Белва Плейн
Платно на живота (16)

16.

Идеята за семейно тържество бе чудесна и Дан беше трогнат от вниманието. „Мъдър ход от страна на Леа — мислеше трезво Пол, — правилно е решила да не го отлага повече.“ Веселото оживление на Дан не бе го заблудило: беше забелязал тъмните синкави сенки около устата му. Цветът на лицето му бе цвят на сърдечноболен човек. Всички го забелязваха и всички с радост се отдадоха на тържеството тази вечер — вероятно само с едно изключение. Донъл Пауърс без съмнение беше отегчен от демонстрацията на преливаща от обич атмосфера към човек без значение за него.

Леа беше надминала себе си. Бе подновила тапетите на салона за хранене: китайският им модел — пълзящи цветове на нежни стъбла, издигащи се към тавана — привличаше погледите с приятното съчетание на сребрист и прасковен цвят. По средата на масата бяха подредени малки сребърни кръгли вази с кораловочервени рози. В центъра й бе поставена ваза с широко гърло, в която между същите рози бяха пръснати бледокафяви, току-що разпъпили се орхидеи.

Старите къщи като тази бяха създадени за пищни тържества — и за големи старомодни семейства. В тях имаше стаи за овдовелите баби или дори за неомъжена братовчедка, която на вид обикновено се мотаеше наоколо под претекста, че помага или контролира домакинството, но фактически живееше със семейството, защото нямаше къде другаде да отиде. Навремето подобни отговорности бяха поемани като разбиращи се от само себе си, но сега вече тези отношения бяха отмрели, погълнати от Голямата война, както толкова много други неща… Вечеря като тази в подобна обстановка беше случайна останка, сантиментално напомняне за онова, което е било. Пол изпитваше някакво странно удовлетворение и радост, че точно Леа — която нямаше личен спомен от детството си за традиции от този вид — полагаше усилия да ги продължи с толкова много очарование. Сърцето му се стопляше, като я гледаше начело на масата, подкрепяна от очевидната привързаност и гордост на съпруга й.

Животът на Пол бе изпъстрен с множество подобни ритуални вечери като тази. Стените на претрупаната с мебели по викториански стая за хранене на родителите му помнеха безброй важни за семейството събития. Нима някога щеше да забрави вечерята, когато баща му обяви годежа между него и Мериан… Анна сервираше и той пак видя как подносът трепери в ръцете й… Усети и задушаващия аромат на цветята, пред погледа му заплува спокойното, гордо изражение на Мериан. Тогава тя бе с лятна синя рокля и перлени обици… Виждаше всичко така ясно, като че ли се бе случило вчера.

Пол погледна Мериан, която Леа бе поставила тактично на масата на почтено място до Дан, далеч от себе си. Жена му седеше там, нищо неподозираща, и говореше с Алфи и Емили. Той едва ги чуваше. Както обикновено, Алфи разискваше различни диети: горкият, той вечно отслабваше… А Мериан с еднаква упоритост се придържаше към тази или онази здравословна диета: например счукана пшеница или сок от червени боровинки… Тя изглеждаше добре. Тази вечер запазената й фигура бе подчертана от простата трънка кройка на есенно червената коприна на роклята й.

— Много е хубава, нали? — реагира тя веднага на похвалата му. — Не е учтиво да отида на приема на Леа, без да облека някоя от нейните рокли. Но те са така ужасяващо скъпи! Чудя се как все още си разрешавам да ги купувам.

„Как си разрешавала!“ Усмихна се вътрешно на тази забележка: внезапните й изблици на пестеливост винаги го забавляваха. Но все пак не трябваше да забравя, че и даренията й бяха еднакво разточителни.

Мег също беше красиво облечена благодарение на Леа, но бижутата й бяха от Донъл и по отношение на тях нямаше и следа от пестеливост. Колие от изумруди, инкрустирани в диамантени пръстени, се спускаше до V-образното деколте на роклята й. На ръцете й проблясваха и чифт хармониращи с колието гривни. Наистина царствено изложение. Мег съумяваше да поднесе искрящия блясък по себе си сравнително добре и все пак Пол усещаше нещо озадачаващо, нещо нелепо в обсипаната със скъпи бижута жена. Паметта му упорито извикваше от миналото сериозното ъгловато момиче с дебел пуловер и проста вълнена пола…

Децата й бяха подредени в редичка, която завършваше с баща им на другия край на масата. Донъл изтъкваше момчетата си с нескрита гордост. Енергични, красиви и русокоси, характерен американски тип, те го заслужаваха. В момента говореха оживено на футболни теми и Ханк се бе присъединил към тях. Пол бе играл като нападател навремето и все още следеше мачовете с интерес. С удоволствие би взел участие в разговора, но Ханк упорито го избягваше цяла вечер, така че нямаше друг избор, освен да насочи вниманието си към Мег. Тя разговаряше с домакина за дъщерите си.

— Момичетата стават по-дисциплинирани в добри частни училища — настояваше Бил Шърмън.

— Люси и Лорета са в различни класове. Според съвременната наука близнаците трябва да се разделят — поясняваше Мег.

Близначките — тъмнокоси хубави момичета — се закикотиха. Приличаха много на баща си. Любопитно наистина: как е възможно момичета само на единайсет години да демонстрират пред света характерното за Донъл Пауърс саркастично изражение? Но и двете го правеха с голяма доза предизвикателство. След няколко години само Мег сигурно ще има сериозни проблеми с тях.

Пет деца. Пол ги преброи механично. Беше изпуснал петото, а то бе точно срещу него. „Агнес“ — спомни си той името й. Тя беше най-малката: тихо създание, много различна от другите, както се твърдеше.

Пол я заговори:

— Здравей, Агнес.

Тя кимна учтиво и се извърна. Ясно, не й се разговаряше. Но след миг само разбра, че и тя като него се вслушва в разговорите на другите. Докато всички останали бяха заети само със себе си, тя мълчаливо ги оглеждаше и претегляше… Безмълвното й, почти незабележимо присъствие би могло да подведе някой да я възприеме като бездушна и апатична. Но играещите й очи и усмивчицата, трепваща от време на време по устните й, показваха колко погрешна е една такава преценка. „Тя изглежда някак… романтична“ — реши Пол, след като напразно потърси по-подходяща дума и не намери такава. Детето го трогваше. Като че ли бе самотна, тя сякаш следеше всичко някак отвън, притиснала носле към студеното стъкло на прозореца. Тази странна за едно дете изолираност му напомни за Айрис…

Беше все още погълнат от тези размишления, когато гласът на Леа прозвуча ясно:

— Израснах под сянката на разказите за погрома… Слушах ги почти непрекъснато… Родена съм в Ню Йорк, но понякога имах измамното впечатление, че съм ги преживяла. Родителите ми идват тук след убийството на дядо ми, застрелян в погрома… Трийсет и пет долара са им били нужни, за да пресекат океана. А тази сума е била почти цялото им богатство!

О, господи, какво беше предизвикало този разговор?

— Пътували са ужасно тежко — скапали са се от морска болест… Банална история за пътниците от трета класа. Всички сте я чували.

— Аз не съм — обади се Емили, — но не я разказвай, ако не искаш.

— Едва ли би желала да чуеш останалото.

— Но то трябва да е много по-щастливо. Искам да кажа, след като са пристигнали в Америка…

„Скъпата вечна бодрячка Емили! — помисли Пол. — Сигурно е забравила за онези мизерни кооперации с жилища под наем, за смъртния бич на жълтата гостенка, туберкулозата, за мъчителния край на родителите на Леа… Ако не беше забравила, нима щеше да зададе този безкрайно нетактичен въпрос?“

Леа само сви рамене.

— Няма кой знае какво за разказване… Но факт е, че ни предстои да станем свидетели на същото в стотици пъти по-голям мащаб.

Пак Германия. Сигурно така е започнал и разговорът. Нещо неминуемо през тези дни, тема, която нямаше как да се избегне. А му се искаше да я забравят поне тази вечер…

— О, не! — възкликна Емили. — Не е възможно да избият толкова много хора, нали?

— Моят равин го смята за напълно възможно — вмъкна се Бил Шърмън.

„И е нрав“ — помисли Пол с горчивина.

— Но — не се отказваше Емили — ти си спомняш — о, не, не е възможно да си спомняш, прекалено млада си — пропагандата, с която ни бомбардираха през цялата война: за жестокостите на немците в Белгия. Накрая се оказа, че всичко било лъжа. Чиста лъжа!

„Къде съм чувал това?“ — запита се Пол.

— Не съм ли права, Алфи? — продължаваше Емили. — Спомням си, че и Дан говореше същото за вестника на Хърст^[1] по време на Испанско-американската война.

За негова чест Алфи промърмори:

— Това е друго нещо.

— Не съвсем. — Твърдият тон на Донъл привлече вниманието на всички. — Вестниците изопачават нещата. Журналистите са с леви убеждения, по-голямата част от тях са комунисти. Погледнете Франция! Дадоха властта на социалиста Блум и всичко отиде по дяволите.

— Какво? — извика Дан. — Комунисти? Блум? Защото им осигури четирийсетчасова седмица и две седмици платена отпуска? И направи образованието задължително до четиринайсетгодишна възраст? За теб това е комунизъм, така ли?

