Белва Плейн
Платно на живота (11)

11.

Извън приказния свят на парахода, Пол се озова пак в лишената от илюзии реалност. Срещна се с лидери на еврейската общност в Англия, мрачни джентълмени в рязък контраст с красивите гостни в Белгрейвия^[1] или с величествената къща в провинцията, почти изцяло построена от дърво. Те бяха многообразна група хора — също както и в Америка. Единственото изключение беше, че в тази страна някои от тях имаха титли. Другите бяха синове на емигранти. Всички бяха неспокойни и изпълнени със страх, докато му съобщаваха един през друг лошите новини.

Почти четвърт от евреите в Германия бяха лишени от средства за препитание и бяха принудени да се хранят в кухни за бедняци, поддържани главно от Американ Джойнт Дистрибюшън Комити^[2] и от Сентръл Джуиш Фънд^[3] в Англия. Още докато подаваше чека с огромна сума, който беше упълномощен да донесе, Пол усети, че тя бе нищожно малка пред отчайващия размер на новите страдания на сънародниците си. „Дали има сума, която да покрие нуждите им?“ — запита се той.

Британското правителство силно ограничаваше броя на евреите, на които се разрешаваше да се преселят в Палестина, независимо от Декларацията на Балфор. Твърд контрол оказваха силни индустриални и финансови групировки, които не желаеха да засегнат интересите на арабите. Отношението на горните класи в Англия към преследванията в Германия се движеше в диапазона от пълно безразличие до одобрение — болезнен шок за Пол, който обичаше Англия. След като посети Германия, самият Лойд Джордж^[4] беше похвалил Хитлер като смел човек, съумял да спаси рухващата икономика на страната си и да въведе ред.

Предадоха му списък на хора, с които трябваше да се срещне в Германия: лидери на религиозни общности, равини, бизнес лидери. Подготви се за тръгване. Няколкото лични бизнес срещи, които трябваше да проведе в Лондонското Сити, му се сториха незначителни пред страхотиите в Германия. Когато се качи на ферибота и хвърли последен поглед върху позлатените от студеното зимно слънце покриви, той почувства, че макар и разочароваща, Англия бе изпъстрена с цветя поляна в сравнение е плесенясалата затворническа килия, в която се бе превърнала Германия.

Във влака за Берлин той едва изхранваше оживените разговори между американци и англичани, които отиваха в Германия като туристи. Съсредоточен в себе си, разпозна специфичното усещане, което изпитва всеки, тръгнал на погребение на близък човек. Стомахът му се беше свил на топка, в гърлото му сякаш бе заседнала буца. Седеше на мястото си, изолиран от другите, потънал в тежки мисли.

Взе такси на голямата централна железопътна гара и даде на шофьора адреса на Йоахим. Беше късен следобед. Улиците гъмжаха от купувачи и превозни средства. Принудителното пълзене на таксито даде възможност на Пол да се оглежда внимателно и да разчита надписите по магазините. На фона на масовите венцехваления реалността му се стори доста мрачна. По витрините на магазините и временните огради около строежи бяха разлепени плакати: „НЕ КУПУВАЙТЕ ОТ ЕВРЕИТЕ!“ Погледът му навсякъде се сблъскваше с кафяворизците, които се мотаеха с наперено самодоволство поединично или на групи. На пръв поглед всички му се сториха прекалено високи. После помисли: „Каква нелепица! Те не са по-високи от мен. Страхът ми ги прави такива…“

И Пол неволно пипна американския паспорт във вътрешния джоб на сакото си, където той кротуваше в компанията на чекове и списъци. Имаше странното чувство, че в джоба си носи пистолет за самозащита. И все пак достатъчно осигурен ли бе? Спомни си приказки за чужденци, които падаха мистериозно от прозорци или умираха внезапно, прегазени на улицата…

Таксито навлезе в жилищен район с широки улици, засенчени със стари дървета. Тук всичко говореше с езика на парите. Изглежда, бизнесът на Йоахим наистина процъфтява. Дворът, в който спряха, напомняше много на онзи в Мюнхен е високата порта от ковано желязо и вечнозелените растения в големи каменни саксии.

Вратата се отвори още при първото позвъняване и ръцете на Йоахим радостно го обгърнаха.

— Тринайсет години! — извика той. — Тринайсет години! — В очите му блеснаха сълзи. — Елизабет, къде си? Нашият американец се завърна!

Тя дотича някъде от вътрешните стаи.

— О, колко си лош! Обеща да прекарате с Мериан поне една лятна отпуска с нас! Чакахме ви всяко лято, а сега пак идваш без нея. Хайде, и този път ще ти простим, няма да ти се караме. Влизай. Междувременно станаха толкова много неща, толкова много имаме да си кажем!…

Тя все още бе словоохотлива, все още хубава и руса, но бе напълняла.

— Ето я и нашата Джина. Спомняш ли си Регина?

Тя се бе превърнала в атлетично, жилаво момиче на около петнайсетина години с дълга къдрава коса и лице с ясно оформени черти. На врата си носеше тънка златна верижка със звездата на Давид, която блещукаше на сивия фон на пуловера й.

— Ти беше на две години, когато се срещнахме — обясни й той.

— А ето го и Клаус, Клаус Вилхелм. Виждате се за пръв път.

— Как си, Клаус? Още не беше роден, когато бях тук… ти приличаш много на баща си.

Момчето се усмихна. „Много хубаво от негова страна — помисли Пол. — На неговите години щях да се възмутя на такава тъпа забележка! Но никой не ми бе споменавал подобно нещо, защото аз изобщо не приличах на баща си.“ Той намигна на Клаус и момчето веднага му отговори със същото.

— Вечерята е готова — обяви Елизабет. — Сигурно умираш от глад. Познах, нали?

— Съжалявам, че позакъснях. Причината бе във влака, а и движението от гарата дотук беше невероятно.

— Да, така е. Всеки тук работи и купува. — Гласът на Йоахим гърмеше ентусиазирано. — Аз ще прибера чантите ти. Измий се и се присъедини към нас, когато се приготвиш.

На път към гостната Пол получи бегла представа от новия апартамент на Йоахим. Разпозна Бидермайеровото бюро^[5], пианото „Бехщайн“, мрачната библиотека, папратта и мраморните полици над камините. Всичко беше както преди, но по-голямо, по-приповдигнато и натруфено.

Йоахим се разположи на мястото си начело на дългата маса.

