Белва Плейн
Платно на живота (21)

21.

Пол се завърна вкъщи след повече от година и половина от края на войната. Бе останал да работи като доброволец по разпределение на помощите в опустошените райони на Северна Франция. Последната гледка, която отнесе от Европа, се оказаха развалините на Хавърското пристанище преди отстъплението немците бяха взривили в беса си доковете и железопътните линии. И все пак сред развалините блещукаше надежда и много патриотична гордост: Америка бе подала мощно рамо по време на войната, а сега помагаше и на мира!

Самата Америка цъфтеше. Хората сякаш имаха нужда от всичко: коли, къщи, обувки. Парите циркулираха със скоростта на кръвта в артериите на бегач на дълги разстояния.

Мериан бе сменила къщата си в Палм Бийч за по-голяма, която демонстрираше изобилие от фонтани, испански керемиди и красиви палми. „Сезонът се удължава — обясни тя, — много от приятелите ни придобиха навика да престояват по-дълго във Флорида през годините на войната, когато Ривиерата бе недостъпна за тях.“

Въпреки че се бе подготвила да го посрещне както подобава, той усети вътрешното й напрежение. Беше остаряла видимо. Лицето й бе прорязано от бръчки, в очите й имаше страдание. „Ще ме изоставиш ли пак? — питаха те. — Да се осланям ли на теб?“

Пол отговори косвено на незададените въпроси.

— Хубаво е да се върне човек вкъщи… — Огледа се и усети топлото „Добре дошъл“, което се излъчваше сякаш от всички неодушевени предмети в стаята: от кристалния кон на Йоахим, от книгите и снимките на родителите му в резбовани орехови рамки… — Подновила си рамките! — забеляза той.

— Харесват ли ти?

— Красиви са, Мериан. Поддържала си всичко много добре.

— Наистина ли се радваш, че си пак у дома?

— Разбира се! Радвам се, че съм тук и че ще остана тук.

Доволна усмивка трепна на устните й. След миг тя се обади тихо:

— Преживя ужасна трагедия… Имам предвид Ханк.

— Да.

— Изпратих писмено съболезнование на Леа, когато разбрах…

— Много хубаво от твоя страна.

— Не съм променила решението си да не я виждам. Но бях истински тъжна. Той беше такова мило момче…

— Да… Беше…

— Беше почти като твой син, почти като твое собствено дете…

Над червените цветя на масата се спусна сивият облак на тъгата.

— От утре ще започна да обикалям роднини и приятели — побърза да промени темата той. — Да се разбере, че съм се върнал.

Страхуваше се от срещата с Леа. Писмото, с което й бе разказал за смъртта на Ханк, беше болезнено изпитание за него. Предполагаше, че тя ще иска да й повтори още веднъж всичко и у него пак ще запулсира вече позаглъхналата болка. Сцената на смъртта бе почернила безсънните му нощи и изпълваше с ужас сънищата му. Той все още се опитваше да се освободи от болезнената й хватка. С известно облекчение поотложи срещата с Леа, като се отби в новия офис на Алфи.

Там всичко напомняше миналото. Офисът на Алфи бе доста по-малък от онзи, който той държеше през апогея на двайсетте години, но беше на престижно място и имаше добро разположение на деветнайсетия етаж е изглед към двете реки. Дрехите и позата на Алфи говореха красноречиво за възстановяването на стария просперитет. Пол напълно искрено му каза, че изглежда прекрасно.

— И се чувствам отлично — добави Алфи с широка усмивка. — Тайната е в работата. Тя те поддържа млад и ти дава самочувствие… Смъртта на Ханк бе ужасна, нали?

— Да — отвърна Пол.

— Тук стана истинска катастрофа, когато разбрахме. Не знам кой бе по-зле: Леа или Хени. Повтори се 1917 година и трагичната история с Фреди… — Алфи изгледа внимателно Пол. — Заради това ли остана там по-дълго?