— Не можеш да отречеш, че работническото движение във Франция е под силното влияние на комунистите — не отстъпи Донъл.

Пол трябваше да се намеси пряко волята си:

— Нямаше да има толкова много озлобени работници, ако те имаха някаква социална осигуровка и ако всички богати плащаха редовно данъците си.

— Харесва ти да плащаш данъци, така ли? — запита го Донъл. От очите му лъхаше хлад.

Пол не отговори на предизвикателството. Как, по дяволите, попаднаха на тази тема? Отряза парче авокадо… Искаше само да се навечеря спокойно.

Но Донъл продължаваше да го предизвиква:

— Никога няма да ме убедиш, че и Блум не е войнолюбец!

Всички обърнаха глави към Пол и той трябваше да отговори.

— Блум предвиди опасността. Жалко е, че никой друг не го направи и дори не я усети, когато Хитлер окупира Рейнската област и се подигра със света.

— Налагаше се да му разрешат да го направи. Не ти ли е ясно, че мъжете в наборна възраст във Франция са на половината — и дори по-малко! — от връстниците си в Германия? Положението е безизходно.

Ханк побърза да се намеси в атаката срещу него:

— Войната никога не предлага изход, въпреки че някои хора, които би трябвало да знаят по-добре, може и да не се съгласят с мен.

— Ти разбираш нещата — прие с удоволствие неочакваната подкрепа Донъл. — Не те обвинявам. Ще се наложи да воюваш, ако се стигне до война.

Присъедини се и Дан:

— Може и да съм прекалено възрастен, за да воювам, но и аз съм твърдо против всички подготовки, за които се говори тук от някои хора.

„От мен“ — помисли Пол.

— През целия си живот двамата с Хени бяхме активни — не агресивни! — пацифисти. Ще ме извините за противоречието.

— Тогава продължавайте в същия дух — поде Донъл. — Оставете Германия на мира. Нека Хитлер да се справи с Русия вместо нас. А после ще се научим да живеем с него.

Пол постави вилицата си на масата. По дяволите джентълменският самоконтрол! Долу ръкавиците!

— Да живеем с него? И със случилото се в Германия тази седмица и със случващото се по улиците им дори тази минута, докато ние седим тук?

— Всичко е силно преувеличено. Прекарал съм много време в Германия и ми разреши да ти кажа, че улиците им са в пълен ред. Там се извършват много по-малко престъпления, отколкото при нас.

— Аз също съм бил там и не съм съгласен с теб.

Всички други разговори бяха прекратени и през масата прелитаха само острите реплики на двамата мъже. Мег нервничеше и напразно се опитваше да хване погледа на Донъл. Леа и Бил се спогледаха и очевидно се разбраха, защото Леа с преднамерено повишен тон призова към внимание:

— Готови ли са всички? Ред е на тортата. Бил, загаси, моля те, светлината.

„Бедни стари Дан — мислеше Пол. — Колко гняв се изля на твоя рожден ден!“

Внесоха тортата в осветената със свещи стая. Всички се изправиха на крака и запяха „Щастлив рожден ден“, като че ли нищо не се бе случило. Дан си пожела нещо. Какво ли си пожелава един почти седемдесетгодишен човек? Вероятно още няколко години живот…

Пак светнаха лампите и пред очите им заискри разкошната торта: истинско чудо сред отразяващ светлината захарен памук. Напълниха чашите с шампанско. Леа вдигна първия тост:

— За Дан, бащата на всички нас!

После стана Дан:

— За всички тук с благодарност и обич… А на света около нас пожелавам най-големия подарък — мир.

Пол не се стърпя и добави:

— За справедлив мир и за унищожаване на тираните в Германия.

— В никакъв случай! — реагира веднага Дан.

— Всички отиваме на война, така ли? — запита Донъл. — В такъв случай препоръчвам да обърнете внимание на събитията във Вашингтон. — В гласа му гърмеше ярост. — Засега става въпрос само за подмолни течения, но мога да ви го заявя отсега: те подготвят голяма помощ за едно голямо нищо! Хитлер ще смаже Англия само за една нощ, стига да реши!

— Прав си! — обади се Ханк.

Пол поклати глава.

— Седя тук и те слушам, Дан, и тебе, Ханк. — Той кимна към Донъл, без да произнесе името му. — Всички непоколебимо заставате в защита на мира и срещу каквато и да било военна подготовка, но поради напълно различни причини. Не осъзнавате ли какви странни партньори сте? Вие, Дан и Ханк, поне вие двамата сте хора на добрата воля. Не разбирате ли, че понякога войните трябва да се водят — колкото и да са ужасяващи! Или поне е задължително да сме готови за тях просто за да оцелеем?

— Изненадвам се, че го чувам точно от теб — заяви Донъл, като преднамерено подчерта „теб“.

— Защо?

— Смятах, че ще застанеш до Дан и Ханк. Всеизвестно е, че евреите не обичат да се бият, нали? — Той огледа присъстващите. — Уверявам ви, не искам да обидя никого. Говоря за ваша характерна черта. Може дори да го приемете като комплимент.

Най-изненадващо в настъпилата тишина прозвуча тъничко гласче:

— Говориш като отец Коклин, татко. Трябва да престанеш да го слушаш.

Всички около масата стреснато поеха дъх. На лицата им се изписа невяра — с изключение на лицето на Донъл, което силно почервеня.

В гласа на Мег потрепери нещо средно между укор и извинение:

— Агнес! Баща ти никога не слуша Коклин!

— Слуша го — отговори спокойно детето. — Слуша го непрекъснато. Но просто не желае ти да разбереш.

Пол усети проблясък на просветление. Странното малко момиче не бе отговорило на очакванията на баща си и сега хвърляше ръкавицата в лицето му. Към внезапното разбиране на поведението на детето се прибави и естествена симпатия. Пол погледна ласкаво момиченцето, преди да се обърне към опонента си.

— Не мога да кажа дали евреите „обичат“ да се бият или не — започна той предпазливо. — Смятам, че мнозина от нас не обичат, но когато се налага, ние го вършим не по-зле от всеки друг. — Той нервно смачка салфетката и я постави до чинията си. — Аз бях в окопите през 1917 година. Бил — също. Хени и Дан загубиха сина си, както знаете. Разбирам добре какво друго имаш наум, Донъл Пауърс! Смяташ, че причината за предстоящата война в Европа са евреите. Помисли пак. Вярно е, първите пострадали ще бъдем ние. Върху нас ще се стоварят неописуеми страдания, но смяташ ли наистина, че ако нямаше евреи, навсякъде щеше да царува мир и благоденствие? Съвсем не! Ще бъдат разрушени и християнските ценности, вашият морал, семейства и домове… Тези маниаци ще унищожат милиони и светът ще бъде изцяло променен. — Гневът му го задушаваше, но той трябваше да довърши: — Твоята философия е съвсем проста: по дяволите всичко! По дяволите помощта за Англия. Стига да продължи търговията с Германия. Много е изгодна, нали?

— Не съм съгласен с всички политически преценки на Пол — обади се неочаквано Ханк, — но той е прав по този въпрос. Трябва да обявим ембарго и да спрем търговията с Германия. Само така ще ги поставим на колене и ще им върнем разума. Тази е истинската алтернатива на войната.

— Ембарго? На Германия? — Донъл го погледна с насмешливо повдигнати вежди. — Странна забележка от човек, който трупа богатство точно от Германия.

— Не те разбирам. Какво искаш да кажеш? — изненада се Ханк.

— Говоря за печалбите ти. Сега имаш четири пъти повече пари. Как, не знаеш ли? Пол не ти ли е казал?

— За какво говориш? — Ханк местеше настоятелно поглед от Донъл към Пол.

— Говоря за акциите ти.

— Какви акции?

— На компанията, която първа закупи патента на дядо ти! Не знаеш ли, че тя беше погълната от немски монопол и продава в Германия от години! Сам извърших сделката. Изненадан съм, че дори не ти е било съобщено. — И Донъл хвърли победоносен поглед към Пол.

— За какво говорите? — извика Дан. — Моите патенти? Моите изобретения? За какво става въпрос? Пол, знаеше ли това?

Пол отвори уста, затвори я, после отново я отвори.

— Да, знаех. Но не можех да го спра. Аз съм само попечител, знаеш го. Имам правото да инвестирам прихода, но не и основната част на акциите. — Обърна се към Ханк: — Такива са клаузите на бащиното ти завещание.

— Би могъл поне да ни го съобщиш! — извика Дан побеснял. Той беше изпаднал почти в истерия.

— Не исках да поема отговорността за нова сърдечна атака. Никой нищо не можеше да направи, с изключение на Ханк, а за тази цел той трябваше да има навършени двайсет и една години.

— Защо не ми каза досега? На двайсет и една години съм от цяла година! — Ханк беше също вбесен.

— Може би трябваше да го сторя — призна Пол. — Откровено казано, не се досетих. Ние не се виждаме особено често напоследък. — Той трепереше. — Не е тук мястото за такива разговори. Скандално е по отношение на Леа и Бил. Имам канцелария. Готов съм да се срещна там по всяко време с всеки един от вас. — Съзнаваше, че трябва да спре дотук, но не успя. — А ти, Донъл, защо постъпи днес така, когато знаеше добре колко много ще нараниш Дан, този добър човек? — Гласът му потреперя. — Но какво може да се очаква от човек, който спокойно приема зверски убийства на невинни и добри хора…

— За нещастие несправедливостта управлява света — отвърна Донъл. — Такъв е законът на живота. Понякога добрите трябва да страдат заедно с лошите. Съжалявам, ако съм причинил болка на Дан. Не съм го искал.

