Джордж Оруел
Още въздух (16)

II

Излезли бяха игликите. Да е било през март.

Минах през Уестърам и сега пътувах към Пъдли. Имах да правя оценка на един железарски магазин, а после, ако успея да го пипна, да интервюирам един потенциален клиент за животозастраховка, който се колебаеше. Името му ни беше изпратено от местния ни брокер, но онзи в последния момент се уплашил и взел да умува може ли да си я позволи. Много ме бива да придумвам хората. Това е от дебелината. Настройва ги жизнерадостно, създава им усещането, че да подпишат един чек, е едва ли не удоволствие. Разбира се, за различните хора си има различни подходи. С някои е по-добре да поставиш акцента изцяло върху ползите, други пък трябва нежно да ги сплашиш с намеци какво ще се случи с жена им, ако умрат незастраховани.

Старата кола криволичеше нагоре-надолу из вълнистите хълмчета. И бога ми, какъв ден! Знаете какво време се отваря през март, когато зимата сякаш внезапно се откаже от битката. Дни наред ни сковаваше оня кучи студ, който хората наричат „ясно време“ — когато студеното небе е неумолимо синьо, а вятърът те остъргва като изхабено бръснарско ножче. После изведнъж вятърът утихна и слънцето най-сетне се показа. Знаете ги тези дни. Бледожълта слънчева светлини, лист не трепва, лека мъглица в далечината, където се мержелеят овци, разпръснати по хълмовете като късчета тебешир. А долу в долините горят огньове, пушекът бавно се извини нагоре и се примесва в мъглата. Бях сам на пътя. Толкова беше топло, че ти иде да се разсъблечеш.

Стигнах до едно място, където тревата край пътя беше гъсто осеяна с иглики. Сигурно почвата беше глинеста. Двайсет метра по-нататък забавих ход и спрях. Това хубаво време не беше за изпускане. Почувствах, че трябва да изляза, да вдъхна пролетния въздух и може би дори да понабера иглика, ако никой не се появи. Даже ми мина през ум да набера букет за Хилда.

Изключих двигателя и слязох. Никога не оставям старата таратайка да работи на празен ход, все ме е страх да не й паднат калниците или нещо такова. Моделът е от 1927-ма и е навъртяла доста километри. Като вдигнеш капака и надникнеш в двигателя, напомня на някогашната Австро-унгарска империя — целият пристегнат с жички, но все някак крета. Няма да повярвате, че машина е способна да вибрира в толкова посоки едновременно. То е като движението на земята, която се клатушкала по двайсет и два различни начина, или поне така си спомням, че съм чел. Погледната отзад, когато работи на празен ход, колата ми се полюлява, сякаш хавайско момиче танцува хула — хула.

Край пътя имаше голям дървен вратник. Минах от другата страна и се облегнах. Наоколо не се виждаше жива душа. Побутнах шапката си назад, да се насладя на ласката на въздуха о челото си. Тревата под плета беше пълна с иглики. Точно от вътрешната страна на вратника скитник или бог знае кой беше оставил недоизтлял огън. Купчинка побелели въглени, от които още се процеждаше струйка дим. По-нататък се виждаше съвсем малко езерце, обрасло с водна леща. Нивата беше засята със зимна пшеница. Издигаше се стръмно нагоре, а в другия й край имаше отвесна варовикова скала и малка букова горичка. Младите листа обвиваха клоните на дърветата като тънка мъглица. И навсякъде пълна тишина. Не подухва ветрец, дори колкото да разбърка пепелта в огнището. Някъде пее чучулига, инак ни звук, дори бръмчене на самолет.

Останах така, облегнат на вратника. Бях сам, съвсем сам. Гледах полето, полето гледаше мен. Изпитах… не знам ще ме разберете ли.

