам се, че не излиза много често. Нали нямаш нищо против, Пол?

— Разбира се, не — отвърна Пол.

 

 

Пол често се хващаше, че изследва хората, особено жените, така, като че ли изучава картина: опитваше се да докосне същността, скрита под външната фасада. Тази жена го заинтригуваше все повече и повече с напредването на вечерта, независимо от значителния му опит.

„Класическа хубост“, бе казал Йоахим. Лицето й бе много бяло, а разделената в центъра права блестяща коса бе гарвановочерна. Тъмносинята й рокля бе семпла, единственото й украшение бе тежка перлена огърлица около врата. Носеше перли и на ушите си, но тесните й ръце бяха без пръстени. Общата опростеност на облеклото й бе в унисон с естествения й начин на поведение. Човек виждаше веднага, че в нея няма преструвки и хитрини. Черните й очи с бадемова форма гледаха прямо, пълните й устни се разтваряха широко в искрен смях.

Разговорът по време на вечерята след концерта беше общ, по-точно казано — едностранчив, защото водещият естествено бе Йоахим. Затова и Пол успя да разбере само, че момчето й е десетгодишно, че тя играе добре тенис и че учи ендокринология с надеждата за евентуална специализация.

Още не бяха пили кафе, когато Илзе погледна часовника си.

— Късно е и ти изглеждаш уморена, Елизабет. Не е ли време да се прибираш? — А когато Елизабет се противопостави, тя я смъмри приятелски: — Няма нужда да бъдеш чак толкова учтива. В края на краищата ти си ми пациентка.

Йоахим веднага скочи на крака.

— Да, послушай я, Елизабет. Миналия път абортира — заобяснява той на Пол — и не трябва да се преуморява. Но вие двамата останете за кафето и пастите — тук те са много хубави. Ще вземете такси пред входа.

Когато Йоахим и Елизабет се отдалечиха, Илзе забеляза:

— Тя е очарователна. Мила, интелигентна жена. — Направи пауза и добави: — Но той я обожава.

Пол веднага попълни мълчаливо недоизказаното — „и много по-интелигентна от него“ — и издаде мислите си с неволна усмивка. Илзе се усмихна, очевидно усетила какво бе разкрила, без да иска. Засмяха се заедно.

— Въпреки това много го обичам — каза Пол след минута.

— Също и аз. Този човек няма нерви… Наистина вярвам, че е забравил колко близо бе до смъртта само преди един ден.

— Забравил! Няма да се изненадам, ако сънувам кошмари за вчерашния ден и когато съм на осемдесет.

Лицето на Илзе рязко помръкна.

— Питам се накъде ли води всичко това. Този вид насилие може и да не означава нищо особено сериозно, но с възможно да избие и в терор, така както стана в Русия.

— Баба ми и дядо ми са били в Париж през 1894 година, когато бе осъден Драйфус. Те често разказваха за изстъпленията на антиеврейски настроените тълпи. „Но, разбира се, такива неща са възможни във франция — казваха те, — но не и в нашата любима Германия“. Питам се какво ли щяха да кажат, ако бяха станали свидетели и на сегашните събития.

Илзе не отговори. Стиснала чашата между дланите си, тя отпиваше известно време замислено от ароматната течност, после внезапно смени темата:

— Какво ще кажеш за чаша ликьор?

— Разбира се. Какъв да бъде?

— Не тук. Имам предвид чаша ликьор вкъщи. Ако искаш, разбира се.

— Искам, и то много.

Пол отдавна не бе предвкусвал с такава ярка емоционална наситеност приятния завършек на една празнична вечер: споделено питие с непозната у дома й. Искрено казано, в този момент не желаеше нищо друго.

Малката гостна на Илзе бе без каквито и да било претенции — също като собственичката си. Би могла да бъде част от дома на Дан и Хени. Хора, които живееха в стаи като тази, очевидно не се интересуваха от притежанието на вещи.

Книги — не комплекти в кожена подвързия или красиви корици, а просто книги за четене — лежаха наоколо между вестници и списания. До дивана лежеше чанта за плетива, а под масата се мъдреха чифт кънки. В рамката на огледалото бяха подпъхнати моментални снимки. Илзе се върна от кухнята с малка табла с бутилка и чаши.

— Този тук е синът ми — посочи му тя една от фотографиите.

— Има твоите очи, нали?

— Да, но иначе много прилича на баща си. Прелива от идеали. Иска да промени всичко, да го направи по-добро.

— На десет години?

— О, да! Точно сега той чува много да се говори за Палестина и иска да отиде там.

— А ти?

— Аз не. Преживяла съм достатъчно бури в живота си. Съпругът ми бе убит на руския фронт. Сега съм се установила тук. Никакви размествания на пластовете повече — поне доколкото зависи от мен.

Тя седна срещу него, сви крака под себе си и затопли чашата с длани. Златистата течност заискри под светлината на лампата. След миг въздъхна:

— Толкова ми е приятно, Пол… Може ли да те наричам Пол?