Лицето на Донъл беше все още болезнено зачервено. А Мег нервно опипваше с трепещи ръце огърлицата, прехвърляше безцелно вилицата, местеше чашата си… Мериан се обърна с ужасено изражение към Пол. Той се изправи. Сърцето му биеше толкова силно, че едва поемаше дъх. За пръв път в своя живот, ръководен изключително от добри маниери, му предстоеше да наруши правилата за добро поведение. Но все някога се стига до „пръв път“…

Поклони се на Леа и Бил:

— Моля за извинение. Длъжен съм да прекратя този спор. По-разумно е да изляза.

 

 

— Той си го търсеше — заяви Бил Шърмън.

— Същото може да се каже и за мен — призна Пол. Беше се успокоил през изтеклия час и се разкайваше за загубата на самоконтрол.

— Отдавнашен враг, нали?

— Леа ли ти каза?

— Не. Не е трудно човек сам да стигне до този извод.

Пол се усмихна. Шърмън бе достигнал завидно ниво в юридическата професия — нещо невъзможно без наличие на добра наблюдателност.

— Трябваше да замълча. Но начинът, по който Дан разбра за акциите, истински ме тревожи. Честна дума, смятах да оправя нещата с Ханк и Дан нямаше да разбере нищо. — Той въздъхна тежко. — Сега ударът е нанесен и нещата са непоправими.

— Не си прав. Дан е емоционален, но разумен човек. Дай му няколко дни да преодолее шока си и говори с него. Той ще разбере. Сигурен съм, че ще разбере, Пол.

За щастие къщата имаше толкова много стаи и коридори, че Донъл и Пол не се сблъскаха, след като станаха от масата. Жените се бяха сплотили в общо желание да разведрят атмосферата. Мег седна на пианото, Хени и близначките на Мег пееха, а Мериан даваше вид, че е погълната от разговора с Емили. „Може би нещата не са чак толкова зле, колкото изглеждат“ — опитваше се да се успокои Пол. Всичко с добре, когато свършва добре.

Но в общата бъркотия на раздялата с домакините той и Мериан се озоваха лице в лице с Донъл, Мег и децата пред гардероба с палтата на долния стаж. Докато съпругът й държеше палтото от самурова кожа, Мег гледаше с молба в очите Пол, не се сдържа и отчаяно запита въздуха:

— Защо винаги трябва да става така? Събрахме се да празнуваме…

Мъжете мълчаха.

— Няма ли някой от вас да каже нещо? — замоли се тя.

— Съжалявам, Мег — отговори Пол. — Нещата излязоха от контрол.

— Ти прекали — реагира остро Донъл. — Приемаш прекалено сериозно политиката. Винаги си го правил.

Наглостта му пак възпламени гнева на Пол. Но той се помъчи да се сдържи.

— Не беше нужно да разкриваш на Дан истината за акциите. Ето какво е непростимо за мен.

— Аха! Говорим за прошка! Свещената прошка! — озъби се Донъл.

„Но никога от твоя страна — мислеше Пол. — Ти ще запълниш двата си метра, изпълнен с омраза към мен. Никога няма да ми простиш за милионите, изгубени поради моето несъгласие тогава в Париж.“ Но замълча.

Донъл се държеше така, като че ли бе стиснал края на въже, което не можеше — или не искаше — да пусне.

— Светостта върви с имиджа ти на човек, който върши само добрини, то се знае!

Мег го задърпа за ръкава:

— Донъл, моля те… Тими, Том, момичета, излизайте… отивайте в колата…

Донъл рязко издърпа ръката си.

— Ти живееш с илюзията, че си по-добър от всеки друг! Написано е на челото ти!

Искаше да продължи спора, да води война с него… „Държи да задълбочи разрива между нас“ — осъзна Пол с изненада.

— Във всеки случай съм по-добър от теб — отвърна той студено.

— Пол, за бога — зашепна Мериан до него. Тя механично затваряше и отваряше по навик чантата си: клик… клик… — Искам да се прибираме…

— Да, веднага. — Пол внезапно усети уплахата й. Тръгна към полуотворената врата.

Донъл го спря:

— Секунда само. Какво искаш да кажеш с това „по-добър от теб“?

— Какво мислиш, че искам да кажа?

— Кажи го ти, ненадминати господине!

— Много добре. Искам да кажа, че си фашист — а това е в пълна хармония с останалия ти начин на живот.

— Моят начин на живот? И го казваш ти, който седиш на една маса с жена си на единия край и с любовницата си — пардон, бившата си любовница — на другия? Как смееш да говориш за моя начин на живот?

Над нетърпимия бумтеж на внезапно заудрялия в главата му тъпан Пол дочу жена си да поема стреснато дъх.

— О, ти, долен… — започна той.

Донъл го прекъсна:

— Вие от висшите класи! Измъкваш се в Париж с любовницата си, живеете там в разкош, а оставяш жена си вкъщи сама! Когато се умориш от дамата на сърцето си, омъжваш я набързо и отвеждаш нищо неподозиращата си жена да вечеря с младоженците! Погледнете се, вие от висшите класи!

Мериан се разплака. Пол чу риданията, нямаше сили да я погледне. Мег стоеше до тях, покрила лицето си с ръце. Двамата мъже бяха изправени един срещу друг под кристалния полилей в напрегнати, заплашителни пози. Пол знаеше, че ако имаше оръжие подръка, разправията щеше да завърши с убийство. Ето как стават тези неща, ето как се случват дори и с хора, които се считат за цивилизовани. Обхвана го ярост и той отхвърли и последните останки от контрола над себе си.

— Няма да е лошо наистина всичко да излезе наяве. Може и да съм сгрешил и нарушил някои правила, но поне върху съвестта ми не тежи убийство на човек.

— О! — възкликна стреснато Мег.

Все по-засилващата се вълна на гнева го залюля на гребена си.

— Имаше прекалено много скрити… грозни подозрения. — Пол вдигна пръст пред лицето на Донъл. — В деня на убийството на Бен си му направил бесен скандал!

— Ти си загубил проклетия си акъл!

— О, не, не съм! Бен те е предупредил, че те напуска, заявил е, че се оттегля. Не е твоя работа откъде знам — важното е, че го знам! Тази кавга никога не бе спомената при разследването, нали?

Мег скочи на крака:

— Моля те, Пол. Не мога да издържам повече. Погледни Мериан. Спрете и двамата!

Донъл повтори:

— Загубил си проклетия си акъл!

— Достатъчно съм на себе си, за да съм сигурен, че знаеш много повече за смъртта на Бен, отколкото признаваш!

Мег притисна длани към слепоочията си.

— О, господи, не мога да повярвам на ушите си! — Обърна се рязко към Пол: — Погледни Мериан. Не е ли крайно време да я отведеш вкъщи? Погледни я! — Мег почти крещеше.

Мериан стоеше неподвижно под ярката безмилостна светлина на лампата, сякаш внезапно превърната в парче лед. От вторачените й, невиждащи очи надолу по вкаменените й бузи се стичаше неспирен поток безмълвни сълзи. Стреснат, Пол я хвана за ръката.

— Добре ли си? Почакай пред входа, ще потърся такси…

Нещо сякаш експлодира у Мериан, тя го отблъсна невъздържано, хукна към вратата. Пол изтича след нея.

— Почакай! Мериан! — Изпревари я, опита се да я хване за ръцете, но тя го отблъсна.

— Махай се от мен, не ме докосвай!

Викът й отекна по пустата улица, вик на силна болка… Пол неволно се стегна от ужас. „Какво смята да прави? Да се хвърли под бързодвижеща се кола?“ Постара се да остане плътно до нея, докато тя тичаше в официалните си обувки, потракването на високите й токчета по тротоара отекваше като удари с чук в сърцето му.

Спря се едва пред последната пресечка пред тяхната улица. Пол задържа дъха си: тя като че ли обмисляше накъде да тръгне. За секунда му се стори, че се кани да потъне в нощната пустота на парка, за да направи — какво?… А той какво ще направи? В лицето го блъсна спираща дъха картина на полицейски и болнични коли, от безкрайни потоци въпроси и отговори: „Да, сър, тя изгуби изцяло контрол над себе си, защото аз…“

Но тя зави по тяхната улица. Влязоха заедно в сградата и в асансьора. Едва сега Пол се овладя достатъчно, за да се замисли как следва да се справи с положението — облекчението, че все пак стигнаха благополучно до къщи, проясни главата му. Нямаше много време за обмисляне на проблема.

— Влез тук! Искам да говоря с теб! — Безцветното лице на Мериан сега беше бледозелено и смъртнобледо, но очите й бяха сухи.

Той я последва в библиотеката. Тя затвори вратата зад себе си — за да не чуят прислужничките — и го зашлеви така силно, че очите му се напълниха със сълзи.

— Ти, копеле! Ти, гадно, мръсно копеле!

