Джордж Оруел
Още въздух (7)

III

Джоу започна в Уолтънската класическа прогимназия две години преди мен. И двамата не сме учили там, докато не навършихме девет години. Това означаваше седем километра с велосипед сутрин и вечер, а майка се боеше да ни пуска в движението, макар че тогава имаше съвсем малко автомобили.

Няколко години учехме в домашното училище на старата госпожа Хаулет. Децата на повечето търговци ходеха там, за да им бъдат спестени срамът и унижението от учението в пансион, макар всички да знаеха, че майка Хаулет е стара мошеничка и въобще не я бива за учителка. Беше над седемдесет, силно оглушала, почти не виждаше през очилата си и цялото й оборудване се състоеше в една пръчка, черна дъска, няколко изръфани граматики и две дузини миризливи плочи. Справяше се само с момичетата, а момчетата просто й се присмиваха и бягаха от час, когато им хрумне. Веднъж избухна страхотен скандал, защото едно момче пъхнало ръка под полата на някакво момиче — нещо, което тогава нищо не ми говореше. Майка Хаулет успя да го потули. Ако направиш нещо ужасно лошо, неизменно казваше: „Ще кажа на баща ти“, и в извънредно редки случаи наистина го правеше. Но ние бяхме достатъчно прозорливи да проумеем, че не смее да го прави твърде често, а дори когато посегне да те шибне с пръчката, е тъй стара и непохватна, че лесно можеш да й се изплъзнеш.

Джоу беше едва осемгодишен, когато се хвана с една размирна банда калпазани, които се бяха кръстили „Черната ръка“. Главатар им беше Сид Лъвгроув, по-малкият син на седларя, на около тринайсет, имаше и още две момчета, синове на търговци, едно момче за всичко от пивоварната и две селянчета, които понякога успяваха да се измъкнат от работа и да се поскитат с бандата няколко часа. Селянчетата бяха двама едри ахмаци, издули до пръсване рипсените си гащи, с много силен акцент и доста презрително отношение към останалите в бандата, но те ги търпяха, понеже знаеха двойно повече за животните от всекиго от тях. Единият, по прякор Рижия, понякога дори ловеше зайци с голи ръце. Като видеше заек, спотаен в тревата, връхлиташе отгоре му с разперени ръце като орел. Съществуваше голямо социално различие между синовете на търговците и синовете на работниците и ратаите, но местните момчета по правило не обръщаха почти никакво внимание на тези неща докъм шестнайсетгодишна възраст. Бандата си имаше тайна парола и „изпитание“, което включваше да си порежеш пръста и да изядеш червей, и се имаха за страшни бандити. Определено успяваха да създават неприятности — чупеха прозорци, гонеха кравите, късаха чукчетата на вратите и крадяха плодове с тонове. Понякога през зимата успяваха да заемат няколко питомни порчета и ходеха да ловят плъхове, ако фермерите им позволят. До един имаха прашки и вечно спестяваха за пищов кремъклия, който по онова време струваше пет шилинга, но никога не успяваха да съберат повече от три пенса. През лятото ходеха за риба и крадяха яйца от птичите гнезда. Докато учеше при госпожа Хаулет, Джоу бягаше от училище поне веднъж седмично, а дори в класическата прогимназия съумяваше някак си да се измъкне поне веднъж на две седмици. В новото училище имаше едно момче, син на аукционер, което умееше да имитира всякакви почерци и за едно пени фалшифицираше бележка от майка ти, че вчера си бил болен. Разбира се, аз давах мило и драго да се присъединя към Черната ръка, но Джоу все ме отрязваше, че не искали разни загубени дечица да им се мотаят из краката.