— Разбира се. Но ти ме изненадваш. Немците са толкова официални.

— Забравяш, че не съм немкиня.

— Съжалявам, наистина забравих… И на мен ми е приятно, Илзе.

— Но по различен начин. Ти си семеен човек. Да споделиш спокойно питие с някого в топла стая през студена нощ не е нещо ново за теб, докато за мен е.

„Мериан не пие и си ляга преди мен“ — помисли си Пол. Но каза само:

— Не смятам, че за теб е трудно да си намериш приятел.

— Напротив, много е трудно. Войната погълна толкова много мъже… Няма достатъчно за всички жени. А аз съм на трийсет и две години, как да се състезавам с деветнайсетгодишните? Не че искам, разбира се — добави бързо.

Тя бе странно кълбо от противоречия. Екзотичните й очи бяха чувствени и обещаващи, а непринудената удобна поза и семпла рокля навяваха мисли за домашен уют.

— Изглеждаш озадачен — стресна го тя.

— Да, малко. Ти си странен човек… Труден за разбиране.

— Защо?

Изпълни се с топло съчувствие към нея, но не и със съжаление — тя бе човек с твърде силен характер, за да бъде съжалявана.

— Не ми отговори.

— Не мога. Защо не ми разкажеш нещо за себе си, за да не съм така озадачен?

— Обикновено този вид разкази са отегчителни.

— Не и когато някой има желание да слуша — отвърна той окуражително.

— Е, добре. Ще се опитам да бъда кратка. Съпругът ми се казваше Дейвид. Обичахме се много. Бяхме чудесна двойка във всяко отношение — и в леглото, и иначе… Бяхме едно цяло. Никой друг извън нас не съществуваше… Когато го загубих, загубих целия свят. Схващаш ли какво искам да ти кажа?

— Разбира се — отговори Пол.

— Не, не „разбира се“. — Илзе поклати глава. — Не всички бракове или любовни афери — дори не по-голямата част от тях — са такива. Аз мога винаги да разпозная — поне си въобразявам, че мога — някоя от онези редки двойки, които са действително съвършено съчетание. Смятам, че човек сам трябва да е изпитал какво значи това, за да съумее да го открие у другите. — Думите й режеха и проникваха навътре, опипваха почвата. Направи пауза и като че ли изчака, но той замълча и тя продължи: — Упорито търсех същото, което вероятно бе глупаво от моя страна. И все пак човек има някои нужди… Не се срамувам да призная, че съм имала няколко мъже тук и там. Сексуалното преживяване може да е достатъчно добро, но липсва чувството към човека. След всяко преспиване с някого съм много тъжна, защото знам колко прекрасно може да бъде…

Въпреки че тя не бе направила и най-малък жест в тази посока, той бе започнал да усеща силната й сексуалност. Или може би неговата собствена се бе събудила?

Тя се намръщи.

— Защо говоря за тези неща на един непознат? Никога не съм го правила преди.

— Не знам. Защо? — повтори въпроса й той.

— О — заяви тя, — може би защото идва един момент, когато човек изпитва непреодолима нужда да излее сърцето си поне веднъж и е по-добре да го направи пред някого, когото повече никога няма да види. Освен това… — Замълча.

— Освен това?

— Защото — надявам се, няма да се разсърдиш — ти изглеждаш добър човек… и някак тъжен.

Пол се обиди. Винаги са му казвали, че създава впечатление на авторитетен и енергичен човек.

— Тъжен! — извика той.

— И Елизабет мисли така. Или може би не точно тъжен, а самотен.

— Аз не съм тъжен и не съм самотен, независимо от Елизабет или когото и да било друг! — Жени! Клюкарстват за него, нахлуват неканени в личния му живот.

— Ето, разсърди се… Искрено съжалявам. Говоря прекалено откровено. Дейвид винаги ме е предупреждавал да внимавам.

Илзе стана да напълни чашата му, но той постави длан над нея и тя пресече стаята, за да постави бутилката на място. Тясната й пола подчертаваше извивката на бедрата й и той забеляза, че краката й бяха много дълги — имаше дългите и силни крака на спортистка. И отново нещо в него се раздвижи, някакво необяснимо противоречие, смесица от неохота, изненада и гняв.

Тя стоеше срещу него, облегната на библиотечката. Светлината на лампата превръщаше лицето й в художествена снимка, изтъквайки преди всичко очите — останалото потъваше в сянка. Пол виждаше единствено тези изключителни, леко скосени, блестящи черни очи, които го фиксираха.

В продължение на минута — една дълга минута — очите им се задържаха така, вкопчени едни в други. Като че ли веднъж открили се, те бяха заживели някакъв свой собствен живот и обмисляха нещо… Илзе наруши мълчанието.

— Разсърди се — повтори тя.

Той се поизправи, после се отпусна обратно.

— Не.

— Моят проблем е — продължи тя, — че вече не знам как да разговарям с нормален, здрав мъж. По-голяма част от мъжете, които виждам, са или озлобени безработни с психологични проблеми, или сакати. Разликата е голяма. Една жена не флиртува и не може да танцува с мъж без крака.