— В известен смисъл може би да. Трябва да посетя Леа днес, знам, а не ми се отива…

— Не се безпокой. Тя се съвзе. Нужни й бяха шест месеца, за да дойде на себе си, но сега е пак във форма, свежа като маргаритка! Разшири бизнеса си с още един етаж и закупи сградата. Пусна на пазара собствен вид парфюм с голяма рекламна кампания. Никога нищо не е в състояние да сломи за дълго Леа, нали?

Пол се съгласи с него.

— Вероятно нямаш новини от Мег. Тя ще се омъжва.

— Сериозно?! Не ми е писала нищо.

— Стана внезапно. Миналата седмица, докато си се връщал с парахода. Ако изчакаш няколко минути, ще се срещнеш с годениците. Той се казва Лари, Лорънс Бейтс. Днес са по магазините — ще купуват пръстен. — Алфи сияеше. — Хубав човек, уверявам те. Всички го харесват, дори децата на Мег. Ветеринарен лекар. Отделих им малко земя от Лоръл Хил за кабинет.

Когато двамата влязоха в офиса на Алфи, топла, радостна вълна обзе Пол. До края на едночасовия разговор неочакваната радост бе заменена със сигурно задоволство и одобрение.

Лари Бейтс бе едър силен мъж с румено открито английско лице и естествени обноски. Накратко казано, бе огледалният мъжки образ на Мег, която, облечена пак в любимия си пуловер и пола, с разпиляна от вятъра коса, внезапно се бе превърнала отново в девойчето, което упорито надничаше от спомените на Пол. Като че ли след всички тези години тя бе захвърлила настрана насилствено наложената маска и пак бе разкрила пред любопитните очи на света истинската си същност.

В новото положение се съдържаше и жилчица ирония: ето го най-сетне съпруга, който ще може да въведе Мег в клуба, за който така страстно копнееше Алфи! Но беше повече от сигурно, че Лари Бейтс не се интересува от каквито и да било клубове. Той бе роден във ферма от Средния запад и тя все още бе съществена част от него, въпреки че бе станал лекар.

— Вие ще бъдете много щастливи — каза им Пол на сбогуване. — Знам го, виждам го в бъдещето ви.

А Мег бе отвърнала спонтанно:

— Нямаше да се случи, никога нямаше да се срещнем, ако не беше ти!

Думите й сияеха с топла светлина у него, докато слизаше по стълбите. Но след няколко стъпки, вече на улицата, пламъкът им започна да замира и се заобажда нещо, подобно на болка, събудено още сутринта и засилено сред наситената с радост и щастие атмосфера около Мег. После се досети, че след като приключеше болезнената среща с Леа, нямаше какво друго да върши, нито имаше къде да отиде… Беше решил да се върне в канцеларията си не по-рано от следващия понеделник. Но дори и още да закъснееше, какво от това? Неговите партньори се бяха справили чудесно през последните години и сами. Никой нямаше нужда от него. За разлика от Мег, която с право се бе обърнала с нова надежда към идващите години, в неговото сърце виеше вятърът на самотата.

Спря се пред витрина на книжарница и се взря в пъстрите корици на изложените книги, без да ги вижда. „Завист — мислеше той. — Признай: истината е, че завиждаш и се чувстваш до болка празен отвътре…“

И така, той щеше да се върне в канцеларията си, щеше да възобнови благотворителната си дейност и оредяващата редица случайни жени… Каква мрачна перспектива!

Отново тръгна към магазина на Леа. Най-доброто, което можеше да направи в случая, бе да побърза да отхвърли това мъчително задължение зад гърба си. Може би Алфи ще се окаже прав, може би разговорът с Леа няма да бъде толкова тежък…

Изпратиха го към офиса й веднага щом се представи. Пол пресече серия от салони в приглушено гълъбовосиво или замъглено розово. В тях на подходящи интервали стояха кукли манекени в нормален ръст, облечени в тафта, брокат или ирландски щрайхгарен вълнен плат. Намери я зад куп документи върху китайско лакирано бюро в малка стая с приятни цветни тапети.

Тя скочи с радостен вик и го прегърна импулсивно.

