Джордж Оруел
Още въздух (4)

IV

Оставих документите в кантората. Уорнър е от онези евтини американски зъболекари, а кабинетът му, или „приемната“, както той обича да я нарича, се намира на един от средните етажи в грамадна административна сграда, между фотографско ателие и кантора за търговия на едро с каучукови изделия. Стигнах по-рано, но тъкмо ми беше време да хапна нещо. Не знам как ми дойде наум да седна в млечен бар. По принцип избягвам подобни места. Откъм заведения за хранене ние, тружениците-на-ставка-пет-десет-лири-седмично, не се радваме на добро обслужване в Лондон. Ако си представяте сметка от шилинг и три пенса, можете да избирате между „Лайънс“, „Експрес Деъри“ или „Ей Би Си“, и мизерното мезе, което се сервира по баровете: пинта битър с парче студен пай, ама по-студен и от бирата. Пред млечния бар вестникарчетата вече рекламираха първите издания на вечерните вестници.

Зад яркочервения щанд момиче с висока бяла шапка се суетеше около хладилен шкаф, а някъде в дъното свиреше радио — бум-цигу-мигу-бум, звукът беше малко тенекиен. Защо, по дяволите, идвам тук? — запитах се на влизане. Тези места имат една такава атмосфера, дето ме потиска. Всичко е гладко, лъскаво и аеродинамично, накъдето и да се обърнеш, все огледала, емайл и хромирани повърхности. Залага се само на обстановката и почти никак на храната. Нормална храна изобщо липсва. Само дълги списъци с американски наименования, някакви измислици, чийто вкус не можеш да определиш и в чието съществуване трудно можеш да се увериш. Всичко излиза от кутия или консерва, вади се от хладилник, църцори от кранче или се изстисква от туба. Никакъв уют, никакво уединение. Високи столчета за сядане, една такава тясна поличка за хранене, навсякъде огледала. Във въздуха витае пропаганда, примесена със звука на радиото, вследствие на което храната няма значение, удобството няма значение — нищо няма значение, освен гладкостта, блясъка и аеродинамичните форми. Днес всичко е аеродинамично, дори куршумът, който Хитлер ти готви. Поръчах си голямо кафе и два кренвирша. Момичето с бялата шапка ги тръсна пред мен с такова безразличие, сякаш подхвърля мравешки яйца на златна рибка.

Пред входа едно вестникарче крещеше:

— Старнуусстаннърд!

Мярнах плаката, който плющеше в краката му: Краката. Нови разкрития. Обърнете внимание, само „краката“. И нищо повече. Онзи ден женски крака били намерени в чакалнята на железопътна гара, опаковани в амбалажна хартия, а от всяко следващо издание на вестниците едва ли не излизаше, че цялата нация тъй живо се интересува от проклетите крака, че всякакви по-нататъшни обяснения са излишни. В момента това бяха единствените крака по новините. Чудно, рекох си, отхапвайки крайчеца на хлебчето, колко са тъпи престъпниците в наши дни. Цялото това кълцане на хора и подхвърляне на човешки чаркове из провинцията. Не се хващат и на малкия пръст на едновремешните битови отровителски драми, това Крипън, това Седън, това госпожа Мейбрик, а истината според мен е, че не можеш да извършиш свястно убийство, ако не вярваш, че после ще се пържиш в ада.

В този миг захапах единия кренвирш и — о, господи!

Не мога да призная с ръка на сърцето, че очаквах да има приятен вкус. Мислех, че ще е безвкусен, също като хлебчето. Но това! — хм, това си беше истинско преживяване. Нека се опитам да ви го опиша.

Кожицата на кренвирша беше найлонова, разбира се, а временната протеза не ми лягаше както трябва. За да прокъсам обвивката, трябваше да търкам със зъби, сякаш режа с трион. Сетне изведнъж — пльок! Пълнежът цвръкна в устата ми като прогнила круша. По целия ми език се разстели някаква отвратителна мека субстанция. А вкусът й! Отначало не можах да повярвам. После превъртях език из устата си и отново я опитах. Беше риба! Наденичка, която се води кренвирш, а пълнежът й — риба! Станах и си излязох, без дори да опитам кафето. Бог знае то какъв вкус има.