Тя се раздвижи и светлината отскочи първо на влажните й устни, а после се премести надолу към бялата цепнатина между двата тъмни хълма, обвити от прикриващия ги плат. Пол внезапно усети пулса си и разбра, че трябва да си тръгва.

— Искаш да си отиваш? Кажи, ако искаш.

— Не — отвърна той.

— Какво да правим тогава? Искаш ли да потанцуваме?

Той бе като хипнотизиран. Хрумна му, че ако тя го запита дали иска да скочи от прозореца, ще отговори: „Да“.

— Да. Да танцуваме — каза той.

Тя пусна плоча и иглата на грамофона застърга по нея. Мъжки глас запя на английски: „Роуз Мари, обичам те и винаги мечтая за теб“.

Пол се изправи и я поведе в такта на музиката. Притиснати един към друг, те се движеха бавно из малката стая. Тялото й излъчваше топлина, сякаш имаше треска. Неговото трепереше.

— Синът ми обича американски плочи. Спестява джобните си пари, за да ги купува.

Той не отговори. Пръстите й се придвижиха към тила му, краката й — към бедрата му.

Чу я да казва:

— Тази ужасна музика… Ще я спра.

Протегна се назад и музиката изписука и спря. Но те останаха така, не се отдръпнаха един от друг. По-късно той не можеше да каже със сигурност дали тя първо вдигна устни към неговите, или той се наведе надолу, за да открие нейните… Нямаше значение. Дългата целувка ги отведе в спалнята.

Спомни си: бе прошепнала, че синът й е на гости на приятели. Спомняше си настойчивия й глас, който го подканваше да бърза, когато той нямаше нужда от подтикване… Спомняше си изгарящия огън на желанието… прекрасната ритмична песен на единението и съвършената кулминация…

Главата й лежеше на рамото му, когато шепотът й го събуди.

— Минава полунощ. Ще се чудят къде си.

— И аз самият се чудя. — Той се засмя. — Повярвай ми, не съм го планирал.

— Нито пък аз. Да обвиним ли съдбата?

— Защо да я обвиняваме? Предпочитам да й благодаря.

— Да. — Целуна го по врата. — Беше много, много хубаво…

Той пак се разтрепери.

— Но не достатъчно.

Този път обаче тя се отдръпна и стана от леглото.

— Не. Трябва да се връщаш. Но имам едно предложение. Утре е събота и аз мога да се освободя напълно. Ще наема кола и ще излезем извън града, без опасност да закъснееш за големия неделен обяд на Елизабет. Ако искаш, разбира се.

— Знаеш, че искам.

— Ще намериш ли някакво извинение?

— Да. Бизнес. Покана от клиент за един ден. Хер фон Медлер например, ако ме попитат за име. Отговорен съм за американските му инвестиции.

— Тогава до утре. Ела, когато поискаш. Целият ден ще бъде наш.

 

 

„Какво ми става?“ — запита се той и веднага си отговори: секс — ясно, точно и разбрано. Не беше за вярване, но той бе забравил какво може да предложи сексът. Блудкавите съвкупления с Мериан бяха станали навик. Не бе изпитвал такава възторжена радост след последната си среща с Анна…

Караха колата цял ден, спираха от време на време, за да повървят или да хапнат нещо. Точно преди здрачаване минаха по селска улица между редица средновековни къщи с вертикални елементи в рамките на прозорците, разделящи крилата, и саксии, които през лятото ще бухнат в зеленото злато на здравеца или в разноцветието на мушкатото. Пресякоха дървен мост над поток и тръгнаха нагоре по хълма, където цял полк дакели лаеха стар, търпелив кон.

— Но аз съм бил тук и по-рано! — възкликна Пол. — Това е мястото, за което ти разказвах. Спомням си, че купихме дакелче от тази ферма. А ето го и хана, където прекарах онова лято преди войната с Йоахим.

„Тази дори може да е и същата стая“ — помисли си той по-късно. Прозорците бяха обърнати към тъмния хълм зад сградата. Леглото с четири дървени колони бе закрито под балдахина, а в кахлената печка гореше весел огън.

— Ранна вечеря и легло? — запита Илзе. — Или първо легло и късна вечеря?

— Легло сега, късна вечеря и легло отново — отговори Пол.

Любиха се в голямото топло пухено легло, спаха, събудиха се от трополене на каруца и гласове на връщащи се вкъщи хора. Полежаха още малко, поговориха, за каквото им хрумна: сравняваха Бетховен с Моцарт, импресионизма — с абстракционизма, кучетата — с котките и френската кухня — с италианската.

Оказаха се единствените клиенти в хана. Помещението за хранене бе пусто и те се навечеряха спокойно. Седнал срещу Илзе на малката маса, Пол се учудваше, че чувства такава лекота и е така отпуснат с жена, която бе срещнал само преди три дни. Другите му случайни връзки по време на подобни пътувания задоволяваха само физическа нужда: никога не бе желал и не бе изпитвал удоволствие да бъде с жената и след това.

