Джордж Оруел
Още въздух (9)

V

Риболовът!

Тук ще направя едно признание, или по-право две. Първото е, че като се връщам назад в живота си, едва ли мога с ръка на сърцето да посоча нещо, доставяло ми такова огромно удоволствие, както риболовът. В сравнение с него всичко останало е пълно фиаско, дори жените. Не се правя на някой от ония мъже, дето не им пука за жени. Прекарал съм сума ти време да ги гоня, а бих го правил и сега, стига да имах тази възможност. И все пак, ако трябва да избирам между коя да е посочена от вас жена, ама наистина коя да е, и това да хвана петкилограмов шаран, шаранът винаги печели. А другото признание е, че след като навърших шестнайсет години, не съм ходил на риболов нито веднъж.

Защо ли? Защото така става. Защото в живота, който водим — нямам предвид човешкия живот изобщо, а само живота в тази конкретна епоха и в тази конкретна държава, — не правим нещата, които искаме. То не е, защото постоянно работим. Дори фермерът и шивачът евреин не работят постоянно. То е, защото има някакъв дявол у нас, който безспирно ни лашка насам-натам да вършим идиотщини. Има време за всичко, освен за нещата, които си струва да се направят. Намислете си нещо, което истински ви вълнува. После съберете часовете и пресметнете каква част от живота си сте му посветили. А после пресметнете времето, което сте прекарали в бръснене, возене напред-назад по автобуси, чакане по гари, разказване на мръсни вицове и четене на вестници.

След навършването на шестнайсетата си година така и не отидох повече за риба. Сякаш все не ми оставаше време. Ходех на работа, търчах по момичета, носех първите си ботуши с копчета и първите си високи яки (а за яките от 1909-а човек трябваше да има врат на жираф), карах кореспондентски курсове по търговия и счетоводство и „обогатявах ума си“. Грамадните риби си плуваха във вира зад Бинфийлд Хаус. Никой не знаеше за тях, освен мен. Те бяха складирани в паметта ми; някой ден, може би в някой национален неработен ден, ще се върна и ще ги хвана. Но така и не се върнах. Любопитното е, че единственият случай оттогава досега, когато за малко да отида за риба, беше по време на войната.

Беше есента на 1916-а, тъкмо преди да ме ранят. Излезли сме от окопите и сме настанени в едно село зад фронтовата линия, и макар да е едва септември, покрити сме с кал от глава до пети. Както обикновено, не знаем със сигурност колко време ще останем тук и къде отиваме след това. За късмет командирът беше малко неразположен, лек бронхит или нещо такова, та не му беше до това, да ни строява за обичайните паради, проверки на снаряжението, футболни мачове и прочие, които уж трябваше да поддържат духа на войската извън бойното поле. Прекарахме първия ден в излежаване върху купчините слама в хамбарите, където бяхме разквартирувани, и остъргване на калта от гамашите си, а вечерта някои от момчетата се наредиха на опашка за две-три мизерни, повехнали курви, настанени в една къща в края на селото. На сутринта, макар и в разрез с изричните заповеди да не напускаме селото, съумях да се измъкна и да се поскитам сред мъртвешката пустош, била някога нива. Беше влажна, някак зимна утрин. Наоколо всичко, разбира се, беше затънало в мръсотиите и отпадъците на войната — онзи гнусен, мърляв безпорядък, всъщност по-противен и от бойно поле, осеяно с трупове. Дървета с отсечени клони, стари дупки от снаряди, вече отново позапълнени, консервни кутии, лайна, кал, треволяци, омотана и ръждясала бодлива тел, сред която се провират бурени. Познато ви е чувството, когато напускаш фронта. Всичките ти стави схванати, а вътре — някаква пустота, чувството, че никога повече няма да проявиш интерес към нищичко. Донякъде се дължи на страха и изтощението, но най-вече на отегчението. Никой вече не виждаше причина войната да не продължава вечно. Днес, утре или вдругиден се връщаме на фронта, а може би следващата седмица някой шрапнел ще те надроби на кайма, но и това не беше чак толкова страшно в сравнение с ужасяващата тегота на проточилата се до безкрай война.

Както си бродех край един плет, налетях на един от нашата рота, чиято фамилия съм забравил, но по прякор Контето. Беше смугъл, прегърбен тип, на вид малко като циганин, който дори с униформа създаваше впечатлението, че носи в джоба си чифт крадени зайци. По занятие беше амбулантен търговец, иначе истински кокни, но от онези жители на източен Лондон, дето си помагат със сезонно бране на хмел, лов на птици, бракониерство и кражба на плодове из Кент и Есекс. Беше страхотен експерт по кучета, порове, птици в клетка, петли за бой и подобни неща. Още щом ме видя, ми направи знак с глава да се доближа. Говореше по един такъв лукав, безсърдечен начин:

— Ела тука, Джордж! — (Момчетата ме наричаха Джордж — тогава още не бях надебелял.) — Джордж! Виждаш ли ония тополи оттатък полето?

— Да.