Всъщност истински ме привличаше ходенето на риба. На осемгодишна възраст не бях ловил риба нито веднъж, освен със серкме за едно пени, с което се случва и да хванеш някоя бодливка. Майка се ужасяваше от мисълта да ни пуска да ходим в близост до водоеми. Беше „забранила“ риболова по същия начин, както тогавашните родители „забраняваха“ почти всичко, а аз още не бях осъзнал, че възрастните не са всевиждащи. Но идеята за риболова ме влудяваше от възторг. Много пъти съм минавал покрай гьола на Мил Фарм и съм гледал малките шарани да се припичат на повърхността, а понякога под върбата в дъното някой голям екземпляр, който в моите очи изглеждаше дори огромен — петнайсет сантиметра дълъг, примерно — ще се издигне изведнъж на повърхността, ще лапне някоя личинка и отново ще потъне в дълбините. Прекарвал съм часове наред с нос, залепен о витрината на „Уолисис“ на Главната, където се продаваха рибарски такъми, пушки и велосипеди. В летните утрини лежах буден и си припомнях историите на Джоу за риболова, как приготвяш качамака, как плувката подскача и потъва, ти чувстваш, че въдицата се огъва в ръцете ти и рибата опъва влакното. Има ли смисъл изобщо да се говори за това, питам се — вълшебното обаяние на рибата и риболова в детските очи? Някои деца изпитват подобно чувство към пушките и стрелбата, други — към моторетките, самолетите или конете. То не подлежи на обяснение или логика, чисто и просто е магия. Една сутрин — беше юни, ще да съм бил на осем — знаех, че Джоу ще избяга от училище и ще иде за риба, и реших да го последвам. Джоу някак си се догади какво замислям и ме почна, още докато се обличахме.

— Слушай какво, млади Джордж! Не си и помисляй да идваш с бандата. Ще си стоиш у дома.

— Не, не съм. Не съм си помислил нищо такова.

— Не, помисли си! Помисли си, че днес ще дойдеш с нас.

— Не съм си помислил!

— Помисли си!

— Не съм си помислил!

— Помисли си! Ще си стоиш у дома. Не искаме да ни се влачат разни смотани дечица.

Тъкмо беше научил думата „смотан“ и я използваше под път и над път. Татко го чу веднъж и се закле да го претрепе от бой, но както обикновено не го направи. След закуска Джоу, с ученическа чанта и фуражка, отпраши с велосипеда, пет минути по-рано, както винаги, когато се канеше да офейка от училище, а стана ли време да тръгвам за майка Хаулет, аз се изнизах тайничко и се скрих на пътеката зад градините под аренда. Знаех, че бандата ще ходи на гьола край Мил Фарм и се канех да ги последвам, ако ще да ме убият. Сигурно ще ме напердашат, и сигурно няма да успея да се върна за вечеря, тогава майка ще разбере, че съм избягал от училище и също ще ме напердаши, но хич не ме е грижа. Просто умирах да ида на риба с бандата. А бях и хитър. Оставих на Джоу достатъчно време да заобиколи отдалеч и да стигне до фермата по пътя, после продължих по пътеката и заобиколих ливадите оттатък плета, за да се добера до гьола, преди бандата да ме е видяла. Беше великолепна юнска утрин. Лютичетата ми стигаха до коленете. Лек като въздишка ветрец едва поклащаше върхарите на брястовете и бухлатите зелени облаци от листа бяха някак меки и разкошни като коприна. И беше девет сутринта, аз бях на осем години, а наоколо ми ранно лято, огромни избуяли плетове, шипките още в цвят, в небето се носят пухкави бели облачета, а в далечината — ниските хълмове и неясните синкави очертания на горите край Ъпър Бинфийлд. Но за всичко това аз и пет пари не давах. Умът ми беше само в зеления гьол, шарана и бандата с техните кукички, въдици и въдичарски качамак. Сякаш те са в рая, а аз непременно трябва да ги последвам. И ето че съвсем скоро успях да се промъкна до тях — бяха четирима: Джоу и Сид Лъвгроув, момчето за всичко и едно друго момче, син на търговец, май се казваше Хари Барнс.

Джоу се обърна и ме видя.

— Господи! Хлапето! — каза той и пристъпи насреща ми като котарак, който се готви да налети на бой. — Така, така! Казах ли ти аз? Веднага да се прибираш вкъщи, на бегом.

Двамата с Джоу имахме склонност да говорим на диалект, когато сме развълнувани. Отстъпих назад.

— Няма дъ съ прибиръ.

— Ш’съ прибиреш.

— Я му цапни един по ухото, Джоу — предложи Сид. — Не щем да ни се мотаят разни дечурлига.

— Прибиръш ли съ вкъщи? — попита Джоу.

— Не.

— Добре тугаз, гуспудинчу! Добре!