Гласът й прекъсна мислите му:

— Ти направи нещо много важно за мен, Пол.

— Наистина ли?

— Да. Спомняш ли си какво казах снощи? „Да почувстваш човека“? И че никога не познах това чувство след Дейвид. Сега се случи с теб.

— Радвам се. — Беше искрен. Знаеше какво тя — съвсем естествено — очакваше да чуе от него и добави: — И за мен бе същото.

Тя повдигна въпросително вежди:

— Същото? Тогава и на теб ти е липсвал някой?

„Да, липсва ми топлината, която жена ми няма… Липсва ми и нещо по-голямо, преди и извън нея…“

— В известен смисъл — отговори той предпазливо. Усетил нуждата от обяснение, добави: — Съпругата ми е добра жена. Никога няма да си разреша да я нараня по какъвто и да било начин.

Илзе протегна ръка и я постави върху неговата. Докосването й бе нежно, почти майчинско.

— Ти никога няма да нараниш никого, ако зависи от теб.

Откровената ласка на ръката й стопли сърцето му и нещо в него се разпукна като пролетен цвят. Той веднага позна нуждата да се довери на някого, да говори за себе си. Бе почувствал същото само веднъж по-рано — в нощта, когато Мериан изгуби бебето им и Хени бе дошла в къщата му. Бе задушавал тази нужда оттогава. Сега тук, в тази чужда стая в чужда страна с една чужденка, той отново изпита подобно усещане.

Започна да говори бързо и много тихо:

— В миналото имах някого, който за мен беше каквото твоят Дейвид е бил за теб. Тя бе най-красивата жена, която бях виждал… Извинявай, не исках да кажа… и ти си красива жена…

Тя се усмихна:

— Не е нужно да се държиш така с мен. Не съм красива и го знам.

Сведе поглед към винената чаша, плъзна пръсти по нея, потънал в спомените си, и разреши на миналото да изплува…

— Беше полякиня, не бе образована жена като теб, но да използвам твоите думи: ние двамата бяхме като две половини на едно тяло и един ум. Не се ожених за нея, както трябваше да направя. — Замълча. Почти бе на границата да каже: „Ние имаме дете, момиченце, което аз никога не съм виждал и не мога да видя“. Но думите, остри като игли, бяха прекалено болезнени за устата му и той не намери сили да ги изговори. Вместо това, завърши набързо краткия си разказ: — Ние сме разделени, завинаги разделени. Но независимо от това, тя ще бъде с мен до края на живота ми.

Вдигна очи от винената чаша и срещна напрегнатия поглед на Илзе.

— В такъв случай трябва да е много тежко за жена ти.

Не бе очаквал такава реакция.

— Не вярвам. Тя не знае. От деня на женитбата ни ти си единственият човек, с когото съм споделил.

— Но не смяташ ли, че тя го чувства, дори и да не знае?

Пол поклати глава.

— Аз съм много добър с нея — настоя той.

— Да, сигурно. Но също толкова сигурно е, че я лишаваш от нещо.

— От нищо, което да й липсва. Мериан е солта на земята. Но е хладна — също като нея. Съвсем различна е от теб.

— И от другата… Сега разбирам тъгата у тебе, Пол. Двете с Елизабет бяхме прави. Усетихме я.

Той се оттегли вътре в себе си. Отново взе връх някаква мъжка нужда да се покаже неуязвим. Вероятно бе казал прекалено много.

И двамата замълчаха. В печката с глух пукот падна въглен; някъде на горния стаж шумно се затвори врата. Никой не наруши мълчанието. В такава тишина настроенията са непостоянни: екстаз, възторг или меланхолия се сменят едно след друго.

Но трябваше ли последните му часове с тази изключителна жена да бъдат обагрени от съмнения или меланхолия? Той се изправи така рязко, че столът му падна с трясък на пода.

— Хайде! Достатъчно! Да си лягаме.

Сутринта бе студена. Надвисналите снежни облаци всеки миг щяха да пръснат пухкавия си товар над земята. Раменете им се докосваха в уютната топлина на малката кола и настроенията им ту се появяваха, ту се стопяваха, за да изскочат пак, но с друг нюанс… Бъбреха, смееха се, замълчаваха. По едно време дори изпяха глупава балада. Колкото повече наближаваха града, толкова по-нереални изглеждаха събитията от последните няколко дни. Пол погледна жената, която бе успяла да го развълнува отново като мъж и да събуди у него почти забравеното удоволствие от секса. Ако бе възможно тази магия да се прехвърли върху добрата и вярна жена, за която се бе оженил! Само как щяха да се променят нощите им, какъв друг човек би се събуждал в утрините! Пак хвърли бърз поглед на Илзе, която замислено гледаше право напред. Трябва да се постарае да я запомни, да запамети завинаги чистотата на челото й, странната бадемова форма на очите, леко издадената напред долна устна…

Тя се обърна към него.

