Белва Плейн
Платно на живота (18)

18.

Хиляда деветстотин трийсет и девета година забърза с шеметното темпо на препускащите едно след друго събития. Само преди месеци Пол бе наблюдавал връщането от Германия на господин Чембърлейн — черен щъркел с размахан черен чадър — с лозунга „Мир за нашето време“. Беше чел и речта на Чърчил пред Камарата на общините: „Претърпяхме пълно поражение… всички страни на Средна Европа… ще бъдат въвлечени в мощната система на нацистката политика една след друга… И не мислете нито за миг, че това ще бъде краят… То ще отбележи само началото.“

Мирът се отдалечаваше с всеки изминат ден. Бе направена първата фактическа крачка към надвисващата война и Пол бе подложен на страхотен натиск от нуждата за бързо вземане на решения, придружени е действия. Изтичаха последните мирни дни и с тях — последните шансове за бягство от врящия котел, в който предстоеше да се превърне Европа. Беше твърде късно за братовчедите му, не бе способен да помогне и на единствените други хора, които познаваше лично. Писмо от Илзе му нанесе още един жесток удар: двамата с Марио бяха станали граждани на Италия едва миналата година, но сега гражданството им бе анулирано и ги гонеха от страната! Илзе пишеше, че минават в нелегалност, докато открият страна, която би ги приютила.

Криене… шепнене зад затворени врати и спуснати пердета, вечен гърч и бяг от опасност към опасност — подгонено животно! Гордата жена със силен характер в бялата лекарска престилка… Жизнерадостната жена, която с лекота въртеше кормилото от завой на завой по стръмния планински път, огласяйки го със смеха си… Как така? Трябва да има някакъв изход за нея!

Оказа се, че няма такъв… „Квотата за поляци е изпълнена за години напред“ — каза му Хени. Тя бе започнала работа като доброволка в помощ на бегълците. Със същото се бяха ангажирали и много други великодушни жени, между които бе и Мериан.

През пролетта нацистите унищожиха храбрата чехословашка република и Чембърлейн трябваше да признае, че Хитлер е излъгал и че Мюнхенското споразумение не струва повече от измамния блясък на фалшива монета. През пролетта руснаците изритаха министъра си на външните работи Литвинов — защото беше защитник на мира и освен това евреин! А през август най-големите врагове — Сталин и Хитлер — обявиха съюза си и смаяха света!

Хитлер нападна Полша на първи септември.^[1] „Това е само първата му стъпка — мислеше Пол, — преди да измами Русия и да прескочи полската граница.“ Два дни по-късно Франция и Англия обявиха война на Германия, а „Атиния“ бе потопена край брега на Ирландия, недалеч от лобното място на „Лузитания“ преди много години. И въпреки че ставаше отдавна предсказваното от него, той изпитваше странно усещане за нереалност…

Войната и особено нацистко руският пакт погубиха Дан Рот. Поне така твърдеше Хени след трагичното събитие. Разбира се, Дан никога не е бил комунист, но — както множество заблудени либерали — беше поддържал тезата от необходимостта да се даде честен шанс на руския експеримент. Когато новината за съюза между Германия и Съветския съюз бе потвърдена, той загуби ума и дума. А когато избухна и войната, независимо от многократните му заклинания, че: „Никога няма, не, не е възможно да избухне!“, той се затвори в себе си.

От няколко години Дан работеше в лабораторията си върху идея за прибор за електронно сканиране. Надяваше се, че с него ще облекчи диагностиката на някои болести. Напоследък живееше с приповдигнатото настроение на изследовател, който се приближава до ценни резултати. А сега седеше с часове пред работния щанд с лице, скрито в дланите. Как бе възможно да направят такова нещо? В такъв случай тяхната дума не означава нищо… всички онези помпозни приказки за човечност и равенство се оказаха празни думи, лишени от съдържание…

По-късно Пол се питаше какво тайнствено подреждане на звездите го бе отвело при Дан тъкмо в онази тиха есенна вечер. Докато шофираше край Хъдсън, той забеляза огромните параходи, заварени сред океана при обявяването на войната, сега завързани за кея в очакване на допълнителни нареждания от собствениците. Между тях бяха любимият му „Куин Мери“, а близо до него се намираше и гордият корпус на „Нормандия“.