— Седни до мене, Пол. Елизабет е приготвила малък пир. Нещата се промениха. Спомняш ли си инфлацията, когато трябваше да мерим захарта и маслото? Толкова се страхувахме тогава, че няма да успеем да се отсрамим пред теб. Не, сега нещата са други. — Той разгъна салфетката и изчака жена си и дъщеря си да донесат чиниите от кухнята. — Както виждаш, нямаме прислуга. Двете ни прислужнички трябваше да напуснат след петнайсетгодишна служба. Ирма дойде при нас още преди да се роди Джина. Представи си само! Но арийски жени нямат право да работят за нас. Правителството се страхува, че ще ги съблазня. Виждаш ли ме в леглото с Ирма, това тромаво, добросърдечно създание! Знаеш ли, тя тръгна с плач, не искаше да ни напуска. Бедната. — Жените поставиха пред Йоахим огромен къс печено месо. Той наточи големия нож и направи първия разрез. — Каква миризма само! Сложили са всички необходими подправки. Подай ми чинията си, Пол. Джина, подай на братовчеда съда със соса. Да, моите две момичета правят всичко точно както трябва. Апартаментът е наистина малко голям за тях и ги изморява. Но тук е толкова хубаво, това е нашият дом! Така че справяме се. Няма защо да търсим друг.

— Още повече — обади се Джина с ясен глас, — когато така и така ще напускаме Германия.

— Е, да, разбира се… освен ако не стане първо военен преврат и Хитлер не бъде изхвърлен — отговори баща й. — А рано или късно тук ще стане военен преврат, хващам се на бас! Старите прусаци от армията до един са против него. Те го презират. — Той подпъхна салфетката си и продължи: — Искаш ли картофени палачинки, Пол? Смятам, че докато човек съумява да се храни добре, не е възможно нещата да са чак толкова зле, колкото изглеждат на пръв поглед.

Пол отговори със спокоен тон:

— Разбрах, че доста от евреите са обеднели. Местните еврейски общности нямат този доход, който са имали, и не могат да посрещнат нуждите. Истина е, нали?

— Да, много евреи банкрутираха. Но главно по-дребни и слаби фирми. Както виждаш, никой не заплашва фирмите, занимаващи се с импорт и експорт в голям мащаб. Те поставиха базата на международната търговия в Германия, а страната имаше нужда точно от това! Хиляда или петдесет хиляди еврейски фирми като нашата все още работят. Бизнесът ни процъфтява — какво по-важно от този факт? Всичко друго ще отмине като лош сън и ще се забрави. Знам, семейството ми ме смята за глупак. Глупав, но обичен, нали, Liebchen? — Той докосна ръката на жена си. — Имай ми доверие, знам какво върша. — Никой не се обади и Йоахим продължи: — Разбира се, наясно съм, че никога не достигат пари, за да се помогне на хората в нужда. Но кога е имало достатъчно? Вършим каквото можем. Поне знам за себе си, че го правя. Елизабет ще ме подкрепи. Тя знае какво давам.

— Никой никога не е казвал, че не си щедър. Йоахим — въздъхна Елизабет. — Мисля, че Пол съвсем нямаше предвид щедростта ти.

— Нося значителна сума от Ню Йорк — обади се Пол. — Ще осигурим още пари от други краища на Америка, както и от Англия. Пред вас ще говоря открито. Събраните суми са за спасяване на човешки живот… ако на някого се наложи да тръгне внезапно оттук. Ще се изразя още по-откровено. Тези пари са предназначени за подкупи, с цел да се стигне до Палестина или някъде на друго място.

Възцари се внезапна тишина. Пламъчетата на свещите потрепнаха и странни сенки заиграха по замрелите лица. Отдалечените ъгли на стаята потънаха в мрак и тя заприлича на пещера, от дълбините, на която сякаш излязоха и заплашително закръжиха зад гърбовете им злокобни създания…

Елизабет заговори първа:

— Колко време ще стоиш тук, Пол?

— Не повече от няколко дни. Идвам само във връзка с еврейските проблеми, нищо частно. След което отивам в Париж — вече по бизнес. — Обърна се към Йоахим със сериозно изражение: — Имам списъци с имена на хора, които трябва да видя на всяка цена. Извинявай, че натрапвам тези въпроси на вечерята, но чувствам, че трябва бързо да се действа. Ще хвърлиш ли поглед на списъка, Йоахим? Познаваш ли някои от тези хора?

Йоахим прегледа набързо списъка.

— Този тук е моят равин. Не е проблем да те заведа при него по всяко време. Живее съвсем наблизо.

— Не бих желал да го тревожа в дома му.

— Няма да бъде нещо необичайно за него — напоследък често го търсят вкъщи. Провеждаме големи събрания по проблеми на общността в частни домове вместо в обществени зали. Човек никога не знае кой ще дойде, ако се обяви събрание в дадена зала.

— Знаеш кой ще дойде, Йоахим — прекъсна го Елизабет. — Гестапо ще дойде, ето кой. Те отиват в синагогите по време на служба, те са на всяка крачка!… Ето как живеем, Пол: в страх и непрекъснато треперене. Нека целият свят научи как живеят евреите в Германия!

Йоахим я прекъсна на свой ред нетърпеливо:

— Светът знае прекалено много и там е цялата беда! Освен това говори прекалено много. Моля те, Пол, не се обиждай, но трябва да ти кажа, че ако твоите хора в Америка и Европа престанат с публичните си изявления и вълнения, ние тук ще бъдем много по-добре. Вие само усилвате пламъците, раздухвате ги като с ковашко духало! Ако ни оставят на мира, ние ще заживеем спокойно.

Елизабет въздъхна шумно. Клаус завъртя очи и се вторачи в тавана. Само Джина се осмели да изрази несъгласие:

— Татко, моите уважения към теб, но как е възможно да говориш така, когато се подготвят да ни гонят дори от училище?

— Джина учи съвременен еврейски език: подготвя се за Палестина — обясни майка й. — Умее да се справя с прането, учи се да шие дрехи, усвоява и някои практически умения на медицинска сестра. Ще съумее да се издържа, за разлика от мен.

— Палестина! — извика Йоахим. — Колко века живеем в Германия? Откакто ни прогониха от Испания през 1492 година, а някои от нас, немските евреи, са се заселили тук векове преди тази дата: хиляди години и повече под властта на Римската империя! Колко по̀ немец може да бъде човек? Да се мисли за емиграция, да се захвърли всичко — говореше разгорещено той — е повече от нелепо! За бога, аз съм член на федералния съюз на еврейските ветерани от войната, награден съм с железен кръст! Да напусна Германия? Да изоставя родината си само защото тя е в лош период? Ах, каква е ползата от тези приказки? Не си дошъл тук да слушаш неприятни спорове! Liebchen, какво става с десерта? С какво ще ни изненадаш?

— Торта със сини сливи — отговори Елизабет и побърза да стане.

Йоахим запали лампата върху бюфета. Навън здрачът се бе сгъстил.

