Джордж Оруел
Още въздух (2)

II

Знаете ли улицата, на която живея — Елесмиър Роуд, Уест Блечли? Дори да не я знаете, знаете петдесет други досущ като нея.

Знаете как никнат като циреи из целите вътрешно-външни предградия. Винаги еднакви. Дълги, дълги редици от малки къщи — близнаци — номерата на Елесмиър Роуд стигат до 212, ние сме на 191, — досущ като общинските жилища, само че, общо взето, по-грозни. Измазана фасада, катраносана порта, плет от лигуструм, зелена входна врата. Лорълови, Мъртълови, Хоторнови, Мон Абри, Мон Репо, Бел Вю. Може би на една от петдесет къщи някой асоциален тип, който вероятно ще свърши в приюта за бедни, е боядисал входната си врата синя, вместо зелена.

Лепкавият врат ме деморализираше. Чудна работа, как един лепкав врат може така да те смачка. Сякаш изпива цялата ти сила, то е като да установиш на обществено място, че подметката ти е отпрана. Тази сутрин не хранех илюзии за себе си. Едва ли не сякаш можех да застана отстрани и да се гледам как крача по пътя, с червендалестото си лице, изкуственото си чене и безвкусните си дрехи. Симпатяга като мен не е в състояние да изглежда изискано. Дори да ме видите от двеста метра разстояние, веднага ще разберете — може би не чак че съм в застрахователния бизнес, но при всички случаи че съм някакъв търговски пътник или продавач. Облеклото ми беше едва ли не униформено за бранша. Позахабен сив костюм рибена кост, синьо палто за петдесет шилинга, бомбе, без ръкавици. При това имам характерното излъчване на комисионер — едно такова недодялано и нахакано. В звездните си мигове, когато току-що съм си купил нов костюм или пуша пура, мога да мина за букмейкър или съдържател на заведение, а когато съм най-зле, изглеждам като пътуващ търговец на прахосмукачки, но при нормални обстоятелства ще ме прецените правилно. „Пет-десет лири седмично“ — ще си кажете, още щом ме видите. Икономически и социално се намирам около средното равнище на Елесмиър Роуд.

Бях почти сам на цялата улица. Мъжете се бяха изнизали да гонят влака в осем и двайсет и една, а жените се суетяха около газовите печки. Като ти остане време да се огледаш и се случиш в подходящото настроение, това, да крачиш по тези улици във вътрешно-външните предградия и да си мислиш за живота, който тече там, те кара вътрешно да се смееш. Защото, в крайна сметка, какво представлява улица като Елесмиър Роуд? Просто затвор с килии, подредени в редица. Безброй стаи за мъчения на калкан, където клетите труженици-на-ставка-пет-десет-лири-седмично се тресат и тръпнат, на всеки шефът му извива ръцете, жената му е стъпила на врата, а децата му изсмукват кръвчицата като пиявици. Дрънкат се какви ли не глупости за страданията на работническата класа. Самият аз не жаля пролите толкова. Познавате ли черноработник, който нощем лежи буден и мисли за уволнение? Черноработникът страда физически, но когато не е на работа, е свободен човек. А във всяка от онези гладко измазани кутийки се гърчи по един нещастник, свободен само когато спи дълбоко и сънува, че е наврял шефа си на дъното на дълбока яма и го замеря с въглища.

Разбира се, основният проблем на хора като нас, казах си, е, че си въобразяваме, че имаме какво да губим. Като начало, девет десети от хората на Елесмиър Роуд живеят с убеждението, че са собственици на къщите си. Елесмиър Роуд и целият квартал наоколо, чак до Главната улица, е част от огромна пирамида, наречена Хесперидийс Истейт, собственост на Чиърфул Кредит Билдинг Сосайъти. Кредитиращите строителни дружества са може би най-хитрият рекет в днешно време. Моят занаят — застраховането — също е шашма, признавам, но поне е явна, с открити карти. А красотата на шашмата с кредитираното строителство е в това, че жертвите ти си мислят, че им правиш добрина. Ти ги млатиш, те ти ближат ръцете. Понякога си казвам, че ми се иска да видя Хесперидийс Истейт увенчана с гигантска статуя на бога на строителните предприемачи. Странен бог ще е той. Освен всичко друго, ще е двуполов. Горната половина ще бъде управителен директор, а долната — домакиня. В едната си ръка държи грамаден ключ — ключът от приюта, разбира се, — а в другата — как се наричаха онези неща, дето приличат на валдхорна, а отвътре изпадат дарове? — рога на изобилието, от който се сипят портативни радиоапарати, животозастрахователни полици, изкуствени ченета, аспирин, презервативи и циментови градински валяци.