— Не вярвам на очите си! Цял век измина, откакто се видяхме за последен път! Как е рамото ти? Защо не писа? Трябваше да чуем от приятелите ти, че си бил ранен!

— Дреболия, не заслужава внимание. — За да я вижда по-добре, той я задържа на известно разстояние от себе си. Не се бе променила, като се изключи фината мрежа от бръчици край очите. — Но ти… Много се тревожех за теб…

Очите й се напълниха със сълзи.

— Добре съм и едва ли някога ще бъда по-добре. Бил ме измъкна от ямата… Той помогна и на Хени… Чудесен е, Пол, истински принц… — Леа се върна на стола си, опря брадичка на сплетени пръсти. — Знаеш ли — продължи тя тихо, — женитбата ми с Бил бе най-доброто нещо, което ми се случи в живота.

Пол усети завист и засрамено побърза да отговори учтиво:

— Радвам се за теб, Леа. Радвам се и за Мег. Преди малко се разделих с нея.

— Да, не е ли прекрасно? Лари е истинско чудо след Донъл!

— А с него какво стана? Знаеш ли нещо?

— Процъфтява, разбира се! Успя да изтегли парите си от Германия точно навреме.

— Доколкото си спомням, той винаги твърдеше, че Хитлер е непобедим.

— Донъл е непобедим. Кой знае дали няма да го направят посланик някъде. И все пак Хени настоява да не забравяме какво направи за Дан…

— Добра душа е Хени. Все още се чувствам засегнат от факта, че той успя там, където аз се провалих.

— Никой не е по-добър от тебе, Пол. Разбираш ли някога в пълния смисъл на думата какво правиш за другите?

— О — измънка той, смутен от похвалата, — ние всички се опитваме да направим каквото можем.

— Получихме писмо… — Гласът на Леа спадна почти до шепот. Тя събра сили и започна отново: — Получихме писмо от някакъв капитан, случаен свидетел на… на смъртта на Ханк… Той писа, че си изтичал към него, за да го прикриеш… опитал си се да поемеш куршума в себе си…

Тя замълча и му се стори, че очаква някакъв отговор.

— Обичах го — каза той простичко.

— Мериан ми изпрати писмени съболезнования, но изобщо не сме се срещали. Вероятно е разбрала нещо…

— Може би.

— Веднъж Мег направи някакъв намек, но не пожела да каже нищо повече. Виждам, че и ти се въздържаш.

— Какъв е смисълът? — запита той.

Пак се възцари тишина. „Бяхме толкова дълго далече един от друг — мислеше той. — Никой от нас не иска да прелиства календара на изгубеното време. Аз поне не искам“ Но гласно каза:

— Виждам, че бюрото ти е претрупано с документи. Не желая да те откъсвам от работата ти.

— Няма причина да бързаш. Освен това те чакам, за да ти съобщя и още нещо. — Разтревожени бръчки набраздиха челото й. — Нещо, което съм длъжна да ти кажа.

— Нищо лошо, надявам се?

— Според мен не е. Но ти вероятно ще се натъжиш… Не зная.

— Е?

— Добре, ще започна от началото. Изпълних поръчка за женитбата на младо момиче, изработихме цяла зестра… То се жени за беглец, доктор от Виена. Един ден случайно заговорихме за ужасите в Европа и аз споменах, че братовчед ми, Пол Уърнър, е спасил някои хора в Германия. Момичето те познаваше…

Нещо подскочи в гърдите на Пол и сякаш се притаи в очакване.

— Защо не попиташ за името на момичето?

— Добре, ще попитам. Как се казва?

— Айрис Фридман.

Усети как само за миг ярка червенина обля лицето му и се стече по врата. Засрича думи без значение:

— Какво съвпадение…

— Не съвсем. Ние сме най-известната модна къща, специализирана в изработката на булчински рокли и други дрехи за младоженки. Всяка бъдеща съпруга, която може да си позволи цените ни, идва при нас.