— Много е облачно — отбеляза той. — Ще вали сняг. — Запали още една лампа и ярката светлина разведри тъмните завеси и тежка мебелировка. Върна се на масата и заговори с ясното намерение да облекчи атмосферата: — Жена ми е прекрасен човек, но понякога говори глупости. Палестина, представи си! Какво ще правим там? Ще берем маслини или ще пасем овце? Говори се, че там има само камънаци и пясък. Всички са разстроени и това е напълно разбираемо. Но човек не трябва да се поддава на паника. Без спокойствие сме заникъде… Утре ще те заведа при равина… Ау, каква великолепна торта! А след вечеря ще послушаме музика: Елизабет ще ни посвири. Чудесна нощ за Шопен, как мислиш? Слушаш го — и виждаш пролетен пейзаж, Майорка и синьо море… Да, Елизабет, когато сервираш кафето, ще свириш Шопен — повтори той, като приключи спора, демонстрирайки кой е господарят в къщата.

Къщата на равина, богато мебелирана като дома на Йоахим, беше по-малка и много по-претъпкана с книги. Те покриваха и четирите стени на кабинета от тавана до пода. Побелялата глава на равина едва се виждаше над купчина книги и документи, струпани върху бюрото. „Класически тип равин — помисли Пол, — също като древните равини, още един Маймън^[6] с ястребов профил и блестящи очи.“

— Всички сме изключително трогнати от щедростта ви, хер Уърнър — от щедростта на американската общност и вашия личен принос.

Освен Йоахим и Пол, присъстваха още седем мъже. От поведението им и от облеклото Пол — който имаше нюх за тези неща — успя да ги определи: с изключение на един професор, те всички бяха хора с авторитет, свикнали да бъдат лидери, собственици на фабрики или фирми.

— Дейността на американската общност все още не е достатъчна — каза Пол. — Много от нас все още не осъзнават действителната същност на събитията тук. Смятам, че има хора дори вътре в страната, които все още не я осъзнават. Или просто отказват да си отворят очите пред нея.

Равинът кимна.

— Напълно сте прав, хер Уърнър. Много е сложно наистина. Имаше хора, които се самоубиха, когато нацистите дойдоха на власт, а има и други, които просто като че ли се вцепениха и отказват категорично да преценяват реално нещата около себе си. Нашата история ни учи, че преди избухвания на масови преследвания винаги става така. Такава е човешката природа.

Пол се опитваше да задържи поглед върху вещите в стаята: искаше му се да избегне разтревожените очи на хората до него. Забеляза малък пейзаж, поставен на статив до прозореца. Равинът проследи погледа му.

— Очарователен е, нали? Подарък от моето паство за трийсет и пет годишната ми работа. Днес на художника е забранено да излага картини в галериите. И Менделсон е забранен… Да, те мислят, че ще страдат само евреите. Но вече са арестувани стотици протестантски свещеници. Тези престъпници нямат почит и към християнската религия. Не я ли нарече Ницше проклятие и перверзия? Кланят се само на един бог: ВОЙНАТА За тях предназначението на жените е да раждат бойци, а на мъжете — да се бият.

— Аз съм на шейсет и пет години — обади се професорът. — Чувал съм подобни проповеди още като студент в Берлинския университет.

— Миналата седмица получих писмо — обърна се равинът към Йоахим. — Ти живееше в Мюнхен и познаваш д-р Илзе Хиршфелд. Арестували са сина й.

— Така ли? Да, познавам я, тя беше лекарката на Елизабет. Пол, спомняш си д-р Хиршфелд, нали? Имахме малка неприятност един ден, когато Пол ни беше на гости.

„Малка неприятност!…“ — помисли Пол.

— Какво точно е станало, равин? — запита той.

— Раздавал е антивоенни памфлети. Спомням си го като изключително интелигентен млад човек. Тя не знае къде е. Отчаяна е.

— Той е млад, заблуден социалист — заяви раздразнено Йоахим. — Винаги е бил такъв. И дъщеря ми Джина е същата. Надявам се само да не се забърка в някоя каша.

Равинът продължи, без да обръща внимание на намесата на Йоахим:

— Марио. Кръстили са го на името на роднина по бащина линия, който отива в Италия след руската революция и приема италианско име. Всъщност Илзе се готвеше да отива в Италия при тези роднини. Но се опитваше да припечели още малко пари, докато научи достатъчно добре италиански. Голяма, мъчителна промяна: чужд език, отново започване от нулата… — Погледна часовника си. — Съжалявам, но имам и друга среща. Не е лесно да се запаметява всичко: списъци, срещи… Внимаваме да не записваме каквото и да било на хартия — обясни той на Пол. — Дори и протоколите на събранията си. Всичко трябва да се запаметява — нещо, доста трудно на моята възраст — добави с тъжна усмивка. — Искам да ви благодаря още веднъж от името на всички. Господ да благослови обратния ви път до Америка. Моля ви, молете се за нас там. Молете се бурята да отмине.

— Той обаче не вярва, че ще отмине — подхвърли Пол на Йоахим, когато излязоха.

— Възможно е.

Падналият нощес сняг скърцаше под краката им. По стълбовете и оградите искряха ледени кристали. Въздухът беше чист и свеж — светът изглеждаше обзет от радостна еуфория под лъчите на зимното слънце. В такава сутрин вътрешният товар сякаш олекваше…

— Ужасна трагедия. Мисля за д-р Хиршфелд — обади се Пол след няколко минути мълчание.

— Прав си. Тя вероятно не знае към кого да се обърне. Няма връзки, емигрантка е и като прибавиш и факта, че е жена…

Пол почти бе забравил как изглежда Илзе, но споменът за споделената топлина в един момент, когато и двамата се нуждаеха от нея, бе все още жив в душата му. И се запита дали тя бе успяла да намери мъжа, когото търсеше. Късметлия е избраният от нея. Мила, земна жена, чудесна в леглото…

— Няма ли начин да й помогнеш? — запита той.

— Не. Някога имах връзки. Но сега човек не е сигурен кой е все още готов да те приеме без страх и кой предпочита да не му се напомня, че някога сте били приятели. Не мога да рискувам. — Йоахим сякаш убеждаваше себе си. — Не мога да рискувам собствения си живот. — Погледна Пол, който вървеше, вторачен право напред, и смени темата: — Съжалявам, че не съм в състояние да те заведа на концерт или нещо подобно… Не е препоръчително да се появяваме на обществени места, човек не е… — Преглътна с труд, като че ли в гърлото му бе заседнала буца.

Пол спря на средата на тротоара.

— Скъпи Йоахим — започна той много внимателно, — не искам да подновявам снощния спор, но отговори ми честно: в дъното на душата си знаеш, че един ден ще ти се наложи да напуснеш тази страна, нали?

Йоахим отклони погледа си от Пол и замига, заслепен от искрящия сняг.