За миг при него пак се върна онзи сумрачен зимен следобед, когато тръгна с „Нормандия“ за франция и Германия… В ушите му пак заплака траурният зов на сирената, а на вратата се появи лицето на Леа с познатата закачлива усмивка…

Оттогава бяха изминали само три години, но така пренаситени със събития, че биха могли да бъдат и век. Сега войната заплашваше всичко, което превръщаше света в дом: предчувствието за лято, дори сладостта на изкуството, но преди всичко любовта между хората… Вкъщи кризата бе отшумяла и двамата с Мериан се върнаха към предишната си вота и еднообразие. Само от време на време Пол улавяше тъга и напрежение в погледа на жена си и отговаряше веднага с успокоителна усмивка, дума или жест. Вътрешно чувстваше страха й: „Не ме напускай, Пол!…“

Тази вечер усещаше с особена сила самотата, изпитваше жестока нужда от човешка топлина, разбиране и съпричастност. Леа бе вече недосегаема за него, Ханк все още го избягваше, а Мег се криеше в дълбоката провинция, опитвайки се да събере сили за нов живот. После се досети за Хени и Дан и си помисли колко хубаво би било да ги заведе на вечеря. Дан сигурно все още бе в лабораторията си.

Там бе непоносимо задушно. Прозорците бяха отворени, но през тях нахлуваше неочаквано горещ за сезона въздух.

— Не е добре да стоиш на такава горещина — заувещава го Пол. — Слушай, ще ти дам ключа за вилата ми на острова, ще осигуря и кола да те закара дотам. Защо двамата с Хени да не прекарате на чист въздух две седмици поне?

Дан поклати глава.

— Не искам да зарязвам работата си точно сега, когато съм на прага на истинско откритие.

— Идеите ти няма да изчезнат след две седмици.

— Не мога да се откажа от цели две седмици работа на моите години, Пол.

— Хубаво, нека да не е две седмици, нека да е една събота и неделя само — настояваше Пол. — Знам, че Алфи ви е поканил да му гостувате един-два дни.

— Хайде да поговорим по този въпрос по-късно. Но ще вечерям с удоволствие с теб.

— Само отлагаш нещата — въздъхна Пол, — но хайде да тръгваме.

Дан се изправи с усилие. Взе сакото си, затвори външната врата и точно обръщаше ключа в ключалката, когато падна.

Лежа три дни в кома. Пол и Хени седяха до болничното му легло и чакаха. Почти не разговаряха, всеки бе зает със собствените си мисли.

— Естествен, мил и нежен — чуваше я той да шепти понякога.

За една нощ две дълбоки бръчки прорязаха бузите й, но очите й останаха сухи. Тя почти не ги снемаше от Дан.

„Да, права си: той е всичко това“ — би могъл да каже Пол и мислено добави към трите думи още: горд, смел, щедър, непрактичен, избухлив — и мисловният портрет на Дан бе завършен.

И като че ли Хени разчете мислите му, защото след миг добави:

— Никога няма да разберем какво раждаше главата му през последно време… То никога няма да види бял свят…

Защото и двамата знаеха, че Дан приключва земния си път.

Тя погали ръцете му. Същите тези ръце, които някога са опознавали тялото й… Веднъж тя кротко отпусна глава до рамото на съпруга си. Колко ли нощи са лежали така!

Предложиха им храна, но тя отказа, като продължаваше със сухи очи и съсредоточено да следи едва забележимото дишане на Дан.