Онова, което изпитах, е толкова необичайно в наши дни, че да го изрека, ми се струва чиста глупост. Изпитах щастие. Почувствах, че макар да знам, че няма да живея вечно, с готовност бих живял вечно. Отдайте го, ако щете, на това, че беше първият пролетен ден. Въздействието на сезоните върху половите жлези или нещо подобно. Но не беше само това. Колкото и любопитно да е, убедих се, че си струва да се живее, не толкова заради игликите и свежите пъпки в плета, колкото заради тлеещия огън край вратника. Знаете как изглежда огън от дърва в безветрен ден. Съчките, целите побелели, но още пазят формата си, а отвътре — онова огненочервено, в което сякаш можеш да надникнеш. Странно, червеният въглен изглежда по-жив, внушава ти по-силно усещане за живот от което и да било създание. Има нещо в него, някаква наситеност, някаква вибрация — не мога да намеря точните думи. Но те кара да проумееш, че ти самият си жив. То е петното в картината, което те кара да забележиш всичко останало.

Наведох се да набера иглика. Не стигах до земята — заради голямото си шкембе. Клекнах и набрах букетче. Слава богу, че нямаше кой да ме види. Листата на цветето бяха къдрави, с формата на заешки ушички. Изправих се и забодох китката на колеца на вратника. После, без много да му мисля, измъкнах ченето от устата си и го огледах. Ако имах огледало, щях целият да се огледам, макар, право да си кажа, да знаех как изглеждам. Дебел мъж на четирийсет и пет, с поизносен сив костюм, десен „рибена кост“, и бомбе. Жена, две деца и къща в предградията, изписано ми е на челото. Червендалесто лице и помръкнали сини очи. Знам, знам, не е нужно да ми го казвате. Онова, което ме порази обаче, когато хвърлих последен поглед на зъбната си протеза, преди да я пъхна в устата си, беше, че това няма значение. Дори изкуствените зъби нямат значение. Че съм дебел — дебел съм. Че приличам на изпадналия брат на преуспяващ букмейкър — приличам. Никоя жена няма да легне с мен, освен ако не й платя. Всичко това ми е известно. Но ви казвам, пет пари не давам. Не искам жени, дори не искам отново да бъда млад. Искам просто да бъда жив. А в онзи миг, когато стоях и гледах игликите, и алените въглени под плета, бях жив. То е усещане в душата, едно такова чувство за покой, и в същото време е като пламък.

Езерцето по-надолу край плета беше обрасло с водна леща толкова гъсто, че стъблата напомняха килим, и ако не знае човек какво е водна леща, направо може да си помисли, че отдолу е твърдо, и да стъпи. Питах се защо ли всички сме такива кръгли идиоти. Защо хората, вместо да си губят времето с тъпотиите, с които си го губят, просто не се разходят наоколо и не се поогледат? Да вземем например това езерце — какво ли няма в него. Тритони, водни охлюви, ручейници, пиявици и бог знае още какви гадинки, видими само с микроскоп. Мистерията на живота им, там долу, под водата. Човек може да прекара цял живот, десет живота, да ги наблюдава, и пак няма да изгледа докрай дори това нищо и никакво езерце. А през цялото това време онова усещане за удивление, странният пламък вътре. Той е единственото, заради което си струва да се живее, а ние не го искаме.

Аз обаче го искам. Така поне си мислех тогава. И не ме разбирайте погрешно. Като начало, за разлика от повечето жители на Лондон, не се прехласвам по „природата“. Израсъл съм твърде близо до нея за подобно отношение. Нямам нищо против хората да си живеят в градовете, а защо не и в предградията. Да си живеят където си поискат. Не казвам цялото човечество по цял ден да се шляе, да бере иглики и прочие. Отлично знам, че трябва да работим. Само благодарение на мъжете, които са си изкашляли дробовете в мините, и момичетата, които тракат на пишещите машини, който и да било има време да спре и да откъсне цвете. Пък и ако стомахът ти не е пълен и нямаш топла къща, не ти се берат цветя. Но не е там работата. Да вземем това чувство, което изпитвам отвътре — не много често, признавам, но понякога. Знам, че е хубаво. Нещо повече, всеки го знае, или почти всеки. През повечето време е само на една ръка разстояние, и ние всички го знаем. Стига си стрелял с тази картечница! Стига си гонил нещо, каквото и да е то! Успокой се, вземи си дъх и се остави в костите ти да проникне малко покой. Няма смисъл. Не го правим. Продължаваме с все същите щуротии.