Навън вестникарчето тикна Стандард в лицето ми и се провикна:

— Краката! Ужасни разкрития! Конните надбягвания! Краката! Краката!

Продължавах да прехвърлям онази гадост в устата си, умувайки къде да я изплюя. Помня, че бях чел в един вестник за хранително-вкусовите предприятия в Германия — там всичко се правело от нещо друго. Викат му „ерзац“. Пишеше, че те правели наденички от риба, а рибата, безспорно, от нещо друго. Имах чувството, че съм впил зъби в съвременния свят и съм открил от какво е направен. Ето как живеем в наши дни. Всичко е лъскаво и аеродинамично, всичко е направено от нещо друго. Навсякъде целулоид, каучук и хромирана стомана, дъговите лампи греят по цяла нощ, над главите ви стъклени покриви, по всички радиостанции звучи една и съща мелодия, растителност вече няма, всичко е покрито с цимент, под неутралните плодови дръвчета пасат костенурки — имитация. Но ето какво получаваш, опре ли се до същността на въпроса и впиеш зъби в нещо солидно, например наденичка. Гнила риба в найлонова обвивка. В устата ти избухват бомби от гнилоч.

Като си взех новата протеза, се почувствах доста по-добре. Тя лягаше точно и гладко върху венците, и макар най-вероятно да звучи абсурдно твърдението, че изкуствените зъби могат да те накарат да се почувстваш по-млад, истината е, че точно така си беше. Опитах да се усмихна на себе си в една витрина. Хич не бяха лоши. Уорнър, ако ще и евтинджия, си пада малко нещо артист и не се стреми да те докара като стоматологична реклама. Има едни огромни шкафове, пълни с протези — веднъж ми ги показа, — класирани по размер и цвят, и избира от тях така, както бижутерът избира скъпоценни камъни за огърлица. Девет от десетима ще вземат зъбите ми за истински.

В друга витрина се мярнах в цял ръст и с учудване открих, че всъщност не изглеждам толкова зле. Вярно, позакръглен съм, но съвсем не дразнещо, просто имам фигура, която шивач би определил като „едра“, пък и някои жени обичат червендалести мъже. Има още живот в старото куче, рекох си. Спомних си седемнайсетте лири и твърдо реших да ги похарча по жени. Имах време да обърна една бира, преди да затворят кръчмите, колкото да кръстя новото чене, и с чувството, че съм богат — заради седемнайсетте лири — спрях в една тютюнджийница да си купя пура за шест пенса от марка, към която имам доста голяма слабост. Дълги са двайсет сантиметра, с цели листа хавански тютюн — гаранция. Но сигурно зеле расте и в Хавана, като навсякъде другаде.

Като излязох от кръчмата, се чувствах съвсем иначе.

Обърнах две халби, те ме загряха отвътре, а димът от пурата, който се процеждаше през новите ми зъби, ми вдъхваше някакво чувство за свежест, чистота и покой. Изведнъж се настроих сериозно и философски. Донякъде защото нямах конкретна работа. Съзнанието ми се върна към размислите за войната, които ме занимаваха сутринта, когато над влака прелетя бомбардировачът. Обзе ме някакво пророческо настроение — онова настроение, в което провиждаш края на света и това ти вдъхва една такава специфична сила.

Крачех на запад по Странд и макар да беше студеничко, не бързах, за да се насладя на пурата. По тротоарите се носеше обичайната тълпа, през която почти не можеш да си пробиеш път, всички с онова налудно каменно изражение на лицето, типично за хората по лондонските улици, а на платното както винаги имаше задръстване, големите червени автобуси се провират между колите, ръмжат двигатели, пищят клаксони. Шум да събуди и мъртвец, но не и тази пасмина, рекох си. Чувствах се единственият буден в град на сомнамбули. Това е илюзия, разбира се. Когато крачиш сред тълпа от непознати, е почти невъзможно да не ги възприемаш като восъчни фигури, но вероятно и те си мислят същото за теб. А онова пророческо чувство, което често ме връхлита напоследък — чувството, че войната ще започне всеки момент, а войната е краят на всичко, не ми е непознато. В една или друга степен всички го изпитваме. Подозирам, че дори сред хората, с които в същия този миг се разминавах, има такива, които виждат в съзнанието си избухващи снаряди и кал. Всички сме на горящата палуба, но никой освен мен не го знае. Вгледах се в тъпоумните лица, които се нижеха покрай мен. Като пуйки през ноември, рекох си. И хабер си нямат какво им се готви. Сякаш в очите си имах рентген и виждах ходещите им скелети.