— Е, отдолу има един вир, пълен с дяволски едра риба.

— Риба ли? Да му се не знае!

— Казвам ти, пълен е, мамка му. Костур. Не по-лош от другаде. Ела сам да видиш.

Помъкнахме се заедно през калта. Естествено, Контето беше прав. Оттатък тополите имаше мръсен на вид вир с пясъчен бряг. Очевидно навремето кариера, сега беше пълен с вода. И гъмжеше от костури. Тъмносините им ивичести гръбчета се стрелкаха във всички посоки току под водната повърхност, а имаше и такива, дето сигурно тежаха и по половин кило. Подозирам, че през двете години от началото на войната никой не ги е безпокоил и са имали време да се плодят на спокойствие. Вероятно си представяте какво предизвика у мен гледката на тези костури. Сякаш изведнъж ме върнаха към живота. Разбира се, в главите и на двама ни се въртеше само една мисъл — откъде да докопаме въдица и влакно.

— За бога! — рекох. — Ще си наловим малко.

— Има си хас, мамка му. Да се връщаме в селото да търсим такъми.

— Добре. Ама трябва да внимаваме. Ако сержантът разбере, ще ни опандизят.

— Абе майната му на сержанта. Да ме варят, да ме колят и да ме бесят, ако щат. Аз пък ще си наловя от проклетата риба.

Не можете да си представите колко надъхани бяхме да си наловим от тази риба. А може и да можете, стига да сте били някога на война. Позната ви е френетичната скука на войната и как човек се вкопчва едва ли не във всяко развлечение. Виждал съм двама да се бият като обезумели за списание от три пенса. Но не е само това. Основното беше мисълта да избягаш напълно, пък даже за цял ден, от атмосферата на войната. Да седиш под тополите, да ловиш риба, далеч от ротата, далеч от шума, вонята, униформите, офицерите, козируването и гласа на сержанта! Риболовът е тъкмо обратното на войната. Но далеч не беше сигурно, че ще успеем да го наредим. Тъкмо от тази мисъл направо ни втрисаше. Ако разбере, сержантът ще ни спре, това е ясно като бял ден, както и кой да е от офицерите, но най-лошото е, че не знаехме докога ще стоим в селото. Може би седмица, а може и да ни строят да потегляме само след два часа. В същото време нямахме никакви такъми, та дори игла и парче канап. Трябваше да почнем от нула. А вирът гъмжеше от риба! Първото нещо е прътът. Най-добре върбова клонка, но никъде отсам хоризонта не се виждаше и пукната върба. Контето се покатери на една топола и отряза една вейка, която не ставаше много-много, ама беше по-добре от нищо. Одялка я с ножчето си, докато заприлича на въдица, после я скрихме в треволяците край брега и успяхме да се промъкнем обратно в селото, без да ни усетят.

После идва ред на иглата за кукичка. Никой нямаше игла. Един тип имаше губерки, но бяха ужасно дебели и със захабен връх. Не смеехме да кажем никому за какво ги искаме, от страх сержантът да не научи. Най-сетне се сетихме за курвите в края на селото. Няма начин да нямат. Като се добрахме дотам — трябваше да обиколим изотзад и да прекосим един потънал в тор заден двор, — къщата беше заключена, а курвите спяха несъмнено заслужен дълбок сън. Тропахме, викахме и блъскахме по вратата, докато накрая, след десет минути, слезе една дебела грозна жена по пеньоар и ни се разкрещя на френски. Контето й викна:

— Игла! Игла! Имате ли игла?

Тя, разбира се, не схващаше какво й говори. Тогава Контето опита на развален английски, който тя, като чужденка, би следвало да разбира:

— Иска игла! Шие дрехи! Ей така!

И взе да й показва с жестове как уж шие. Тя го разбра погрешно и открехна вратата малко по-широко, колкото да влезем. Най-сетне успя да й обясни и получи от нея една игла. Но стана пладне.

След обяда сержантът дойде в хамбара да вика хора за наряд. Успяхме да му се изплъзнем, като в последния момент се завряхме под купчина слама. Като си тръгна, запалихме свещ, нажежихме иглата до червено и я огънахме на нещо като кука. Нямахме други инструменти, освен джобните си ножчета, и жестоко си изпоизгорихме пръстите. Сега влакно. Всички имаха само дебел канап, но най-сетне намерихме един тип с макара шивашки конец. Той не искаше да се раздели с нея, та трябваше да я разменим срещу цял пакет цигари. Конецът беше твърде тънък, но Контето го разряза на три части, върза ги на един пирон в стената и внимателно ги сплете. В това време аз преобърнах цялото село, докато най-сетне намеря коркова тапа, която разрязах на две и забучих в средата клечка, за плувка. Но дойде вечерта и взе да се смрачава.