А на хоризонта се задава следващата война. Ще започне през 1941-ва, така се говори. Още три кръговрата на слънцето, и се хвърляме право във войната. Бомбите се спускат върху теб като черни пури, а аеродинамичните куршуми се сипят аеродинамично от леките картечници „Брен“. Не че особено съм се разтревожил. Твърде съм стар да се бия. Ще има въздушни нападения, разбира се, но никой няма да пострада. А дори да съществува подобна опасност, предварително това на никой и през ум не му минава. Както вече неведнъж повторих, не се страхувам от войната, а от следвоенния период. Но дори той няма да ме засегне лично. Защото кой ще се загрижи за човек като мен? Аз съм твърде дебел да бъда политически подозрителен субект. Никой няма да ме смазва от бой с гумена палка. Аз съм обикновен човек средна ръка, който върви накъдето му каже полицаят. Що се отнася до Хилда и децата, те може би дори няма да забележат разликата. И все пак се плаша. Бодливата тел! Лозунгите! Огромните портрети! Облицованите с корк килии, където палачът поваля изотзад! Впрочем плашат се и други, интелектуално далеч по-изостанали от мен. Защо ли? Защото означава довиждане на всичко, за което ви говорих досега, на онова вълшебно чувство отвътре. Наречете го мир, ако щете. Но като казвам мир, нямам предвид отсъствието на война, а мира в душата. А той си отива завинаги, пипнат ли ни момчетата с гумените палки.

Взех си букетчето иглики и ги помирисах. Замислих се за Лоуър Бинфийлд. Любопитно е как през последните два месеца той постоянно изплува в мислите ми, след като в продължение на двайсет години практически го бях забравил. И тъкмо в този момент долетя бръмченето на автомобил, който идеше по шосето.

Този звук ме стресна и ме извади от унеса. Внезапно си дадох сметка какво правя — размайвам се и бера иглики, а в това време трябва да инспектирам инвентара на онази железария в Пъдли. Нещо повече, внезапно ме порази мисълта как ще изглеждам отстрани, ако хората в колата ме видят. Дебелак с бомбе стиска букетче иглики! Нещо хич не е на място. Дебелаците не бива да берат цветя, във всеки случай не и на публично място. Имах време точно колкото да метна букетчето зад плета, и колата се показа. Добре, че го направих. Беше пълна с двайсетгодишни младоци. Как щяха да се хилят, ако ме бяха видели! Всичките ме зяпаха — знаете как ви оглеждат хората, когато се задават насреща ви с кола — и ми хрумна, че дори сега може да отгатнат какво съм правил. По-добре да си мислят, че е било друго. Защо един мъж слиза от колата си край междуселски път? Очевидно е защо! Тъкмо когато ме подминаваха се престорих, че си закопчавам копчелъка.

Навих манивелата (стартерът вече не работи) и се качих. И чудно нещо — както се правех, че си вдигам ципа и когато три четвърти от съзнанието ми беше заето с онези ахмаци в другата кола, ми хрумна блестяща идея.

Ще се върна в Лоуър Бинфийлд!

И защо не? — разсъждавах, докато превключвах на най-високата предавка. Защо пък не?! Какво ще ме спре? И защо, по дяволите, не съм се сетил по-рано? Кротка почивка в Лоуър Бинфийлд — тъкмо това ми трябва.