Сърцето му лудо биеше. Сега е на двайсет и седем години… Доста дълго е чакала. По-голямата част от мъжете сигурно не са я забелязвали. Прекалено сериозна и боязлива е. Спомни си очите й, красивите, изпълнени с разбиране и съпричастност интелигентни очи…

— Тя… щастлива ли е?

— О, да, толкова бе развълнувана. И много влюбена според мен. Баща й я облече великолепно, не пожали пари. — Леа го гледаше с любопитен, откровен поглед. — Видях и майката. Впечатляваща жена. Много изискана.

— Говори ли за мен?

— Не с нея. Разговорът за теб беше с Айрис.

— Какво ти каза Айрис?

— Не много. Била те срещнала два пъти, ти си познавал родителите й или някога си ги познавал — нищо съществено. — Леа постави ръка върху неговата. — Не исках да ти причиня болка, не исках да ти напомням… Но реших, че може би ще ти бъде приятно да чуеш нещо за нея. Тя е прекрасен млад човек. Пол. Не е хубавица, но е фина млада жена, съвсем различна от всички мои клиентки.

— Да, различна е. Спомням си. — Вторачи се невиждащо в черешовочервените нокти, които лежаха върху ръката му.

— Пол… Аз все още не съм загубила навика си да говоря, когато не ме питат. Все още ли гониш вятъра, Пол? Все още ли тичаш след призрак, който никога няма да придобие плът и кръв?

— Не разбирам за какво говориш — излъга той.

— Аз съм последният човек в света, който би желал да те нарани след всичко, което си направил и каквото си бил за мен… Но веднъж вече ти казах, че се изхабяваш напразно и сега повтарям същото. Чуваш ли ме?

— Да…

— Добре тогава. Скъпи мой, исках те от все сърце! Но ти ми обърна гръб, аз дадох ръката си на Бил и съм щастлива с него. Мег се държеше с две ръце за онзи негодник много време след като в дъното на душата си бе разбрала, че трябва да го напусне. Но ето, сега я топли любовта на някой, сякаш създаден точно за нея! Пол, искам да те попитам ти кога ще започнеш да живееш?

— Аз живея.

— Празни приказки, Пол. Ти и Мериан…

Пол извика рязко:

— Не мога да я напусна, Леа…

— Някой да е казал сега подобно нещо? Има и други начини… Разсърди ми се, виждам.

Пол преглътна с труд.

— Всичко е наред. Не се сърдя.

— Прости ми.

— Всичко е наред, казах вече.

— Искаш ли да ти разкажа нещо повече за Айрис?

Той искаше — и не искаше…

— Сватбата ще бъде на дванайсети юни в четири и половина в синагогата Темпъл Израел.

— Надявам се — прошепна той, — че животът ще бъде по-милостив към нея, отколкото към… — Замълча, без да довърши изречението си.

— Отколкото към майка й или към теб.

Пол внезапно се досети за нещо:

— А къде поставяш себе си? Не се оплакваш, но имаш достатъчно причини.

— Какъв е смисълът, както ти казваш? Между другото Хени позвъни и те очаква. Не я разочаровай.

Пол стана.

— Тръгвам. Нека да не се отчуждаваме, Леа. Хайде да се срещаме от време на време, макар и за малко.

— Разбира се, защо не? Предай на Хени моите поздрави и обич.

 

 

Хени бе отслабнала и побеляла, но все още енергична. Тя продължаваше да работи за бежанците, които се бяха увеличили многократно след войната.

— Проклети да са старците, които започват войните! — извика тя. Погледът й бе отправен към снимката на Ханк. Възторженото му пламенно лице ги гледаше, обрамчено в широка сребърна рамка, вероятно подарък от Леа и без съмнение най-скъпата вещ в гостната на Хени.

Тишината на тъгата изпълни стаята, докато тя не я наруши с преднамерено бодър глас:

— Никога повече няма да има война. Този път светът получи добър урок. Организацията на обединените нации ще бъде здрав щит, а и Русия иска мир точно толкова, колкото го искаме и ние. Този път ще съумеем да го запазим!

