Джордж Оруел
Още въздух (8)

IV

От следващите седем години, от когато бях на седем, докато станах на петнайсет, помня главно риболова.

Не мислете, че не съм правил нищо друго. Просто когато се връщаш назад към дълъг период от време, определени неща така изпъкват, че засенчват всичко останало. Разделих се с майка Хаулет и постъпих в частната прогимназия, с кожена чанта и черна фуражка с жълти лентички, получих първия си велосипед, а дълго след това и първите си дълги панталони. Първият ми велосипед беше с фиксирано колело — със свободно по онова време бяха много скъпи. На надолнище вдигаш крака върху вилката и оставяш педалите да се превъртат с бясна скорост. Това беше типична гледка за ранните години на двайсетия век — момче хвърчи по склон с отметната назад глава и вирнати във въздуха крака. Постъпих в прогимназията със страх и трепет, заради ужасяващите истории, които бях слушал от Джоу за стария Уискърс^[1] (името му беше Уикси), директорът — дребен мъж, дето действително вдъхваше страх с вида си, имаше лице като вълча муцуна, а в дъното на класната стая държеше витрина с пръчки, и понякога ги вадеше и така шибаше въздуха, че кръвта ни се смразяваше. Но за своя изненада се учех доста добре. И през ум не ми е минавало, че може да съм по-умен от Джоу, който беше с две години по-голям от мен и ме тероризираше, откакто проходих. Всъщност Джоу беше пълен тъпак, наказваха го с пръчката средно веднъж седмично и докъм шестнайсетгодишна възраст все се влачеше на опашката по успех. Втория учебен срок спечелих награда по аритметика и по някаква странна дисциплина, която се занимаваше главно със сушени цветя и се зовеше „Естествознание“, а като навърших четиринайсет, Уискърс заговори за стипендии и университета в Рединг. Татко, който по онова време хранеше амбиции за нас с Джоу, много настояваше да уча в „колеж“. Във въздуха витаеше идеята, че аз ще бъда учител, а Джоу — аукционер.

Но нямам много спомени от училище. Попадал съм сред хора от висшите класи, например по време на войната, и съм се изумявал от факта, че така и не надрастват убийствената подготовка, която получават в частните училища. Или се превръщат в плоски слабоумници, или прекарват остатъка от живота си да ритат против нея. С момчетата от нашата класа не беше така — синовете на дребните търговци и фермерите. Постъпваш в класическата прогимназия и учиш там до шестнайсетгодишна възраст, но само за да демонстрираш, че не си проли, инак самото училище е най-вече място, от което само гледаш как да избягаш. Там няма такива неща като чувство на лоялност, сладникави сантименти към старите сиви камъни (а те действително бяха стари, училището основал още кардинал Улзи) и доживотни обществени връзки, та дори химн на училището няма. Неучебните дни бяха изцяло на лично разположение, защото спортните изяви не бяха задължителни и ние често пъти ги пропускахме. Футбол играехме по тиранти и макар да се смяташе за благопристойно крикет да се играе по колан, носехме обикновени ризи и панталони. Единствената игра, която истински ме вълнуваше, беше импровизираният крикет на чакъла в двора през голямото междучасие, с бухалки, измайсторени от каси, и гипсова топка.

Помня обаче миризмата на голямата класна стая — миризма на мастило, прах и обувки, още камъкът в двора, навремето служил за стъпенка за езда и за точило, и пекарничката отсреща, където продаваха козуначени рула, двойно по-големи от днешните, на цена половин пени. Вършил съм всичко, което се върши в училище. Издълбах името си на чина и получих наказание с пръчка — за подобно нещо винаги наказваха с пръчката, но етикетът те задължаваше да издълбаеш името си на чина. Пръстите ми вечно бяха изпоцапани с мастило, гризях си ноктите, правех си стрелички от перодръжки, играех си с конски кестени на връв, разправях мръсни вицове, научих се да мастурбирам, нагрубявах стария Блоуърс, учителят по английски, и вадех душата на малкия Уили Саймън — синът на погребалния агент, който беше гламав и се връзваше на всичко. Любимият ни трик беше да го пращаме да купува несъществуващи неща. Вечните майтапи — половин марка от един пенс, гумен чук, отвертка за леваци, кутия раирана боя — бедният Уили се хващаше на всичко. Един ден си умряхме от смях, сложихме го в една вана и му казахме сам да се вдигне за дръжките. Свърши в лудницата, горкият. Но истинският живот кипеше през ваканцията.

