Джордж Оруел
Още въздух (17)

III

Беше седемнайсети юни, петък, вторият ден от риболовния сезон.

Уредих нещата с фирмата без никакви затруднения. За Хилда пък намерих желязно, непоклатимо алиби. Спрях се на Бърмингам, а в последния момент дори й казах името на хотела, в който ще отседна — „Роуботъмс“, семеен и бизнес хотел. Случайно знаех адреса, понеже спах там преди няколко години. В същото време не исках да ми пише в Бърмингам, което би могло да й хрумне, ако отсъствам цяла седмица. След като премислих хубаво, частично посветих в тайната младия Сондърс, пътуващ търговец на препаратите за лъскане на под „Глисо Флор Полиш“. Беше ми споменал, че ще минава през Бърмингам на осемнайсети юни и аз го накарах да ми обещае, че ще се отбие да пусне едно писмо до Хилда от мен, адресирано от хотел „Роуботъм“. В него й казвах, че може да се наложи спешно да замина, затова да не ми пише. Сондърс ме разбра или поне останах с подобно впечатление. Намигна ми и отбеляза, че съм великолепен за възрастта си. Така реших въпроса с Хилда. Тя не ме разпитва изобщо, а дори впоследствие да я обхванат съмнения, трудно ще разбие подобно алиби.

Минах през Уестърам. Беше великолепна юнска утрин. Подухваше лек ветрец, върхарите на брястовете се поклащаха на слънцето, по небето като стадо овци се носеха малки бели облачета, а сенките им се гонеха из полята. На излизане от Уестърам насреща ми с бясна скорост се зададе продавач на сладолед „Уолс“, с бузи, румени като ябълки, който си подсвиркваше толкова оглушително, че мелодията буквално се набиваше в главата. Внезапно ми напомни времето, когато самият аз разнасях доставки (макар тогава да нямахме велосипеди с четири колела) и за малко да го спра да си купя един сладолед. Тук-там вече бяха окосили сеното, но още не го бяха прибрали. Лежеше напластено на дълги лъскави редици, а уханието му се разнасяше над шосето и се примесваше в миризмата на бензин.

Карах кротко, с двайсет и пет. Утринта създаваше някакво мирно, мечтателно настроение. Патиците се носеха по езерцата, сякаш твърде доволни, за да се занимават с ядене. В Нетълфийлд — едно село оттатък Уестърам, дребен човек с бяла престилка, прошарена коса и огромни посивели мустаци, се втурна през полето, закотви се насред пътя и взе да ръкомаха, за да привлече вниманието ми. Разбира се, по това шосе ми знаят колата навсякъде. Спрях. Просто господин Уийвър, който държи бакалничката на селото. Не, не иска да застрахова живота си, нито пък магазина. Просто му свършили дребните и иска да знае нямам ли една лира на „по-едрички сребърни монети“. В Нетълфийлд вечно нямат дребни, дори в кръчмата.

Продължих напред. Пшеницата беше израсла поне половин човешки бой. Плавно се издигаше и спускаше по извивките на хълмовете като голям зелен килим и леко се полюшваше, накъдряна от ветреца, една такава плътна и копринена. Като жена е, рекох си. Кара те да желаеш да легнеш отгоре й. Малко по-нататък забелязах табелата, където пътят се разделя надясно за Пъдли, наляво — за Оксфорд.

Още плувах в свои води, не бях напуснал границите на своя „район“, както го нарича фирмата. Най-естественото нещо, ако пътувам на запад, би било да изляза от Лондон по Ъксбридж Роуд. Но аз, воден от някакъв инстинкт, бях поел по обичайния си маршрут. Работата е там, че изпитвах вина заради цялата тази работа. Исках да се отдалеча колкото може повече, преди да свия към Оксфордшър. И въпреки факта, че бях наредил нещата с Хилда и фирмата идеално, въпреки дванайсетте лири в чековата си книжка и куфара в багажника на колата, с наближаването на кръстопътя всъщност взех да се изкушавам — знаех, че няма да се поддам, и все пак се изкушавах — да зарежа всичко. Изпитвах едно такова чувство, че докато съм на своя територия, оставам в рамките на закона. Още не е твърде късно. Още имам време да постъпя по почтения начин. Мога да се отбия в Пъдли например, да се срещна с управителя на банка „Барклис“ (местният ни агент) и да проуча изникнали ли са нови клиенти. В този ред на мисли можех дори да извия назад, да се върна при Хилда и най-честно да й разкрия целия замисъл.

Наближих разклонението и забавих ход. Трябва ли или не трябва? За части от секундата наистина се изкушавах да го сторя. Но не! Надух клаксона и смело завих на запад, по пътя за Оксфорд.

Е, направих го. Стъпих на забранена територия. Вярно е, че десет километра по-натам, ако искам, мога отново да завия наляво и да се върна в Уестърам. Но за момента пътувах на запад. Строго погледнато, бягах. И любопитното е, че веднага щом стъпих на шосето за Оксфорд, изпитах непоклатимата увереност, че те знаят абсолютно всичко. Като казвам те, имам предвид хората, които не биха одобрили подобно пътуване и биха ме спрели, стига да имаше начин — а тази категория, предполагам, включва почти всички. И не само това, ами изпитвах дори чувството, че те вече са по петите ми. Цялата им шайка! Всички онези хора, дето не са в състояние да проумеят защо един мъж на средна възраст с изкуствени зъби ще се измъква тайничко, за да прекара в тишина една седмица на мястото, където е расъл. И всички онези ограничени тъпанари, които прекрасно разбират защо, и които са готови да преобърнат света, само и само да го възпрат. Вече са по дирите ми. Сякаш след мен по шосето се ниже безчетна армия. Направо ги виждах. Разбира се, Хилда е начело, след нея се влачат децата, а госпожа Уийлър я тика напред със суров, отмъстителен поглед, госпожица Минс пък подтичва накрая, пенснето й постоянно пада и на лицето й е изписан уплах, малко е като кокошка, изостанала назад, докато другите в това време са докопали обелка от бекон. И сър Хърбърт Кръм и големите началници от Летящият саламандър в своите ролс-ройси и испано-суизи. И цялата кантора, и нещастните, смачкани писарушки от Елесмиър Роуд и всички подобни улици, някои бутат детски колички и циментови градински валяци, други пърпорят с откритите си остини. И всички доброжелатели и любопитковци, хората, които не виждаш, но все таки управляват съдбата ти — вътрешният министър, Скотланд Ярд, Лигата на въздържателите, Английската банка, лорд Бивърбрук, Хитлер и Сталин на велосипед за двама, Светия синод, Мусолини, папата — всички те бяха по петите ми. Буквално ги чувах как крещят: „Един си мисли, че може да избяга! Един казва, че не ще да влиза в общия калъп! Връща се в Лоуър Бинфийлд! Дръжте го! Спрете го!“

Странно. Впечатлението беше толкова ярко, че действително хвърлих поглед през задното прозорче на колата, да се уверя, че никой не ме следва. Гузна съвест, предполагам. Но там нямаше никого. Само прашният бял път и дългата редица брястове, които се смаляваха в далечината.

Настъпих газта, старата кола се разтресе и полетя с петдесет и пет. След няколко минути вече бях подминал отклонението за Уестърам. Това е. Изгорих всички мостове. Ето каква беше идеята, зародила се смътно в деня, когато си взех изкуствените зъби.