За пръв път я чуваше да произнася такива думи. Стоеше неподвижно пред нея, разреши й да го удари и по другата буза. Имаше право да беснее.

— Няма ли какво да кажеш?

— Да. Ще направя всичко, зависещо от мен, за да излекувам болката, която изпита тази вечер.

— Казаното от него е истина, нали?

— Да, като факт, но не и тълкуването му.

— Тълкуване! Калта няма да стане шоколад, ако я наречеш по друг начин. Блудницата е блудница, дори и да се казва Леа.

Той не отговори. Нека да се облекчи с ругатни и тежки думи. Когато се съвземе, ще се опита да й обясни. Но как ще обясни необяснимото? Звучната песен на споделен смях от сърце — и самотата… — възторжената радост от секса, прелитащите и преплитащи се сенки на настроенията, притеглящата сила на другия, внезапната нужда да бъдеш истински с някого…

Тя изискваше отговор.

— Наясно ли си как ме срамиш, как принизяваш женитбата ни, като допускаш да сядам на масата й и да седя там — бедна, невинна душа, — докато тя, тази мръсница, ми се надсмива? Вие и двамата ми се надсмивате, нали?

— Не, не. Тя… ние… Никой не ти се подиграва, Мериан. Чуй ме, опитай се да ме изслушаш. Стана съвсем случайно. Не си чак такова дете, знаеш как стават такива неща и как отминават, като че ли никога не са били… Не казвам, че съм прав, но много неща в този свят не са такива, каквито трябва да бъдат…

— Никога няма да вляза в тази къща отново, чуваш ли ме?

— Не си длъжна да влизаш — отвърна Пол.

— Как се случи? Пътувахте с един и същ параход?

— Едва ли искаш наистина да знаеш всички подробности, Мериан. Говорим за нещо, отдавна приключило. Тя е омъжена, ние двамата сме семейство…

— Не разчитай да останеш дълго време женен за мен. Попитах те — в един и същ параход ли бяхте?

— Да — въздъхна Пол. — „Нормандия“. Не знаех, че ще бъде на парахода.

— Какво значение има дали си знаел или не? И така, връзката ви започна на парахода? В коя кабина, нейната или твоята?

— Мериан… Водим безцелен разговор. Самоизмъчваш се безсмислено. Всичко между нас е свършено, казах ти вече.

— Попитах: в твоята кабина или в нейната?

— Добре. В нейната.

— И спахте заедно и в Париж? Да, естествено. Защо наистина задавам тези смешни въпроси? А после сте продължили и тук… Колко дълго?

Наранената съпруга винаги държи да знае подробности — и същевременно се страхува от тях. Пол я разбираше.

— Не дълго. Сега е омъжена щастливо, както сама виждаш.

— Кой скъса? Ти или тя?

— Аз — всъщност разделихме се по взаимно решение. Повтарям — взаимно.

— Лъжеш.

— Не лъжа.

— Тя, разбира се, беше по-добра в леглото от мене. Изглежда точно този тип. Сигурно е вършила неща, които…

— Мериан, моля те. Причиняваш си излишна болка.

— Искам да знам. Ако не ми кажеш, ще я извикам по телефона. Ще говоря със съпруга й.

Пристъпи към телефона. Пол я сграбчи.

— Не ставай за смях. Нищо няма да постигнеш с подобно поведение. — Задушен от отчаяние, опита се да апелира към усета за приличие у жена си. — Само се принизяваш като…

— Как те мразя само! — изкрещя тя. — Мразя те, мразя те!

По червената коприна на роклята й закапаха сълзи и оставяха тъмни мокри следи. С рязко дръпване тя скъса ръкава.

— Тази рокля… нейна е. Тя я е докосвала. Ще изхвърля всичко, до което са се допирали ръцете й. — И разкъса с разтрепераните си ръце стенещата коприна от врата до кръста си. — Ще се освободя и от теб… О, как те мразя! — изкрещя отново. И като впи пръсти в развяващите се парчета от роклята си, излезе с препъване и се отправи по коридора към стаята си.

Трясъкът на вратата отекна болезнено в ушите на Пол. Звукът бе бременен с влудяваща болка, в него имаше нещо заплашително и крайно — като в пиеса от Ибсен. Вратата се затръшва и ехото от трясъка постепенно замира… „Какво след това?“ Въпросът сякаш увисва в пространството в очакване на отговор. Той се приближи към прозореца и се загледа в нощта навън. Какво друго да гледа? Къде другаде да отиде? Не и в леглото си.

Стоя дълго там, вторачен в пустата самота на нощта. В блока нямаше повече от два или три светнали прозореца. Настръхна от студ. В главата му пулсираше болка. Не трябваше да казва онова за Бен. Беше обещал на Ханк да не го прави и бе сдържал обещанието си досега. Загуби контрол над себе си — как само го бе предизвиквал този мъж цяла вечер! — и бе успокоил гнева си, но не бе постигнал нищо друго. Цялата работа се превърна в абсолютна катастрофа. Катастрофа. И какво ще прави сега с Мериан?

През него внезапно премина тревога с бързината и заслепяващата мощ на светкавица. Усети тишината като внезапен воденичен камък, легнал на плещите му. Сети се за шкафчето с лекарствата. Кой знае какво ще… Спусна се с все сила по смълчания коридор към стаята й.

Тя лежеше на леглото все още в разкъсаната рокля. На пода, близо до кошчето за боклук, имаше купчина дрехи: вълнен костюм, обшит с кожа от норка, рокля от гладко черно кадифе, бяло лятно палто и куп други дрехи — всичко, закупено от Леа. Имаше нещо патетично в начина, по който бяха захвърлени тези красиви и напълно невинни дрехи, смачкани и отритнати — сякаш се питаха озадачено каква е вината им. Той ги вдигна и ги постави внимателно на близкия стол.

После се приближи до леглото и се вгледа в проснатото тяло на жена си. И тя сякаш бе смачкана като захвърлена на пода рокля. Коленете й бяха изтеглени нагоре, косата й бе нападала в пълен безпорядък върху лицето й, в ръката си стискаше мокра кърпичка. Ридаеше и тялото й се тресеше в мъчителни, задавящи, задушаващи спазми.

Стоя дълго време, изправен над нея. Беше наясно, че от него се очаква да изпитва съжаление, но не го изпитваше. Невъзможно беше да съжалява за естествената радост на тялото, която бе познал с Леа. Още по-малко възможно беше да свърже тази отрицателна емоция с решението си да я напусне. Сега стоеше до леглото на Мериан и изпитваше само жал — повече за Мериан, отколкото за Леа, която умееше да се справя повече или по-малко с живота. Протегна ръка и докосна ласкаво главата й.

Тя го погледна с разплакани очи.

— Защо го направи? Защо, Пол? Сигурно от омраза към мен, затова.

Да я мрази?! Тя нищо не разбираше, нищичко!

— О, скъпа моя! — въздъхна той. — Случилото се няма нищо общо с чувствата ми към теб. Беше благоприятен случай в благоприятно време. Повикът на плътта, ако искаш да го наричаш така. Не сърцето.

„Не я лъжа, говоря моята истина“ — мислеше той, защото имаше предвид чистия дух и сърце, които винаги бяха принадлежали само на Анна.

— Не изпитвам вече гняв — шепнеше Мериан. — Имах желание да ви убия… А сега ядът ми изчезна, изтече някъде… и се превърнах в парцал, в едно нищо…

— О, Мериан… — Пол разбираше, че под гордата фасада се крие неочаквано за страничния наблюдател чувство на малоценност. Бездетна неврастеничка, фригидна жена, тя се плъзгаше по повърхността на живота и вероятно подсъзнателно го съзнаваше. „Не е виновна“ — повтаряше той на себе си и продължаваше да гали косите й.

— Аз съм нищо — повтаряше Мериан. — Нищо…

— Защо говориш така за себе си? Ти си мило, добро, ценно човешко същество. Защо забравяш приятелките си? Те са толкова много — и те обичат! Хората ти се възхищават. — Направи пауза и добави: — Освен това си хубава жена…

Тя избърса очите си.

— Не знам. Наистина ли мислиш така?

— Разбира се. — Опита се да вмъкне и шеговита нотка: — Познаваш добре слабостта ми към изкуството. Нима смяташ, че бих се оженил за тебе, ако не те харесвах?

На устните й трепна усмивка.

— Но ако е така, ти ме объркваш. Защо Леа? Тя не е красавица… — И докато той се мъчеше да измисли отговор, тя го подаде сама: — Просто секс. Животинската природа на мъжа.

— А, да.

— Понякога ми е трудно да помня, че ти си различен. Сексът означава много повече за теб, отколкото за една жена.

Тя все още продължаваше да се самозаблуждава.

— Радвам се, че виждаш нещата така — отвърна той ласкаво. — Смяташ ли, че ако си го напомняш, ще съумеем да оставим зад себе си случилото се някой ден?

— Ще се опитам. — Тя седна на леглото и забеляза изражението си в огледалото отсреща. — Изглеждам ужасно. Унищожих роклята си, а тя бе съвсем нова…

— Няма значение. Купи си друга утре.

— Но не от Леа! Никога повече няма да я срещам, никога повече няма да говоря с нея — кълна се!