Пренесох се няколко години напред. Представих си същата тази улица след пет или, да речем, десет години (говори се, че са си заплюли 1941-ва), когато бойните действия ще са в ход.

Не, всичко не е в прах и съсипни. Просто е леко променено, неугледно и мръсно, витрините са почти празни и тъй прашни, че не можеш да се огледаш. В една от пресечките зее бомбена яма, а някакви опожарени сгради стърчат като кух зъб. Термит. Наоколо е необикновено тихо, всички са много кльощави. По улицата с маршова стъпка се задава военен взвод. Войниците мършави като вили, а ботушите им се влачат. Сержантът е със засукан мустак и изпънат гръб, сякаш е глътнал бастун, но и той е мършав и така кашля, че всеки миг ще се пръсне. В промеждутъците на кашлицата се напъва да реве както едно време на парадния плац: „Я стига, Джоунс! Дигни си главата! К’во толко’ се дзвериш в земята, к’во търсиш? Фасовете са обрани от години“.

Изведнъж избухва в нов пристъп. Мъчи се да го овладее, не може, привежда се о две и едва не си изхрачва червата. Лицето му порозовява и посинява, мустакът му клюмва и от очите му рукват сълзи.

Чувам воя на противовъздушните сирени и високоговорителите, тръбят, че нашата победна армия е заловила сто хиляди пленници. Виждам сбутано мансардно жилище в Бърмингам и петгодишно дете, което реве, та се къса за къшей хляб. Внезапно майката не издържа повече и крясва: „Затваряй си устата, малка мискинка такава!“, запрята рокличката на детето и здраво го наплясква, защото хляб няма, няма и да има. Всичко виждам. Виждам и плакатите, и опашките за храна, и рициновото масло, и гумените палки, и дулата на картечниците, бълващи огън от прозорците на спалните.

Ще се случи ли? Не се знае. Има дни, в които не мога да повярвам. Има дни, в които си казвам, че това е просто страх, насаден от вестниците. А има и дни, когато съм сигурен с цялото си същество, че няма мърдане.

Към Чаринг Крос вестникарчетата вече рекламираха следващото издание на вечерните вестници. Пак някакви глупости за краката. „Краката. Заключението на известен хирург“. После вниманието ми привлече друг плакат: „Женитбата на крал Зог отложена“. Крал Зог! Какво име! Почти невъзможно е да повярва човек, че тип с такова име не е негър, чер като катран.

Но тъкмо в този миг се случи нещо много странно. Името на крал Зог — но сигурно понеже го виждах за не знам си кой път днес, в съчетание с грохота на уличното движение, миризмата на конска тор или нещо подобно — извика у мен порой от спомени.

Чудно нещо е миналото. Никога не те напуска, сигурно не минава и час, без да си мислиш за неща, случили се преди десет или преди двайсет години, и въпреки това почти никога не е истинско, а просто сбор от заучени факти, като съдържанието на учебник по история. После някоя случайна гледка, звук или миризма, особено миризма, те отключва и не просто се връщаш към миналото, а направо се пренасяш в него. Така се почувствах и аз сега.

Намирах се в енорийската черква в Лоуър Бинфийлд, преди трийсет и осем години. Погледнато отстрани, сигурно съм продължавал да крача по Странд — дебел четирийсет и пет годишен мъж с изкуствени зъби и бомбе, но вътрешно бях Джордж Боулинг, седемгодишен, по-малкият син на Самюъл Боулинг, търговец на зърно и семе, Главната улица номер петдесет и седем, Лоуър Бинфийлд. Беше неделя сутрин, усещах миризмата на черквата. При това съвсем отчетливо! Позната ви е — една такава влажна, прашна, сладникава миризма с жилка гнилоч. В нея се примесва и дъх на лоени свещи, може би повей на тамян и съмнение за мишки, а в неделя се наслагва и мирисът на жълт сапун и шевиотени дрехи, но все пак преобладава онази сладникаво — прашна жилка, сякаш съчетание от мириса на живота и смъртта. Всъщност миризмата на напудрени трупове.