— Преди да се разделим, искам да ти призная нещо, Пол. Ти неволно ми предаде добър урок. Искаш ли да знаеш на какво ме научи?

— Да, скъпа моя. Кажи ми.

— Че мога да продължа да живея нормален живот и без Дейвид. Че и друг мъж може да ми даде онова безценно нещо, което той ми даваше…

Беше така трогнат, че не можа да й отговори.

— Единственото, което трябва да направя, е да го открия. Бих желала да беше възможно той да си ти…

Правилният отговор беше: „И аз желая същото“. Но това нямаше да бъде истината. Защото единственият човек, който можеше да има постоянно място в живота му, бе Анна. И тъй като не искаше да накърнява с лъжа красотата и откровеността на часовете, прекарани с Илзе, той само нежно обхвана с топла длан ръцете, отпуснати на скута й, и ги задържа в дланта си.

— Ние няма да се видим повече — продължи Илзе, — така че смятам да ти кажа още нещо, което пак ще те ядоса.

Той се усмихна:

— Казвай.

— Добре. Смятам, че трябва да се опиташ да забравиш онази, другата жена. Ти не ми каза името й… Мисля, че трябва да я забравиш, да приемеш, че е умряла също като моя Дейвид, тъй като никога няма да я имаш. — Обърна лицето си към Пол. — Не си ли се разсърдил още?

— Не искам да се гневя тази сутрин, скъпа Илзе. По принцип винаги съм избягвал гнева.

— В такъв случай ще завърша. Лежах будна тази сутрин, докато ти все още спеше, и те гледах… Бих могла да се влюбя в тебе, Пол. Но няма да си го разреша, защото ти трябва да се връщаш вкъщи… Знам, че не обичаш жена си — не и в този смисъл, в който се обича една жена. Но ти трябва да обичаш някого, някоя реална жена, не блян, не жената на сънищата си… Трябва да намериш някого, Пол. Наистина трябва. И с това приключвам.

Забеляза, че в очите й заблестяха сълзи. „Прекрасна си — мислеше той, — прекрасна! Но не разбираш. Ако си могла да се освободиш от магията на твоя Дейвид благодарение на мен, радвам се за теб. Но независимо от всичко, което ми даде, ти не разбираш как са нещата между мен и Анна…“

Наведе се напред и я целуна по бузата.

— Чудесна си, Илзе, и аз никога няма да те забравя. „Кралица между жените“. Нямаше ли нещо подобно в Библията — или беше Шекспир?

Тя попи влагата в очите си и отговори с привидно весел глас:

— Ще трябва да проверя. А сега внимавай! Следва ляв завой. Спри тук и заобиколи онзи ъгъл, за да стигнеш до къщата на братовчед си. Няма защо да ни вижда заедно и да се скандализира.

И така се разделиха.

 

 

— Бих желал да останеш за Коледа — въздъхна Йоахим. — Ще прекараш чудесно. Ще отидем на село и ще се разхождаме в снега. Ще дойдат приятели и всички заедно ще пеем коледни песни пред камината… Но аз забравих, ти не одобряваш този начин на посрещане на Коледа.

— Не — отвърна Пол. — Родителите ми вършеха същото. Не го одобрявах и тогава.

— Немска традиция. Може да изглежда глупаво, но в традицията има нещо успокоително. Година след година, храната, подаръците, музиката, ароматът…

— Коледа е дълбоко религиозен празник. Не смятате ли, че засягате чувствата на вярващите, като го превръщате в лековато забавление?

— Скъпи приятелю, аз съм последният човек, който ще си разреши да се отнесе несериозно към този празник. Точно обратното, почитам го изключително много. Но мисля, че всеки има право да вземе от него каквото му се прииска.

Пол не задълбочи спора — нямаше смисъл.

— Ще дойда пак някое лято — обеща той.

— Спомняш ли си как се разхождахме през Оденвалд?

Да, спомняше си. Селата и къщите с островърхи покриви и червени мушката. Черешовите градини и хълмовете, обрасли с борови дървета. Време, изпълнено е невинност и възторг от живота… Тогава той поглъщаше жадно последните капки нектар на пълната си свобода и същевременно живееше в очакване на женитбата си…

— Да, някое лято — повтори той.

— Чудесно! Следващия път доведи жена си и не чакай да изминат други единайсет години!

Когато влакът тръгна, последното, което видя, бе размаханата за сбогом ръка на Йоахим: с другата бе обгърнал кръста на Елизабет.

Колко се различаваха един от друг! И все пак така добре си пасваха. Такъв трябваше да бъде животът.

 

 

Времето рязко се застуди и небето придоби зимен вид, докато влакът напредваше на север. Той равномерно тракаше и пуфтеше през меланхолични, настръхнали от студ тевтонски селца и градове. В мрачния зимен ден гранитът имаше цвета на кост, а масивните струпвания на тухли в стила на европейската архитектура от XI и XII век^[3] изглеждаха кърваво кафяви. Върху тези места тежеше зловещо усещане за обреченост. То лежеше като тежка длан и върху Пол… Той стисна клепачи, за да се изолира от потискащия пейзаж, и се опита да задреме.