— Разбирам. Така ще бъде най-добре за всички.

— А ти?

— Всичко е свършено, казах ти.

Тя стисна неочаквано ръката му.

— Пол… ако пак се случи нещо такова… ще ме изоставиш ли?

— Нищо няма да се случи пак.

— Не, не… може и да се случи. Ти си мъж… О, ако ме оставиш някога, няма да го понеса, Пол! Толкова отдавна сме заедно… Цял един живот: от момента, в който престанах да бъда дете…

„Ти си все още дете“ — мислеше той. И гърлото му пак се сви от болка.

— Дори когато съм във Флорида, знам, че си тук и съм спокойна. Нямаше да отивам — няма да ходя, ако предпочиташ да стоя тук!

— Всичко е наред, Мериан. Искам да прекарваш времето си според твоя вкус и желания.

— Какво ще правя без теб? Не ме напускай, Пол. Обещай ми, че няма да го направиш. Никога. Кажи ми го! — Подутите й от плач очи, петната по бузите й събуждаха остра жал.

— Няма да те напусна — заяви той.

— Никога? Каквото и да се случи?

— Каквото и да се случи. Но нищо няма да се случи, казах ти вече. А сега измий лицето си, успокой се и се опитай да поспиш. И двамата имаме голяма нужда от сън.

Мериан тръгна послушно към банята, но се сети нещо и се обърна:

— Вярно ли е онова, което каза за Донъл и Бен? За ужасната разправия между тях в деня на убийството?

— Напълно вярно.

— Ще ми кажеш ли как разбра?

— Не. Не трябваше да го казвам. Беше напълно безцелно, а и бях дал дума да я запазя за себе си.

— В такъв случай ти наистина смяташ, че Донъл…

— А ти какво мислиш? — парира я Пол.

— Смятам, че отговорът е „да“. Случило се е точно така, както писаха във вестниците.

— По-добре го забрави, Мериан… все едно че не си го чула.

— Разбира се. Но колко ужасно е за Мег! Какво ли ще направи?

— Нямам представа…

Бурни, невинаги свързани мисли кръжаха в главата на Пол и го държаха дълго време буден. Бен, Донъл, Леа, Мериан и Мег се появяваха и изчезваха, завъртени в бесен танц. А после, между смута от изминалата седмица и тази напрегната, изпълнена с болка вечер изкристализира странна фантазия: съпругът на Анна умира и тя се връща при него. Какво ще стори той тогава с Мериан? Фантазия, която само усложни още повече нещата… Разкъсваше го непоносима болка.

 

 

Мег не пророни нито дума по целия път към къщи. Усещаше, че Донъл стиска зъби само заради присъствието на децата. Тя бе така разтърсена от случилото се, че действително усещаше остра болка в гърдите си. Катастрофа! Отново и отново преживяваше скандала тази вечер от ужасния миг, в който Пол напусна масата.

В първия момент всички шокирано замълчаха, а после заговориха едновременно. В гласовете им звънеше леко истерична нотка, докато бъбреха за Фред Астер^[2] и „Полет за Рио“ или за предвидената ретроспективна изложба на Пикасо в Музея за модерно изкуство. Но Мег мълчеше с пламнало лице и наведени очи. Внимаваше да не срещне погледа на някого от присъстващите — страхуваше се от издайническата сила на очите си.

А после — избухването пред гардероба с палтата… За пръв път ставаше свидетел на такава гола, ясна, ужасяваща омраза у Донъл! Омраза към Пол. И защо? Заради информацията, до която се бе добрал…

Заслепяващите бели светлини в Линкълн Тънъл очертаха отчаяно сплетените ръце в скута й. Донъл, седнал до нея на задната седалка на лимузината, бе вторачил немигащ взор напред със стиснати устни със смъкнати надолу ъгли. Беше все още бесен: покрай другото, вероятно и на Агнес. Детето бе разкрило неща, които Мег не трябваше да знае. Дори и в брак с пълна сексуална хармония имаше неща, които се криеха в сенките. Не вършеше ли и тя същото?

И докато колата бръмчеше през тунела, пред нея внезапно оживя с всички подробности онзи следобед, когато седеше на пейката до музея на Пето авеню, сгърчена от паника и отчаяние. После се отправи към бутика на Леа. Тогава Леа й протегна ръка: изпрати я на доктор и я спаси от сигурно подлудяване. Върна й способността да бъде пак щастлива с Донъл. И дори и да е истина казаното от Донъл за Леа и Пол, техните отношения не бяха нейна работа. И двамата бяха спечелили обичта й, и двамата бяха хубави, добри хора!

Донъл наруши мълчанието си едва в спалнята им:

— Как само се изложи превзетият ти братовчед!

Без да отговаря, Мег методично продължи да се съблича: закачи дрехите си в гардероба, прибра тежката огърлица в кутията за бижута.

— Винаги си го смятала едва ли не за светец, нали? Можех да ти го кажа много отдавна, ако не бях джентълмен.

— Нямаше да те слушам, както отказвам да те слушам и сега.

— Не се интересуваш и от Леа, така ли?

— Не. Тя ми е приятелка.

— Опитваш се да ми противоречиш тази вечер, така ли?

— Просто не желая да слушам за хора, които харесвам, или за някого, когото обичам, както обичам Пол.

— Твое право е да го обичаш или не, но тази вечер той се показа като пълен глупак. Каква моралистична лекция изнесе на вечерята!

— Все някой трябваше да те спре! Ти фактически защитаваше Хитлер! Не разбираш ли колко обидно за всички бе поведението ти? — Гърлото й бе стегнато, гласът й — напрегнат от силата на чувствата й. — Държеше се шокиращо. Когато там сега измъчват невинни хора! Как можа да кажеш, че добрите трябвало да страдат заради лошите? Кой е добър? Еврейските милионери или еврейските социалисти? Може би продавачите на риба по улиците или оперните певици? Евреите, спечелили Нобелови награди, които пълнят университетите? О, трябваше да се чуеш отстрани какви ги говореше! А когато Агнес разкри, че слушаш отец Коклин…

— Слушала ли си го някога? Не знаеш нищо за него. Разреши ми да ти кажа, че в думите му има изключително здрава логика.

Мег се вторачи стреснато в съпруга си. Той изглеждаше непроменен, като всяка вечер преди лягане. Как бе възможно?

Парещо възмущение се надигна у нея, задуши я.

— Няма да бъде зле твоят кумир да се опита да разбере, че нещата няма да спрат с евреите. Както каза Пол, те само ще бъдат първите и ще страдат най-много, но скоро ще ги последват и другите!

— Какво те превърна в толкова правоверна еврейка така внезапно?

— Не става въпрос за мен, аз съм нищо. Говорим за границите на човешкото приличие!

— И то след толкова години опити от страна на баща ти да забрави, че с евреин!

Нямаше основания да отрече обвинението. Бедният татко. Бедният Алфи! И тя помисли за клуба в провинцията, който още отказваше да го приеме за член, въпреки че им бе разрешил да яздят конете си по неговите земи. Един след друг през главата й запрелитаха и други спомени: класът по танци, където бяха отказали да я приемат. Тогава малката Мег се бе направила, че не разбира истинската причина за този отказ. Спомни си и за настоятелното обяснение на Алфи, че не я приемат само защото класът е вече пълен…

— Това се отнася и за майка ти — продължаваше Донъл. — Повярвай ми, тя чувства още по-болезнено спънките — така ясно, както вижда носа на лицето ти, да използвам любимия израз на баща ти.

И тук беше прав. Бе наблюдателно дете и знаеше, че казаното е истина. Независимо от многократните клетви на майка си в пълна толерантност, още от малка Мег знаеше, че тя съжалява много само за едно: мъжът, в когото се бе влюбила, се беше оказал евреин. Да, Донъл беше прав. Той виждаше и усещаше всичко. То се знае: не би стигнал до сегашното си положение, ако беше глупак.

— Не желая да говоря и за родителите си — отвърна тя сковано.

— Изглежда, не искаш да говорим за нищо, така ли?

— Точно така. Не желая.

Не беше истина. Искаше да говори, да говори за Бен, но се страхуваше. Бен се носеше из стаята, изпълваше пространството между тях. Призрак, отново изровен от гроба, измъкнат внезапно на светло от думите на Пол. Знаеше, че няма спасение: преди да се зазори, те ще се сблъскат с темата за Бен и ще трябва да я разрешат. Сега всеки от тях само чакаше другият да започне пръв.

Донъл измъкна цигара от джоба на робата си, запали я, отметна назад глава и всмукна жадно.

— Но ако родителите ти предпочитат да държат еврейските проблеми настрана, не ги обвинявам ни най-малко. Защо да си навличат излишни неприятности? Харесвам и двамата, казано най-откровено, въпреки че не ме приеха добре в началото. Но те са безвредни хорица и през изминалите години се държаха добре с мен. Господ ми е свидетел, че се отнесох към тях много по-добре, отколкото предполагаше обикновеното възпитание.

Какво иска? Не можеше да откъсне поглед от него. Тъмнокос, безгрижен, грациозен, той изчакваше. А тя стоеше пред него като хипнотизирана — все още бе младото момиче в метличеносиния костюм, което бе тръгнало да се омъжва за този мъж онази далечна пролет — момичето, което се бе обърнало към него като слънчоглед към слънце и се бе хвърлило в обятията му с такава радост и желание!

