Джордж Оруел
Още въздух (19)

II

И ресторантът се беше променил.

Помня стария, макар никога да не съм се хранил там, с кафявата му полица над камината, бронзовожълтия тапет — така и не узнах дали нарочно е в този цвят, или просто е станал такъв от времето и дима — и маслено платно, също от Ум Сандфорд, художник и дърводелец, изобразяващо битката при Тел-ел-Кебир. Сега го бяха издокарали в някакъв средновековен стил. Тухлена камина с кът за сядане, огромна греда напряко на тавана, дъбова ламперия по стените — и всичко такава имитация, че си личеше от петдесет метра. Гредата беше от истински дъб, сигурно от някой стар кораб, но не подпираше нищо, а в ламперията се усъмних още щом я видях. Седнах на масата и докато чевръстият келнер бързаше към мен, подмятайки салфетка в ръцете си, веднага почуках по задната стена. Да! Така си и мислех! Дори не е дървена. Имитират дървото с някаква смеска, която после боядисват.

Но обядът не беше лош. Поръчах си агнешкото с ментов сос, което си бях намислил, и бутилка не знам какво си бяло вино с френско име, от което после малко се оригвах, но пък се чувствах щастлив. В ресторанта обядваше още един клиент — трийсетинагодишна жена с руса коса и вид на вдовица Питах се в хотела ли е отседнала и смътно кроях планове да преспя с нея. Странно как се смесват чувствата. Постоянно ми се привиждаха призраци. Миналото изплуваше насред настоящето. Пазарен ден, яките набити фермери, изпружили крака под дългата маса, налчетата им стържат о каменния под, и омитат такива количества говеждо с кнедли, каквито да не повярваш, че може да помести един човешки стомах. И в миг малките маси с лъскавите им бели покривки, винените чаши и сгънатите салфетки, имитациите и общият луксозен фасон на мястото отново го изличаваха. А аз си казвах: „Имам дванайсет лири и нов костюм. Аз съм малкият Джордж Боулинг, кой би си помислил, че някога ще се върна в Лоуър Бинфийлд със собствен автомобил?“ И тогава от виното в стомаха ми се надигаше топла вълна, аз плъзвах поглед към жената е русата коса и мислено я разсъбличах.

Същото беше и следобед, докато се излежавах във фоайето — и то имитация на средновековен салон, но с кожени фотьойли с аеродинамична форма и стъклени маси — с бренди и пура в ръка. Пак ми се привиждаха призраци, но като цяло ми беше приятно. В интерес на истината, бях се понапил и се надявах русокосата жена да се появи отново, за да завържа запознанство. Тя обаче така и не дойде. Излязох едва по следобедно време.

Разходих се по тържището и свих вляво. Магазинът! Странно. Преди двайсет и една години, в деня на погребението на майка ми, като го подминах с кабриолета на гарата, заключен и прашасал, а табелата — прогорена с горелка, ми беше все тая. А сега, когато съм къде, къде по-далеч от него, когато вече има подробности от вътрешността на къщата, които ми убягват, мисълта да я видя отново причинява нещо на стомаха и сърцето ми. Подминах бръснарницата. Още е бръснарница, но името е сменено. От вратата се носеше топла, сапунена, бадемова миризма. Не е толкова хубава като едновремешната на одеколон и ориенталски тютюн. Магазинът — нашият магазин — беше двайсетина метра по-надолу. Ах!

Над тротоара виси артистична табела — дело на същия художник, рисувал онази на хотела, няма какво да се чудя:

Чайна при Уенди

Сутрешно кафе

Домашно приготвени сладкиши

Чайна!

Сигурно да беше месарница или железария, или каквото и да било, освен магазин за зърно и семе, пак щеше да предизвика у мен същия потрес. Абсурдно е да чувстваш, че понеже си роден в дадена къща, през остатъка от живота си имаш права над нея, но е така. Мястото обаче напълно съответстваше на името си. Сини завески, на витрината се подмятат една-две торти, от онези, покритите с шоколад и някъде най-отгоре се мъдри единствено орехче. Влязох. Не ми се пиеше чай, но трябваше да разгледам отвътре.