В онези времена имаше интересни неща за правене. Зимно време взимахме назаем питомни порчета — майка не даваше да ги държим вкъщи, „гадни вонливи създания“ — така ги наричаше, — обикаляхме фермите и се молехме да ни пуснат да половим плъхове. Понякога ни пускаха, понякога ни пъдеха, били сме по-голяма беля и от плъховете. В по-късните месеци вървяхме след вършачката и помагахме да избиват гризачите. Една зима, да е било 1908-ма, Темза придойде и замръзна, после седмици наред се пързаляхме с кънки, а Хари Барнс падна и си счупи ключицата на леда. В ранна пролет целехме катерици с прашки, после ходехме на лов за гнезда. Имахме теория, че птиците не умеят да броят и затова спокойно можеш да им оставиш само едно яйце, но бяхме жестоки зверчета и понякога просто преобръщахме гнездата и стъпквахме яйцата или пиленцата. Имахме и друга една игра, по времето, когато жабите си хвърляха хайвера. Ловяхме попови лъжички, наръгвахме в клоаката им накрайника на велосипедна помпа и ги надувахме до пръсване. Ей такива са момчетата, не знам защо. През лятото ходехме с колелата до бента Бърфорд Уиър и се къпехме. Уоли Лъвгроув, малкият братовчед на Сид, се удави през 1906-а. Заплете се в тревите на дъното, а като го извадиха с вилите, лицето му беше почерняло.

Но истината беше риболовът. Колко пъти сме ходили на гьола на стария Бруър, хващали сме малки шарани и лин, веднъж дори огромна змиорка, а имаше и други водопои, до които се стигаше пеш в неделните следобеди. Но откакто се сдобихме с велосипеди, взехме да ходим на Темза под Бърфорд Уиър. Изглеждаше ни по-достойно за възрастни хора, отколкото някакви си селски гьолове за кравите. Не те гонят фермери, а и в Темза има великолепни екземпляри — макар, доколкото ми е известно, никой никога да не ги е хващал.

Странно е чувството, което изпитвах към риболова — и все още изпитвам. Не мога да се нарека рибар. Веднъж не съм уловил риба шейсет сантиметра, а и от трийсет години не съм хващал въдица. И все пак, като се връщам назад, изглежда, че цялото ми детство от осем до шестнайсет години се е въртяло около дните, когато сме ходили за риба. И най-малките детайли са ярко отпечатани в паметта ми. Помня всеки отделен случай и всяка отделна риба, а няма гьол или блато, което да не си представям ясно, като затворя очи и се замисля. Мога да напиша цяла книга върху риболовната техника. Като бяхме деца, нямахме много такъми, бяха прекалено скъпи, а трите пенса седмично (обичайната сума джобни пари по онова време) отиваха за бонбони и козуначени рула. Най-малките дечурлига обикновено ловят на извита топлийка, твърде тъпа, за да върши работа, но човек може да си направи доста прилична кукичка (без контра, разбира се), като огъне игла в пламъка на свещ с помощта на клещи. Фермерчетата умееха да плетат влакно от конски косми, здраво почти колкото рибарските конци от пресукана коприна, а малка рибка се лови и на единичен косъм. След време минахме на пръти от по два шилинга, та дори с нещо като макари. Господи, колко ли часове съм прекарал, впил поглед във витрината на „Уолисис“! Дори пушките 410-ти калибър и пистолетите не ме омайваха толкова, колкото въдичарските принадлежности. А каталога на универсалния магазин „Гамидж“, който бях докопал отнякъде, май от едно бунище, го изучавах така, сякаш е Библията! И до ден-днешен мога в пълни подробности да ви описвам заместителите на коприненото влакно, кордата с метална сърцевина, куките тип „Лимерик“, чуковете, куковадите, макарите „Нотингам“ и какви ли не други технически детайли.