— Не е ли така? — запита той.

Тя трепна.

— Какво да е така?

— Отнесох се добре към тях. Към родителите ти.

— Да, разбира се. Ти прояви неописуема щедрост. Благодарила съм ти многократно, нали?

— Отнасям се доста добре и с теб. — Той се огледа демонстративно. В нишата на прозореца бяха подредени саксии със сочни зелени растения, които се стичаха като зелена река към розовия килим. Порцеланови лампи върху нощните шкафчета, натрупани с книги. Върху скрина — снимките на децата им в сребърни рамки. Мег беше обзавела тази стая според вкуса си и тя изглеждаше като стая от стара Вирджиния: от нея лъхаше достойнството и атмосферата на осемнайсети век.

— Да, в тази къща се живее добре. Няма никакви причини за безпокойство и напрежение.

Изражението му я изплаши. В него имаше нещо прекалено целенасочено.

— Какво искаш да кажеш? — запита тя. — Не те разбирам.

— Искам да кажа, че сега съм почтен човек. Не се занимавам вече с търговия на алкохол. Така че когато някои хора те запитат какво работи съпругът ти, не се налага да избягваш отговора, както бе направила веднъж. Спокойно ще отговорят: „Управлява инвестициите си“.

Имаше странното усещане, че й се подиграва: като че ли още от самото начало почтеността никога не бе представлявала интерес за него.

— Освен това приятно е да не чувстваш дишането на държавните копои във врата си.

— Защо говориш тези неща, Донъл?

Той се приближи до нея и хвана ръцете й. Лъхна я силният мирис на одеколона му.

— Казвам ги, за да избия налудничавите идеи от главата ти и да ги задържа настрана.

— Какви налудничави идеи?

— Не играй на котка и мишка с мен, Мег. Познавам те достатъчно добре. Отново се впрегна за Бен.

— Да — отвърна тя спокойно. — Искам да знам истината за смъртта на Бен.

— Говорихме вече на тази тема, Мег. Едва не се разделихме, ако си спомняш, докато най-сетне дойде на себе си. Не го опитвай пак. Предупреждавам те.

— Тогава не знаех казаното тази вечер.

— От Пол Уърнър?

— Той няма да лъже.

— За разлика от мен, така ли?

— Ти би прикрил истината. Ти я криеш. Играеш си на котка и мишка с мен, както сам каза.

— Проклета да си, Мег! Смяташ, че собственият ти съпруг е убиец, така ли?

— Убедена съм, че знаеш много повече, отколкото каза. — Страхът й растеше, но заедно с него растеше и дързостта й, колкото и парадоксално да изглеждаше. — Ти затвори очи пред смъртта на Бен, затваряш ги и сега пред страдалците в Европа, не те е грижа за никого и за нищо друго, освен за трупане на богатства…

Отблъсна я с такава сила, че ако не се бе хванала за колоната на леглото, щеше да падне на пода. Кутията за бижута върху тоалетката й още беше отворена. Той зарови ръце в нея и пристъпи към жена си с пълни шепи.

— Погледни какво съм ти дал — аз, човекът, когото не го е грижа за нищо! Погледни само! Диамантени обици, рубинени гривни, гръцко злато, бисери от Бирма…

Малък гумен предмет се изхлу от шепите му и падна върху леглото. Мег протегна бързо ръка, за да го скрие, но Донъл бе по-бърз.

— Какво, по дяволите, е това?

Тя вдигна поглед и срещна изненадата в очите му. Нямаше какво да каже.

— Използваш го, така ли? Ето защо не роди след Агнес! Ти го направи — осмели се да го направиш?

Тя кимна. Вместо да заблъска лудо в гърдите й, сърцето й като че забави ритъма си. „Странно защо“ — прелетя през главата й в този дълъг миг.

— О, дяволите да те вземат, Мег! Кой ти даде този акъл? Онази лисица Леа, обзалагам се десет на едно. Опитваш се да хитруваш, така ли? Събличай се. Махай тази дрипа!

— Не — прошепна тя и затегна колана на халата си.

— Не ме карай да повтарям: махай я!

Ужас я обзе: сякаш бе в една стая с напълно непознат мъж!

— Какво ще правиш?

Той се изсмя. Устата му само имитира звука на смеха, защото устните му едва се разтвориха, мрачни и заплашителни.

— Мислиш, че ще те бия? Съвсем не. Само ще ти покажа кой заповядва в тази къща и кой ще заповядва отсега нататък. Отсега нататък ще става само това, което аз реша! Ясно ли е, Мег?

Той разтвори насила ръцете й и смъкна робата на пода.

— Донъл, престани. Играеш роля. Не го искаш в действителност. Искаш само…

— Ти ли ще ми кажеш какво искам?

Той я хвърли на леглото. Изкривеното му лице, бясната сила на гнева, неудобството в болезнено извития й гръб я изпълниха с неизпитван досега ужас.

— Донъл, не го прави… Не… Недей…

— Напротив. Ще го направя, и то веднага. Или се подчини, или ще те принудя. Казах ти вече, че ще го правим, както аз го искам.

Тя се опита да се бори, удряше го с юмруци, но той ги хвана, закова я на леглото и разкъса нощницата й. Мег чу писъка на коприната и собствените си приглушени ридания. Иначе борбата беше безмълвна и така трябваше да бъде: коридорът извън вратата им бе заобиколен от стаи, в които спяха децата им. Тя нямаше шанс да спечели. Студени сълзи се плъзгаха по бузите й. Ридаеше беззвучно, захапала кокалчетата на свитата си в юмрук ръка.

Колко срамно! И грозно! Акт на презрение… И за пръв път, когато този мъж влезе в нея, тя не почувства нищо друго, освен мъчителен ужас…

Когато най-сетне я освободи от тежестта на тялото си, тя зарови лице във възглавницата и заплака на глас.

— Тази вечер ще те оставя да спиш сама. Утре отивам във Вашингтон за два дни, но когато се върна, ти сама ще захвърлиш онова нещо и ще заживеем, както сме живели досега. Ще ти хареса. — Потупа я по рамото. — Наплачи се. Ще се почувстваш по-добре. — И той тихо затвори вратата зад себе си.

 

 

Стори й се, че се задушава — такова силно отвращение изпитваше към себе си. Когато престана да ридае, Мег се обърна на гръб и се вторачи невиждащо в тавана. От време на време по улицата преминаваше кола. Чуваше ясно свистенето на гумите и внезапното прошумоляване на мъртвите листа, завъртени от вихъра зад колата. По тавана преминаваха за миг светлини и отново се възцаряваше тъмнина. Тя се унесе, но бързо се събуди разтреперана и пак преживя с нова сила позора си. В нея се надигна гняв и стегна гърлото й: гняв и към него, и към собствената си безпомощност… Заслепяваше я яд дори от факта, че се бе родила жена. Не, не можеше да понесе този позор.

Стаята просветля. Тя продължаваше да лежи неподвижно: страхуваше се да не я чуе и да се върне. После си спомни, че той заминава рано сутринта за Вашингтон и въздъхна с облекчение. Подпря се на лакът и погледна часовника на нощното шкафче. Беше почти осем — бе пропуснала обичайното време за ставане и децата сигурно са закусили без нея. Изправи се пред огледалото и бе смаяна от вида си. Бузите й бяха на петна, а подпухналите й очи бяха зачервени и обрамчени с тъмни кръгове. Ако вземе малко лед отдолу… но прислужниците ще я видят. Чу затръшването на предната врата и приглушените гласове на децата на път към училище. Сигурно са им казали да пазят тишина, за да не събудят майка си. Някой почука леко на вратата.

— Госпожо Пауърс?

— Джени, добре съм, благодаря. Изглежда, настинала съм нещо, инфекция или кой знае какво. Носът и очите ми са подути.

— Да ви донеса ли нещо? Кафе?

— Не, благодаря. Ще стана след минутка. Ще поизляза да се поразходя. Вероятно имам нужда точно от чист въздух.

След душа се наплиска със студена вода и малко се поободри. С умел грим и шапка, поставена така, че да засенчва лицето й, може би ще прикрие следите от тази ужасна нощ. Нямаше търпение да излезе: стените на къщата сякаш се затваряха около нея, притискаха я. Дори неволно размаха ръце, опитвайки се да ги отблъсне…

Навън дишането й се успокои. От север се носеше студена вълна — човек я усещаше в костите си. И птиците я усещаха. Няколко врабчета и една чинка се свиваха с настръхнали пера, върховете на жълтите хризантеми по стъпалата към входните врати на къщите бяха изгорени от сланата. Тя поглеждаше горните етажи на всяка къща, край която минаваше, взираше се с безмълвен въпрос в немите им прозорци. Какво ли ставаше в спалните на другите хора?