Пол настоя да я отведе вкъщи да отдъхне, но Хени го погледна само за миг с тези разширени сухи очи и поклати глава.

— Искам да запаметя всичко, всичко! — почти извика страстно тя. — Не разбираш ли? Няма да го видя повече… Нима не разбираш?

Ханк дойде да види дядо си. Стоя няколко минути, взрян в неподвижно проснатата фигура на леглото. Дан някак неочаквано се бе смалил и свил като зародиш в утроба.

— По дяволите! Дявол да ги вземе всички до един! Те отнеха силата на ума ти, за да го използват в гадните си войни… за да сеят насилствена смърт!… Войните, които ти мразеше — извика той.

„Дан от главата до петите, както винаги“ — помисли неволно Пол. Виждаше спомените, който кръжаха сега в главата на Ханк. Малко момче пред пианото: Дан ласкаво поставя пръстчетата му върху черно-белите клавиши… Искаше му се да прегърне източената фигура до него, но разривът между тях все още не бе преодолян, студеният поглед на Ханк го отблъскваше и държеше настрана.

После го връхлетяха и собствените му спомени: кухничката в апартамента в бедната част на града, където бе разговарял като ученик с Дан по общочовешки теми, за които вкъщи рядко се отваряше дума. Дан го слушаше внимателно и с интерес, като че ли беше личност със забележими виждания по всички въпроси. „Той ми помогна да порасна“ — мислеше Пол.

Така стояха те около смъртното легло на Дан и чакаха… Вечерта на третия ден докторът настоя Хени да се прибере вкъщи да отдъхне поне малко. Когато Дан издъхна. Пол беше сам.

Колко различна беше смъртта от начина, по който я представят в романите! По техните страници умиращият лежи с достойнство и се сбогува със света и близките си с простички, но разкъсващи сърцето думи, преди в пълно съзнание да поеме последния си дъх. А всъщност човек просто се изплъзваше незабележимо в непознатите пространства извън света на живите… без каквато и да било драстична граница между двата свята… Само измерването на пулса посочваше разделителната черта между „тук“ и „там“. Отива си човекът безмълвно и без усмивка, стопява се в нищото, самият той сведен до нищо. Без да иска, човек се бунтува вътрешно: Как е възможно? Само преди няколко дни той бе огромен като планина! Къде отива натрупаното знание? Изчезва в небитието, стопява се… „Бих желал да имам сигурната вяра на някои хора в съществуването на друг, прекрасен живот след смъртта, живот, в който нищо скъпо на сърцето не се губи и в който се живее блажено в някаква огромна синя вечност…“

В малкия дом на Хени дойдоха много хора: ортодоксални евреи с дълги черни палта и къдрици отстрани, атеисти, профсъюзни лидери, работници, учители и бивши ученици…

Дойде дори Донъл Пауърс. „За щастие — помисли с благодарност към слепия случай Пол — не се срещнахме.“ Пак се сети за времето, когато Донъл освободи Дан от затвора. Знаеше, че става дребнав, но бе сигурен, че никога няма да преодолее раздразнението, свързано с този спомен.

 

 

Мег Пауърс взе решение през седмицата на траур за Дан. Един ден при нея се завърна с нова сила отдавнашна идея, която се бе появявала бегло от време на време, преди веднага да бе отблъсквана. Беше я отхвърляла като глупава и недостойна за обмисляне. Но тя упорито се връщате отново и отново.

Защо да не се върне в университета и специализира ветеринарна медицина? „Смешно е — укоряваше се тя. — Защо смешно? Тук няма нищо смешно. Аз съм на трийсет и пет години, с двама сина и три дъщери… Как да не е смешно? Но какво общо има между тези две напълно различни неща? Знаеш, че го искаш и сама се досети за тази възможност. Така е. Напълно вярно…“

И тя си спомни многобройните, отдавна забравени създания: зайци, безстопанствени котки, птички със счупени крилца, за които се бе грижила в самотното си детство. Минута по-късно се скара на себе си: „Чиста сантиментална глупост! Откъде съм сигурна, че ще имам способността и упоритостта да издържа?“

Но се виждаше да го върши. Нима трябваше да се остави да вегетира, докато децата й растат и всяко поеме пътя си, в очакване на месечния чек на Донъл?