Очевидно бяха превърнали в чайна и самия магазин, и едновремешната дневна. А пък задният двор, където стоеше боклукчийският казан и баща ми гледаше треви за семена, беше павиран и нагизден със селски масички, хортензии и не знам си още какво. Прекосих дневната. Още призраци! Пианото и надписите по стените, двете тумбести стари червени кресла край камината, в които майка и татко седяха един срещу друг в неделя следобед и четяха Пийпъл и Нюз ъф дъ Уърлд! Това заведение го бяха издокарали още по-старинно и от хотела, с маси с падащи табли, полилей от ковано желязо, калаени съдини по стените и прочие. Забелязали ли сте колко сумрачни ги докарват винаги подобни артистични чайни? Част от старинния чар, предполагам. А вместо обикновена келнерка — облечена в пъстра туника млада жена, която ме посреща с кисела физиономия. Поръчах чай, отне й десет минути да го направи. Нали го знаете този чай — китайски, толкова е слаб, че докато не му сипеш мляко, има вкус на вода. Седнах на мястото, където стоеше креслото на татко. Едва ли не чувах гласа му, как чете „новина“ — така ги наричаше — от Пийпъл, за новите летателни машини или за онзи, дето го глътнал кит в Червено море, или нещо от този род. Изпитвах ужасно странното усещане, че съм тук под фалшив претекст и могат да ме изритат веднага щом узнаят кой съм, и в същото време един такъв копнеж да споделя, че съм роден тук, че принадлежа на тази къща, или по-скоро (което всъщност чувствах) че тя ми принадлежи. Никой друг не пиеше чай. Момичето с пъстрата туника се помайваше пред витрината и ясно личеше, че ако ме няма тук, ще си чопли зъбите. Отхапах от едното парче кекс, който ми беше донесла. Домашно приготвени сладкиши! Да бе. С маргарин и яйчен заместител. Но накрая не издържах и проговорих:

— Отдавна ли сте в Лоуър Бинфийлд?

Тя се опули, изненадана, и не отвърна. Опитах отново:

— Самият аз живеех в Лоуър Бинфийлд, преди много години.

Пак не отговори, или поне аз не чух. Смрази ме с поглед и отново се загледа навън. Твърде е изискана, за да остроумничи с клиентите. Пък и сигурно си мисли, че се опитвам да я прекарам. Какъв смисъл да й казвам, че съм роден в тази къща? Дори да ми повярва, това едва ли я интересува. Едва ли е чувала за Самюъл Боулинг, търговец на зърно и семе. Платих си сметката и се изнесох.

Небрежно закрачих към църквата. Нещо, от което полу се страхувах, полу очаквах с нетърпение, беше да ме разпознаят хора, които знам от дете. Излишно е било да се тревожа, защото никъде по улиците не срещнах и едно познато лице. Изглежда, че целият град се беше сдобил с ново население.

Стигнах до църквата и разбрах защо им е трябвало ново гробище. Църковният двор беше претъпкан до пръсване, а на половината гробове пишеше имена, които не знаех. Но никак не се затрудних да намеря онези, които знаех. Обикалях сред паметниците. Клисарят тъкмо беше окосил и дори тук ухаеше на лято. Всички си бяха отишли — хората, които познавах едно време. И Гравит, месарят, и Уинкъл, другият търговец на семе, и Тру, който държеше навремето хотела, и госпожа Уийлър от магазинчето за бонбони — всички почиваха тук. Шутър и Уедърол бяха един срещу друг, от двете страни на алеята, сякаш продължаваха да се надпяват, както едно време. Значи Уедърол все пак не беше доживял сто. Роден през 1843-та и „напуснал този живот“ през 1928-а. Но беше надвил Шутър, както винаги. Шутър беше починал през 1926-а. Как ли си е отживял Уедърол в тези последни две години, когато не е имало кой да му пее насреща! Старият Гримет под огромно мраморно творение, доста прилично на пай с телешко и шунка, наоколо оградка от ковано желязо; в кьошето пък — цял рояк Симънсовци под евтини малки кръстове. До един шепа прах. Старият Ходжес с пожълтелите от тютюна зъби и Лъвгроув е голямата кафява брада, и лейди Рамплинг с кочияша и лакея, и лелята на Хари Барнс със стъкленото око, и Бруър от Мил Фарм със злото си старческо лице, като издялкано от корен — от тях не бе останало нищо, освен една каменна плоча и бог знае какво под нея.

