Джордж Оруел
Още въздух (15)

I

Като се прибрах същата вечер, още се двоумях за какво да похарча седемнайсетте си лири.

Хилда каза, че отивала на среща на Левия читателски клуб. Изглежда, че щеше да идва някакъв лектор от Лондон, но излишно е да уточняваме, че Хилда не знаеше на каква тема ще бъде лекцията. Казах й, че ще ида с нея. По принцип не си падам особено по лекции, но виденията за войната, споходили ме тази сутрин по повод бомбардировача, който прелетя над влака, ме настроиха за размисъл. След обичайните разправии сложихме децата да си легнат рано и излязохме тъкмо навреме за лекцията, обявена за осем часа.

Тази вечер беше малко мъгливо, а салонът беше студен и недобре осветен. Представляваше дървена заличка с ламаринен покрив, собственост на не знам коя си неконформистка секта, която я даваше под наем срещу десет шилинга. Обичайната публика от петнайсетина-шестнайсет души вече се беше събрала. На трибуната висеше жълт афиш, който гласеше, че темата е „Заплахата от фашизма“. Това съвсем не ме изненада. Господин Уичет, който на подобни срещи играе ролята на председател, а в личния си живот заема някаква си длъжност в архитектурно бюро, развеждаше лектора насам-натам и го представяше на всички като господин Еди-кой си (забравил съм името му), „прочутият антифашист“, с тон, сякаш казва „прочутият пианист“. Гостът беше дребен мъж на четирийсетина години, с тъмен костюм и плешиво теме, което доста неуспешно се бе помъчил да прикрие с дълги кичури коса.

Подобни сбирки никога не започват навреме. Началото винаги се протака, уж може да се появи още някой. Към осем и двайсет и пет Уичет потропа по масата и изкара своя номер. Уичет е милолик човек с розово лице като бебешко дупенце, вечно обсипано с усмивки. Май че е секретар на местната организация на Либералната партия, освен това е в църковното настоятелство и церемониалмайстор на публичните прожекционни сказки на Съюза на майките. Притежава, както се казва, вроден талант за председател. Като ти каже, че за всички нас е удоволствие да посрещнем на трибуната тази вечер господин Еди-кой си, виждаш, че наистина го вярва. Не мога да не го погледна и да не си помисля, че най-вероятно е девствен. Дребничкият лектор извади сноп записки, основно вестникарски изрезки, и ги затисна с чашата вода. После бързо прокара език по устните си и заприказва.

Ходите ли на сказки, публични събрания и тям подобни?

Аз, случи ли се да отида, неизменно по някое време се хващам, че се питам винаги едно и също. Какво, по дяволите, правим тук? Защото хората идват посред зимна вечер на подобно нещо? Огледах салона. Седях на задния ред. Не помня да съм отишъл на публична сбирка и да не съм седял най-отзад, стига да има възможност. Хилда и останалите се бяха курдисали най-отпред, както обикновено. Салончето беше доста угнетително. Знаете как изглеждат такива места. Чамови стени, ламаринен покрив и вътре такъв ветрилник, че трябва да стоиш с палто. Малката аудитория беше разположена в осветеното пространство пред трибуната, зад нас оставаха трийсет реда празни столове. А седалките бяха прашни. На трибуната зад лектора стоеше огромно четвъртито нещо, покрито с чаршаф, да не се праши, което спокойно можеше да мине за грамаден ковчег, завит с плащаница. Всъщност беше роял.

В началото почти не слушах. Лекторът беше порядъчно злобен дребосък, но добър оратор. Бледо лице, много подвижна уста и доста дрезгав глас, какъвто става от постоянно говорене. Разбира се, ругаеше Хитлер и нацистите. Не ми се слушаше много-много какво говори — същото го пише в Нюз Кроникъл всяка сутрин, — но гласът му достигаше до мен като напевно бърр-бърр-бърр, а от време на време някоя фраза грабваше вниманието ми.