— Може би. Освен ако нещата се подобрят. Ако не… да, ще трябва да се махнем оттук…

— Стига да не чакаш прекалено дълго…

Към края на седмицата Пол бе приключил с всички ангажименти и бе готов да тръгне за Париж. Измъчваше го болезнен копнеж да се отърси от немския въздух. В Париж ще може да диша спокойно, с пълни гърди.

Но бе мъчително да се раздели с Натансонови.

Страхуваше се да мисли за несигурното им бъдеще в тази страна, виждаше ги, насилствено изхвърлени от света, в който бяха родени и през който сега пътуваше с такси към гарата. Свят на удобни домове, на музеи, паркове и магазини, пълни с хубави вещи. Свят на концерти, библиотеки и училища. Но този свят се рушеше. Един следобед той придружи Елизабет до магазините. В един момент се наложи да спрат на бордюра на тротоара, за да дадат път на кратка процесия от около две дузини мъже на средна възраст, всеки с плакат: „АЗ СЪМ ЕВРЕЙСКА СВИНЯ“. Въздействието от тази гледка върху една обикновена улица в обикновен работен ден беше сюрреалистично. Пол имаше странното усещане, че всяка клетка в тялото му внезапно бясно запулсира. „Най-забележителното нещо — бе помислил той — е, че минувачите обърнаха толкова малко внимание на смразяващата гледка…“

Елизабет сякаш бе разбрала мислите му:

— Тези неща са ежедневие. Свикнахме им.

Запитал я беше какво ще се случи на тези мъже.

— Зависи от много неща. Вероятно ще бъдат отведени в полицията и бити жестоко. Някои ще бъдат измъчвани. Зависи кои са дежурни и в какво настроение са. Но преди някой да бъде освободен, ако има такъв случай, той е длъжен да подпише изявление, че никой не го е наранил.

— А ако откаже?

— Би било много глупава постъпка — или много благородна и смела… Зависи от кой ъгъл я преценяваш, тъй като следващият етап е лагерът. — Елизабет замълча за миг и добави: — Предполагам, че точно така е станало с Марио Хиршфелд. Той няма да подпише такова изявление, ще умре пръв… Защото е от този тип мъже, които имат способността достатъчно силно да вярват в нещо, за да намерят сили да умрат за него. Разбираш ли ме, братовчеде Пол?

„А, да… с каква страст, с каква готовност тръгват към смъртта най-чудесните млади хора на света…“

— Разбирам — отвърна той тихо.

— Ако имаше повече хора като Марио, нямаше да… — Гласът й заглъхна за миг, после си пое дъх и продължи: — Ах, защо не познавам някоя важна личност? Сред властимащите в нацистката партия има хора, които успяват да измъкнат някои нещастници от лагерите! Невинаги, но ако човек има пари и знае при кого да отиде…

Този беше най-болезненият епизод от седмицата, прекарана в Берлин: една седмица, претоварена с отнемащи дъха, мъчителни преживявания и впечатления. Споменът за този следобед не го оставяше нито за миг. Той беше с него в таксито, докато плащаше на шофьора, докато носеше чантите си и когато се редеше на дългата опашка, за да купи билет за Париж.

Стоеше с чантите в краката си и се преместваше напред с по няколко сантиметра. Заобиколен от обикновената суматоха на гарата, той виждаше съвсем други картини: мъжете с плакатите, съобщаващи, че са ЕВРЕЙСКИ СВИНИ… от главата на Йоахим тече кръв… Илзе Хиршфелд в бяла престилка… Елизабет… В ушите му отекнаха думите й: „Марио никога няма да подпише… Марио ще умре пръв…“

Нещо прещрака в главата му. „Хер фон Медлер, разбира се!“ — помисли Пол. В края на краищата той беше клиент на банката „Уърнър“ от края на миналата война. Тъй като съпругата му беше американка, авоарите на семейството в Съединените щати не бяха замразени като собственост на врага, а понеже фирмата „Уърнър“ ги бе направлявала умело, те бяха нараснали и фон Медлерови преплуваха спокойно през инфлацията в Германия. „Той ми дължи нещичко“ — мислеше Пол. В същото време си спомни с отвращение срещата с този човек. Тогава фон Медлер бе предрекъл последната война, бе осъдил всички борци за мир като дегенерати, комунисти, жени и евреи. „Не като вас, разбира се, господин Уърнър. Друг тип евреи“.

Но такъв човек сигурно има важни връзки в правителството. „Той ми дължи нещо“ — пак помисли Пол, докато напредваше бавно към билетното гише.

Какъв налудничав импулс! Да се натоварва така за една жена, която не бе срещал тринайсет години! Или за сина й, когото изобщо не познаваше!

Но… „Марио ще умре пръв.“ И Дан — ако беше тук. Светът се движеше напред сантиметър по сантиметър — също като тази опашка! — благодарение на такива хора, ще се опита да спаси един човешки живот. Ето за какво бе дошъл тук.

Най-сетне стигна до билетното гише. Извади портмонето си.

— Един билет първа класа до Мюнхен — каза той.

 

 

В тъмната й коса, все още простичко опъната назад в кок, проблясваха вече тук-там посивели нишки. Очите й бяха обрамчени в тъмни кръгове… Но иначе Илзе Хиршфелд не бе остаряла. Тя стоеше сега пред него с целия авторитет на бялата си лекарска престилка, втренчила прям поглед в очите му.

— Но защо, Пол? Защото се любихме?

Той огледа безпомощно стаята, сякаш търсеше някакво ясно обяснение, което да не й прозвучи като унижение. Но стаята, която всъщност бе само обикновен лекарски кабинет с бюро, няколко стола с прави облегала, дипломи на стената и полици е книги, така и не му помогна.

— Защо ти? — повтори тя. — Защото се погрижих за Йоахим Натансон преди години? Той не се намеси по моя случай, въпреки че е човек с влияние…

— Хората се страхуват, знаеш го. Длъжни са да мислят за семействата си. Но аз съм американски гражданин. Мога да си разреша поне да опитам. Ако настояваш да знаеш защо искам да го направя… — Сви рамене. — Не знам. Имам нужда да опитам, това е всичко.

Облаци с цвят на кал висяха в небето зад прозореца. Илзе запали лампата и от сумрака на стаята внезапно изплува лицето на младеж в кожена рамка върху маса в ъгъла. Пол се наведе, за да го разгледа по-добре. В него се взряха замислено големи меланхолични очи и пълни устни с нежна извивка. Типична източна мъжка красота.

Тя проследи погледа му.

— Това е Марио.

— Хайде да започнем работа — предложи той. — Кажи ми първо какво се случи.