По онова време бях метър и двайсет. Стоях прав върху молитвената възглавничка, за да виждам над предната пейка, а под ръката си усещах черната шевиотена рокля на майка. Усещах и чорапите си, изпънати над коленете — така ги носехме тогава, — и коравия ръб на широката бяла итънска яка, в която ме пристягаха всяка неделя сутрин. Чувах и хриптенето на органа и два гръмовити гласа, които ревяха псалм. Най-големите певци в нашата църква бяха двама мъже, които така водеха хора на богомолците, че почти не го оставяха да се чуе. Единият беше Шутър, рибопродавецът, а другият — старият Уедърол, дърводелец и погребален агент. Винаги сядаха един срещу друг от двете страни на кораба, на пейките най-близко до амвона. Шутър беше нисък дебел мъж с много румено, гладко лице, голям нос, провиснал мустак и брадичка, някак косо изсечена под устните. Уедърол беше съвсем друга работа. Грамаден, мършав, як дърт дявол на шейсетина години, с лице като череп и дълга един пръст остра прошарена коса по цялата глава. Не се съм виждал друг жив човек тъй да прилича на скелет. През тънката му като пергамент кожа се четеше всяка извивка на черепа му, а огромната му издължена челюст беше пълна с пожълтели зъби, които тракаха като ченетата на череп в музей на анатомията. И макар да беше ужасно хърбав, изглеждаше здрав като стомана, сякаш ще живее сто години и ще скове ковчезите на всички присъстващи в църквата. Гласовете на двамата също много се различаваха. Шутър бучеше отчаяно, мъчително, сякаш някой му е опрял нож в гърлото и това е сетният му зов за помощ. Докато Уедърол издаваше оглушителен, стремителен и гръмлив тътен, който се пораждаше някъде дълбоко в него, сякаш грамадни варели се търкалят по земята. Колкото и шум да издаваше, човек винаги си знаеше, че има още много в запас. Децата му бяха лепнали прякора Трещящия търбух.

Двамата постигаха някакво противозвучене, особено при псалмите. Винаги Уедърол имаше последната дума. Сигурно в личния си живот са били приятели, но по своя си детски начин аз си представях, че са смъртни врагове и се мъчат да се надвикат. Шутър изревава: „Господ е Пастир мой“, а Уедърол се включва с „от нищо не ще се нуждая“ и напълно го заглушава. Винаги ставаше ясно кой е по-главният. С особено нетърпение очаквах онзи псалом за Сихона, цар аморейски, и Ога, цар васански (за когото ми напомни името на крал Зог). „Сихона, цар аморейски“ — започваше Шутър, после може би в продължение на половин секунда се чуваше само хорът на богомолците с „и“-то, сетне дълбокият бас на Уедърол застъпваше с „и Ога, цар васански“ и помиташе всичко като приливна вълна. Ще ми се да имаше начин да чуете страховитото боботещо подземно варелотрещящо звучене, което влагаше в думата „Ог“. Понякога дори сдъвкваше „и“-то, затова, когато бях много мъничък, вярвах, че се казва „Дог, цар васански“. По-късно обаче, когато научих имената, в съзнанието ми се оформи образът на Сихон и Ог. Представях си ги като онези колосални египетски статуи, познати ми от картинките в енциклопедията от вестника — монолитни каменни статуи с височина десет метра, седнали на троновете си един срещу друг, ръцете им — отпуснати на коленете, а на устните им играе лека загадъчна усмивка.