„Нечовешки зверства… Неописуеми изблици на садизъм… Гумени палки… Концентрационни лагери… Незаконни гонения на евреи… Връщаме се в тъмните векове… Европейската цивилизация… Действия, преди да е станало твърде късно… Възмущението на всички почтени хора… Съюз на демократичните нации… Твърда позиция… Защита на демокрацията… Демокрацията… Фашизмът… Демокрацията… Фашизмът… Демокрацията…“

Познати са ви тия приказки. Такива типове са в състояние да ги бълват с часове. Точно като грамофон. Навиваш ръчката, натискаш копчето и плочата се завърта. Демокрацията, фашизмът, демокрацията. Но все пак ми беше любопитно да го гледам. Доста злобен дребосък, с бледо лице и плешиво теме, стои на една трибуна и бълва лозунги. Какво прави? Съвсем умишлено, при това доста открито, подклажда омраза. Готов е да се върже на фльонга, само и само да те накара да мразиш едни чужденци, наречени „фашисти“. Странно нещо е това, размишлявах, да си известен като „господин Еди-кой си, прочутият антифашист“. Странен занаят е този — антифашизмът. Тоя хубостник тук, предполагам, си вади хляба с писане на книги срещу Хитлер. Но какво е правил, преди да дойде Хитлер? А какво ще прави, ако Хитлер някога си отиде? Въпросът, разбира се, се отнася и до докторите, детективите, ловците на плъхове й прочие. Но дрезгавият глас продължаваше да стърже и в този миг ме порази друго откритие. Той говори сериозно. Съвсем не се преструва — преживява всяка дума, която изрича. Мъчи се да разпали омраза у аудиторията, но тя е нищо в сравнение с омразата, която самият той изпитва. Всеки лозунг е за него самата Божия истина. Ако го разтвориш, отвътре целият е демокрация-фашизъм-демокрация. Любопитно е да познаваш подобен чешит в личния му живот. Но дали изобщо има личен живот? Или просто обикаля от трибуна на трибуна, да разпалва омраза? Сигурно дори сънищата му са лозунги.

Огледах, доколкото можах от задния ред, публиката. Може би, като се замисли човек, ние, хората, готови да излезем посред зимна нощ, за да седим в някакъв проветрив салон и да слушаме беседите на Левия читателски клуб (смятам, че с право мога да се включа в това „ние“, имайки предвид, че в конкретния случай участвах лично), не сме съвсем без значение. Ние сме революционерите на Уест Блечли. На пръв поглед не звучи много обнадеждаващо. Като оглеждах присъстващите, забелязах и друго — едва двама-трима схващат какво говори лекторът, макар да хулеше Хитлер и нацистите от половин час. На подобни сбирки винаги е така. Уичет съзерцаваше госта от стола си край масата с възторжена усмивка, лицето му малко напомняше розово мушкато. Човек отнапред можеше да си представи каква реч ще дръпне веднага щом лекторът седне — същата, с която закрива благотворителните прожекции за събиране на панталони за населението на Меланезия: „Изразявам нашата благодарност — говоря от името на всички — невероятно интригуваща — даде ни хляб за много размисъл — толкова вдъхновяваща вечер!“. Госпожица Минс седеше на първия ред със силно изпънат гръб, леко привела глава, като птичка. Лекторът беше измъкнал от купчината под чашата вода лист хартия и цитираше статистиката на самоубийствата в Германия. По дългия тънък врат на госпожица Минс си личеше, че не е много радостна. Дали всичко това развива ума й или не? Само да можеше да проумее за какво иде реч! Другите две седяха като топки пудинг. До тях дребна женица с червена коса плетеше пуловер. Една налице, две наопаки, една изпускаш, две свиваш. Гостът описваше как за предателство нацистите режат глави, а палачът понякога пуска празни изстрели. В публиката имаше още една жена — момиче с тъмна коса, учителка в общинското училище. За разлика от останалите, тя действително слушаше, приведена напред, приковала големите си кръгли очи в лектора, устните й — полуотворени, и всичко попиваше.