Отиде да разговаря с него. За пръв път влизаше в офиса му — в миналото той дори нямаше офис! — и се чувстваше повече от неловко. Той я погледна намръщено иззад трите телефона на лъскавото си бюро.

— Останах с впечатление, че сме стигнали до взаимно задоволително финансово споразумение.

— Така е. Но има нещо, което желая да добавя. Напоследък обмислях някои неща и реших, че мога да…

— Предупреждавам те да бъдеш кратка. Току-що се върнах от съболезнователно посещение при леля ти и вече съм закъснял за важна среща.

— Само няколко изречения, Донъл. Бих желала да ми дадеш — да ми заемеш — още малко пари в продължение на няколко години. Ще ти ги върна.

— За какво?

— Искам да се върна в университета, а обучението е скъпо.

Донъл повдигна вежди:

— Вече беше в университет. Завършила си.

— Знам. Става въпрос за нещо друго. Искам да придобия определена професия. — Поколеба се. Той бе готов да й се подиграе: повдигнати вежди, иронично потръпване на устните му — до болка познати признаци! Но пое дъх и продължи: — Искам да стана ветеринарна лекарка. Ще ми са нужни четири години.

— Какво! — Изненадата му бе последвана от саркастичен смях. — Да не си полудяла — кой ти пъхна тая налудничава идея в главата?

Беше се подготвила за тази реакция.

— Обичам животните и винаги у мен е съществувало неясно желание да върша нещо, свързано с тях… Знам, че точно това е нещото, което бих желала да върша в живота си. Осъзнавах невъзможността му и го потисках. Но сега мисля, че трябва да го осъществя.

— Направо е абсурдно! Какво ще кажат родителите ти?

— Естествено мама ще заяви, че е много необичайно за една жена, а татко ще иска да остана вкъщи — отвърна тя честно.

— И ще бъдат прави. Напълно съм съгласен с тях.

— Преди никога не зачиташе тяхното мнение.

— Винаги има един момент, когато започваш да вършиш нещо за пръв път.

— Явих се на интервю в университета на Пенсилвания. Те бяха много внимателни, дадоха ми кураж и смятам, че ще ме приемат.

— Не си губиш времето, нали?

— Не. Писах до моя университет за препис от документите ми. Бях силна студентка.

— Защо не избиеш тези глупости от главата си? Достатъчно ангажименти имаш като майка.

— Мога да съчетая и двете неща. Ще се справя. Погледни Леа! Работата не й попречи да отгледа Ханк.

— Тази жена! Тя ли е най-добрият пример, който успя да ми изръсиш? Не, изобщо не искам да я гледам: нито нея, нито когото и да било друг във връзка с глупавите ти идеи.

Мег го погледна втренчено. Нищо не можеше да го помръдне, щом като веднъж вземе отрицателно решение. Той я погледна студено.

— Тази сутрин съм много зает. Време е да приключим с този разговор.

— Отказваш да ми помогнеш, така ли? Нека да приемем, че идеята ми е смешна и глупава. Това си остава за моя сметка, нали? Но щом веднъж започна, ще продължа докрай и ще ти изплатя заема с лихвите. Защо не приемеш, че правя просто предложение за вид бизнес и нищо повече?

— Отговорът е „не“, Мег. А сега те моля да ме освободиш от присъствието си и да ме оставиш да работя. Ако държиш да говорим за нещо разумно, ще те изслушам най-търпеливо.

Сумата, която му искаше, бе повече от нищожна за него — по-малка от цената на една от гривните, които й купуваше. Той стана, за да я изпрати до вратата, но тя мина бързо край него, разтреперана от гняв.