— Марио е активист на движението за мир. Предупреждавах го многократно. Обръщах му внимание, че сега не е време за писане на памфлети. Страната е полудяла, човек с напълно безсилен да постигне каквото и да било, глупаво е да се рискува за нищо… Разбира се, той отказа да ме послуша. И една нощ те дойдоха… Беше смразяващо. Представи си само: два часът след полунощ… груби, гневни мъже нахлуват в дома ти… Отведоха го. — Илзе неволно притисна длан към устните си. Съвзе се след миг и продължи: — Сутринта отидох в полицията. Отказаха да ми дадат сведения. Ходих, докато започнаха да ме заплашват… Престанах… Не знам какво да правя…

Изчезва човешко същество, изпарява се, стопява се в пространството… Как е възможно немците да допускат в страната им да се случват такива неща? В Съединените щати, когато онзи човек, Палмър, престъпи границите на приличието и закона, веднага бе смъкнат от високото стъпало, на което се бе изкачил.

Пол с мъка възстанови вътрешното си равновесие.

— Имам сериозна връзка, човек с влияние. Не знам как ще реагира, разбира се. Но ще опитам.

— Опитът ти ще струва пари. Ясно ми е как стават тези неща. — Илзе неволно чупеше ръце в скута си. — А аз ги нямам. Частната ми практика се провали, не се разрешава на арийците да търсят помощта на лекари евреи… Имах ценно колие и чифт гривни, но вече ги продадох…

— Не се безпокои. Това е моя грижа.

Тя замълча за миг, вгледана в свечеряващото се небе. После се обърна към Пол:

— Ако се опитам да ти изразя благодарността си, ще се разплача и само ще те смутя…

— Права си. А и двамата ще се почувстваме зле. Какво има в онзи термос? Кафе? Не искам никаква друга благодарност, освен чаша горещо кафе.

— Веднага. С парче кекс към него.

Когато се върна от кухнята, тя изглеждаше още по-разстроена.

— Искам да ти кажа, че арестуват и чужденци с обвинението, че са помагали на комунисти. Не трябва да ти разрешавам да поемаш този риск.

— Ако сторят нещо толкова глупаво, американският консул ще ме измъкне.

— Възможно е да не успееш да се разпознаеш след двата дни, които ще бъдат нужни, за да те измъкнат…

— Ще поема риска.

Тя го изгледа внимателно.

— Прости ми любопитството. Какво те доведе тук в тези времена?

Когато й разказа за дейността си в Англия и Германия, тя пак го предупреди:

— Сигурно знаят за теб. Те са добре информирани за активните личности във всяка страна, за всеки член на комитети, събиращи пари за еврейската кауза. Четат внимателно еврейската преса на всички езици. Нямаш представа колко са стриктни и как следят за всяка подробност. Имат специален клон на тайните служби със седалище тук, в Мюнхен. Не, прекалено опасно е. Не мога да ти го разреша.

— Но аз го искам. Не се опитвай да промениш решението ми.

— Синът ми сигурно вече е мъртъв. Един ден ще позвънят на външната врата и ще ми го върнат в пломбиран ковчег, ще ми забранят да го отварям и ще заявят, че е умрял от сърдечен удар. Ето как ще стане.

Пол никога не бе виждал толкова мъка в човешки очи…

— В такъв случай трябва да се действа още по-бързо.

— Колко си добър… — прошепна тя. — Вие, добрите хора в този свят, сте единствената му надежда. На бакалина е забранено да продава на евреи, но той упорито отделя мляко и яйца за мене. Понякога ми шепне: „Какво мога да сторя? Бих желал да направя нещо, но се страхувам…“

Пол се изправи, привел рамене под тежкото бреме на неописуема скръб, но същевременно обзет от порив на енергия. Имаше ли някаква суета в това желание да рискува живота си? Но в ушите му звънеше и древната мъдрост: „Ако спасиш един живот, спасяваш целия свят…“ Обзе го силна възбуда.

— Не трябва да губим нито минута. Връщам се в хотела, за да се обадя по телефона и ако имам късмет, ще наема кола.

 

 

Вилата на фон Медлер се издигаше до реката, край която Пол се бе разхождал преди години.

Той уреди срещата с лекота, фон Медлер с удоволствие се съгласи да се срещнат: вероятно смяташе, че американският банкер носи приятни новини за инвестициите му — всъщност за инвестициите на съпругата му. И все пак сърцето на Пол бе свито на топка. Изчезнала беше част от вчерашната сигурност и изправен пред вилата на Медлер сега, той не знаеше как точно да постъпи.

Отвори му тантуреста жена с ръждива на цвят коса, която силно напомняше дребна червена кокошчица. Тя не носеше униформа и въпреки че не се представи, той я прие за дамата на къщата.

— Хер фон Медлер ви очаква — съобщи тя. — Минете оттук.

Остави го на прага на слънчева стая с потънали в цветове растения и стена от прозорци към широка поляна. Фон Медлер се бе отпуснал в кресло до прозорците и очевидно се наслаждаваше на слънчевата топлина, която струеше през тях. Той не стана, нито протегна ръка, само го поздрави и го покани да седне.

Пол потърси стол и тъй като никой не бе поел палтото и шапката му, ги постави на съседния стол.

— Изглеждате добре, хер фон Медлер — започна той.

Чиста лъжа! Немецът беше напълно оплешивял, затлъстял и същевременно се бе смалил. Блясъкът на три златни зъба се сливаше с този на златната верижка на джобния му часовник, която висеше върху корема му.

— Благодаря, поддържам се във форма. И вие също — но вие сте все още млад.

Пол благодари с усмивка, докато все още търсеше напрегнато правилния начин да изложи молбата си.

— Как намирате нова Германия? — стресна го неочакваният въпрос.

В Пол се вторачиха синьо-зеленикави очи, немигащи и студени като на риба. Двамата мъже преплетоха погледи в продължение на няколко секунди, но те решиха проблема на Пол. Трябваше да поеме по пътя на фронталната откровеност. Гърчения от рода на „Между другото, mein Herr, случайно разбрах…“ и тъй нататък само ще създадат допълнително удоволствие на този мъж и ще му дадат възможност да се наслаждава на неговото чувство на неудобство.

Стигнал до този извод. Пол атакува директно:

— Как е възможно да задавате подобен въпрос на един евреин, хер Медлер? Сигурно знаете, че вашата нова Германия ме изпълва само с презрение.

Стори му се, че месестите устни на мъжа пред него трепнаха.

— В такъв случай какво ви доведе тук?

— Много неща. Едно от тях е желанието ми да се срещна с роднините си.

— А! И един от тях има проблеми с властите.

— Грешите — не става въпрос за мой роднина. Но наистина има някой, един младеж, син на приятелка. Тук съм, за да моля за съвет и за помощ.

— Когато телефонирахте, реших, че желаете да говорим за инвестициите ми. Но после се досетих за истинската причина. — Хер Медлер запали пура, но чак след като пръстите му с наслада си поиграха с нея. — Към мен се отправят прекалено много молби от такъв характер — продължи той.

— Недвусмислена информация за нещата, които стават тук.