Точно зад нея седяха двама възрастни мъже от местната Либерална партия. Единият беше с ниско остригана прошарена коса, другият — плешив и с провиснали мустаци. И двамата стояха с палта. Нали ги знаете този тип хора. Членуват в Лейбъристката партия от безпаметни времена. Животът им е изцяло отдаден на движението. Двайсет години в черните списъци на работодателите, още десет системен тормоз на общинските власти да направят нещо с бордеите. Внезапно всичко се променя, познатите либерални идеи вече не важат. Те се оказват насадени във външната политика — Хитлер, Сталин, бомбите, картечниците, гумените палки, оста Рим — Берлин, Народният фронт, Антикоминтерновският пакт. Не пροумяват и дума. Неподсредствено пред мен седят членовете на местния клон на Комунистическата партия. И тримата много млади. Единият има пари и заема някакъв си пост в Хесперидийс Истейт, всъщност май е племенник на стария Кръм. Другият е чиновник в банка. Понякога ми осребрява чекове. Мило момче с кръгло, много младо, много будно лице, бебешкосини очи и тъй светла коса, ще рече човек, че я изрусява. Изглежда едва седемнайсетгодишен, но подозирам, че е на двайсет. Носи евтина синя риза и яркосиня вратовръзка в тон с косата си. До тези тримата седи още един комунист. Но той, изглежда, е друг десен, и явно не е баш както трябва, защото е от ония, дето им викат „троцкисти“. Останалите му имат зъб. Много млад, много слаб, много смугъл, на вид много нервен младеж. Интелигентно лице. Евреин, разбира се. Тези четиримата възприемат беседата много по-различно от останалите. Личи им, че дойде ли времето за въпроси, тутакси ще скочат на крака. Вече потръпват неспокойно. А малкият троцкист се върти нервно на стола в желанието си да изпревари останалите.

Бях престанал да слушам конкретното съдържание на лекцията. Можеш обаче да слушаш по много начини. За миг затворих очи. Ефектът беше удивителен. Сякаш сега, когато чувах само гласа на човека, го виждах много по-ясно.

Беше глас, който звучеше, сякаш е в състояние да не млъква в продължение на две седмици. Кошмарно, наистина жив човек — латерна, който нескончаемо бълва пропаганда. Повтаря едно и също, отново и отново. Омраза, омраза, омраза. Хайде да се съберем и хубавичко да помразим заедно. Отново и отново. Създава ти усещането, че нещо се е вгнездило в черепната ти кутия и набива с чук по мозъка ти. Но докато бях със затворени очи, за миг успях да се поставя на негово място. Влязох в неговия череп. Усещането беше много особено. За около секунда се намерих вътре в него, едва ли ме станах него. Във всеки случай, почувствах какво изпитва.

Видях картината, която се рисуваше пред очите му. И тя съвсем не беше такава, че за нея да може да се говори свободно. Той просто казва, че Хитлер ни е вдигнал мерника, ние трябва да се съберем и хубавичко да го намразим. Не навлиза в подробности. Остава в рамките на благоприличието. Но какво вижда, е съвсем друг въпрос. Представя си как размазва физиономии с гаечен ключ. Фашистки физиономии, разбира се. Знам, че това вижда. Това видях и самият аз, когато за миг-два влязох в главата му. Пра-ас! Точно в средата! Костите хлътват като натрошена яйчена черупка и лицето, само допреди миг човешко, вече представлява грамадно размазано петно конфитюр от ягоди. Пра-ас! Хайде следващия! Ето какво се върти в ума му, насън и наяве, и колкото повече мисли за това, толкова повече то му харесва. И всичко си е съвсем в реда на нещата, понеже размазаните физиономии са фашистки. Това се долавя и в гласа му.

Но защо? Най-правдоподобното обяснение е, че се страхува. Всеки мислещ човек в наши дни се бои до смърт. Този просто притежава нужната далновидност, колкото да се страхува мъничко повече от останалите. Хитлер ни е взел на мушка! Бързо! Да грабваме гаечните ключове и да се събираме, и може би ще успеем да размажем достатъчно муцуни, стига те да не ни преварят. Събирайте се, изберете си Вожд. Хитлер е черен, Сталин е бял. Но може пък да е тъкмо обратното, защото в съзнанието на дребосъка Хитлер и Сталин са едно и също. И двамата означават гаечни ключове и размазани физиономии.