„Руснаците сключиха пакт с Хитлер, когато решиха, че той отговаря на интересите им“ — помисли Пол, но замълча.

— Пред моите и твоите очи минаха много неща от времето, когато ти четях приказките на Братя Грим — продължи замислено тя. Нещо в тона й, ехо от миналото може би, защото тя седеше на същия стар диван, а нозете й бяха отпуснати върху същия изтъркан килим под него, го върна с нова сила към разговора с Лени преди женитбата му. Тогава той бе дошъл при нея, разкъсван от болката за Анна, за да я моли за съвет. Тя му го бе дала, но той не се бе вслушал в него. Стаята неочаквано се смали, стените сякаш се приближиха една към друга и го притиснаха. Отчаяно му се прииска да стане, да се раздвижи, да погълне чист въздух…

— Изходът е да се ангажираш максимално — въздъхна Хени. — Непрекъснато идват нови вълни оцелели. Всяка вечер се прибирам вкъщи напълно изтощена, но това е най-доброто лекарство за мен.

Оцелелите. Но не Йоахим и Елизабет… Нито Илзе и Марио…

— Откъде идват? — запита той.

— Отвсякъде. Били са струпани в концлагерите в Полша от всички ъгълчета на Европа: от Германия, Италия, Гърция — отвсякъде.

— Кои са оцелели?

— Късметлиите, ако може човек да ги нарече така. Неколцина млади мъже, използвани като роби в железодобивните мини, бурмички на немската военна машина, съумели да запазят живота си. Неколцина механици или доктори, използвани по един или друг начин. Не са много.

— Спомняш си лекарката, за която ти разказах, нали? Жената от Италия и синът й…

— Когото спаси от концлагера в Германия?

— Питам се дали е възможно да е все още жива…

По стар навик Хени вдигна импулсивно ръце:

— Всичко е възможно, Пол! Но не е много вероятно. Напиши ми името й и в понеделник ще проверя дали има някаква следа от нея.

 

 

Хени се обади в късния понеделнишки следобед след един дълъг ден за Пол — ден на връщане в банковия свят и приспособяване към него. Тя говореше бързо и развълнувано по телефона, гласът й прекъсваше от време на време, сякаш не й достигаше дъх.

— Пол! Прегледах папка след папка и накрая стигнах до списъците на настанените извън Ню Йорк и — о, господи, още не мога да повярвам! — открих я, Пол, открих я! Същото име, лекарка, депортирана от Италия в Аушвиц! Твоята Илзе е, сигурна съм!

Той стисна слисано слушалката.

— Тя е тук? В Съединените щати?

— Да. От цяла година. Първо я изпращат в Минеаполис за обучение, сега е пак в Ню Йорк.

— А Марио?

— За него няма нищо.

— Имаш ли й адреса?

— И адреса, и телефонния й номер! Работи в някаква клиника в долната част на града.

Той постави разтреперано слушалката върху вилката. Насъбра механично документите, които лежаха на бюрото му, и ги остави настрана. Каква чиста случайност — шест милиона умъртвени мъченически, а Илзе е още жива! И спомените за техните няколко кратки дни изплуваха на повърхността и се завъртяха в пъстър хоровод… Пак го облъхна вятърът от планинските гори и щедрата топлина на старата кахлена печка в ъгъла… Кой знае? Ако не бяха родени на различни континенти, може би Илзе щеше да се окаже жената, създадена за него… Каква чиста случайност е всичко!

Пое дъх и отново вдигна телефона. Пак го изпълни оня смразяващ страх, който го бе измъчвал преди срещата с Леа. Пак се връщаше назад, пак се канеше да разлисти календара на изгубеното време…

Когато каза името си, на другия край на телефона настъпи мълчание.

— О! — прошепна тя накрая. — Мислех, че си мъртъв.

— Защо? Какво те накара да смяташ, че…

— Когато дойдох тук миналата година, позвъних веднага в офиса ти. Отговориха ми, че си в армията и още не си се върнал. А това можеше да означава само едно…

— Не, не. Останах в Европа, защото… защото реших, че ще бъда полезен и… защото още не ми се връщаше тук. Но нека да не говорим за мен. Искам да чуя какво стана с теб.