После идва ред на примамките. В нашия магазин винаги имаше изобилие от брашнени червеи, които вършеха работа, но не съвсем. Белите червеи бяха по-добри. Трябваше да ги изврънкваме от Гравит, месарят, та бандата теглеше чоп или се брояхме на „онче-бонче“ кой ще влезе, защото тези работи никак не му бяха приятни. Той беше едър стар дявол с грубовато лице и глас като на мастиф, а когато лаеше — понеже така обикновено разговаряше с момчета, всички ножове и железарии, накачени по синята му престилка, подрънкваха. Влизаш с празна тенекиена кутийка от петмез, помайваш се, докато излезе и последният клиент, и смирено подхващаш: „Моля ви, господин Гравит, дали ви се намират днес малко ларви?“. Той обикновено избухва: „Какво?! Ларви ли?! В моя магазин?! Не съм виждал от години. Да не искаш да кажеш, че имам мухи в магазина?“

Имаше, разбира се. Бяха навсякъде. Той ги трепеше с кожен каиш, прикрепен на пръчка, с която стигаше много надалеч и размазваше мухата на пихтия. Понякога си тръгваш без ларви, но по правило се провикваше подир теб, тъкмо като се наканиш да си вървиш: „Ей! Иди виж в задния двор. Може да намериш една-две, ако гледаш внимателно“.

Намирахме ги на цели гроздове навсякъде. Задният двор на Гравит вонеше като бойно поле. По онова време касапите нямаха хладилници. Ларвите живеят по-дълго, ако ги държиш в дървени стърготини.

Личинките на осите също бяха добра примамка, макар да е трудно да ги нанижеш на кукичката, освен ако ги опечеш. Като се случеше някой да намери гнездо на оси, същата нощ отивахме, напълвахме го с терпентин и замазвахме отвора с кал. На следващия ден осите вече бяха измрели, сега спокойно можеше да отворим гнездото и да извадим личинките. Веднъж нещо се обърка, терпентинът ли беше изтекъл от дупката ли, какво ли, та като извадихме запушалката, осите, преседели цяла нощ затворени, излетяха с гневно бръмчене. Не ни нажилиха бог знае колко, но жалко че нямаше някой с хронометър, да седи отстрани и да засича. Скакалците са може би най-добрата примамка, особено за клен. Нанизваш го на куката без никакви сачми и само го плъзгаш леко по повърхността — викат му „на леко“. Но не можеш да уловиш повече от два-три скакалеца наведнъж. Зелените мухи, които също се ловят дяволски трудно, са най-добрата примамка за кефал, особено в ясни дни. Трикът е да я сложиш на кукичката жива, за да се извива. Кленът кълве дори на живи оси, ама е доста щекотлива работа да сложиш жива оса на кукичка.

Един господ знае колко други примамки съществуват. Въдичарският качамак се прави като мачкаш хляб с вода в кърпа. Има освен това качамак с кашкавал, с мед и с анасон. За някои видове шаран и вареното жито не е лошо. Торните червеи са хубави за кротушки. Намират се в много стари торища. А има и един друг вид торен червей, на ивици и вони като щипалка — много добра стръв за костур. Инак обикновеният земен червей е добра стръв за костур. Съхранява се в мъх, за да се запази жив и пъргав. Ако ги държиш в пръст, умират. Кафявите мухи, дето кацат по говеждите лайна, са доста добра стръв за шаран. Чувал съм, че клен се лови и на черешка, а пък съм виждал да хващат шаран със стафида от кифла.