Не си въобразявайте, че съм смятал да се върна да живея там. Нямах намерение да изоставя Хилда и децата и да започна нов живот под друго име. Това става само по книгите. Но какво ще ми попречи да се разходя, без излишен шум, до Лоуър Бинфийлд и да прекарам там една седмица съвсем сам, на спокойствие?

Изглежда, че вече всичко бях наредил в ума си. Откъм пари всичко е наред. Остават ми още дванайсет лири от онзи таен резерв, а с дванайсет лири човек може да изкара една седмица доста комфортно. Имам право на две седмици годишен отпуск, обикновено през август или септември. Но ако измисля подходящо обяснение — роднина, умиращ от невероятно заболяване или все едно — може би ще успея да убедя фирмата да ми даде отпуска на две отделни половини. После мога да прекарам едната седмица съвсем сам, преди Хилда да се е усетила какво става. През май например, когато цъфти глогът. Една седмица в Лоуър Бинфийлд, без Хилда, без децата, без Летящият саламандър, без Елесмиър Роуд, без кавги за вещи под наем или на изплащане, без затъпяващия шум на уличното движение — просто една седмица шляене и слушане на тишината!

Но защо искам да се върна в Лоуър Бинфийлд? — ще попитате. Защо точно Лоуър Бинфийлд? Какво смятах да правя, като ида там?

Нищо не смятах да правя. Донякъде това беше замисълът. Исках мир и тишина. Мир! Едно време, в Лоуър Бинфийлд, го имахме. Поразказах ви за някогашния ни живот там, преди войната. Не твърдя, че е бил съвършен. Дори смея да кажа, че беше скучен, бавен и вегетативен. Ако щете, бяхме като репи. Само дето репите не живеят в ужас от шефа си, и не будуват до посред нощ, да размишляват върху следващата икономическа криза и следващата война. Носехме мира вътре в себе си. Разбира се, знаех, че дори в Лоуър Бинфийлд животът навярно се е променил. Но мястото не е. Сигурно буковите гори около Бинфийлд Хаус още си стоят, стои си и крайречната алея до Бърфорд Уиър, и поилото на пазара. Исках да се върна, само за една седмица, и да оставя чувството да ме пропие. Малко като онези източни мъдреци, които се оттеглят в пустинята. А струва ми се, както е тръгнало, през идните няколко години мнозина ще се отправят към пустинята. Ще стане като онзи момент в историята на древен Рим, за който ми е разправял старият Портиъс, когато имало толкова много отшелници, че за всяка пещера се чакало по списък.

Не че исках да съзерцавам пъпа си. Просто исках да си възвърна присъствието на духа, преди да настъпят тежките времена. Защото нима някой, който не е мъртъв от шията нагоре, се съмнява, че предстоят тежки времена? Дори не знаем какви ще са, само знаем, че се задават. Я война, я криза — няма как да знаем, освен че ще е нещо лошо. Накъдето и да сме тръгнали, вървим надолу. В гроба ли отиваме, в клоаката ли — няма как да знаем. А пред подобни неща не можеш да се изправиш, ако вътрешно не те изпълва точното чувство. Нещо си отиде от нас в изминалите двайсет години след войната. Някакъв жизненоважен сок, който сме изстискали от себе си до капка и вече нищо не е останало. Цялото това щуране напред-назад! Вечното боричкане за шепа парици. Нестихващата дандания на автобусите, бомбите, радиоапаратите и телефоните. Нервите ни скъсани на парчета, в костите ни празнини, наместо костен мозък.

Натиснах педала на газта. Дори само мисълта да се върна в Лоуър Бинфийлд ми подейства добре. Познато ви е това чувство. Да изплуваш за въздух! Като големите морски костенурки, които се издигат на повърхността, подават нос и вдишват дълбоко, преди отново да се гмурнат в дълбините сред водораслите и октоподите. Всички се задушаваме на дъното на боклукчийския казан, но аз открих пътя към върха. Назад към Лоуър Бинфийлд! Задържах крак на педала и вдигнах максималната скорост, на която е способна старата ми таратайка — шейсет и пет километра в час. Дрънчеше като тенекиен поднос, отрупан с порцеланови чаши, и на фона на целия този шум за малко да се разпея.