Войната! Отново се размислих за нея. Предстои съвсем скоро, това е ясно. Но кой се страхува от войната? С други думи, кой се страхува от бомбите и картечниците? „Ти“, ще кажете. Да, аз, както и всеки друг, който ги е виждал. Но работата не е във войната, а в следвоенния период. Светът, към който сме се запътили, светът на омразата, светът на лозунгите. Цветните ризи, телените мрежи, гумените палки. Тайните килии, където електрическата крушка не угасва ни денем, ни нощем, а следователят те гледат и като спиш. Манифестациите и плакатите с гигантските лица, милионните тълпи, които скандират името на Вожда, докато оглушеят и сами си повярват, че го обожават, а през цялото това време, някъде дълбоко в себе си, така го мразят, че им се повдига. Всичко това ще се случи. Или няма да се случи? Има дни, в които знам, че е невъзможно да се случи, и дни, в които знам, че е неизбежно. Във всеки случай онази вечер знаех, че ще се случи. Чувах го в гласа на дребосъка — лектор.

Тъй че сигурно значи тази мъничка група хора, които ще излязат в зимната вечер да слушат лекция като тази, не е съвсем без значение. Или поне онези петима-шестима, които проумяват смисъла й. Те са просто авангардът на безчетна армия. Те са онези с орловия поглед; първите плъхове, които надушват потъването на кораба. Бързо, бързо! Фашистите идат! Грабвайте гаечните ключове, момчета! Размазвайте или ще бъдете размазани. Толкова се страхуваме от бъдещето, че скачаме в него като заек право в гърлото на боата.

А какво ще стане с хората като мен, когато фашизмът дойде в Англия? Истината е, че най-вероятно абсолютно нищо няма да се промени. Виж, за лектора и онези, четиримата комунисти в публиката, за тях всичко ще се промени. Те ще размазват физиономии, или ще им размазват техните, в зависимост накъде клони победата. Но обикновените средняци като мен ще си продължат както обикновено. И все пак ме е страх — казвам ви, страх ме е. Тъкмо взех да се питам защо и лекторът млъкна и седна.

Последва обичайното кухо, вяло ръкопляскане, типично за публика от петнайсет слушатели в празен салон, после старият Уичет си каза репликите, и докато да мигнем, четиримата комунисти вече бяха скочили на крака. Хубаво се сдавиха и в продължение на десет минути водиха люта разправия, изпъстрена с неразбираеми приказки, като диалектическия материализъм, съдбата на пролетариата и какво е казал Ленин през 1918-а. После гостът отпи глътка вода, изправи се и изложи резюме, от което троцкистът се разшава нервно на стола си, но останалите трима явно останаха доволни, та препирнята продължи неофициално още известно време. Друг не обели и дума. Хилда и останалите две се ометоха веднага щом беседата свърши. Може би пък се страхуваха да не би да се събират волни пожертвования за наема на залата. Дребната женица с плетката си довършваше реда. Чуваше се как пресмята бримките шепнешком, докато онези дискутират. Уичет седна и радостно се заусмихва на всеки, който вземеше думата; личеше си как си мисли, че всичко е толкова интересно и наум си води бележки, а момичето с тъмната коса местеше поглед, полуотворило уста, от човек на човек; старият лейбърист, с провисналите си мустаци и загушеното си палто досущ като тюлен, седеше и гледаше, недоумявайки за какво, по дяволите, дрънкат тия. Най-сетне се изправих и взех да се обличам.

Кавгата вече беше прераснала в личен скандал между малкия троцкист и русото момче. Спореха трябва ли да се записват в армията, ако избухне война. Заизмъквах се между редиците столове, да си вървя, но русият се доближи до мен и ме заговори:

— Господин Боулинг! Вижте сега. Ако избухне война и имаме шанс веднъж завинаги да смачкаме фашизма, вие няма ли да се биете? Ако бяхте млад, искам да кажа.