Разстоянието до центъра на селото бе около три километра. Там имаше поща, магазин за картички, а срещу гарата — и чайна. Купи няколко коледни картички и постоя навън, питайки се какво още да направи. Профуча влак. За миг й се прииска да бе в него с книга в ръка, да седне до прозореца, вгледана в бързо сменящия се пейзаж навън. Просто да тръгне за някъде, без да мисли за никого и за нищо. Какъв разкош, какво спокойствие! По някое време ще отиде във вагон-ресторанта… там винаги предлагаха чудесна храна… Гореща супа, топла малка франзела…

Усети глад и тръгна към чайната. Беше единайсет и половина, подходящо време за хапване. Салонът беше почти празен, с изключение на една жена с куфар до стола й: вероятно външен човек, в очакване на следващия влак. Мег седна и поръча салата и чай. Бе придобила навика да пие чай благодарение на Донъл. Какво още бе получила от него? Пет деца и касичка кутия, пълна със скъпи бижута, които рядко носеше.

Тя седеше на масата, дъвчеше бавно и мислеше за децата си. Двете момчета имаха нужда от баща си. Енергични и активни, те вече бяха напуснали нейната сфера на влияние. Близначките бяха определено момичета на Донъл, остроумни и с бързи реакции. Те й напомняха за Леа: вероятно ще се справят с живота също като нея. Вече знаеха как да се обличат, какво да кажат… Знаеха и какво искат. И те се бяха отдалечили по техен специфичен начин от майка си. Само Агнес, най-малката, беше друга. Дребничка и слаба, тя се държеше с две ръце за нея — вероятно повече от нужда, отколкото от обич. Някак не на място в едно семейство от атлети, бледичка и неспособна за участие в състезания, тя винаги ще бъде гледана е презрение от силните, искрящи от радостна енергия бързоноги деца. Колко ясно прозираше Мег в детската й самота! Такива деца се отдаваха на съчиняване на меланхолични поеми, посветени на звездите или на страданията на бедните…

Въздъхна, вторачена в чинията си. Беше свършила със салатата, но не й се връщаше вкъщи и си поръча още една чаша чай с десерт. Постара се да го яде колкото е възможно по-бавно. Притесняваше се, че няма какво да разглежда и съжали, че не си купи някакво списание. Когато и да вдигнеше очи от чинията, погледът й попадаше на жената с куфара. Тя бе сменила стола си поради някаква причина и сега седеше точно срещу нея. Говореше с пълна уста на келнерката: ядеше като катеричка само с предни зъби, натъпкваше хапките в празното пространство от вътрешната страна на бузите си, вземаше друга хапка и говореше, говореше… Бузата й се надуваше все повече и повече. „Кога ще преглътне сдъвканата храна?“ — питаше се Мег и продължаваше да я гледа като хипнотизирана.

В гърлото й се надигаше вик: „Храните се отвратително!“ С мъка се сдържаше: съзнаваше, че изпуска контрола над себе си. Стана, плати сметката си и тръгна бързо, почти с тичане към къщи. Заобиколи живия плет и на алеята я посрещна малка проблясваща кола със смъкнат покрив: колата на Пол!

Той седеше в библиотеката и четеше „Таймс“.

— Какво правиш тук? — запита тя.

Интонацията й му подсказа подтекста на въпроса.

— Защо рискувам още една среща със съпруга ти? Защото не се страхувам от него. Но не се разочаровах, когато разбрах, че не е тук. — Погледна я с усмивка.

Тя седна и прокара ръка през разпиляната си от вятъра коса.

— Изглеждам ужасно. Не мога да повярвам, че си тук точно когато имам такава голяма нужда от теб. Как разбра?

— Не знам как, но реших, че е възможно да се нуждаеш от помощ. Снощи всички изживяхме истински шок.

Светлината падаше директно върху лицето й, но забравила в този миг гордостта си, тя се обърна към него и го запита без излишни увъртания:

— Как беше у вас след разкритието?

Пол й отговори със същата прямота:

— Болезнено и тъжно. Ще трябва да отделям повече внимание на бедната Мериан.

Гласът му бе мек, но и решителен. Ето, възможно е човек да бъде едновременно и мек, и решителен! Усети надигащата се вълна на сълзите, стана и отиде безцелно до другия край на стаята. Когато се овладя, обърна се и се извини:

— Бих желала да не съм толкова слаба…

— Така ли се чувстваш? Слаба?

— Честно казано, не знам. Понякога ми се струва, че с кураж човек може да върви напред, да се бори и да промени нещата около себе си. А понякога ми се струва, че куражът е твърдостта, с която се държиш и понасяш отреденото ти от съдбата в името на някаква по-възвишена цел от нещата, които се случват на теб самия. Коя е истината?

— Странно — въздъхна Пол, — много често съм си задавал подобни въпроси във връзка с теб. Не е възможно да нямаш съмнения и вътрешни конфликти. Въпроси без отговор. Ако бях на твое място, щях да ги задавам непрекъснато.

Мег беше изненадана.

— Но аз бях наистина много щастлива.

— Нищо никога не е чисто черно или чисто бяло, нали? — Той пак въздъхна. — Но все още смятам, че трябваше да проявя повече твърдост в онзи ден, когато се срещнахме в Бостън.

— Страхувам се, че нямаше да постигнеш много.

— Така смята и Леа. Може би сега е моментът да се реванширам за пропуснатото тогава.

— Как?

— Като ти предложа помощта, от която имаш нужда. Освен ако греша и ти нямаш нужда от нея.

Принизяващият ужас на изминалата нощ я обгърна със зловонното си дихание. „… Ще го правим, както аз го искам…“ Още деца… А тя бе само на трийсет и четири години!

— Имам нужда от помощ — прошепна Мег.

— Искаш ли да ми разкажеш нещо?

— Не сега… Не мога… — Неволно бе повишила тон. — Не мога да го понеса…

— Да говориш за случилото се?

— И да живея с него.

— В такъв случай време е да го промениш…

— Смяташ ли наистина, че мога да напусна този дом — или че трябва да го напусна?

Пол я погледна.

— Скъпа Мег, смятам, че ще сториш най-доброто за Мег… Време е. Досега винаги си се стремила да създаваш удоволствие на някой друг, с едно-единствено изключение — женитбата ти. И какъв парадокс: точно тогава трябваше да се вслушаш в съветите на родителите ти! Но човек дължи нещичко и на себе си.

— Толкова неща трябва да се вземат предвид! Училището на децата…

— Много деца сменят училища. Ще се справят.

— Те обичат баща си, наистина го обичат. Всички до един — с изключение на Агнес.

— Те ще се срещат с него. Ханк загуби баща си, единствения баща, когото познаваше, и пак живее.

Неизговореното изпълни пространството между тях: смъртта на Бен. Мег потрепери и си наложи да срещне погледа на Пол.

— С впечатление съм, че искреното ти желание е да приключиш с живота си тук.

— Да… да, прав си. Но къде ще отида?

— Засега се върни в имението, в Лоръл Хил. Там има достатъчно място за всички.

— Не е ли детинско да тичам обратно при родителите си?

— Мег, чуй ме. Няма нищо лошо в нуждата от морална подкрепа. Всички имаме нужда от нея от време на време. Всеки един от нас! Дори и най-силните, на които се облягат другите…

И той отново отправи поглед към есенния пейзаж навън. Тя се вгледа заедно с него в есенния сумрак.

— Светът изглежда толкова огромен и заплашителен…

Пол бързо се обърна към нея:

— Права си — той е наистина огромен и заплашителен. Но крайно време е да си извоюваш място под слънцето в него. Мег, чуй ме. Остани известно време в Лоръл Хил — временно, само докато решиш каква ще бъде следващата ти стъпка. Смятам, че трябва да помислиш за работа или за добиване на квалификация.

— С пет деца, Пол?

— Защо не? Ще бъдеш все още млада и активна жена, когато всяко от тях потегли по пътя си. Какво ще правиш тогава? Да, длъжна си да сториш нещо с живота си.

— Донъл ще бъде поразен. Сигурна съм: той не допуска дори за миг, че имам куража да го напусна.

— Но ти го имаш, нали?

Тя се огледа замаяно. Погледът й попадна на радиото в ъгъла, скъпа изработка, украсена с резба, която пръскаше в къщата яростта и омразата на отец Коклин. На бюрото се намираше телефонът — посредникът, който приемаше или изпращаше жестоко съобщение или заповед за смърт на добър човек…

— Да — прошепна тя, — независимо от всичко смятам, че имам куража да го сторя…

 

 

Пол бе истински щастлив, че бе отишъл при Мег, че се бе подчинил на силното инстинктивно желание, което го отведе в дома й тази сутрин. Беше очевидно, че е имало някаква разтърсваща криза. Не бе сигурен, само се надяваше, че тя ще съумее да я преодолее.

„Разкрития“ бе нарекла тя внезапното ужасяващо измъкване наяве на тайни, които трябваше да останат дълбоко покрити. И докато се промъкваше с колата по оживените улици на път към къщи, за да отведе Мериан на вечеря и на театър след това, той разсъждаваше върху любопитния резултат от снощното земетресение. Едното разкритие бе отрязало завинаги и най-малката възможност да сложи край на брака си, другото стори точно обратното за Мег…

 

 

Няколко дни по-късно Ханк се върна от Филаделфия с по-ранен влак.

— Не спя, откакто чух Донъл Пауърс — започна той. — Искам да се разгранича от тази мръсотия, и то веднага.

Пол позвъни за госпожица Бригс.

— Моля, донесете папката за господин Хенри Рот.

Ще се държи толкова формално и сковано, колкото Ханк, който бе отказал за втори път на поканата му да седне.

