Джордж Оруел
Още въздух (21)

IV

Върнах се в хотела, зарязах колата в гаража и пих един късно следобеден чай. Понеже беше неделя, барът отваряше чак след час-два. Надвечер по хлад излязох да се поразходи към църквата.

Както пресичах тържището, забелязах една жена, която вървеше на известно разстояние пред мен. Веднага щом погледът ми попадна върху нея, изпитах доста странното чувство, че съм я виждал и преди. Познато ви е това усещане.

Не виждах лицето й естествено, а видът й в гръб нищо не ми подсказваше, и все пак бях готов да се закълна, че я познавам.

Тя тръгна по Главната и сви в една от уличките вдясно, където беше магазинът на чичо Изикиъл. Последвах я. Не знам защо го направих — къде от любопитство, предполагам, къде като предпазна мярка. Първата ми мисъл беше, ето най-сетне някой, когото съм познавал навремето в Лоуър Бинфийлд, но почти в същия миг ми хрумна, че тъкмо толкова вероятно е и да е някой от Уест Блечли. В подобен случай трябва много да внимавам, защото ако жената открие, че съм тук, вероятно ще изтропа на Хилда. Затова я следвах предпазливо, на безопасно разстояние, и изследвах гърба й колкото може по-внимателно. В него нямаше нищо за отбелязване. Беше висока, едра жена, на четирийсет-петдесет години, в доста поизносена черна рокля. Не носеше шапка, сякаш е излязла от къщи за малко, а походката й създаваше впечатлението, че обувките й са подпетени. Изобщо, даваше вид на повлекана. И все пак нямаше за какво да се хвана, освен онова неуловимо нещо, което знаех, че познавам отпреди. Може би нещо в движенията й. Скоро стигна до магазинче за бонбони и вестници, от онези, дето винаги работят в неделя. Жената, която го държеше, стоеше на прага и се суетеше около стойката за пощенски картички. Моята жена спря да си поприказват.

И аз спрях, веднага щом намерих витрина, в която да се правя, че гледам. Беше строителен магазин, пълен с мостри на тапети, батерии за баня и тям подобни. Бях на петнайсетина метра от двете жени. Чувах ги отдалеч как си гукат по онзи безсъдържателен начин, по който си бъбрят жените, като се срещнат случайно. „Да, ей точно това е. Точно там е. И му викам: «Добре де, ти какво очакваш?». Не звучи добре, нъл тъй? Но каква полза, все едно да говориш на стената. Срамота!“, и тъй нататък, и тъй нататък. Взе да ми става интересно. Изглежда, че и моята беше жена на дребен търговец, като другата. Тъкмо се питах дали все пак не е от едновремешните ми лоуърбинфийлдски познати, когато тя се извърна почти към мен и видях три четвърти от лицето й. Боже господи! Беше Елси!

Да, Елси беше! Изключено е да греша. Елси! Тази тлъста вещица!

Изпитах такъв шок — имайте предвид, не от това, че видях Елси, а от това, че видях в какво се е превърнала, — че свят ми се зави. Месинговите кранчета, сифоните и порцелановите мивки избледняха, така че хем ги виждах, хем не. А и за миг изпитах смъртен ужас, че може да ме познае. Но тя ме погледна право в лицето и с нищо не издаде да ме е познала. След миг се обърна и продължи по пътя си. Отново тръгнах след нея. Беше опасно, можеше да забележи, че я следя и оттам да се запита кой ли съм пък аз, но просто трябваше да я огледам още веднъж. Истината е, че събуди у мен ужасен интерес. В известен смисъл и досега я изучавах, но вече я гледах със съвсем други очи.

Ужасно беше, и все пак ми доставяше някакво научно удоволствие да изследвам вида й в гръб. Страшно е да видиш какво могат да направят двайсет и четири години с една жена. Само двайсет и четири години, и момичето, което познавах, с млечнобялата си кожа, алената си уста и кукленската си златиста коса, се беше превърнало в тази дебела вещица с прегърбени рамене, която се тътреше по улицата на разкривените си токове. Искрено се зарадвах, че съм мъж. Никой мъж не се оставя да заприлича на нищо чак до такава степен. Вярно, дебел съм. Дори ако щете, нямам хубава фигура. Но поне имам някаква. Докато Елси не беше точно дебела, а просто безформена. С ханша й бе станало нещо ужасно. Талията й пък съвсем беше изчезнала. Представляваше просто отпуснат възлест цилиндър, като торба месо.