Открих гробовете на майка и татко. И двата в много добро състояние. Клисарят поддържаше тревата ниско окосена. Чичо Изикиъл беше малко по-нататък. Бяха изравнили много от по-старите гробове и бяха разчистили до един старите надгробни паметници, дето мязаха на креватни табли. Какво изпитваш, когато видиш гробовете на родителите си двайсет години по-късно? Не знам какво трябва да изпитваш, но ще ви кажа какво изпитах аз, и то беше нищо. Майка и татко така и не се изличиха от паметта ми. Сякаш продължаваха да съществуват в някаква вечност, майка зад кафявия чайник, татко с понабрашнената си гола глава, очилата и посивелите си мустаци, застинали завинаги като в картина, и все пак някак живи. Онези сандъци с кости под земята сякаш нямат нищо общо с тях. Просто, както си стоях, се запитах какво ли е чувството да си под земята, дали ти пука много и кога спира да ти пука, и в този миг над мен премина тежка сянка, която ме постресна.

Извърнах глава. Просто бомбардировач, прелетял между мен и слънцето. Явно тук имаше много.

Небрежно влязох в църквата. Почти за пръв път, откак се върнах в Лоуър Бинфийлд, не изпитвах онова призрачно усещане, или поне го изпитвах под различна форма. Защото нищо не се бе променило. Нищо, с изключение на факта, че хората ги нямаше. Дори молитвените възглавнички изглеждаха същите. Същата прашна, сладникава миризма на гнилоч. И, за бога!, същата дупка в прозореца, макар че сега беше вечер и слънцето се падаше от другата страна, та лъчите му не пълзяха по кораба. Още държаха пейките — не бяха ги заменили със столове. Ето я нашата, а онази отпред е, където Уедърол надвикваше Шутър. Сихон, цар аморейски, и Ог, цар васански! И изтърканите плочи, където все още полу се четяха епитафиите на хората, почиващи отдолу. Клекнах да разгледам една срещу нашата пейка. Още помнех четливите пасажи наизуст. Дори образът им се бе запечатал в паметта ми. Един господ знае колко пъти съм ги препрочитал по време на служба.

Тук…………………………………………………………………,син, джент.,
от тази енория…………………неговият справедлив
и праведен……………………………………………………………………………
………………………………………………………………………………………………………
Към своите………………………………………………многобройни
лични добрини добави усърден…………………………
………………………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………обична съпруга
Амилия, от……………………………………потомство седем
дъщери………………………………………………………………………………………

Помня, че като дете старинният правопис ме удивяваше. Питах се как ли са се произнасяли думите едно време и защо.

Зад себе си чух стъпки. Вдигнах поглед. Над мен стоеше човек с расо. Викарият.

Ама наистина викарият! Старият Бетъртън, който беше викарий и едно време — в интерес на истината не откакто се помня, но откъм 1904-та. Веднага го познах, макар съвсем да беше побелял.

Той не ме позна. За него бях просто дебел екскурзиант, който е решил да поразгледа забележителностите. Поздрави ме с добър вечер и веднага поде редовните приказки — интересувам ли се от архитектура, това е една забележителна стара сграда, основите са положени още по времето на саксите, и тъй нататък. Скоро се заклатушка напред-назад и взе да ми показва интересните неща, каквито си бяха наистина — норманската арка към вестиария, бронзовият лик на сър Родерик Боун, убит в сражението при Нюбъри. А аз го следвах с вида на бизнесмен на средна възраст, комуто показват църква или картинна галерия — като пребито куче. Но казах ли му, че всичко това вече го знам? Казах ли му, че съм Джордж Боулинг, син на Самюъл Боулинг — дори да ме е забравил, за баща ми ще се сети — и че не само съм слушал проповедите му в продължение на десет години и съм ходил на неделните му занятия, но и съм участвал в Лоуърбинфийлдския читателски кръжок и дори съм се опитал да чета „Сусам и лилии“, само за да му доставя удоволствие? Не, не му казах. Просто го следвах и мънках по онзи начин, по който мънкаш, когато те развеждат из петстотингодишна сграда и не се сещаш какво, по дяволите, да кажеш, освен че хич не й личи. Още в мига, щом го видях, реших да го оставя да си мисли, че не съм тукашен. При пръв удобен повод, без да ставам невъзпитан, пуснах шест пенса в кутията за дарения и се измъкнах.