В онези дни, от шестнайсети юни (когато започва риболовният сезон) до посред зима рядко излизах без тенекиена кутийка с червеи или личинки в джоба. Имах няколко караници с майка по въпроса, но накрая тя се предаде, риболовът беше заличен от списъка на забранените игри и татко дори ми подари въдица за два шилинга по случай Коледата на 1903-та. Едва-що навършил петнайсет, Джоу тръгна по момичета и оттогава рядко идваше на риболов — било детска игра. Имаше обаче петима-шестима други, луди по риболова като мен. Божичко, какви дни! Потен, горещ следобед в голямата класна стая, лежа проснат върху чина, гласът на стария Блоуърс стърже някъде в далечината за сказуеми, подчинителни наклонения и подчинени обстоятелствени изречения, а в главата ми се върти само блатото край Бърфорд Уиър и зеленият гьол под върбите със стрелкащите се насам-натам кефали. После лудешкото бързане с колелата след чай, нагоре по Чамфорд Хил и надолу към реката, за да хванем един час риболов преди мръкване. Кротката лятна вечер, тихият плисък на водата в бента, кръгчетата по водата там, където рибата се издига към повърхността, комарите жив те изяждат, цели пасажи кефал се струпват около куката ти, но не кълват. И онова чувство, с което гледаш черните гърбове на рибата, надяваш се и се молиш (да, буквално се молиш) някоя от тях да размисли и да лапне стръвта, преди да е станало твърде тъмно. А после винаги „Хайде още пет минутки“, и „Само още пет минутки“, докато накрая се връщаш в града, бутайки колелото, защото Таулър, стражарят, дебне наоколо и може да те „хване“ за каране без фар. И онези моменти през лятната ваканция, когато посвещавахме на риболова цели дни, излизахме с варени яйца, хляб, масло и бутилка лимонада, ловяхме риба и се къпехме, сетне отново ловяхме риба, а понякога дори хващахме по нещо. Вечерно време се прибираш с мръсни ръце и толкова гладен, че си изял остатъка от въдичарския качамак, с три-четири миризливи кефалчета, увити в носната ти кърпичка. Майка винаги отказваше да готви рибата, която носех вкъщи. Твърдо смяташе, че речната риба не е ядивна, с изключение на пъстървата и сьомгата. „Гнусни кални неща“ — така ги наричаше. Най-ясно си спомням рибите, които не съм хванал. Особено грамадните екземпляри, които виждаш, когато се разхождаш в неделя следобед по крайречната алея и не си носиш въдицата. В неделя риболовът беше забранен, дори Службата по охраната на Темза не го разрешаваше. В неделя се ходеше на „хубава разходка“ по дебел черен костюм и итънска яка, която ти престъргва врата. Тъкмо една неделя видях щука, дълга цял метър, заспала в плитчината край брега, и за малко да я убия с камък. А понякога в зелените вирчета край тръстиките ще се стрелне огромна пъстърва. Пъстървите в Темза достигат гигантски размери, но никой никога не е хващал. Казват, че истински рибар от поречието на Темза — от онези старци с топчестите носове, които ще видиш да седят сгушени в палтата си на рибарските си столчета с шестметрови щеки в ръка по всяко време на годината — с радост би дал година от живота си, за да улови пъстърва в Темза. Не ги виня, напълно ги разбирам, камо ли тогава.

Разбира се, случваха се и други неща. Растях по десет сантиметра годишно, получих първите си дълги панталони, печелех награди в училище, ходех на подготовка за причастие, разправях мръсни вицове, навикнах да чета и се палех по бели мишки, фойерверки и пощенски марки. Но си спомням все риболова. Летните дни, мочурливите ливади и синкавите хълмове в далечината, върбите край блатото и вировете под тях като тъмнозелено стъкло. Летните вечери, рибата пори водата, козодои се стрелкат край главата ти, мирише на нощни гърнета и ориенталски тютюн. Не ме разбирайте погрешно. Не че се опитвам да пробутам поезията на детството и прочие. Знам, че това са пълни глупости. Старият Портиъс (един мой приятел, пенсиониран учител, ще ви разкажа за него по-нататък) е страшен ценител на поезията на детството. Понякога ми чете от книгите си. Уърдзуърт. Луси Грей. Имаше време, когато поляна, горичка и прочие. Излишно е да уточнявам, че той няма собствени деца. Истината е, че в децата няма нищо поетично, те са си чисто и просто жестоки животинчета, само дето никой звяр не е и на четвърт толкова себичен. Момчето не се вълнува от поляни, горички и тям подобни. То въобще не поглежда пейзажа наоколо, пет пари не дава за цветя и въобще не различава растенията, освен ако го вълнуват пряко, тоест, ядивни ли са или не. Да убива — дотам се простира поезията на момчето. И все пак през цялото това време у него неизменно присъства онази особена наситеност на чувството, силата да копнееш за разни неща така, както не можеш вече, когато пораснеш, и чувството, че времето се разтяга до безкрайност пред теб, и каквото и да правиш, можеш да го правиш вечно.