— Да, ние най-сетне се заехме да почистим дома си от мазата до тавана и да изхвърлим боклука.

Пол усети как мускулите на врата му внезапно се свиха. Лицето му пламна и той неволно се запита дали наистина е толкова червено, колкото чувстваше, че е. Но гласът му прозвуча спокойно и студено:

— Аз съм американски гражданин. Вашето правителство е ваша работа. Вие ще живеете — или ще умрете — с него. Не съм тук да го коментирам. Ще ми дадете ли възможност да разясня причината, заради която дойдох? Ще бъда кратък.

— Аз съм много ангажиран човек, хер Уърнър. И както вече ви изтъкнах, омръзнаха ми молби от този вид. Те се повтарят с уморително еднообразие. Освен това не съм политик.

— Не е нужно някой да бъде непременно политик, за да има влияние. Политиците са слуги на властните, а вие сте точно такъв.

Немецът всмукна от пурата си и направи гримаса.

— Вие ме ласкаете.

— Ни най-малко. Изтъквам практично истината. Ще ме изслушате ли?

— Да, започвайте.

Пол сби всичко в няколко кратки изречения, фон Медлер бе отпуснал глава със затворени очи върху облегалката на креслото. Докато говореше, Пол разучи с подробности избродираната покривчица върху него: на избелелия зелен фон се сражаваха двойка рицари върху коне. Темата на Лоенгрин, разбира се. Ръчна бродерия, резултат вероятно на усилията на червената кокошчица, която го беше въвела.

— Момчето е безвредно — завърши той. — Може би глупаво, но безвредно. — И добави, просто в случай че зад тази мрачна, лукава маска отсреща все още можеше да се крият останки от способност за състрадание: — Единствен син на вдовица, както вече казах. Доктор Илзе Хиршфелд.

Фон Медлер отвори очи.

— Осмелявам се да предположа, че вдовицата вероятно е много очарователна женичка, нали? Много специална, изключително специална приятелка, нали? Да?

— Хер фон Медлер, вчера я видях за пръв път след тринайсет години.

— В такъв случай вие се нагърбвате с множество неприятни грижи само за да помогнете на един евреин.

— Да поправя престъпна неправда. Има още хиляди хора в тази страна, на които с радост бих помогнал — и не всички са евреи.

— Но ако аз не гледам на станалото по този начин? Защо тогава да помагам? Ще отговорите ли на този въпрос?

Мъжът се наслаждаваше. Събуден беше интересът му, осъзнал беше силата си. Животът и смъртта на човешко същество зависеха от него и този факт бе явно източник на някакво извратено удоволствие.

Пол изправи гръбнак.

— Ще отговоря защо. Просто ми дължите един жест. Баща ми и аз защитихме вашите инвестиции в Америка както по време на последната война, така и по време на кризата. Ние ви служихме добре.

— А сега очаквате разплащане.

— Не става въпрос за разплащане. Ние получихме полагаемите се комисионни. Говоря за жест. Има разлика.

Хер Медлер размаха пурата и посипа шкембето си с пепел.

— Дрънканици! Глупава дребнавост! Говорим за разплащане. Евреите винаги го изискват.

— А вие никога, така ли, хер Медлер?

Настъпи пауза. После немецът се размърда:

— Всъщност ще трябва да платите, за да получите. Връзките ми ще настояват за дела си.

Пулсът на Пол се ускори.

— Готов съм да платя.

— Няма да бъде евтино. Но този факт е без значение за вас, нали? Вие сте богат човек.

— Не съм беден.

— Ще платите в долари. Отечеството се нуждае от чужда валута.

За пръв път от началото на разговора мускулите на Пол се поотпуснаха.

— Няма проблем.

— Ще струва някъде между — правя само груба преценка — десет и петнайсет хиляди долара. Утре ще получите инструкции в хотела си. Или след един ден, но не по-късно.

— Ще чакам, хер Медлер.

На втората сутрин до хотела спря кола. Шофьорът бе нещо средно между работник и представител на долната част на средната класа. Не беше облечен в униформа на шофьор, а в евтин костюм и кепе.

Пол запита къде отиват.

— Извън града.

— Къде извън града?

— На около три часа път с кола.

Лицето на мъжа се отразяваше в огледалото за обратно виждане: затворено студено лице, непредразполагащо към задаване на въпроси. Пол замълча. Преживя няколко секунди паника: а какво, ако го отвличаха, за да го пребият като наказание за прекалено смелите му отговори на забележките на Медлер? Спомни си, че му каза за презрението си към нова Германия. Не, ставаше въпрос за проста сделка. Доставя се стока, която естествено се заплаща — нищо повече. Петнайсетте хиляди долара в джоба на Пол ще бъдат предадени на някого, който ще се представи като „Дитрих О.“.

Във всеки случай Марио трябва да е жив. Едва ли ще искат плащане за труп, нали? Нали?

Пред очите му се разгъваха живописни пейзажи, макар и оцветени в еднообразните зимни цветове. Изкуствени езера, вили, изведени на паша овце, характерните селски улици… Към обяд шофьорът спря пред ресторант и предложи да му донесе обяд.

— Не съм гладен — отговори Пол, — вие обядвайте, ако искате. Аз ще се поразходя.

Тръгна надолу по главната улица. Намираха се в приятно градче със сандъчета за цветя пред прозорците, сега изпълнени с весела зеленина, през лятото — с разноцветни мушката. На странична улица бе разположен хан, един от онези стари, подканващи ханове, които извикваха в главите представа за огън в камина, гореща супа и пухено легло в стая с нисък таван под стрехите. Спря се да го погледне.

До вратата под люлеещата се табела с името на хана, изработена от ковано желязо, се мъдреше плакат, написан на ръка: „ТУК НЕ СЕ ДОПУСКАТ ЕВРЕИ“. Прочете го отново. Едва сега проумя предложението на шофьора да му донесе обяд и побърза да се върне в колата.

Край нея минаваха хора, съсредоточени върху делничните си грижи. Бояджия с кофа и четки. Домакини с пазарни кошници. Да, абсолютно нормални хора. Пол затвори очи и се престори на заспал, когато шофьорът най-сетне се върна. Почувства, че колата се движи, но не отвори очи, докато не усети, че скоростта й намалява.

Минаваха през отвор на висока каменна стена с няколко реда бодлива тел отгоре. Пол получи бегло впечатление от смразяващ студ, бараки, голи бетонни празни пространства, простиращи се на неопределено разстояние. Колата спря пред малка сграда, пазена от войници, които веднага удариха пети.

— Чакат ви вътре — информира го шофьорът.