Но защо? Защо не установих контакт, след като най-сетне бях срещнал някого, когото познавам?

Защото промяната във вида му след двайсет години всъщност ме уплаши. Сигурно си мислите, че ми се е сторил остарял. Тъкмо напротив! Беше се подмладил. И в миг научих нещо за хода на времето.

Старият Бетъртън трябва да е на шейсет и пет, значи когато сме се видели за последен път, да е бил на четирийсет и пет — на сегашната ми възраст. Косата му беше съвсем побеляла, а когато погребвахме майка, беше една такава прошарена, като четка за бръснене. Все таки първата ми мисъл, щом го видях, беше, че изглежда по-млад. Аз го смятах за престарял старец, а той съвсем не беше толкова стар. Осъзнах, че като момче всички над четирийсет са ми се стрували просто похабени развалини, тъй стари, че едва ли има разлика между тях. Сигурно четирийсет и пет годишният мъж ми се е струвал по-стар, отколкото този изкуфял дядо на шейсет и пет ми се струва сега. И за бога! Самият аз съм на четирийсет и пет. Уплаших се.

Ето значи как изглеждам на двайсетгодишните младежи, рекох си на излизане, крачейки между гробовете. Просто стар негоден кораб. Свършен. Странно. По принцип не се вълнувам особено от възрастта си. И защо да се вълнувам? Дебел съм, но съм здрав и силен. Мога да направя всичко, което пожелая. Розата ми мирише по същия начин, както ми миришеше на двайсет. Ах-х, но дали аз мириша на розата по същия начин? Сякаш в отговор по уличката се зададе девойче, може би осемнайсетгодишно. Мина на метър от мен. Улових погледа й — мимолетен, най-бегъл поглед. Не, не изплашен, нито пък враждебен. Просто някак неспокоен, далечен, като на диво животно, с което си срещнал очи. Тя е родена и израсла в двайсетте години, откакто съм напуснал Лоуър Бинфийлд. Всичките ми спомени биха й се сторили безсмислени. Тя живее в друг свят, като животно.

Върнах се в хотела. Пиеше ми се, но барът отваряше едва след половин час. Помотах се малко, разлистих един брой на Спортинг анд Драматик от миналата година и не след дълго се появи русокосата дама, за която предполагах, че може да е вдовица. Изпитах внезапно, отчаяно желание да легна с нея. Исках да докажа на себе си, че в старото куче има още хляб, дори ако трябва да носи изкуствени зъби. В крайна сметка, казах си, ако тя е на трийсет, а аз — на четирийсет и пет, това не е чак толкова зле. Стоях пред празната камина, сякаш си греех задника, както се прави през лятото. В синия си костюм не изглеждам толкова зле. Позакръглен, несъмнено, но изискан. Светски мъж. Мога да мина за борсов агент. Приготвих най-шикозния си акцент и небрежно подхвърлих:

— Великолепно юнско време.

Съвсем безобидна забележка, нали? Съвсем не е от категорията на „Не съм ли ви виждал някъде?“.

Но не пожънах успех. Тя не отговори, просто смъкна за половин секунда вестника, който четеше, и ми метна поглед, който би пропукал и прозорец. Беше кошмарно. Имаше сини очи от онези, дето те пронизват като куршум. В тази част от секундата разбрах колко криво съм я изтълкувал. Тя не е от онези вдовици с боядисани коси, които обичат да ги водиш на танци. Принадлежи към горната прослойка на средната класа, вероятно е дъщеря на адмирал и е учила в добро училище, където се играе хокей. И себе си криво бях изтълкувал. Нов костюм или не, не можех да мина за борсов посредник. Изглеждах чисто и просто като търговски пътник, комуто случайно са паднали малко парици. Изнизах се в частния бар да изпия една-две бири преди вечеря.

Бирата не беше същата. Помня едновремешната бира, доброто старо местно пиво, което имаше някакъв вкус, защото се правеше с варовита вода. Попитах барманката:

— Пивоварната още ли е на Бесемърови?

— Бесемърови ли? О-о, не, сър! Тях ги няма. О-о, от години — още преди да дойдем тук.