— Как да започна? От лагера ни пое някакъв комитет… Изчистиха ни, обезпаразитиха ни и ни дадоха дрехи. После ни помогнаха с документите и номерът ми най-сетне бе включен в квотата за Съединените щати. След толкова много и така ужасяващи години те стигнаха най-сетне до моя номер… Каква ирония, нали?

Изпълнен със страх от отговора й, той все пак запита:

— А Марио?

— Мъртъв е. Хвърлиха ни в различни влакове… Не го видях повече…

Безнадеждната простота на тези думи бе по-ужасна от поток сълзи… В ушите на Пол заехтя безжалостното: „Марио е мъртъв. Мъртъв. Мъртъв…“

— Илзе — наруши той настъпилото мълчание, — искам да се срещнем. Кога? Къде?

— Утре следобед излизам рано от работа. Ще ти бъде ли възможно да дойдеш за чаша кафе? Живея в малък апартамент в Уошингтън Хайтс.

Усети надигане на вълна у него, претоварена с тъга — и очакване…

— Ще дойда. В четири часа.

 

 

Пол мина край редица от магазини, пералня, месарница, бръснарница, шивачница, всички с апартаменти над тях. Изкачи стъпалата на мрачни стълби и позвъни. Сигурно го беше очаквала, защото отвори веднага вратата.

— Ти си. Наистина си ти… — почти изплака тя и го прегърна.

Той я задържа за миг или два в здрава прегръдка, мъчеше се да я успокои, галеше косите й. Когато Илзе отстъпи назад, в очите й блестяха сълзи.

— Ти си единственото човешко същество, останало от света, който познавах! Единственото!

— Нямаш никакъв познат от Европа? Толкова много пришълци живеят в този квартал!

— Но нито един познат. Пак започвам напълно от нулата… — Тя избърса очите си. — Край — няма да се разстройваме повече. Имам кафе, снощи приготвих и кекс с канела… Ще се върна само след минутка.

Той разгледа стаята, докато тя се бавеше в малката кухничка. Бедна, с лошо съчетание на мебели втора употреба, но с усещане за уют, излъчващо се от саксиите със свежи зелени растения и редиците от книги по полиците. През този кратък период от време тя бе започнала вече да събира книги…

Илзе влезе с добре подреден поднос.

— Докато наливах кафето, изпитах странно чувство. Спомних си втората ни среща. И тогава дойда за чаша кафе в дома ми и пак огледа стаята така, както го направи и сега, а после запита нещо за снимката на Марио… Знаеш ли, аз нямам дори и снимка от него… Само съхраненото тук. — И тя докосна челото си.

Какво да отговори? Младите хора… Всички смели млади мъже… Томове ще бъдат написани за тези години, по никой никога няма да стигне до истината за тях и за ужаса, в който бяха изгорели…

— Нямам думи да те утеша — промълви той.

— Понякога се опитвам да си внуша, че е по-добре така — по-добре, иначе щеше да живее мизерния живот на инвалид… Те го съсипаха в онзи лагер още първия път… Смятам, че са му направили нещо с главата… искам да кажа, нещо във физически аспект… Той никога не се възстанови напълно, не бе способен да се грижи за себе си…

Всеки десет години обикновен живот бяха равни на хиляда нейни… По улицата отдолу издрънча шумно пожарна кола, бързи детски стъпки затрополяха по стълбите, върнаха го към настоящето.

— Изглеждаш много добре, независимо от всичко.

Но имаше промени: сякаш нещо бе прибавено към лицето й, нещо по-меко, някаква несигурност… Липсваше самоувереността, която се излъчваше от нея в миналото. „Страданието — мислеше той. — То смирява и пречиства…“

— Как са нещата около теб сега, Пол? — запита тя.

— Същите.

— Жена ти?