Изпита известно облекчение едва когато купи вестник на една от гарите и прочете, че Адолф Хитлер е бил хванат и арестуван.

В Хамбург проведе няколко телефонни разговора по работа и излезе на разходка. Мина край канцеларията на Америкън Експрес и запита за писма, въпреки че не очакваше да получи такива точно преди да отплува. Но там го чакаше писмо от Мериан. То бе кратко и очите му бързо пробягаха по редовете:

Скъпи Пол, седя тук цял следобед и мисля за нас двамата. Знам как се чувстваш през последните години по въпроса за децата… Наблюдавам те с Ханк… ти би бил чудесен баща… Знам колко много деца се нуждаят от дом и бих желала да съм като теб, бих желала да мога да бъда щастлива и с осиновено дете… Бих искала, но не мога да приема бебе, което не е мое… знам колко е лошо и съжалявам, но трябва да знаеш, че има много хора със същото отношение по въпроса… Не е правилно да приемеш бебе в живота си, след като всъщност не го искаш… Не губя надеждата, че ще свикнеш с идеята да живееш без дете. Моля те, опитай. Нека да не унищожаваме взаимно живота си заради този проблем. Ние сме все още млади и животът ни предлага толкова много интересни неща…

И така нататък. Все в същия тон.

 

 

Продължи разходката си. Видя я ясно как пише с равния си почерк върху бледосива хартия, седнала пред малкото бюро в модерно обзаведената си лична всекидневна. Нещо трябва да я е засегнало много дълбоко и болезнено, за да предизвика такава емоционална — за нея — молба. Може причината да е някоя книга или пиеса — или може би просто тишината на големия дом…

Писмото й будеше у него само жал. Признаваше, че и той самият бе в особено емоционално състояние — бяха се натрупали достатъчно сериозни причини през последните няколко дни. И все пак жалостта му към нея не можеше да се отрече.

Той вървеше бавно по широко авеню, което го отведе до статуя на починалия неоплакан кайзер, пълен и високомерен, отпуснал туловището си върху красив жребец. Конят бе по-благородно създание от своя егоистичен господар, изпратил милиони на смърт и отворил пътя за набиращата мощ чума, която сега разяждаше страната му…

Пол седна на каменна пейка и прочете писмото на жена си още веднъж. Ръцете й се протягаха към него през океана, молеха за мир между тях. Нима и той бе егоистично съсредоточен само в себе си — също като мъжа върху коня? „Аз искам, искам, искам…“

И той не се помръдна, докато не се стъмни и студените пръсти на мъглата не пропълзяха под балтона му. Мислеше за Йоахим и Елизабет с красивото бебе в уютния им дом. Мислеше за топлото тяло на Илзе и в ушите му ласкаво шепнеше нейният глас: „Трябва да намериш някого, трябва да намериш любов…“

Да намериш любов! Колко е лесно да се говори така! Защото тя не разбира неговото положение.

Отново се замисли за Мериан. Писмото, присъдата и молбата й тегнеха като камък в джоба му. „Нека да не унищожаваме взаимно живота си…“ Бедна, молеща, покорна душа…

Седи тук и мисли, сякаш има някакъв избор… Като всеки човек с чувство за отговорност той е длъжен да се върне там, откъдето бе тръгнал. В края на краищата къде другаде трябваше да отиде, освен вкъщи?

 

 

Театралната публика в понеделник вечерта се разхождаше нагоре-надолу по пътечките между редовете във вечерно облекло и се трупаше във фоайето по време на антракта на „Всички божи чада са с криле“. Разговорите бяха оживени, мненията — необорими: произведенията на Юджин О’Нийл винаги осигуряваха достатъчно материал за подобни реакции.

Беше годишнината от женитбата на Бен и Леа и Мериан бе предложила да ги заведат на театър.

— Какво друго бихме могли да им дадем? — бе запитала тя и добави, че те имат всичко или са на път да добият всичко.

Пол не разбра напълно дали забележката на Мериан бе просто изразяване на мнение, или съдържаше упрек към него. Тесният кръг приятелки и клиентки на Леа — две групи, които често се преливаха една в друга — сега се бяха скупчили около нея във фоайето. Тя с лекота привличаше вниманието на другите към себе си: роклята й бе от гладка черна коприна с деколте, което разкриваше белите й рамене и красивия бюст. Простотата и подчертаваше великолепието на диамантените й обици с рубини — най-новият и най-скъп подарък на Бен. Когато отмяташе главата си назад в смях или я накланяше встрани, бижутата пръскаха снопове искри. Не носеше никакви други украшения. „Колко умно от нейна страна!“ — помисли си Пол.