Бях доста грозновато момченце, със сламеноруса коса, вечно остригана ниско, освен перчема на челото. Не идеализирам детството си и за разлика от много хора не изпитвам желание отново да бъда малък. Повечето от нещата, които ме вълнуваха тогава, вече са ми повече от безразлични. Все ми е едно ще видя ли отново топка за крикет, а дори за двайсет килограма сладки не давам и пукнат грош. Но все още храня — винаги съм го хранил — онова особено чувство към риболова. Ще го сметнете за крайно глупаво, безспорно, но всъщност изпитвам смътно желание да ида на риба дори сега, когато съм дебел и на четирийсет и пет, имам две деца и къща в предградията. Защо ли? Защото в известен смисъл изпитвам носталгия по детството — не по собственото си детство, а по онази цивилизация, в която израснах и която, предполагам, вече е на последни издихания. А риболовът е някак си типичен за нея. Дори щом се замислиш за риболов, вече мислиш за неща, които нямат място в съвременния свят. Самата идея да седиш цял ден под върба край кротък вир — както и да си в състояние да намериш кротък вир, край който да седиш — принадлежи на времето отпреди войната, отпреди радиото, отпреди самолетите, отпреди Хитлер. Дори имената на английските речни риби излъчват някакъв покой. Шаран, червеноперка, кефал, бляскавец, мряна, платика, кротушка, щука, клен, лин. Все солидни имена. Хората, които са ги измислили, не са и чували за картечници, не са живели с ужаса да не бъдат уволнени и не са прекарвали дните си в гълтане на аспирини, ходене на кино и чудене как да не попаднат в концентрационен лагер.

Питам се, нима някой ходи на риболов в наши дни. В радиус от сто мили около Лондон не е останала и една риба, която да хване човек. Няколко некадърни рибарски клуба са циментирани в редици по бреговете на каналите, а милионерите ходят да ловят пъстърва в частни водоеми край шотландски хотели, някаква снобска игра на улов на изкуствено отгледана риба с изкуствени мухи. Но кой днес лови във воденична вада, крепостен ров или водопой? Къде са английските речни риби? Като бях дете, във всяко поточе и вирче имаше риба. Сега всички тези вирчета са пресушени, а реките, ако не са отровени с химикали от фабриките, са пълни с ръждясали консервни кутии и мотоциклетни гуми.

Най-хубавият ми въдичарски спомен е свързан с една риба, която не улових. Типично, предполагам.

Когато бях на около четиринайсет години, татко направи някаква услуга на стария Ходжес, пазачът на Бинфийлд Хаус. Забравил съм какво беше — даде му лекарство, което излекува кокошките му от глисти или кой знае. Ходжес беше опак стар дявол, но не забравяше услуга. Един ден малко след случая, беше слизал до магазина ни да си купи зърно за пилците, ме изчака след това пред вратата и ме спря с присъщия си троснат тон. Имаше лице, като издялкано от корен, и само два зъба, тъмнокафяви и много дълги.

— Ей ти, малкия! Рибарче падаш, а?

— Да.

— И аз така си мислех. Слушай какво. Ако искаш, можеш да си донесеш въдицата и да се пробваш в оня вир зад имението. Пълно е с платика и щука. Ама няма да казваш на никого какво съм ти казал. И да не домъкнеш някое от ония твоите псета, че ще им съдера кожите от гърба.