— Същото. — И неочаквано и за самия себе си, бързо добави: — Не мога да сложа край на женитбата си. Тя има нужда от мен. Обича ме по свой начин.

— Да, ние обичаме хората, с които взаимно не си подхождаме…

Нещо го подтикваше да говори, да сподели неща, които не бе казвал на никого досега.

— Тя е слаб човек… и физически, и психически… Има толкова много заболявания… синузит, мигрена… не е добре с нервите.

— Тя не е виновна. Повярвай ми, хора като нея ни най-малко не се наслаждават на болежките си и привилегированото положение, в което те ги поставят.

— Говориш като лекар.

— Да, аз съм лекар. Не, каквото и да направиш, ти няма да я разсипеш, не си го въобразявай. И да искаш, не можеш да й причиниш по-голямо зло от злото, което вече си й сторил, като си се оженил за нея без любов.

— Знам.

— Има достатъчно страдания в света — защо трябва да причиняваме още?

— Права си.

— О, Пол! Толкова много мислих за теб! В състояние съм да те разпитвам за всичко с часове! Какво стана с другата жена, Анна? Сърдиш ли се, че те питам?

— Не. Но няма какво да ти кажа. Нищо не се е променило…

— Съжалявам — прошепна съчувствено тя. Отговорът й беше неясен. — Ще се срещаме ли? — продължи Илзе.

— Разбира се!

— Винаги когато си свободен. Не искам да ти създавам неприятности…

— Няма такава опасност. И аз, и Мериан излизаме и се връщаме, когато поискаме. Повече или по-малко, всеки живее в собствения си свят. Ще ти се обадя след ден или два.

 

 

Беше сияещ юнски следобед. Латернаджия въртеше неаполитанска песен, хората купуваха разноцветни мушката в саксии, улични продавачи на сладолед озвучаваха допълнително улиците със звънците си. „Общо взето, великолепен ден за сватба“ — помисли Пол, когато зави и край последния ъгъл преди храма.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш? — бе запитал той Илзе за трети пореден път.

— Разбира се!

Но все пак не беше напълно уверен. Сега я погледна с одобрение. Беше красива в перленосивата коприна на роклята си и с жълтата шапка на цветя. Бе опънала косата си назад в кок и бе открила чело: то бе започнало да възвръща характерното си ведро спокойствие. Тъмните й очи, леко удължени по ориенталски, искряха весело.

Беше й препоръчал магазините на Леа.

— Но аз нямам нужда от нищо — запротестира тя отначало. — Нося бяла престилка пет дни и половина на седмица. — А когато я отведе при Леа, почти изпадна в шок. — Това място не е за мен. Тези неща сигурно струват цяло състояние…

— Остави това на мен — успокои я той. — Собственичката ми е роднина.

Леа не се нуждаеше от дълги обяснения. Запозната с историята на Илзе, тя вече бе решила да я осигури с всичко нужно на изгодни цени, проявявайки характерната си щедрост.

— Тя е жена първо качество — обяви Леа по телефона по-късно. — Харесвам я, Пол, истински я харесвам!

Пол се съгласи, развеселен. „Качество“! Мериан би заявила, че човек винаги разграничава хората от горната класа, особено тези с европейско образование.

— Колко ли време ще стоят вътре? — Той нетърпеливо погледна часовника си.

Илзе постави пръсти на китката му.

— Пулсът ти е полудял. Но има защо…

Той нямаше намерение да присъства на церемонията дори и като зрител, въпреки че нищо не му пречеше да се промъкне незабелязано. Не искаше в никакъв случай да рискува: трябваше ли да тревожи с присъствието си Анна или Айрис в този ден? Просто ще стои на тротоара, докато младоженците заминат с лимузината, която вече ги очакваше пред храма.