— Няма да стоя дълго тук.

„Колко млад е още!“ — помисли Пол.

— За съжаление процедурата ще продължи по-дълго, отколкото смяташ. Има неща за обясняване.

— Не желая никакви обяснения. Искам да разпродам акциите си, това е всичко.

— Грешиш. Остава открит въпросът за инвестирането на постъпленията.

— Постъпленията? Дайте ги на някоя благотворителна организация. Ще посоча точно на коя. Движението за мир например.

Пол повдигна вежди:

— Не искаш да кажеш, че наистина ще раздадеш всичко?

— Точно това искам да кажа.

— Ти си богат човек, Ханк. Искаш ли да знаеш колко си богат?

— Аз не струвам нищо, докато не се освободя от всичко. Пари от оръжия. Не искам да имам нищо общо с тях.

В лицето на сърдития младеж Пол виждаше поразеното, внезапно лишено от илюзиите на детството момче на погребението на Бен, както и посипаното с лунички пухкаво детско личице с първата бейзболна шапка на глава…

— Съветвам те първо да говориш с Дан. Уверен съм, че няма да одобри решението ти.

— Откъде знаеш какво мисли дядо ми? Вие живеете на две различни планети.

— Говорих с Дан вчера. Не сме чак толкова различни, колкото си мислиш. — Ханк вдигна въпросително вежди и Пол продължи: — Преминах през същия вид морален конфликт, добре известен на Дан, когато първият му патент беше продаден на Военното министерство точно преди последната война. Истина е, че той не запази нито цент за себе си, но прехвърли всичко на сина си, баща ти… Този беше началният капитал, от който ти черпеше досега.

— Правилно. Нямам син или някого друг, на когото да ги прехвърля, с изключение на неизвестните бедни. Мога да направя същото, каквото той е направил, и да живея като него.

— Ти никога не си живял в апартамент без асансьор. Купуваш книги, яздиш кон… Тези удоволствия струват пари. Дори решението ти да раздадеш парите си с форма на удоволствие за теб, без значение дали ще го признаеш или не. Ти нямаш представа какво точно значи да бъдеш беден. Ще ти бъде много по-трудно, отколкото мислиш.

— Хени и Дан живеят в апартамент без асансьор и изглеждат доволни.

— Те са много особени хора, Ханк.

— А аз не съм, така ли?

— В този момент не мога да кажа дали и ти ще бъдеш като тях. Твърде рано е.

— Аз мога. Кой ме познава по-добре от мен самия?

— Да познаеш себе си е най-труднопостижимото нещо в света.

Ханк не отговори.

— Ти имаш пари за Медицинския факултет. Откъде ще платиш таксите, цялостната си издръжка?

— И момчетата от бедни семейства учат медицина. Те заработват издръжката си.

— Изключително тежко. Би трябвало да го знаеш досега. Разреши ми да кажа, че постъпваш детински. — Нетърпението на Пол нарастваше. — Не си говорил с майка си, нали?

Ханк се изчерви.

— Както би трябвало да знаеш, между майка ми и мен няма пълно разбирателство по всички въпроси.

Пол се опита да не обръща внимание на подигравателния му тон.

— Майка ти е много практична жена. Тя си проби сама път в живота — нещо, с което много малко жени могат да се похвалят.

— След като точно този е пътят, желан от нея…

— Все още ли си така сърдит, Ханк?

— Случайно обичам майка си, но ние сме различни хора. Вещите имат огромно значение за нея — и никакво за мен.

— А ако един ден имаш дете, което да държи по същия начин на вещите?

„Нима и аз съм бил толкова непоколебим — мислеше Пол, — толкова сигурен в позицията си, когато съм бил на двайсет и една години?“ Знаеше, че никога не е бил такъв и изпита и тъга, и възхита, независимо от липсата на търпение към младия човек пред него.

— Любопитно — започна той. — Подритвате и си подавате един на друг това богатство като горещ картоф. Дядо ти го предаде на баща ти, баща ти го остави на майка ти, майка ти го прехвърли на теб…

— Никога не се е тревожила по този въпрос. Както каза току-що, тя може да се грижи за себе си.

— Тя е още млада. Представи си, че Бил се разболее или катастрофира? А после и тя се разболее и се наложи да прекрати работата си? Вдовица само с един син — няма ли ти да бъдеш този, към когото тя ще се обърне за подкрепа?

Ханк стисна устни. Отрицанието му се спусна като плътна стена между тях. „Той ме презира!“ — помисли Пол. Събра сили и продължи:

— Установявал съм многократно, че точно хора, отворени към нуждите и тревогите на света, игнорират по най-жесток начин въпиещите нужди пред собствената си врата.

— Какво се опитваш да кажеш? Предпочитам нещата да се изразяват ясно, точно и разбрано.

— Също като мен. Ето какво предлагам: разделяш пазарната цена на парите под попечителство. Дан десет процента за поддръжка на добрите си каузи и раздели останалото на две. Прехвърли половината на майка си и запази другата половина, за да платиш образованието си и да имаш бели пари за черни дни. И по-късно можеш да раздадеш парите си, ако все още гледаш на въпроса по този начин.

Ханк мълчеше. „Упорита луда глава! От типа, който скача в басейна, без да погледне дали в него има вода.“ Пол зачака търпеливо решението му.

— Тя много обича къщата — промърмори той накрая.

— А ти не.

— Не е моят тип дом.

Пол отново зачака.

— Тя дори ми предложи да я закупи от мен.

— Това би трябвало да ти подскаже нещо, нали? — Когато Ханк не отговори, вторачил поглед през прозореца, Пол повтори: — Винаги можеш да раздадеш парите си.

Ханк му хвърли бърз поглед.

— Сигурен съм. Особено след войната, която чука на вратите ни. Мога да разчитам на хора като теб да доунищожат този нещастен свят.

„Ако има смелостта да ме удари с юмрук в лицето — мислеше Пол, — ще го направи…“

— Добре. Приготви документите — заяви най-сетне Ханк. — Прехвърли на майка ми къщата и всичко, което по твоя преценка трябва да остане на нея.

— Аз не подготвям документи. Адвокатите го правят. Ще се свържа с господин Пиърс и ще му съобщя за решението ти.

— Това е всичко за днес, така ли?

— Да.

 

 

„Чудесно е човек да се измъкне от тази канцелария, където царуват парите — мислеше Ханк, докато вървеше по улицата към метрото. — Умно наистина! Оставих всичко на Пол. Не беше кой знае колко трудно да разчета мислите му: «Упорита луда глава» — така мислеше за мен, обзалагам се! Смята, че е успял да ме подлъже, както се подлъгва дете да глътне лекарството си! Но трябва да призная, че беше прав за къщата. Начинът, по който я обикаля в неделя сутрин, докато полива цветята си, а и колко време отделя само за онези дреболийки по полиците… Сигурно е държал посвоему на нея, за да защитава така интересите й. Но защо, по дяволите, не се ожени за нея? Едва ли държи много на жена си. Какво става, майка ми не е ли достатъчно добра за него?“

Метрото се носеше към горната част на града. Искаше да престане да мисли за Пол. Нещата, които нямаше как да промени, не трябваше да се превръщат в кървяща язва. „Гледай напред към собствения си живот и бъдеще. Концентрирай се върху решението си да станеш доктор! — заповяда си той. — Погледни онова момиче в ъгъла със затворените очи. Едва ли е на повече от деветнайсет. Толкова е слаба, а и тези тъмни кръгове под очите. След години ще се гърчи от жестока мигрена. И друг път съм виждал хора като нея. Вероятно ще си въобразява, че не е добре със сърцето.“

И Ханк продължи да изследва непознатата, като че ли тя бе пример от учебник. „Сигурно работи в някой голям супермаркет, вероятно в магазина с намалени цени в безистена, не е облечена достатъчно модерно, за да работи по горните етажи. Такава като нея никога няма да бъде приета на работа при майка ми…

Иска ми се хора като това момиче или тези, с които се разминавам по улиците, да не ме натъжават толкова лесно. Каква разлика между моята улица, спокойна и тиха, с ветрилообразни прозорци над вратите и зелени храсти в големи саксии, от една страна, и тесните, отблъскващи, гъмжащи от хора улички, които виждах през лятото от колата за бърза помощ! Спомням си апартамента над бара на Десето авеню… апартамента, от който Донъл Пауърс е тръгнал да завладява света. Бен ми го показа преди години. Донъл обичаше с гордост да изтъква откъде се е издигнал, онова въплъщение на злото… Но след време престана да говори на тази тема.“

Когато слезе на Лексингтън авеню, момичето все още спеше. На изхода на метрото седеше безкрак просяк. Всички минаваха бързо край него: за тях той беше само част от градския пейзаж. Ханк зарови в джоба си за монета и я пусна в протегнатата му ръка, като внимаваше да не я докосва. После се засрами и му се искаше да се върне и да му каже нещо, да го погледне по човешки. Но какво можеше да му каже? И освен това щеше да закъснее за влака за Филаделфия.

„Съжалявам хората — мислеше той — и знам истинския смисъл на думата «братство». Но понякога съм концентриран само в себе си негодник, мисля само за моите проблеми и планове. Сред първенците на класа. Нобелова награда за медицина. И тъй нататък.“