Разбира се, капката катран в кацата с меда беше Хилда. Тази мисъл малко поохлади ентусиазма ми. Намалих на трийсет километра в час да поразмисля.

Няма никакво съмнение, че рано или късно Хилда ще разбере. Що се отнася до идеята през август да взема само една седмица, мисля, че тук няма да имам неприятности. Мога да й кажа, че тази година фирмата отпуска само толкова. Вероятно няма много-много да разпитва, защото веднага ще прегърне възможността да съкратим разходите за почивка. Децата така или иначе винаги прекарват на морето по цял месец. Трудността идваше от алибито за седмицата през май. Не мога да изчезна току ей така, без предупреждение. Най-добре ще е, разсъждавах, да я предупредя доста отнапред, че ме пращат със специална задача в Нотингам, Дерби, Бристол или някое друго, достатъчно отдалечено място. Ако й кажа два месеца предварително, ще изглежда, сякаш нямам какво да крия.

Но, разбира се, рано или късно тя ще разбере. Вярвайте й! Отначало ще се престори, че ми вярва, после с присъщата си потайна инатливост ще изрови факта, че изобщо не съм бил в Нотингам, Дерби, Бристол или все едно къде. Такава настойчивост! Спотайва се кротичко, докато напипа всички слабости в оправданието ти, после най-ненадейно, когато сам отвориш дума за това с някоя забележка по невнимание, те почва. Изневиделица вади цяло досие по случая. „Къде беше в събота вечер? Лъжеш! Бил си с жена. Я виж какви косми намерих, като ти четках жилетката. Виж ги само! Моята коса такава ли е?“ И се започва циркът. Един Господ знае колко пъти се е случвало. Понякога е права, понякога греши, но последиците винаги са едни и същи. Седмици наред ми пили! Едно сядане на масата не минава без скандал — а децата не разбират за какво става дума. Единственото напълно безнадеждно решение е просто да й кажа къде ще прекарам тази една седмица и защо. Обясня ли й, до второ пришествие няма да ми повярва.

Но, по дяволите!, казах си, защо съм се загрижил? Има толкова време. Нали знаете колко различно изглеждат тези неща преди и след. Отново настъпих газта. Хрумна ми друга идея, гениална почти колкото първата. Няма да отида през май. Ще отида през втората половина на юни, след откриването на риболовния сезон, за да ида за риба!

И защо пък не? Искам мир, а риболовът е мир. И в този миг ме осени най-гениалната идея от всичките, та за малко да свърна от пътя.

Ще отида да уловя онези големи шарани в езерцето под Бинфийлд Хаус!

И пак, защо пък не? Не е ли странно как напредваме в живота, вечно умислени за нещата, които искаме да направим, и нещата, които не могат да бъдат направени? Защо пък да не хвана онези шарани? Но все пак, веднъж изречена, не ви ли се струва тази идея невъзможна, нещо, което просто няма как да се случи? Така ми се струваше и на мен, дори в онзи миг. Струваше ми се като някаква халюцинация, като онези, в които спиш с филмова звезда или печелиш шампионат по вдигане на тежести. Хем да се осъществи, не беше нито невъзможно, нито дори малко вероятно. Човек може да ходи на риболов срещу заплащане. Който и да е сегашният собственик на Бинфийлд Хаус, вероятно ще ме пусне, срещу съответната сума, на езерото. О, господи! С удоволствие ще дам и пет лири, само да половя риба в онова езеро. Впрочем твърде вероятно е къщата да стои все тъй празна и никой да не подозира за съществуването на езерото.

Замислих се за него, сгушено сред тъмните дървета, как ме е чакало през всичките тези години. И гигантските черни риби продължават да се плъзгат под водата. Господи! Щом бяха такива преди трийсет години, какви ли са сега?!