— Благодаря ти за нулевия резултат от разговора ни. Ще се обърна към братовчеда Пол.

— Направи го — подхвърли Донъл зад гърба й.

Целия следобед на същия ден Мег прекара с Пол на малката покрита веранда пред дома на Хени. Може би се задържаха там, защото слънчевите лъчи бяха затоплили камъка и развеселили скромната уличка: жени клюкарстваха на групички, деца на ролкови кънки прелитаха край тях, от ъгъла се носеше мелодичният зов на звънеца на уличен продавач на сладолед… Свят, различен от техния — светът на Дан.

— И така, Мег, скъпа — изрече Пол след успокоителна и за двамата пауза, — не се безпокой за парите. Обади се от колко се нуждаеш за такса в университета и за наема на малък апартамент във Филаделфия. Ханк е там и съм сигурен, че ще ти помогне да намериш най-подходящия за теб.

— Пол, този път ще сложа живота си в ред, ще видиш!

— Разбира се, че ще го направиш. На път си вече да го сториш. И рано или късно ще срещнеш и друг мъж — истинския…

— Мъж! Кой ще обърне внимание на жена с пет деца?

— Защо не? Ти си все още хубава, Мег.

„Ако не ми беше братовчед, щях да се влюбя в него“ — мислеше Мег. Зачуди се за него и Леа — не успяваше някак да ги види заедно. Но и никога не бе приемала, че той принадлежи на Мериан. Как се събират по двойки мъжете и жените? Каква с тази тайнствена сила, която ги хвърля — понякога съвсем неподходящо — един към друг? Всички бяха против брака й с Донъл, смятаха, че нямат нищо общо помежду си, а те бяха преживели щастливо заедно толкова много години… И вероятно още щяха да бъдат семейство, ако истината не бе излязла наяве. Колко е странно всичко — животът, отношенията между хората…

— Забележителна двойка, Хени и Дан — прошепна тя. — Толкова много си приличаха! Човек мислеше за тях като за една личност.

— Защото бяха една личност.

— Любов за цял живот…

— Любов за цял живот — повтори Пол.

Нещо в гласа му, неволно трепване може би, я накара да се обърне и да го изгледа внимателно. Той бе отправил замислен поглед към улицата, но тя чувстваше, че в този момент вижда нещо съвсем друго…

„Питам се…“ — помисли си тя и се спря. Нямаше смисъл да се впуска в безцелни предположения. А и ставаше късно.

— Пол, как да ти благодаря?

— Като се справяш добре, друго не искам — отговори той бързо.

— Ще ти се издължа веднага щом започна да печеля. С лихвата.

— О, да, разбира се. Най-високият процент плюс още един — засмя се той и я целуна.

 

 

Мег беше приета във факултета по ветеринарна медицина. Премести се заедно с трите момичета в малък спретнат апартамент близо до университета, обзаведе го с простичките мебели, които закупи, пренесе книгите си, както и някои допълнителни мебели, които й дадоха Емили и Алфи, въпреки че бяха сериозно шокирани от новото развитие на нещата. Резултатът беше жизнерадостен, но толкова скромен, че Люси и Лорета бяха ужасени. Агнес, за която бе определена малката северна спалня, предназначена някога за прислужницата, се настани без оплаквания и веднага сложи триножника си до прозореца.

Тими и Том заминаха за училището си, където незабавно създадоха футболен отбор и не изненадаха никого с ентусиазираните си писма до вкъщи: ентусиазмът винаги е бил най-характерната особеност на братята.

Донъл купи апартамента на Пето авеню, за който бе говорил, хубав голям апартамент недалеч от Плаза хотел. Мег никога не го видя, но децата го описаха с подробности, независимо от липсата на интерес от нейна страна. Люси и Лорета бяха истински впечатлени. Вече дванайсетгодишни, те бяха много по-добре информирани за модните насоки, стилове и цени, отколкото майка им някога е била, и естествено сега демонстрираха много по-силен интерес към тези неща от нея.