Вече имахме основните неща, но нямаше да е зле да намерим и малко черва. Като че ли нямаше надежда, докато не се сетихме за санитаря в лазарета. Обикновено не им се полагат хирургически конци, но може пък съвсем случайно да има. Естествено, като го попитахме, оказа се, че има цяло кълбо в раницата си. Харесали му в една болница и си ги прибрал. Разменихме още пакет цигари за десет дължини хирургически конец. Беше скапано, крехко нещо, на парчета от по петнайсет сантиметра. Като се стъмни, Контето ги накисна и, мече размекнати, ги навърза в едно общо цяло. Сега вече имахме всичко — кука, прът, влакно, плувка и черво. Червеи можехме да си изровим отвсякъде. А вирът гъмжеше от риба. Огромни, гигантски ивичести костури, които само чакат да бъдат уловени! Тресеше ни такова вълнение, че си легнахме да спим направо с ботушите. Утре! Да имаме на разположение само утре! Да можеше войната да ни забрави поне за един ден! Решихме веднага щом мине утринната проверка, да драснем и да не се връщаме цял ден, пък дори, като се появим, да ни наложат полево наказание номер едно^[1].

Е, досещате се какво последва, предполагам. На утринната проверка получихме заповед да стягаме раниците и след двайсет минути да бъдем готови за поход. Марширувахме петнайсет километра по пътя, оттам ни качиха на камиони и ни експедираха в съвсем друга част на фронта. Вира под тополите повече ни го чух, ни го видях. Сигурно е бил отровен с иприт.

Оттогава не съм ходил за риба. Като че ли все не ми се удаваше възможност. Първо да свърши войната, после и аз като всички останали се борех за работа, после пък хванах някаква работа и тя ме хвана. Бях млада надежда в застрахователна кантора — един от онези надъхани прохождащи бизнесмени с решителна челюст и обещаващо бъдеще, както ги описват в рекламите на „Кларкс Колидж“, — а после се превърнах в поредния изтормозен труженик-на-ставка-петдесет-лири-седмично с вила-близнак във вътрешно-външно предградие. Такива хора ходят на риболов, колкото борсовите агенти берат иглика. Просто не върви. За тях се предвиждат други развлечения.

Разбира се, всяко лято ходим на двуседмична почивка. Сещате се какво имам предвид. Маргейт, Ярмът, Истборн, Хейстингс, Борнмът, Брайтън. Разликата е само дали в съответната година сме фрашкани с пари или не. С жена като Хилда основната характеристика на отпуската е нескончаемата мисловна аритметика с колко ни мами съдържателят на пансиона. Както и да казва на децата: „Не, не може да си купите нова кофичка за пясък“. Преди няколко години ходихме в Борнмът. Един чудесен следобед се шляем по кея, да е бил не повече от километър, а навсякъде се наредили въдичари с къси морски въдици с камбанка на края и дълги влакна на по петдесет метра навътре в морето. Това е скучен вид риболов и момчетата не хващаха нищо. Децата скоро се измориха и се размрънкаха да се връщаме на плажа, а Хилда видя как един рибар натъкна на кукичката си червей и заяви, че й се повдига, но аз продължих да се размайвам още малко. Изведнъж едно звънче се раззвъня и въдичарят взе да навива макарата. Всички спряха и се зазяпаха. Естествено, скоро се появиха по реда си: мокрото влакното, оловната тежест накрая и огромната плоска риба (камбала, предполагам), която висеше на куката и се мяташе. Онзи я тръсна върху гредите на кея и тя се заблъска, цялата мокра и бляскава, със сребристия си пъпчест гръб, белия си корем и свежия си солен дъх на море. И като че нещо се преобърна в мен.

Отминахме и аз подхвърлих небрежно на Хилда, само да проверя как ще реагира:

— Наумил съм си и аз да половя риба, докато сме тук.

— Какво?! Да ловиш риба?! Но, Джордж, та ти дори не знаеш как!

— А, навремето бях голям рибар.

Беше смътно против, както обикновено, но нямаше много аргументи нито за едното, нито за другото, освен дето ако ходя за риба, тя няма да дойде с мен, за да не гледа как слагам ония гадни кашкави неща на кукичката. Сетне изведнъж се вкопчи във факта, че ако ходя за риба, нещата, които ще ми трябват — въдица, макара и прочие, ще ни излязат към една лира. Сигурно само прътът е десет шилинга. И веднага избухна. Не сте я виждали каква става, като стане дума да се прахосат десет шилинга.

— Как въобще ти хрумва да прахосаш толкова пари за такова нещо! — разкрещя ми се. — Абсурд! И как изобщо смеят да искат по десет шилинга за някаква си глупава въдичка! Срамота. А и бива ли да ходиш на риболов на твоята възраст! Голям възрастен мъж като теб. Я не ставай бебе, Джордж.

Тогава и децата почнаха. Лорна се промъкна боязливо до мен и ме попита с присъщата си наивна дързост:

— Ти бебе ли си, татко?

А малкият Били, който тогава още не говореше ясно, обяви на всеослушание:

— Тати е бебе.

След миг и двамата вече подскачаха около мен, тракаха с кофичките за пясък и припяваха: — Та-ти е бе-бе! Та-ти е бе-бе!

Проклети невъзпитани гадинки!