И се нахвърли върху ми. В следващия миг ме погна и ме заобсипва с юмруци. Но аз не се отдалечавах от езерото, просто обикалях в кръг. Най-сетне ме хвана, тръшна ме на земята, затисна ръцете ми с колене и взе да ми мачкоти ушите — любимото му мъчение, което, добре знаеше, не можех да понасям. Вече се обливах в сълзи, но още не исках да се предам и да обещая да се прибера у дома. Исках да остана и да ловя риба с бандата. Изведнъж останалите минаха на моя страна и казаха на Джоу да слезе от гърдите ми, а аз да остана, ако искам. Та в крайна сметка все пак останах.

Другите момчета имаха кукички, въдици и плувки, и топка въдичарски качамак в една торбичка, а сега всички си отразяхме по една тънка пръчица от върбата в дъното на гьола. Къщата на фермера беше само на двестатина метра, та трябваше да се крием, защото старият Бруър много гонеше за риболов. Не че с нещо му бъркаше работите — той използваше гьола само за водопой на добитъка, но просто мразеше момчета. Останалите от бандата ревниво пазеха положение, постоянно ми повтаряха да се скрия в сенките и ми натякваха, че съм просто едно дете и нищо не разбирам от риболов. Твърдяха, че вдигам страхотен шум и ще изплаша цялата риба, макар че всъщност вдигах двойно по-малко шум от всички останали. На това отгоре не ми позволиха да седна при тях, ами ме изпратиха в друг край на гьола, където водата беше по-плитка и нямаше много сянка. Казаха, че дете като мен положително ще разплисква водата и ще изплаши рибата. Този край беше много калпав — обикновено рибата не идваше насам. Знаех това. Сякаш инстинктивно разпознавах местата, където кълве. Както и да е, най-сетне бях на риболов. Седях на тревясалия бряг с въдица в ръце, наоколо ми жужат пчели и ухае на див джоджен до премала, гледах червената плувка върху зеленикавата вода и бях щастлив като калайджия, макар че следите от сълзи и кал по лицето ми още не бяха засъхнали.

Бог знае колко време сме седели там. Утринта се точеше безкрайна, слънцето се издигаше все по-високо, а никой не беше хапвал и залък. Плувките лежаха на повърхността като заковани. Ако потопиш поглед във водата, се виждаше много надълбоко, сякаш надзърташ в тъмнозелено стъкло. По-нататък, към средата на гьола, стоеше рибата, беше се кротнала точно под повърхността и се припичаше на слънце, а от време на време в треволяците край брега изплуваше някой тритон и си почиваше, с лапички върху стеблата, муцунката му едва-едва се подала от водата. Но рибата не даваше. Току някой ще подвикне, че дава, ала все се оказваше лъжа. А времето се точеше безкрайно, ставаше все по-горещо и по-горещо, мухите жив те изяждаха, а дивият джоджен ухаеше като магазинчето на майка Уийлър. Изпитвах все по-силен глад, още повече че не знаех със сигурност откъде ще се сдобия с обяд. Но седях, кротък като мишчица, и не откъсвах поглед от плувката. Другите ми бяха дали качамак колкото топче — толкова ми стигало, но дълго време не смеех дори да сменя стръвта, защото всеки път, щом изтеглех въдицата, те се кълняха, че вдигам шум, колкото да изплаша рибата в радиус от пет мили.

Ще да сме седели към два часа, когато моята плувка изведнъж потрепна. Знаех, че е риба. Сигурно някоя, дето е минала оттук случайно и е забелязала стръвта. Човек не може да обърка движението на плувката, когато рибата наистина кълве. Съвсем различно е от когато въдицата трепне в ръцете ги неволно. В следващия миг подскочи рязко и почти се потопи. Не можех повече да се сдържам. Подвикнах на останалите:

— При мен дава!

— Дрън-дрън! — не закъсня Сид Лъвгроув.

Но в следващия миг вече нямаше съмнение. Плувката потъна право надолу, още я виждах под водата, една такова размазано червено петно, и въдицата помръдна в ръката ми. Господи, какво чувство е това! Въдицата трепва, влакното се изпъва, а в другия й край — риба! Останалите забелязаха, че и въдицата ми се огъва, мигом захвърлиха своите пръти на земята и се втурнаха да ме наобиколят. Дръпнах с все сила и рибата — ужасно грамаден сребрист шаран — прелетя във въздуха. В следващия миг всички писнахме отчаяно. Рибата се изплъзна от кукичката и падна в дивия джоджен край брега. Само че понеже се случи в плиткото и не можа да се преобърне, миг-два остана да лежи безпомощно. Джоу се хвърли във водата, изпръсквайки всички ни, и я сграбчи с две ръце.