В интерес на истината, ние на Елесмиър Роуд не придобиваме изцяло къщите си, дори когато ги изплатим. Не сме собственици, а просто наематели. Къщите се предлагат по петстотин и петдесет, дължими в срок от шестнайсет години, а са клас имот, който, закупен в брой, възлиза на около триста и осемдесет. Това прави печалба от сто и седемдесет за Чиърфул Кредит, но излишно е да се уточнява, че Чиърфул Кредит изкарва много повече. Триста и осемдесет включва и печалбата на строителя, а Чиърфул Кредит, под името Уилсън анд Блум, строи самичко къщите и прибира и печалбата на строителя. Има да плаща само материалите. Само че прибира и печалбата от материалите, защото под името Брукърс анд Скатърби си продава само̀ на себе си тухлите, керемидите, вратите, дограмата, пясъка, цимента, а струва ми се, и стъклата. Не бих се изненадал да узная, че под някое съвсем трето фиктивно име си продава и дървесината, от която се изработват вратите и дограмата. Освен това — хем спокойно можехме да го очакваме, макар да се шокирахме, като го узнахме — Чиърфул Кредит невинаги спазва своите задължения по сделката. Когато се строеше, Елесмиър Роуд граничеше с голи ливади — нищо кой знае какво, но поне място за децата да играят, — известни като Платс Медоус. Не че имаше нещо черно на бяло, но през цялото време се подразбираше, че върху Платс Медоус няма да се строи. Предградието Уест Блечли обаче бързо се разрастваше, мармаладената фабрика Ротуелс вече беше отворила през 28-ма, а Англо-Америкън Ол-Стийл Байсикъл — през 33-та, населението се увеличаваше и наемите се покачваха. Никога не съм се срещал лично със сър Хюбърт Кръм или друга важна клечка от Чиърфул Кредит, но мислено виждах как лигите им потичат. Ненадейно пристигнаха строителни бригади и върху Платс Медоус заизникваха къщи. Хесперидийс нададе смъртен вой и учреди асоциация за защита на наемателите. Напразно! Адвокатите на Кръм ни разпердушиниха за нула време, а Платс Медоус бяха застроени. Но истински фината шашма, онази, която ме навежда на мисълта, че дъртият Кръм си заслужава благородническата титла, е психологическата. Само по силата на илюзията, че притежаваме къщите си и държим така наречения „дял от земята“, ние, бедните бунаци от Хесперидийс и всички подобни места, се превръщаме в предани роби на Кръм до живот. До един сме порядъчни стопани — с други думи, тори, блюдолизци и слагачи. Не вдигай ръка на кокошката, дето снася златните яйца! А фактът, че всъщност не сме собственици, че още изплащаме къщите си и ни гложди страхът да не се случи нещо, преди да сме издължили и последната вноска, само подсилва ефекта. Ние сме купени, но което е по-важното — купени сме със собствените си пари. Всеки от тези окаяни, стъпкани нещастници, които се изпотрепват от работа да изплащат на двойна цена тухлен куклен дом, кръстен Бел Вю — защото нито е бел, нито има вю, — всеки от тези клети мухльовци е готов да загине в бой за свободата на родината от болшевизма.

Свих по Уолпол Роуд и излязох на Главната. Имаше влак за Лондон в десет и четиринайсет. Тъкмо подминавах Сикспени Базар, когато си спомних мислената забележка от тази сутрин да си купя комплект ножчета за бръснене. Като стигнах до щанда за тоалетни принадлежности, етажният надзирател, или както там се води, тъкмо ругаеше отговорничката. Обикновено в този час на деня в Сикспени няма много хора. Понякога, ако човек влезе в магазина още с отварянето, ще види всичките момичета, строени в редица, да им четат сутрешното конско, просто за да ги вкарат във форма за деня. Говори се, че големите вериги магазини си имат нарочни хора, надарени с изключителна язвителност, които изпращат от клон на клон, за да разпалват момичетата. Етажният надзирател беше грозен дребен дявол, недорасъл, с едри, четвъртити рамене и щръкнал прошарен мустак. Тъкмо я беше хванал в издънка — очевидно грешка в рестото, и сега й пилеше с глас като банциг: „Къде ти! Ти, естествено, не си ги преброила! Естествено, що ще ги броиш. Що ще си даваш зор. Къде ти!“