Хората идваха да говорят с Мериан поради други причини: защото я познаваха или винаги я бяха познавали. Всички вземаха активно участие в едни и същи благотворителни организации. Мериан участваше в многобройни комитети и бе уважавана заради това. Тя обичаше да повтаря — всъщност дори същата тази вечер беше заявила с известно презрение, докато се обличаха, — че хора, сигурни в себе си, нямат нужда да се превръщат в модни реклами, нямат нужда да излагат на показ новите си дрехи.

„Старо семейство — стари дрехи“ — разсъждаваше Пол развеселен. Точно като семейството на Алфи. Не че Мериан не изглежда добре в роклята си, купена преди два сезона.

Той хвана погледа й и тя го изтегли настрана.

— Погледни! Погледни ей там! Онази жена не е ли — дали не си въобразявам? — не е ли прислужницата ви, когато — не, предполагам, точно преди да се оженим…

— Къде? — запита той изтръпнал.

— Ей там! Високата червенокоса жена, която върви надолу по пътеката между редовете. Кълна се, че изглежда като прислужницата на родителите ти.

— Не си спомням — излъга той с пресъхнало гърло.

— Аз си спомням. Тя биеше на очи.

Към изхода на театъра вървеше червенокоса жена. Пол опъна врат, за да я види по-добре, но тя бе прекалено отдалечена и той не успя да зърне лицето й. Как така е тук? Но, от друга страна, защо да не е тук? Тя би харесала тази пиеса.

Завесата се вдигна. По сцената се движеха фигури, произнасяха се думи, но той нито виждаше, нито чуваше. Бе напълно изваден от равновесие. А толкова усилия бе положил да успокои вътрешния си глад и неспокойство… Бе се справял доста добре през последния месец, след като се върна от Европа с поредното твърдо решение да коригира мисленето си, да започне отново, да изтрие плочата — да погребе миналото.

Беше отхвърлил почти с възмущение съвета на Илзе за нуждата от любов. Между него и Илзе лежеше цял океан и бе почти сигурно, че никога повече няма да се срещнат. Кратката идилия — защото какво друго бяха техните часове на споделена взаимност, ако не идилия? — ще избледнее, ако все още не е избледняла, и ще потъне в забвение. Не чувстваше вина за преживяното с Илзе: нямаше пострадали. Беше се върнал вкъщи при жена си и при работата си.

В усилието си да се постави под контрол той съзнателно изправи рамене: сякаш се бе върнал в армията, натоварен с отговорности и непосилни задължения. Никакви звездни сънища повече! Никакво обръщане назад към това, което би могло да бъде… към Анна. Всичко е свършено. Безнадеждно. Приеми го. Беше се вслушал в този съвет и месецът бе преминал много добре — Мериан бе щастлива, че мъжът й си с пак вкъщи, приятелите му се обаждаха по телефона, работите в кантората вървяха безпроблемно: твърдото му решение даваше добри плодове.

А ето го сега, скован на мястото си, напрегнал взор към светлините на прожекторите с надеждата, че някой случаен лъч ще попадне и отдели от тълпата червенокосата жена! Какво ще направи — какво ще каже, — ако тя наистина се окаже Анна? Сърцето му бясно биеше, напук на твърдото му решение. И това негово състояние продължи, докато пиесата не завърши и червенокосата жена не изчезна в тълпата.

— Какво мислиш за пиесата? — запита Мериан.

— Добра е. Да, много е хубава.

— Не ми хареса — сви рамене Мериан. — Прекалено социална е. На човек му омръзват всички тези истории за провалили се и потиснати хора.

— Не знам — рече той, тъй като усети, че Мериан очаква отговор.

— Е, за това ставаше въпрос в пиесата, нали? Хайде да ги поканим на едно питие — прошепна тя. — В края на краищата празникът е техен.

С радост би се прибрал вкъщи, но Бен и Леа приеха ентусиазирано поканата им и те отидоха в Сейнт Риджис, където танцуваше тълпа от хубави млади хора. Пол пое задълженията си на домакин. Докато танцуваха, обиците на Леа хвърляха отблясъците си до рамото му.

— Между другото Алфи още ли не те е помолил да говориш с Мег?

— Не. За какво?

— Скоро ще те помоли. За Донъл. Алфи и Емили са се подлудили.

— Но какво ще искат от мен, за бога?

— Очевидно те не го харесват и тъй като Мег те обожава…

— О! — възкликна смутено Пол.

— Да, тя те боготвори и ти го знаеш. Те смятат, че ще те послуша. Ще те помолят да отскочиш уж случайно в Бостън. Всъщност ти доста често ходиш там, нали?

— Да, но не обичам хитруванията. Освен това нямам никакви сведения за този човек — като се изключи фактът, че измъкна Дан от затвора.

Когато музиката спря, те се присъединиха към Мериан и Бен на масата.

— Изглеждате като конспиратори. Каква е тайната? — полюбопитства Мериан.

— Нищо особено. О, да, говорихме за Мег и Донъл Пауърс — отвърна Леа.

— Може би не трябваше да… — започна Бен и се спря: ясно бе, че се чувства неловко.