— Пипнах го!

Запокити шарана на тревата и в същата секунда всички наколеничихме наоколо му в тревата. Как потривахме длани! Горкото умиращо създание се мяташе, а перките му блещукаха във всички цветове на дъгата. Беше „огромен“ шаран, най-малко двайсет сантиметра дълъг, и да е тежал към стотина грама. Как крещяхме от радост при вида му! Но в следващия миг сякаш тъмен облак легна отгоре ни. Вдигнахме глави и що да видим — старият Бруър се надвесил над нас с високата си шапка — от онези, дето се носеха навремето, кръстоска между цилиндър и бомбе, — стиснал в ръка кожените си тиранти и една дебела лесковина.

Изведнъж се подплашихме като яребици, когато в небето се вие ястреб. Фермерът местеше поглед от момче на момче. Имаше противна старческа уста без пукнат зъб, а понеже беше обръснал и брадата си, брадичката му мязаше на лешникотрошачка.

— Какво правите тук, момчета?

Не беше трудно да се отгатне какво правим. Никой не отвърна.

— Май сте дошли да ловите риба в моя гьол! — неочаквано изрева той, в миг се нахвърли върху нас и взе да раздава удари във всички посоки.

Черната ръка се разпадна и се разбяга. Зарязахме всичките такъми, наред с рибата. Старият Бруър ни гони чак досред ливадата. Краката му бяха вдървени и не можеше да тича много бързо, но докато му се изплъзнем, добре ни опердаши. Оставихме го насред поляната, да крещи подир нас, че ни знае имената на всичките и ще каже на бащите ни. Аз тичах последен и отнесох най-много бой. Като се преметнахме оттатък плета, прасците ми бяха покрити с противни червени резки.

Прекарах остатъка от деня с бандата. Още не бяха взели решение дали ме приемат за член, но за момента ме търпяха. Момчето за всичко, което под един или друг предлог се беше освободило от работа до обяд, трябваше да се връща в пивоварната. Останалите поехме на дълга, лъкатушна разходка, като по пътя често спирахме да берем това-онова за похапване — в каквито често се впускат момчетата, когато са далеч от дома по цял ден, особено без разрешение. Беше първата ми истинска момчешка разходка, съвсем различна от разходките ни с Кейти Симънс. Изядохме си обяда в един пресъхнал канал на края на града, целият в ръждиви консервни кутии и див копър. Другите ми дадоха част от своя обяд, а Сид Лъвгроув имаше един пенс, с който изпратихме едно момче да купи чудовище за пени и после си го поделихме. Беше много горещо, копърът дъхтеше много силно, а от газираната лимонада се оригвахме. После се заскитахме по прашния бял път към Ъпър Бинфийлд — за пръв път отивах натам, струва ми се, — и навлязохме в буковите гори с килимите им от сухи листа и огромните им гладки стволове, които се извисяват чак до небето, та птиците във върхарите изглеждат отдолу като точици. По онова време човек можеше да обикаля горите на воля. Бинфийлд Хаус беше затворен, вече не пазеха фазаните от бракониери, най-много да срещнеш някой колар с товар дърва. Намерихме едно отрязано дърво — пръстените на дънера приличаха на мишена и ние се спряхме да я позамеряме с камъни. После другите стреляха с прашки по птиците, а Сид Лъвгроув се кълнеше, че е ударил сипка, но се заклещила в един чаталест клон. Джоу му каза, че лъже, двамата се скараха и едва не се сбиха. После се спуснахме в една карстова дупка, затрупана с дебел пласт сухи листа, и викахме, за да чуем ехото. Някой подхвърли неприлична дума и останалите заизреждаха всички цинизми, които са им известни, а на мен ми се подиграха, че знам само три. Сид Лъвгроув заяви, че знаел как се раждат бебетата и че е точно като при зайците, само дето бебето излиза от пъпа на жената. Хари Барнс започна да дълбае думата ------- в кората на едно буково дърво, но се отегчи на третата буква. После минахме покрай портиерската къщичка на Бинфийлд Хаус. Говореше се, че някъде в имението имало езеро с гигантска риба, но досега никой не се беше престрашавал да влезе, защото старият Ходжес, пазачът, който беше и нещо като уредник на къщата, „мразеше“ момчета. Сега копаеше в зеленчуковата си градина. Взехме да го нагрубяваме през оградата, докато не ни пропъди, после се спуснахме към пътя за Уолтън и започнахме да дразним коларите, но се криехме зад плета, за да не ни достигат с камшиците си. Край пътя имаше едно място, било някога каменоломна, после — бунище, а накрая се беше превърнало в пустеещ къпинак. Наоколо се издигаха огромни купчини ръждясали стари консервни кутии, велосипедни рамки, пробити тенджери и натрошени бутилки, гъсто обрасли в бурени — прекарахме там почти час и целите се изпоцапахме, да ровим за стари железни пръти за ограда, понеже Хари Барнс се кълнеше, че лоуърбинфийлдският ковач плащал по шест пенса за петдесет кила старо желязо. После Джоу намери в една къпина гнездото на окъснял дрозд, пълно с още неоперени пиленца. След дълъг спор какво да правим с тях, накрая ги извадихме, замеряхме ги с камъни и в крайна сметка ги стъпкахме с крака. Вече наближаваше време за чай. Знаехме, че старият Бруър ще удържи на думата си и ни чака голям бой, но взехме много да огладняваме и не ни се скиташе още дълго. Най-сетне се повлякохме към дома, а по пътя имахме още една разправия, защото на минаване покрай градините под аренда забелязахме един плъх и го подгонихме с пръчки, а старият Бенет, началник-гарата, който работеше в градината си всяка вечер и много се гордееше с това, ни подгони, обезумял от ярост, задето сме му сгазили лехата с лук.