В голяма стая, разделена на отделни кабинки, тракаха пишещи машини, звъняха телефони, а върху бюрата бяха натрупани документи. Стаята имаше вид на канцелария на претрупана с работа застрахователна агенция. Строен млад мъж в черна униформа предаде Пол на друг строен млад мъж също в черна униформа, който седеше зад бюро. Лицето му бе неподвижно като маска на мъртвец и отсъствието на каквото и да било изражение му придаваше нещо нечовешко и внушаваше страх, който се сви като студена буца в гърлото на Пол. Дори явната враждебност беше за предпочитане.

— Дитрих О. — представи се той.

— Пол Уърнър.

— Донесохте ли поисканото?

— Да. — Пол посочи вътрешния джоб на сакото си.

Мъжът протегна ръка. Пол се поколеба.

— Марио Хиршфелд?

— Да, ще бъде освободен, когато предадете съдържанието на джоба си.

— И ще го отведа със себе си?

— Съвсем не. Трябва да се извършат някои формалности. Ще бъде изпратен вкъщи утре.

Пол овлажни внезапно изсъхналите си устни. Всичко можеше да се окаже грандиозен трик, пълна измама. Но нямаше как да разбере.

— Може ли да запитам как ще стигне дотам?

— Няма защо да се безпокоите за транспортирането му.

Той все още държеше пред него ръката си. Пол неохотно изтегли дебелата пачка банкноти от джоба си и те се плъзнаха в джоба на черната униформа. Пол разбра, че „разговорът“ е приключил.

— Бих искал да видя Марио Хиршфел — направи още един опит той.

— Невъзможно.

— Нямам намерение да водя дълъг разговор с него. Искам да го видя само да му кажа…

— Не чухте ли думите ми? Невъзможно е.

Дитрих О. вдигна телефона и го загърби.

Не му оставаше нищо друго, освен да се обърне и да се върне в колата.

По пътя към главния изход колата трябваше да спре, за да даде път на колона затворници. Пол ги погледна, отклони изтръпнал погледа си, погледна пак… Бяха облечени в тънки памучни раирани панталони и горница, а Пол усещаше арктическия студ дори през дебелия си балтон. Главите им бяха обръснати и на пръв поглед всички изглеждаха еднакво стари с мъртвешките си голи черепи. Безмълвни, с отпуснати рамене и наведени глави, те се изнизваха между пазачите отпред и отзад като в някой монументален фриз, представящ пречупени, победени хора. Обхвана го паника. Той, свободният човек в топъл балтон, се сви ужасено в дъното на колата.

Спа като упоен през целия обратен път до хотела. Веднага телефонира на Илзе, като внимаваше да не дава излишни надежди: страхуваше се, нямаше сигурност… После си спомни, че не бе слагал в уста нищо от сутринта и си поръча лека вечеря — препечени филийки с яйце — и отново се отпусна в спасителното безпаметство на съня — единствената милостива възможност за бягство, когато реалностите в живота преминават границите на поносимостта…

 

 

На следващия ден Илзе го извика по телефона и той се втурна към апартамента й. Тя отвори вратата и се хвърли разплакана към него.

— Щастливи сълзи, надявам се?

— Да. Но какво само са направили с него! Искаш ли да го видиш? Той няма да се събуди часове наред. Исках да му дам малко покой…

Влязоха в спалнята му на пръсти. Стая на младеж с много снимки, книги, тенисракети и грамофон. От прозореца върху леглото на Марио падаше неясна светлина. Пол го погледна и с мъка задържа неволния вик на ужас, който се надигна в гърлото му.

Тъмната глава, която познаваше от снимките, беше обръсната. Върху голия череп имаше грозна рана, обрамчена със засъхнала кръв. Устните му бяха подпухнали. Подутата му буза преминаваше от синкавосин в пурпурен и зелен нюанс… Ръката до бузата му беше превързана от дланта до върха на пръстите му: те бяха смазани.

Стояха над него в безмълвен ужас, сгърчени от жал и болка. Когато накрая се погледнаха, очите им бяха пълни със сълзи.

— И зъбите му… — прошепна Илзе. — Всичките му предни зъби са избити… Ще го възстановя ли някога?

Пол я обгърна мълчаливо с ръка и тя отпусна глава на рамото му.

Когато Илзе се отдръпна, Пол си наложи да каже нещо утешително.

— Утре ще бъдете в безопасност в Италия. Заведи го на добър лекар и зъболекар. Починете на слънце, отдъхнете на спокойствие… — От устата му се изнизваха очаквани думи на утеха и окуражаване. Самият той не им вярваше и на половина.

— Трябваше да отидем в Палестина. Беше още дете, когато го искаше. Разказвала съм ти, нали?

— Не се обвинявай. Смятала си, че постъпваш правилно. Освен това англичаните превърнаха Палестина в опасна земя, принудиха хората да отиват там като нелегални. Нямаш представа срещу какво сме изправени в разговорите по този въпрос в Лондон. Подписаха Балфорската декларация през 1917 година, но сега са готови веднага да се откажат от обещанието за създаване на еврейски национален дом. И тъй като не могат да го направят, без да предизвикат световното обществено мнение, потопяват стари черупки, пълни с бегълци, или ги интернират в Кипър.

— Знам — въздъхна Илзе. — „Не дразнете арабите. Имаме нужда от нефта им“. Ционист ли си? — запита тя.

— Питаш дали искам да живея в еврейска държава? Не, аз съм американец. Принадлежа на Америка. Но с цялото си сърце съм за създаване на еврейска държава, която да приютява евреите от ужаси като тези тук! — Забеляза умората, изписана на лицето й, и забърза. — Закъснях много. Имаш нужда от сън.

— Няма да мога да заспя. Иска ми се да останеш… Ще останеш ли, Пол?

— Разбира се — щом искаш…

— Никога по-рано не съм изпитвала такова нежелание да оставам сама — заизвинява се Илзе, сякаш напълно разбираемата й реакция бе някаква непростима проява на слабост.

— Но тази вечер е много по-различна от всички други досега…

Те седнаха един срещу друг в малката гостна. Спомни си танца им пред библиотечката — танц, който така естествено и неусетно бе преминал в страстна прегръдка… Запита се колко ли често през изтеклите години тя се бе сещала за споделената взаимна страст. Още тогава Илзе бе признала какво голямо значение за нея имаше този неочакван божи дар. Много, много по-голямо, отколкото за него.

— Говори ли ти се, Илзе, или не?

— Предпочитам да говоря, но в главата ми е такава каша, че не знам откъде да започна.

— Добре, разкажи ми за изминалите години. Не се омъжи…

Тя се усмихна.

— Първият въпрос, който един мъж задава на една жена! Защо не питаш дали съм взела степен по ендокринология?

— Взе ли я?

— Да. Имах и две възможности да се омъжа. Живях известно време с много добър човек и бяхме истински щастливи… докато той не емигрира в Австралия.

— Защо не го последва?

— Заради парите. Трябва да имаш определена сума пари, за да получиш право да емигрираш там. А той нямаше достатъчно за тримата. — Тя вдигна примирено ръце. — А ти? Все още ли си женен?