Следвах я дълго, излязохме от стария град и прекосихме доста неугледни улички, които не ми бяха познати. Най-сетне тя спря на прага на друго магазинче. Като я видях как влиза, отсъдих, че явно е нейно. Спрях за миг пред витрината. „Дж. Куксън, тютюн и бонбони“. Значи Елси е госпожа Куксън. Беше мизерно магазинче, почти като другото, където спря одеве, но по-малко и неугледно. Изглежда, не продаваше друго, освен тютюн и най-евтините бонбони. Питах се какво да си купя, което да отнеме минута-две. После видях на витрината стойка с евтини лули и влязох. Трябваше да се стегна, преди да отворя вратата, защото ако вземе да ме познае, ще падне голямо лъготене.

Тя се скри в задната стаичка, но като почуках по тезгяха, излезе. И ето ни лице в лице. Ох! Никакви признаци. Не ме позна. Просто ме изгледа по типичния им начин. Нали знаете как собствениците на малки магазинчета гледат клиентите си — с пълна липса на интерес.

За пръв я видях в упор, и макар донякъде да очаквах какъв ще бъде видът й, бях потресен почти колкото в първия миг, когато я познах. Предполагам, че по лицето на младия човек, та дори на дете, би следвало да можеш да предвидиш как ще изглежда на старини. Всичко е въпрос на костна структура. Но ако на двайсет и две изобщо ми е хрумвало да се питам как ли ще изглежда Елси на четирийсет и седем, едва ли би ми минало през ум, че ще изглежда така. Цялото й лице бе увиснало, сякаш някак си изтеглено надолу. Нали ги знаете онези жени на средна възраст, чието лице е като муцуна на булдог? Огромна издадена челюст, крайчетата на устните извити надолу, очите — хлътнали, с торбички отдолу. И все пак си беше същото лице, бих го разпознал и сред милион други лица. Косата й не беше посивяла съвсем, но бе добила някакъв неопределен мърляв цвят, а и доста беше оредяла. Сякаш за пръв път ме виждаше. За нея бях просто клиент, непознат, безинтересен дебелак. Странно, какво правят два-три пръста тлъстина. Питах се дали не съм се променил повече и от нея или просто не очаква да ме види, или — най-вероятното обяснение — напълно е забравила за съществуването ми.

— До’орвечер — поздрави ме с типичното им равнодушие.

— Искам лула — завих сухо. — От изтравниче.

— Лула. Амче чака да видя. Знам, че имахме някъде. Ама къде ги… ох! Ей ги на̀.

Измъкна изпод тезгяха кутия с лули. Какъв ужасен акцент! Или просто си въобразявах, понеже собствените ми стандарти са се променили? Не, не, тя „превъзхождаше“ другите момичета, всички девойки в „Лилиуайтс“ „превъзхождаха“ останалите момичета, при това участваше в читателския кръжок на викария. Кълна се, че никога не е говорила толкова диалектно. Странно, как стават на нищо тия жени, след като се омъжат. Взех да прехвърлям лулите и да се преструвам, че ги разглеждам. Накрая казах, че искам с кехлибарен мундщук.

— Кихлебарен ли? Амче дали имаме… — Обърна се към задната стаичка и се провикна: — Джо-ордж!

Значи и другият се казва Джордж. Отвътре долетя нещо като „Ър-рм!“.

— Джо-ордж! Къде тикна оназ, другата кутия?

Джордж влезе. Беше дребен, понабитичък мъж, по риза, с плешиво теме и огромни рижави мустаци. Ченето му подскачаше, сякаш преживя. Изглежда, прекъсвахме му чая. Двамата взеха да тършуват за другата кутия с лули. Минаха пет минути, докато я изровят иззад едни буркани с бонбони. Забележително е колко натурии успяват да складират в тия вмирисани магазинчета, където всичката стока не струва и петдесет лири.