И откуцука, метнал чувалчето зърно на рамо, сякаш с чувството, че бездруго е казал твърде много. Следващата събота следобед се качих до Бинфийлд Хаус с колелото, напълнил догоре джобовете си с червеи и личинки, и потърсих стария Ходжес в портиерската къщичка. По онова време Бинфийлд Хаус пустееше вече десетина-двайсет години. Господин Фаръл, собственикът, не можеше да си позволи да живее в него, а или не можеше, или не искаше да го даде под наем. Живееше в Лондон с наема от селскостопанската земя, а имота бе оставил да върви по дяволите. Оградите бяха зеленясали и прогнили, паркът беше целият в коприва, насажденията бяха прорасли като джунгла и дори градините отново бяха подивели, само тук-там по някой чепат розов храст издаваше къде са били цветните лехи. Но къщата си беше много красива, особено отдалеч. Представляваше огромна бяла постройка с колонади и високи, тесни прозорци, строена сигурно по времето на кралица Ана от някой, пътувал из Италия. Ако днес отида там, сигурно ще ми достави удоволствие да се поскитам сред повсеместната разруха и да поразмишлявам за живота, който е кипял тук, и хората, които са строили такива къщи, защото са си въобразявали, че добрите времена ще продължават вечно. Тогава не обърнах никакво внимание нито на къщата, нито на имението. Изнамерих стария Ходжес, който тъкмо привършваше обяда си и беше в малко сприхаво настроение, и го накарах да ме заведе до вира. Намираше се на неколкостотин метра зад къщата и въобще не се виждаше, изцяло скрит в буковата гора, но си беше порядъчно голям вир, почти колкото езеро, близо сто и петдесет метра в диаметър. Беше изумителен, дори на онази възраст се удивих, че тук, на петнайсетина километра от Рединг и няма и осемдесет от Лондон, може да се намери толкова уединено място. Тук човек се чувстваше тъй сам, сякаш е на брега на Амазонка. Вирът беше плътно обграден с грамадни букови дървета, които на едно място растяха досами водата и се оглеждаха в повърхността й. Оттатък имаше полянка с трева и хлътнатина, обрасли с див джоджен, а в единия край на езерото се виждаше стара дървена барака за лодки, която гниеше сред камъшите.

Вирът гъмжеше от платики, малки, около четири, най-много до петнайсет сантиметра. Някоя току се поизвърне и проблесне, червеникавокафява, под водата. Имаше и щуки, трябва да са били големи. Тях не можеш да ги видиш, но понякога някоя, както се припича сред треволяка, се преобръща и се гмурва с плисък, сякаш тухла се пльосва във водата. Нямаше никакъв смисъл да се мъчи човек да ги лови, макар всеки път, когато ходех там, да се опитвах. Мамех ги с кефал и лещанка, които ловях в Темза и съхранявах живи в буркан от конфитюр, опитвал съм дори с блесна, направена от къс ламарина. Но те бяха преситени с риба и не кълвяха, а и положително щяха да потрошат такъмите ми. Не се е случвало да се върна от вира с по-малко от десетина малки платики. Понякога през лятната ваканция оставах там по цял ден, с въдицата и някой брой на момчешките илюстровани издания Чъмс или Юниън Джак, и дебел комат хляб със сирене, които майка ми завиваше. Ловях риба часове наред, после лежах в хлътнатината и четях Юниън Джак, после от миризмата на въдичарския качамак и цамбуркането на рибата иззад дърветата отново ми идваше меракът, връщах се на вира и пак почвах да ловя, и така през целия летен ден. Но най-хубавото беше, че съм сам абсолютно сам, нищо, че от пътя ме деляха няма и петстотин метра. Бях тъкмо на възраст вече да знам, че е хубаво от време на време да оставаш сам. Заобиколен отвсякъде с дървета, имах чувството, че вирът изцяло ми принадлежи, а наоколо ми нищо не помръдваше, освен рибата, която пускаше мехурчета във водата, и прелитащите в небето гълъби. И все пак, питам се, за двете години, през които ходих там на риболов, колко пъти ли общо съм бил. Не повече от десетина. Мястото беше на пет километра път с велосипед от дома и ходенето дотам отнемаше най-малко цял един следобед. А понякога изникваха и други неща, случвало се е и да се наканя да ида, а то да завали. Знаете как става.