Сигурно му се струвам на шейсет.

— В никакъв случай. Последния път ми стига.

— Ама ще смачкаме фашизма!

— О, м------ — на фашизма! Достатъчно се смазвахме, ако питаш мен.

Малкият троцкист се намеси с доводи за социалния патриотизъм и предателството на работниците, но другият веднага го прекъсна:

— Но вие говорите за 1914-а. Това е било най-обикновена империалистическа война. Днес е друго. Вижте сега. Като слушате какво става в Германия, и концлагерите, и как нацистите пребиват хора с гумени палки и карат евреи да се заплюват един друг в лицето… не ви ли кипва кръвта?

Все им кипва кръвта. Точно същата фраза се въртеше и през войната, добре си спомням.

— Спря да кипи през 1916-а — отвърнах. — Както ще спре да кипи и вашата, като помиришете истински окоп.

И тогава сякаш изведнъж го видях. Досега сякаш не го забелязвах истински.

Младо, пламенно лице, спокойно можеше да е на хубав ученик, със сини очи и светлоруса коса, вперено в мен, и очите му дори за миг проблясват сълзи! Толкова му е мъчно за немските евреи! Но в интерес на истината знаех точно какво изпитва. Беше якичък младеж, сигурно играе ръгби в отбора на банката. При това е и умен. А какво прави — банков чиновник в безбожно предградие, брои купчини банкноти и лиже подметките на шефа. Чувства, че животът му се разкапва. А в същото време оттатък, в Европа, стават големи работи. Над окопите избухват снаряди и вълни от пехотинци прииждат насред стелещия се на парцали пушек. Сигурно негови приятели се бият в Испания. Петимен е за война. Как да го виниш? За миг изпитах странното усещане, че ми е син, на години бях достатъчно възрастен. И си спомних за онзи зноен августовски ден, когато вестникарчето разлепяше плакатите „Англия обявява война на Германия“ и всички се втурнахме на тротоара с белите си престилки и заликувахме.

— Слушай, синко, нищо не разбираш. И ние през 1914-а си мислехме, че ще бъде славна работа. Е, не беше. Оказа се просто кървава каша. Ако ни дойде пак до главите, стой настрана. Защо да ти направят тялото на решето? Запази го за някое момиче. Мислиш си, че войната е само героизъм и кръстове за храброст, но аз ти казвам, че не е така. Днес хората не щурмуват с байонети, а дори да щурмуват, то не е както си го представяш. Не се чувстваш герой. Знаеш само, че не си спал три дни, вониш като пор, подмокряш си гащите от страх и ръцете ти са толкова премръзнали, че не можеш да си държиш пушката. Но и това не е от такова значение. Важното е после.

Нула впечатление, естествено. Просто те мислят за старомоден. Все едно да раздаваш религиозни брошури на прага на бардак.

Хората започваха да се разотиват. Уичет тръгна да изпраща лектора. Тримата комунисти и малкият троцкист закрачиха по улицата заедно и отново се захванаха да нищят солидарността на пролетариата, диалектиката на диалектиката и какво е казал Троцки през 1917-а. Всъщност всичките са еднакви. Беше влажна, безмълвна, непрогледна нощ. Уличните лампи сякаш висяха в мрака като звезди и не осветяваха пътя. И далечината отекваше тракането на трамваите по Главната. Пиеше ми се, но наближаваше десет, а най-близката кръчма беше на цял километър. Пък и ми се приказваше с някого, но не като в кръчма. Смешна работа, днес умът ми не спря да работи нито за миг. Донякъде понеже не бях на работа, разбира се, и донякъде заради новите изкуствени зъби, които ми действаха някак ободрително. Цял ден размишлявах върху миналото и бъдещето. Искаше ми се да говоря за тежките времена, които предстоят или не предстоят, за лозунгите, цветните ризи и аеродинамичните източноевропейци, които ще проснат стара Англия в нокаут. Безсмислено е да се опитвам да говоря с Хилда. Изведнъж ми хрумна да навестя стария Портиъс, той ми е приятелче и си ляга късно.