— Да. Няма причина да не съм. — Пол се вторачи в ноктите на ръцете си.

— А другата? Онази жена, за която ми разказа?

— Същото.

— Никога ли не се срещаш с нея?

— Не. Обещах й да не я търся… Съпругът й е много добър към нея…

Израз на безкрайна нежност премина за миг по лицето й. Пол потопи поглед в очите й, трогнат и изненадан: сред болката на личната си скръб тя намираше сили да помисли и за него.

— Често мислех за теб, Пол, много често…

Нямаше как да заяви същото, защото щеше да бъде лъжа. Беше се сещал за нея само бегло. По същия начин сигурно щеше да си спомня и за седмицата, прекарана с Леа на парахода, както и бъдещите общи дни, които ги очакваха в Париж. Прелитащ спомен за минало щастие… Нито една жена не бе дори докоснала онази тайнствена дълбочина, където все още живееше и царуваше Анна…

— Надявам се от сърце, че един ден ще срещнеш жена, която ще заеме мястото й — пожела му Илзе.

Внезапно бе обзет от странното чувство, че са изправени един срещу друг с напълно оголени души. Преживяното през последните дни бе смъкнало и захвърлило настрана прикриващите пластове на условностите. Какво значение имат личните тайни или чувството за лично достойнство пред жестоката бруталност и страховития ужас на болката, била тя душевна или физическа? Мощна емоционална вълна отнесе и последните останки от условности и задръжки.

— Не ти казах за детето — прошепна той.

— О…

— Имам дъщеря. Вече е шестнайсетгодишна. — Направи пауза, за да изчисли точно. — Да, през декември е направила шестнайсет години.

— И нея не виждаш, така ли?

— Да. Видях я само веднъж преди много-много време.

Илзе се смръщи и поклати глава.

— Колко е страшна болката ти…

— Да. — В този миг едно младо момиче живееше в Ню Йорк благодарение на него. Разхождаше се, четеше книги, смееше се — надяваше се, че се смее често и от сърце! — благодарение на него. А той нямаше право да й се представи, да я дарява с нещата, които притежаваше в изобилие… И нещо още по-важно: нямаше право да споделя мислите си с нея, наследените и придобити идеи — и всичко, което бе негово…

— С никого не съм говорил за нея до този момент — призна той. — Сега единственият човек, който знае — с изключение на мен, — си ти…

— Нищо ли не може да се направи?

— Нищо.

Стаята като че ли затрептя, претоварена с човешко страдание и жал, болка и скръб, топло човешко съчувствие, потиснати ридания…

— Извинявай — погледна я виновно Пол. — Върху теб вече се стовари прекалено тежък товар. Нямам право към него да прибавям и моя. Той е толкова незначителен…

— Не, не си прав. Само е различен. — Тя пак го погледна с безкрайна нежност. Погледът й го трогна и засрами: пред тази разбита от болка жена беше допуснал да се отдаде на жалко самосъжаление. Стана и я докосна по рамото.

— Искам да се опиташ да починеш малко. Връщам се в хотела. Ако нещо стане не както трябва — пази боже! — ще ме намериш там.

Тя го хвана за китката.

— Не искаш ли да останеш да спиш тук? Ще останеш ли? — Възможно ли бе в нощ като тази да мисли за… Тя сякаш разчете мислите му. — О, не, нямам предвид това, Пол! Искам само утеха — И му се усмихна със скръбна, умолителна усмивка.

— Добре — съгласи се той. — Да, защо не?

Отпусна се на леглото до нея. Лежаха един до друг, хванати за ръце като деца, и мълчаха. В зловещия мрак на последната нощ преди заплануваното бягство те се вслушваха напрегнато за някакви звуци от съседната стая, където лежеше смазаното тяло на младия човек, отпуснато в изкуствен сън. Брояха с широко отворени очи часовете, които ги отделяха от леките стъпки на идващата зора. Едва призори Илзе оттегли ръката си от неговата и двамата заспаха.

Раздели се с нея, преди Марио да се събуди.

— На картичката ми са посочени адресите на канцеларията ми в Ню Йорк и на хотела ми в Париж, където ще бъда през следващите десет дни… Обади ми се веднага, за да знам дали всичко е минало добре.

Очите й го гледаха почти с благоговение.

— Как да ти благодаря, Пол? Какво да ти кажа?…

Трябваше да прекъсне този емоционален изблик на неизразима благодарност.

— Недей. Не ме карай да се чудя как да ти отговоря… — Целуна я по бузите. — Господ да ви благослови и двамата. — Изтича навън, без да се обръща.

 

 

Разписанието на влаковете лежеше върху шкафа за дрехи в хотелската стая. Билетът му за Париж беше за утрешния ден, но перспективата да прекара още една нощ в тази ужасяваща страна го изпълни с отврата. Започна да прибира дрехите си с трескава бързина.

И сред вихъра на тази луда надпревара с времето нещо в него внезапно се пречупи и той загуби контрол над себе си, удавен в мътната вълна на преживяното. Момчето с премазаното тяло… Илзе… Какво ли ги чака в бъдеще? И онези мъже, онези пречупени, пребити мъже в лагера, които едва влачеха премръзналите си измъчени тела… А още по-назад — скептичното разтревожено лице на Елизабет… Той изпусна чифт обувки и отпусна глава върху бюрото. В ушите му виеха писъците и воплите на всички невинно измъчени и избити, трагичната песен на бездънното човешко страдание, древно като земята и небето…

— О, господи… о, божичко… — стенеше той.

След малко стана, довърши опаковането на багажа си и отиде на гарата, където установи, че може да тръгне след час. Прекалено нетърпелив, за да остане в чакалнята, той излезе на платформата и стоя там, докато пред него не спряха със съскане и писък тъмносините спални вагони на международния влак за Париж.

Поръча двойно бренди веднага щом седна. Може би — дай боже! — то ще го приспи… о, да потъне в забрава поне докато пресекат границата… Докосна американския си паспорт и му хрумна, че в този влак сигурно има някои хора, които очакват да пресекат границата с още по-голямо нетърпение от него. Хора, които трепереха пред граничната проверка и я чакаха със свито сърце. Изпита налудничавото желание да извади паспорта си и да го целуне…

Влакът потегли. Едва сега — може би благодарение на смекчаващото влияние на брендито — Пол можа да насочи мислите си към Леа и Париж. Те ще бъдат балсам за изтерзаната му душа. Господ му е свидетел, имаше болезнена нужда от тази слънчева връзка с нормалния живот! Смехът на Леа сред аромат на френско вино… картинните галерии… разходките… и любов, прекрасната любов между жадни за взаимност мъж и жена! И свобода! Неповторимата, неописуема сладост на свободата!

Влакът препускаше сред сумрачния студен следобед.