Бях изминал петнайсет километра, но не чувствах умора. Цял ден се влачих след бандата и се опитвах да правя всичко досущ като тях, те ме наричаха „детето“ и всячески ми демонстрираха пренебрежението си, но аз не се предавах. Отвътре ме изпълваше великолепно чувство, чувство, което няма как да ви е познато, освен ако сте го изпитвали — но ако сте мъж, несъмнено все някога сте го изпитвали. Знаех, че вече не съм дете, а най-сетне съм станал момче. А да бъдеш момче, е прекрасно нещо, да се скиташ там, където възрастните няма как да те стигнат, да гониш плъхове, да убиваш птици, да хвърляш камъни, да се заяждаш с коларите и да крещиш мръсни думи. То е едно такова силно, нагло чувство; усещане, че знаеш всичко и не те е страх от нищо, все обвързано с нарушаването на правилата и убиването на разни неща. Белите прашни пътища, топлите потни дрехи на гърба ти, мирисът на копър и див джоджен, вкусът на газирана лимонада и газът, който те кара да се оригваш, стъпкването на пиленца, усещането как рибата опъва влакното — те са все част от него. Слава богу, че съм мъж, защото никоя жена не познава това чувство.

Естествено старият Бруър беше изпратил вест до всички семейства. Татко беше много навъсен, взе от магазина един каиш и се закани да „претрепе от бой“ Джоу. Но Джоу се дърпаше, викаше и риташе, та в крайна сметка баща ми успя да го плесне само два-три пъти. На следващия ден обаче брат ми си отнесе един пердах от директора на прогимназията. И аз понечих да се дърпам, но нали бях още малък, майка ме метна в скута си и добре ме подреди с каиша. И така, този ден ядох пердаха три пъти — веднъж от Джоу, веднъж от стария Бруър и веднъж от майка. На следващия ден бандата реши, че всъщност още не съм неин член и все пак трябва да мина през „изпитанието“ (думата бяха заимствали от каубойските романи). Стриктно настояваха червеят да се сдъвче, преди да се глътне. Нещо повече, понеже бях най-малкият и ми завиждаха, задето единствен хванах нещо, после говореха, че тя, рибата, всъщност не била голяма. Обикновено тенденцията при рибите, когато хората говорят за тях е, да стават все по-големи, но тази все повече се смаляваше, докато накрая по чуждите приказки излизаше, че е била едва ли не колкото лещанка.

Но няма значение. Важното е, че ходих на риболов. Видях плувката да се забива под водата и почувствах как рибата поведе въдицата, и каквито и лъжи да измислят, това не можеха да ми го отнемат.