Портиъс е пенсиониран директор на частно училище. Живее в апартамент под наем, за щастие на първия етаж, в старата част на града, недалеч от църквата. Ерген, естествено. Такъв като него не можеш да си го представиш женен. Живее сам-самичък с книгите и лулата си и има икономка. Начетен човек, с цялата му там гръцка и латинска поезия и прочие. Може би ако местният Ляв читателски клуб е олицетворение на Прогреса, старият Портиъс е олицетворение на Културата. В Уест Блечли нито едното, нито другото са на особена почит.

В стаичката, където старият Портиъс четеше до посред нощ, светеше. Похлопах на вратата и той излезе с обичайната си лежерна походка, захапал лула между зъбите си, със затворена книга в ръка и пръст между страниците, за да не изгуби докъде е стигнал. Поразително изглежда този човек, много е висок, с къдрава прошарена коса и деликатно, замечтано лице, малко повехнало, но едва ли не момчешко, нищо, че наближава шейсет. Странно как някои гимназиални и университетски преподаватели съумяват да запазят момчешкия си вид до последния си час. Има нещо в движенията им. Старият Портиъс има навика бавно да се разхожда напред-назад, леко отметнал красивата си глава със сребристи къдрици, та на човек му се струва, че се е отдал на блянове по някое стихотворение и никак не забелязва какво се случва наоколо. Щом го видиш, веднага си личи що за чешит е. Частно училище, Оксфорд, после преподавател обратно в частното училище. Цял живот в атмосфера на латински, гръцки и крикет. Безупречни маниери. Винаги носи старо сако от туид и развлечени сиви панталони, и се радва, когато ги намериш за „безобразни“; пуши лула и презира цигарите, и макар да не спи по цели нощи, обзалагам се, че всяка сутрин взима ледена вана. Предполагам, че от негова гледна точка аз си падам малко простак. Не съм учил в частна гимназия, не знам бъкел латински, и дори не искам да знам. Понякога ми казва колко е жалко, дето съм „безчувствен към красотата“, което най-вероятно е възпитан начин да ми намекне, че нямам образование. И все пак го харесвам. Много е гостоприемен, при това по приятен начин — винаги ще те приеме и ще те слуша с часове, и винаги му се намира пиене. Като живееш в дом като нашия, повече или по-малко задръстен с женоря и дечурлига, отразява ти се добре от време на време да се оттегляш в ергенска, една такава книжно-димно-каминена атмосфера. А изисканото оксфордско усещане, че нищо няма значение, освен книгите, поезията и гръцките статуи, и не си струва да се споменава нищо, случило се след превземането на Рим от готите — понякога и това утешава.

Бутна ме в старото кожено кресло край камината и небрежно ми тикна в ръцете уиски със сода. Не съм виждал всекидневната му незадимена. Таванът съвсем е почернял. Помещението не е голямо, и като изключим вратата, прозореца и празното място над камината, стените са заети от книжни лавици от пода почти до тавана. Полицата над камината е отрупана с всичко, което можеш да очакваш в подобен дом. Редица стари лули от изтравниче, мръсни до една, няколко сребърни гръцки монети, буркан за тютюн с герба на оксфордския колеж на Портиъс и малка керамична лампа, която ми е разказвал, че е изровил на някаква планина в Сицилия. Над камината висят фотографии на гръцки скулптури. В средата е окачена една голяма, на жена с криле, но без глава, в поза, сякаш се е затичала да хване автобуса. Помня колко шокирах бедния Портиъс, когато я видях за пръв път и с цялото си невежество го попитах защо не й сложат една глава.

Портиъс се зае да напълни лулата си от буркана на полицата.

— Онази невъзможна жена горе си е купила радиоприемник — започна. — Таях надеждата да доживея края на дните си без шум от подобни неща. Подозирам, че нищо не може да се направи. Случайно да си наясно как стои въпросът от юридическа гледна точка?