Беше приятелски настроена, от онези барманки, които наричам „тип по-голяма сестра“ — на около трийсет и пет, с едно такова благо лице и едри ръце, каквито развиват от постоянна работа с канелката. Каза ми името на тръста, изкупил пивоварната. В интерес на истината, можех да се досетя по вкуса. Баровете бяха разположени околовръст, със сепарета между отделните части. Оттатък, в общия бар, двама играеха дартс, а в „Кана и бутилка“ седеше някакъв, когото не виждах, но от време на време вмяташе по някоя ремарка с гробовен глас. Барманката се облегна на бара с пухкавите си лакти и се заприказвахме. Изредих й имената на хората, които познавах, и сред тях нямаше и едно, което да е чувала. Живеела в Лоуър Бинфийлд от пет години. Дори не е чувала за стария Тру, който държеше хотела едно време.

— Самият аз съм живял в Лоуър Бинфийлд — обясних й. — Доста отдавна, преди войната.

— Преди войната ли? Я стига! Не изглеждате толкова стар.

— И сигурно ти се струва попроменено — обади се онзи тип от „Кана и бутилка“.

— Градът се е разраснал — отбелязах. — Сигурно заради фабриките.

— Е, повечето хора работят във фабриките, естествено. Едната е грамофонната, а другата прави дамски чорапи, „Тру фит Стокингс“. Сега обаче, разбира се, правят бомби.

Не можах да разбера защо се разбира, но тя започна да ми разказва за някакъв младеж, който работел в „Труфит“ и идвал понякога в хотела, та той й разказал, че правели и бомби, освен чорапи, защото по някаква причина, която не схванах, двете лесно се съчетавали. А после ми заговори за голямото летище край Уолтън — което обяснява защо постоянно виждах бомбардировачи — и скоро вече обсъждахме войната, както обикновено. Чудна работа. Дойдох тук, тъкмо за да избягам от мисълта за войната. Но нима е възможно? Тя витае във въздуха, който дишаш.

Казах, че предстои през 1941-ва. Онзи в „Каната“ вмъкна лоша работа. Барманката добави, че направо настръхвала и продължи:

— Ама то май от нея няма никаква полза, нали, като свърши всичко. И понякога лежа будна нощем, и чувам онези чудовища в небето, и си казвам: „Добре, ами ако вземе да ми пусне някоя бомба право на главата?“ И цялата тази противовъздушна отбрана, и госпожица Тоджърс, тя е местният отговорник, дето все повтаря, че е достатъчно да си пазиш главата и да запушиш прозорците с вестници, и се говори, че ще копаят бомбено скривалище под кметството. Но аз както го виждам, как да сложиш противогаз на бебе?

Онзи от „Каната“ се обади, че чел във вестника, да се потопиш в гореща вана, докато всичко свърши. Другите двама в общия бар подочуха коментара и вметнаха няколко странични реплики на тема колко души могат да се поберат в една вана, после и двамата попитаха барманката могат ли да я споделят с нея. Тя им рече да не стават нахални, после се отдалечи в другия край на бар и им сипа по още една пинта старо пиво. Аз близнах своята. Калпава стока. Битър й викат. И наистина беше горчива, съвсем вярно, дори твърде горчица, една такава малко серниста на вкус. Говори се, че в бирата вече нямало английски хмел, от него се правели само химикали. Химикалите пък, от своя страна, се правят на бира. Хванах се, че си мисля за чичо Изикиъл и какво би казал той за тази бира, и за противовъздушната отбрана, и за кофите с пясък, с които уж се гасели термитни бомби. Като се върна барманката, я попитах:

— Впрочем чий е сега Домът?

Така го наричахме навремето, макар името му да беше „Бинфийлд Хаус“. Отначало сякаш не ме разбра.

— Домът ли, сър?

— Иска да каже Бинфийлд Хаус — поясни онзи в „Каната“.

— А, Бинфийлд Хаус! О-о, аз пък си помислих, че имате предвид Мемориалния дом. Ами Бинфийлд Хаус е на доктор Меръл.

— Доктор Меръл ли?

— Да, сър. Казват, че имал горе шейсетина пациенти.

— Пациенти ли? Да не са го превърнали в болница?

— Ами… не точно болница. По-скоро е като санаториум. За душевноболни пациенти. Това, дето му викат психиатрия.

Лудница, значи!

В крайна сметка, какво друго да очаква човек?