— Трябва да видиш спалнята ми — докладваше възторжено Лорета. — Прозорците й са обърнати към парка. Декораторът на татко е препоръчал художник и на една от стените има стенопис: алея в градина, слизаща надолу към изкуствено езеро с два лебеда в него. Истински разкош!

След седмица, прекарана в Ню Йорк, двете близначки се върнаха с нови бели кожени палта. Донъл ги бе завел на две модни ревюта на Бродуей и на вечеря в „Уолдорф“. Личеше си, че изгарят от нетърпение да отидат отново в Ню Йорк.

Агнес, която бе останала вкъщи с простуда, също трябваше да ги придружи при второто им гостуване в Ню Йорк.

— Но аз не искам кожено палто — чу я случайно Мег. — Толкова е жестоко! И мама мисли така, а и Ханк.

— Ханк е смотаняк — отсече Лорета.

Ханк, сега трета година студент, бе поел върху себе си грижата за Мег. Уреди с портиера извършването на малките ремонти в апартамента. Съветваше я преди всеки тест и я хвалеше, когато тя се справяше добре — а тя се справяше учудващо добре за своите години. Очевидно беше, че разполага с доста свободно време, защото — за разлика от по-голяма част от приятелите си — той още не се бе влюбил и отношенията му с момичетата имаха случаен характер.

Майка му обаче бе решила и бе успяла да се влюби до уши в новия си съпруг, които й отговаряше със същото. И двамата живееха трескав, ангажиран живот. Шърмън притежаваше една от най-големите и богати юридически кантори в града, а Леа бе разширила бутика си: сега той обхващаше три етажа и се нареждаше сред първите имена в бранша в Ню Йорк. Добре познати, всеки в съответния кръг, в който се движеше, Шърмънови бяха канени навсякъде. Добросърдечни и с широки пръсти, те правеха щедри дарения и човек можеше да ги види на всеки благотворителен бал.

Хени говореше с благоговение за размера на личните дарения на Леа за бежанските комитети. Но уважението й се примесваше с известна нотка на ирония, когато се сещаше за предишното поколение евреи, потомци на немски емигранти, които помагаха, окайваха и се отнасяха със снизхождение към бедните руски евреи. А сега презирани бедни руснаци като Леа, вече забогатели, разтваряха с готовност портмонета за новата вълна немски евреи, които на свой ред бягаха от жестоки преследвания.

Пол се отнасяше със спокойно задоволство към личното щастие на Леа и успехите й в избрания от нея бизнес, защото този беше животът, към който тя се стремеше. Беше работила усърдно и сега заслужаваше радостите му. Понякога се питаше какъв ли обрат щеше да настъпи с нейния и неговия живот, ако не бе случайната среща с Айрис онази вечер. Дали щеше да издържи на молбите на Мериан или щеше да се разведе? „Едва ли“ — мислеше той сега, след като бе прозрял и разбрал напълно предизвикващата жал крехка уязвимост на жена си.

Леа никога не запита защо не вижда и не чува нищо за Мериан. Вероятно бе прекалено заета с искрящите фойерверки на новия си живот, за да обръща внимание на този факт и да се засяга. Рядко чуваше новини и за Пол. Когато той се появи сам на годежа на една от дъщерите на Шърмън, тя прие неясното му извинение за отсъствието на Мериан без коментари. Много вероятно бе дори да почувства облекчение, ако бе наясно, че Мериан знае…

Колкото до Пол, той не беше напълно сигурен чие присъствие го смущава повече: това на Леа или на съпруга й. Разбираше, че има много мъже, които не биха се чувствали ни най-малко неудобно и които биха се присмели на извънредната му чувствителност. Но той беше изграден така и не можеше да се промени.