Не се овладях навреме и срещнах погледа на момичето. Никак не й стана приятно някакъв си тлъст дъртак с червендалеста мутра да гледа как я калайдисват. Извърнах се колкото може по-бързо и се направих на много заинтригуван от някакви стоки на съседния щанд, халки за завеси или нещо подобно. Онзи пак я емна. Беше от хората, която те оставят, после изневиделица отново ти се нахвърлят, като водно конче. „Естествено, що ще ги броиш! Пука ти на теб, че сме два шилинга вътре. Два шилинга, много важно. Какво са за теб два шилинга? Къде ти ще те моля да си даваш зора да ги броиш точно. Важното е на теб да ти е добре. Май не се замисляш често за другите, а?“

Нарежда така пет минути, с глас, който ехтеше из целия магазин. През цялото време току млъкваше, уж е свършил, после отново се нахвърляше отгоре й с поредната порция ругатни. Аз взех да се отдалечавам полека-лека и крадешком им хвърлих един поглед. Момичето беше хлапе на осемнайсет, доста закръглено, с едно такова лице като пълна луна — от онези, дето бездруго вечно бъркат рестото. Беше поруменяла и се гърчеше, буквално се гърчеше от болка. Все едно я налагаше с камшик. Момичетата на другите щандове се правеха, че не чуват. Беше грозен, набит дребен дявол, оперен като врабец, от онези, дето си дуят гърдите и скръстват ръце на гърба — роден за старши сержант, само да не беше толкова нисък. Забелязали ли сте колко често наемат запъртъци за такава работа, да ругаят хората? Беше наврял лицето си, с все мустака, почти в нейното, сякаш да й крещи по-добре. А момичето руменееше и се гърчеше.

Най-сетне счете, че е казал достатъчно и се отдалечи наперено, като адмирал по квартердека, а аз застанах пред щанда за бръснарките ножчета. Той знаеше, че съм чул всичко — до последната дума, и тя знаеше, при това и двамата знаеха, че аз знам, че те знаят. Но най-лошото е, че заради мен тя ще трябва да се прави, че нищо не се е случило и да заеме резервираната, стой-настрана поза, с която една продавачка би следвало да обслужва клиент от мъжки пол. Ще трябва да играе порасналата млада дама едва половин минута, след като станах свидетел как я нарязаха като краставица! Лицето й още руменееше, ръцете й трепереха. Поисках ножчета от едно пени, тя взе да ровичка в отделението с трипенсовите. После ситният дявол — етажен надзирател се обърна към нас и за миг и двамата с продавачката си помислихме, че се връща, за да я емне отново. Тя потръпна като куче при вида на камшик. Но в същото време ме наблюдаваше изпод око. Стана ми ясно, че понеже съм видял как я ругаят, сега ме мрази като смъртта. Чудна работа!

Взех си ножчетата и побързах да се омета. Защо търпят всичко това, замислих се. От чист страх, разбира се. Една дума напреки, и хайде на улицата. Навсякъде е едно и също. Сетих се за момчето, което ме обслужва понякога в местния магазин от голяма верига супермаркети, където пазаруваме. Едър, двайсетинагодишен здравеняк със страни като божури и огромни ръце, мястото му е в някой ковашки цех. А той надянал бялата престилка, привел се над щанда, потрива ръце с обичайното: „Да, сър! Точно така, сър! Хубаво временце се отвори, а, сър? Какво ще имам удоволствието да ви предложа днес, сър?“ — и направо си проси боя. Такива са заповедите, естествено. Клиентът винаги е прав. На лицето му е изписан смъртен страх да не го донесеш пред началството за нахалство и да го изритат на улицата. Пък и отде да е сигурен, че не си някой от копоите на компанията? Страх! Плуваме в страх. Той е нашата стихия. Всеки, който не се е спекъл от страх да не го уволнят, се спича от войната, от фашизма, от комунизма или все едно от какво. Евреите се изпотяват само при мисълта за Хитлер. Мина ми през ум, че оня маломерен нещастник с щръкналия мустак сигурно трепери за работата си далеч повече от момичето. Сигурно има да гледа семейство. И може би, кой знае, вкъщи е мек и отстъпчив, гледа краставици в задния двор, оставил е жена си да му се качи на главата, а децата — да му дърпат мустаците. А по тази логика никъде няма да прочетете за испански инквизитор или важна клечка по високите етажи на ОГПУ, който в личния си живот да не е бил толкова благ човек, съпруг и баща за пример, отдаден на питомното си канарче и тъй нататък.

На излизане от магазина момичето от щанда за козметични принадлежности ме сподири с поглед. Стига да можеше, би ме убила. Как ме намрази заради онова, което видях! Много повече, отколкото мразеше етажния надзирател.