Един следобед рибата не кълвеше и аз реших да изследвам онзи край на вира, който беше най-отдалечен от къщата. Водата беше попреляла, та земята беше подгизнала, а и трябваше да си проправям път през джунгла от къпинаци и изгнили клони, откършени от дърветата. Изминах с мъка петдесетина метра и изведнъж се намерих на открито, край друг вир, за чието съществуване дори не бях подозирал. Беше малък, не повече от двайсетина метра широк, и доста тъмен, защото клоните на дърветата се бяха надвесили отгоре му. Но водата беше много бистра и ужасно дълбока. Виждаше се на четири-пет метра дълбочина. Поседях малко и като всяко момче се порадвах на влагата и блатната миризма на гнилоч. И изведнъж видях нещо, от което за малко да изхвръкна от кожата си.

Беше гигантска риба. И като казвам „гигантска“, не преувеличавам. Беше дълга почти колкото ръката ми. Плъзгаше се във вира, дълбоко под повърхността, сетне се превърна в сянка и се скри в по-тъмните води в отсрещния край. Почувствах се така, сякаш ме прониза меч. Размерите й далеч надхвърляха размерите на която и да било риба, жива или мъртва, която някога съм виждал. Стоях там, стаил дъх, и само след миг друг огромен, издут силует се плъзна във водата, после още един, после други два, близо един до друг. Вирът гъмжеше. Сигурно са били шарани. Възможно е да са били и платики или линове, но по-вероятно е да са били шарани. Платиката и линът не достигат такива размери. Знаех какво се е случило. Някога този вир е бил свързан с другия, после потокът е пресъхнал, гората се е затворила около по-малкия и той е бил забравен. Случва се понякога. Някой вир се забравя, по една или друга причина, никой не лови в него с години, та дори с десетилетия, и рибите добиват чудовищни размери. Тия екземпляри пред очите ми може да са и на по сто години. И никой на света не знае за тях, освен мен. Много вероятно е от двайсет години никой дори да не е виждал този вир, а може би дори старият Ходжес и управителят на имението на господин Фаръл са забравили за съществуването му.

Е, можете да си представите какво изпитах. След малко не издържах вече дори неутолимия копнеж само да ги гледам. Забързах към другия вир и си събрах такъмите. Нямаше смисъл да се опитвам да ловя тези страшилища с принадлежностите, които имах. Щяха да се скършат като сламка. Но и миниатюрните платички вече не ми бяха достатъчни. При вида на големия шаран стомахът ми се сви, едва ли не щях да повърна. Метнах се на колелото и отфучах надолу по хълма към дома. Великолепна тайна за едно момче. Тъмен вир, скрит в горите, а в него плуват чудовищни риби — риби, които никой никога не е ловил и ще лапнат на първата стръв, която им подхвърлиш. Въпросът е само да се намери достатъчно яка въдица да ги издържи. Вече бях измислил всичко. Ще купя нужните такъми, та дори да се наложи да открадна пари от касата. Някак си, един Господ знае как, ще изнамеря половин крона за копринени конци за сьомга, дебело пресукано влакно или корда с жица и кукички номер пет, и ще се върна с кашкавал, личинки, качамак, брашнени и торни червеи, скакалци и всевъзможни примамки, които биха заинтригували един шаран. Още идната събота следобед ще се върна и ще се опитам.

Но така се случи, че повече не се върнах. Човек никога не се връща. Не откраднах пари от касата, не купих копринено влакно и така и не се опитах да хвана някой от онези шарани. Почти веднага след това изникна нещо друго, което ми попречи, но ако не беше то, щеше да е нещо трето. Така става.

Известно ми е, разбира се, че според вас преувеличавам размера на онези риби. Сигурно си мислите, че са били средно големи (трийсет сантиметра, да кажем) и че с времето са се уголемявали в спомените ми. Но не е така. Хората разправят басни за рибата, която са уловили и още повече за рибата, която се е закачила на въдицата им, но са изпуснали, но аз не хванах нито една от тях, а дори не се и опитах, и нямам мотиви да ви лъжа. Казвам ви, огромни бяха.