Наблюдавах старата Елси как ровичка из боклуците и си мърмори. Нали ги знаете припрените движения на попрегърбената възрастна жена, изгубила нещо? Безполезно е да се мъча да ви описвам какво изпитах. Едно такова ледено, мъртво, безутешно чувство. Не можете да си го представите, освен ако не сте го изпитвали. Мога само да ви кажа, ако има някое момиче, което сте харесвали преди двайсет и пет години, идете го вижте сега. Може би тогава ще разберете какво изпитах.

Но в интерес на истината основната мисъл, която ми се въртеше в главата, беше колко различна се оказва действителността от очакванията. Какви моменти съм имал с Елси! Юлските вечери под кестените. Не бихте ли предположили, че ще имат някакви последствия? Кой би допуснал, че изобщо ще дойде време, когато помежду ни няма да има абсолютно никакви чувства? Ето ме мен, ето я и нея, телата ни — най-много на метър, и сме си толкова чужди, сякаш никога не сме се виждали. А тя дори не ме позна. Ако й кажа кой съм, най-вероятно няма да си спомни. Ако пък си спомни, какво ще изпита? Просто нищо. Вероятно дори няма да се сърди за някогашната ми низост. Сякаш това изобщо не се е случвало.

От друга страна, кой би предугадил, че Елси ще свърши така? Изглеждаше като момиче, което неминуемо ще пропадне. Знаех, че е имала поне един мъж преди мен, а спокойно мога да се обзаложа, че между мен и втория Джордж е имало и други. Не бих се изненадал да узная, че е била общо с десетина. Аз се отнесох безчестно с нея, спор няма, и много пъти съм се измъчвал заради това. Ще свърши на улицата, така си мислех, или ще пъхне глава в газовата печка. Понякога чувствах, че съм се държал като пълен мръсник, но друг път разсъждавах (и това си беше съвсем вярно), че ако не бях аз, щял е да бъде друг. Но сами виждате по какъв начин се случват нещата — по какъв скучен, безсмислен начин. Колко жени всъщност свършват на улицата? Неизброимо повече свършват смачкани в пресата. Тя не беше пропаднала, но не беше и прокопсала. Просто беше свършила като всяка друга — дебела стара жена, която се суети в разтурено вмирисано магазинче и си има един Джордж с рижи мустаци, който да й се води свой. Сигурно и сюрия деца. Госпожа Джордж Куксън. Живя почтено и почина, горко оплаквана от опечалените си близки — ако извади късмет, и банкрутът може да й се размине.

Намериха кутията с лулите. Разбира се, нямаха с кехлибарен мундщук.

— Не знам дали имаме кихлебарени за момента, гусине. Нямаме кихлебарени. Имаме от ебонит, много са хубави.

— Искам с кехлибар — казах.

— Ей тук, на, имам едни хубави лули. — Подаде ми една. — Ей таз е много хубава. Ще ви взема полвин крона.

Поех я. Пръстите ни се срещнаха. Никаква искра, никаква реакция. Тялото не помни. И вероятно си мислите, че купих лулата, ей така, в чест на миналото, колкото да сложа половин крона в Елсиния джоб. Нищо подобно. Не я исках. Не пуша лула, просто си търсех повод да вляза в магазина. Повъртях я в ръцете си, после я оставих на тезгяха.

— Няма значение, отказвам се. Дайте ми малки „Плейърс“.

Трябваше да купя нещо след цялата тази патърдия. Джордж Втори, или може би Трети — Четвърти, изрови пакет пури, продължавайки да жвака под мустак. Личеше си, че е кисел, защото го бях вдигнал насред чая за едното няма нищо. Но ми се стори твърде глупаво да прахосам половин крона. Ометох се и повече не видях Елси.

Върнах се в хотела и вечерях. После излязох със смътното намерение да ида на кино, ако намеря отворено, но вместо това се оказах в една от големите шумни кръчми в новия град. Там се натъкнах на двама от Стафордшър, пътуващи търговци на железария, и се разприказвахме за състоянието на търговията, играхме дартс и пихме гинес. На затваряне и двамата така се бяха натряскали, че трябваше да ги прибирам с такси, а и самият аз не бях много добре — на следващата сутрин се събудих с по-ужасно главоболие от всякога.