Вратите на квадратната каменна сграда, пред която стояха, сега бяха плътно затворени. Той си представи сцената вътре: младата жена и мъж пред Кивота на завета^[1], в ушите му прозвучаха красивите древни думи, чу стона на пръснатото под крака на младоженеца стъкло, видя повдигнатия воал и целувката…

Той беше изключен от най-щастливия ден в живота на дъщеря си. Разбираше ясно, че каквото и да се случеше, отношенията между него и дъщеря му никога нямаше да се изяснят. Баща й беше мъжът, който я бе отгледал и който днес я бе отвел до олтара…

Илзе отдръпна ръката си и изтегленият нагоре ръкав откри синкави цифри, щампосани върху бялата й кожа. И Пол наведе засрамено глава. Ето една жена, която наистина бе загубила дете, и то по възможно най-мъчителния и жесток начин. Как смее да се валя в самосъжаление в нейно присъствие?

Минута по-късно вратите се отвориха и на улицата се плисна вълна от тържествена музика и младоженката се появи под ръка със строен младеж във фрак. Пол почти не му обърна внимание — той нямаше значение за него. Айрис се смееше и в гласа й сякаш пееха сребърни звънчета. Вятърът вдигна воала й, преметна го назад, тя подхвана разкошната, богато набрана пола на роклята си, влезе в дългата черна кола — и те заминаха…

„Господ да те благослови, Айрис! Дай боже да живееш в мир и любов, докато нозете ти стъпват по тази земя…“ — шепнеше той безмълвно.

Тълпата от любопитни сега се смесваше с излизащите от храма и Пол тръгна с тях: искаше да види Анна.

А, ето, ето я! Тя гледаше след колата, която бе отнесла Айрис. Пак бе облечена в розово, а в блестящата й коса имаше вплетени цветя. Изглеждаше смайващо млада, почти колкото дъщеря си.

Пол премести неволно погледа си към мъжа, който стоеше до нея, обхванал кръста й с ръка. Двамата се усмихваха един на друг. И въпреки разстоянието, Пол забеляза тяхната радост. „За пръв път ги виждам заедно“ — помисли си несвързано, но паметта му веднага го поправи: не, за втори. Беше много отдавна, когато Мериан още не бе забременяла, а Анна вече е била, въпреки че тогава той още не знаеше. Да, в онези мигове той седеше в колата си и гледаше след мъжа и жената, които вървяха бавно към бедняшката си къща, където живееха, преди да забогатеят. Как бе треперил тогава, как бе замирало сърцето му! Знаеше, че не е способен да посегне на домашния уют на този човек, не бе толкова жесток… дори и ако Анна беше поискала… което тя никога така и не стори…

Трябваше да я остави на мира — истински на мира! — оттогава. Господ му беше свидетел, имаше искреното желание да го направи…

Сега мъжът и жената говореха нещо. Неговата глава бе леко наклонена над нейната, позата му демонстрираше пред света изключителните му права над нея. Двамата имаха общ живот, обща история… Какво право имаше той да се намесва между тях дори и само в мисли, изпълнени с копнеж и тъга?

И в този миг нещо се случи в главата на Пол, в сърцето му, нещо, което просветна с огъня на болката и бързо отстъпи място на неописуемо облекчение. Да, да. Тя беше първата му любов и ще остане вероятно единствена и неповторима. Но светът и животът разстилат пред нозете му пъстър избор… И трябваше ли той да чака повече?

— Това е Анна, нали? — прошепна Илзе и възкликна в отговор на мълчаливото му кимване: — Очарователна е, Пол! Истински очарователна!

Той проследи с поглед как Анна и съпругът й се качват в колата си и изчезват…

— Сега — изрече Пол.

— Какво сега? — изненада се Илзе.

— О, ще се разходим, после ще вечеряме заедно, ако не искаш да вършиш нещо друго или нямаш среща с някого.

— Пол, знаеш, че имам само тебе тук и искам всичко, което и ти желаеш…

„Кога ще започнеш най-сетне да живееш?“ — шепнеше в ушите му гласът на Леа.

„Сега — повтори той на себе си. — Крайно време е…“

И те тръгнаха, хванати за ръце, под лъчите на клонящото към залез лятно слънце. Вървяха по обикновена, много оживена и много шумна улица, но тя неочаквано им се стори невероятно красива с пулсиращия по нея живот…