— За бога, Бен, ние сме семейство! — нетърпеливо възкликна Леа. — Можем и трябва да творим. Освен това обзалагам се, че Пол е подозирал.

— Подозирал какво? — запита Мериан. — Нещо за господин Пауърс?

— О, добре, той е контрабандист на спиртни напитки — призна Бен. — И затова е целият този шум.

— О, не! — възкликна Мериан. — Той изглеждаше такъв джентълмен!

— Той е джентълмен — заяви Бен. — Почтен е: плаща сметките си и държи на дадената дума — нещо, което не може да се каже за голяма част от хората по високите етажи на властта. Така ли е, Пол?

— В известен смисъл, да — отвърна Пол. Разбира се, нещата бяха много по-сложни. И той си спомни патетичното писмо на Мег.

— Ти подозираше нещо, Пол, нали? — настояваше Леа.

— Признавам, че бях озадачен. Питах се на какво ли се дължи силното му влияние сред някои хора на важни постове. Вероятно нямаше да бъде особено трудно да разбера за какво става въпрос, ако си бях поставил за задача да открия, но не го направих — отговори Пол.

Бен неочаквано се развълнува. Наведе се над масата и зашепна, въпреки че оркестърът бе подновил работата си и нямаше възможност някой да дочуе разговора им:

— Помнете, че не съм ви казал нищо! Обещавате ли?

— Разбира се, Бен! Не ставай смешен — смъмри го Леа.

— Не съм отговорен за него — продължаваше Бен. — Държа сметките му в ред и работя върху инвестициите му. Аз съм само негов счетоводител и адвокат.

— Не съм толкова сигурна — смръщи се Леа. — Ти му помагаш да нарушава закона, нали?

— Глупав закон, който няма да трае дълго. Всички го знаят. Току-що казах, че не му помагам. Няма причини за безпокойство. — Потупа леко ръката й. — Само си мълчи, това е всичко. Не трябваше да ти казвам. Тук ми е грешката. — Бен се облегна назад и запали цигара, възстановил самоувереността си. — Донъл не е престъпник, за бога! Мег няма да пострада с него — дори вероятно ще живее много по-добре и по-интересно. — Тъй като всички замълчаха, той добави: — Освен това цялата тази работа е повече от глупава. Донъл не й е предложил женитба и не смятам, че се е затичал да се жени. Хайде да изтанцуваме и този танц, Мериан.

Двамата тръгнаха към дансинга и Леа придърпа стола си към Пол.

— Пол, нека да поговорим. Безкрайно много съм привързана към малката Мег. Защо ли я наричам „малката“, когато е висока колкото мен?

— А защо за всички нас ти беше „малката Леа“? — Погледът му се спря за миг на великолепния й бюст, който опъваше тънката черна коприна. Лъхна го топъл парфюм с неясен примес на ориенталски аромат.

— Страхувам се, че е влюбена в този мъж.

— Влюбена е — кимна Пол. — Писа ми.

— По дяволите! Любов! Какво знае тя? Донъл е първото й увлечение! Вероятно е изплашена до смърт, че никога няма да има друго! О — добави тя възмутено, почти презрително, — да отгледаш дете по този начин! Във вакуум. Държаха я изолирана в онези гори като жена на някой от първите заселници, плашлива и неуверена като заек или — как се наричаха онези тлъсти животинки, които тя толкова обича и които излизат от горите да пасат трева?

— Woodchucks — разсмя се Пол.

— Да, а онова с дългия нос, което обикновено виси надолу с главата?

— Опосум — смееше се Пол.

— Голяма грешка направиха с нея. Странни хора са Алфи и Емили. Когато са в провинцията, няколко по-либерални християни търпят Алфи заради Емили. В града той работи само с евреи, но страни от еврейската общност. И двамата са сред нищото — същото сториха и на Мег.

Умно наблюдение. Леа виждаше нещата такива, каквито са — прости и неукрасени, и рядко се сдържаше да не каже какво точно вижда.

— Никой от нас не познава в действителност Мег, нали? Ако дръпнем завесата, дали няма да ни стресне белозъбата усмивка на мургава циганка? Въпреки че сигурно не е така — побърза да добави той.

Какви глупаци само бяха мъжете и жените! Защо се свързваха така немислещо, когато всеки друг отстрани веднага разбираше колко погрешни са стъпките им един към друг? Колко сляпо се спъваха в крива посока! Но Пол знаеше, че няма да избяга от разговора с Мег, ако родителите й го помолеха. Нима би желал негова дъщеря или сестра да се омъжи за човек, който стои извън закона — дори и въпросният закон да е пълна нелепица?

От друга страна, хората винаги се стремяха да разделят двама влюбени, когато установят, че връзката им е „неподходяща“. И той пак си спомни отчаяното писмо на бедната Мег. Според родителите й Донъл е неподходящ за нея. Но и Анна бе „неподходяща“ за него… Има ли изобщо някой, който да знае, да преценява безпогрешно и да вижда в бъдещето и в човешкото сърце?