Как ярко изплува в съзнанието ми! Онова особено чувство — беше просто чувство, не може да се нарече дейност, — което наричахме „църква“. Сладникавата миризма на мърша, шумоленето на неделните премени, хриптенето на органа и гръмките гласове, прокрадващият се през дупката в прозореца лъч светлина, който бавно пълзи по кораба. Възрастните успяваха някак си да ни внушат, че това необикновено представление е необходимо. Приемаше се за даденост, като Библията, която по онова време се попиваше в огромни дози. На всяка стена висяха цитати и хората знаеха цели глави от Вехтия завет наизуст. Главата ми и до ден-днешен е пълна с фрази от Светото писание. Израилевите синове продължаваха да правят зло пред очите на Господа. Асир спокойно си живее при своите пристанища. И се събра цялото общество като един човек от Дан до Вирсавия. Обърна копието и го прободе в корема; и той падна там и умря на мястото. Не го разбираш — нито искаш, нито се опитваш, то е просто нещо като лекарство, вещество с особен вкус, което трябва да изгълташ, защото знаеш, че някак си е нужно. Необикновена, нескончаема, несвързана история за герои с имена като Семей, Навуходоносор, Ахитофел и Хашавия; мъже с дълги корави мантии и асирийски бради, които обикалят от храм на храм с камили и вършат необикновени неща. Принасят всесъжение, завират се в огнени пещи, приковават ги на кръст, поглъщат ги китове. И всичко това, съчетано със сладникавата миризма на гробище, шевиотените дрехи и хриптенето на органа.

Ето това беше светът, в който се пренесох, като видях името на крал Зог на плаката. За миг не просто си го спомнях, а влязох в него. Разбира се, подобни впечатления траят едва няколко минути. Само след миг сякаш отново отворих очи — на четирийсет и пет съм, а на Странд има улично задръстване. Но преживяното остави някаква следа. Случва се понякога да се отърсиш от дълбок размисъл и да имаш чувството, че изплуваш от морските глъбини, но този път беше обратното, сякаш именно когато се пренесох в 1900 година, поех още въздух. Дори сега, с отворени очи, така да се каже, всички тези загубени бунаци, защурани насам-нататък, плакатите, изгорелите газове и ревът на автомобилните двигатели ми се струваха по-нереални от онази неделна утрин в Лоуър Бинфийлд преди трийсет и осем години.

Ето това беше светът, в който се пренесох, като видях името на крал Зог на плаката. За миг не просто си го спомнях, а влязох в него. Разбира се, подобни впечатления траят едва няколко минути. Само след миг сякаш отново отворих очи — на четирийсет и пет съм, а на Странд има улично задръстване. Но преживяното остави някаква следа. Случва се понякога да се отърсиш от дълбок размисъл и да имаш чувството, че изплуваш от морските глъбини, но този път беше обратното, сякаш именно когато се пренесох в 1900 година, поех още въздух. Дори сега, с отворени очи, така да се каже, всички тези загубени бунаци, защурани насам-нататък, плакатите, изгорелите газове и ревът на автомобилните двигатели ми се струваха по-нереални от онази неделна утрин в Лоуър Бинфийлд преди трийсет и осем години.

Захвърлих пурата и бавно продължих. Още долавях миризмата на мърша. В известен смисъл я долавям и сега. Отново съм в Лоуър Бинфийлд, а годината е 1900-та. Край поилото на тържището пощенският кон зоба от торбата под главата си. В сладкарското магазинче на ъгъла майка Уийлър отмерва ликьорени бонбони за половин пени. В това време минава каретата на лейди Рамплинг, лакеят с изрядните си бричове седи отзад със скръстени ръце. Чичо Изикиъл ругае Джоу Чеймбърлейн. Сержантът от наборната комисия с аления си мундир, тесните си сини парадни панталони и кръглата си фуражка без козирка удря крак и суче мустак. Пияниците дерат лисици в дворчето зад хотел „При Джордж“. Вики е в Уиндзор, Господ е на небето, Христос е на кръста, Йов е в търбуха на кита, Седрах, Мисах и Авденаго са в горящата огнена пещ, Сихон, цар аморейски, и Ог, цар васански, седят на троновете си и се гледат — не правят нищо, абсолютно нищо, просто съществуват, заемат уреченото си място, като двойка огнени кучета, или като Лъва и еднорога^[1].

Завинаги ли си е отишло? Не съм сигурен. Но ви казвам, хубаво се живееше тогава. Аз съм част от този свят. Вие също.