Казах му, че нищо не може да се направи. Доста ми допада оксфордският изговор на „невъзможна“ и ми е много смешно как през 1938-ма някой има нещо против радиоприемник в сградата. Портиъс се разхожда нагоре-надолу с привичната си замечтана походка, пъхнал ръце в джобовете на сакото и захапал лула, и почти веднага заговаря за някакъв закон срещу музикалните инструменти, приет в Атина по времето на Перикъл. Старият Портиъс винаги е така. Все говори за работи отпреди векове. Каквато и тема да подхванеш, накрая все се стига до статуи, поезия, гърците и римляните. Подхвърлиш нещо за презокеанския лайнер „Куин Мери“, и той заговаря за финикийските триери. Не е прочел и една съвременна книга, отказва дори да чуе заглавията им, не отваря вестник, с изключение на Таймс, и се гордее, че не е стъпвал в киносалон. Смята, че с изключение на неколцина поети като Кийтс и Уърдзуърт съвременният свят — а под „съвременен свят“ разбира последните две хилядолетия — изобщо не е трябвало да се случва.

Самият аз съм част от съвременния свят, но обичам да го слушам как говори. Обикаля между лавиците и вади ту една, ту друга книга, от време на време прочита нещо сред облачета дим от лулата, обикновено превеждайки в крачка от латински. Всичко е едно такова кротко, меко. Малко учителско, но все пак някак те утешава. Слушаш го и в този миг не си в света на трамваите, сметките за газ и застрахователните компании. Всичко е само храмове, маслинени горички, пауни и слонове, и някакви хора на арената с мрежи и тризъбци, крилати лъвове и евнуси, галери и катапулти, пълководци с медни доспехи, които погазват с жребците си щитовете на войните. Странно е, че изобщо се сдуши с тип като мен. Но едно от предимствата на това да си дебел е, че се вписваш в почти всяка компания. Освен това намираме допирна точка в мръсните вицове. Те са единственото модерно нещо, което признава, макар че — както не пропуска да ми припомни — те съвсем не са модерни. Много е прищипан, все ги разказва завоалирано. Понякога изважда някой римски поет и превежда някой циничен пасаж, оставяйки те сам да допълниш картината във въображението си, или пък пуска намеци за личния живот на римските императори и какво се е вършило в храмовете на Ащорет. Изглежда са били големи мръсници, тия гърци и римляни. Старият Портиъс има снимки на стенописи някъде в Италия, от които косата ти да настръхне.

Често се е случвало да ми писне от работа и семеен живот и като ида да си поговоря с Портиъс, ми се отразява много добре. Но тази вечер не беше така. Умът ми продължаваше да се върти около мислите, които ме занимаваха цял ден. Тъкмо както и с гост — лектора на Левия читателски клуб, не слушах точно какво казва, просто следях звука на гласа му. Само че докато онзи успя да ми влезе под кожата, Портиъс не можа. Гласът му беше твърде кротък, твърде оксфордски. Най-после го прекъснах по средата на изречението:

— Я ми кажи, Портиъс, какво мислиш за Хитлер?

Старият Портиъс се бе облакътил по обичайния си грациозен, дългучест начин на камината и бе подпрял крак на решетката. Така се изненада, че извади лулата от устата си.

— Хитлер ли? Онзи, германецът? Скъпи приятелю! Изобщо не мисля за него!

— Да, ама работата е там, че скоро ще ни накара хубавичко да се размислим за него, мамка му!

Старият Портиъс малко се дърпа от израза „мамка му“, който не обича, макар че, разбира се, част от позата му е да не се шокира от нищо. Закрачи нагоре-надолу, изпускайки облачета дим от лулата си.

— Не виждам причина да му обръщам внимание. Тези хора идват и си отиват. Те са ефимерни, напълно ефимерни. Не знам какво точно означава „ефимерни“, но държах за своето:

— Мисля, че грешиш. Старият Хитлер е друга работа. Както и Джоу Сталин. Те не са като ония едно време, дето са разпъвали хора и са рязали глави просто ей така, за развлечение. Той преследва нещо ново — нечувано и невиждано.

— Скъпи приятелю! Няма нищо ново под слънцето.

Разбира се, това е любимата пословица на стария Портиъс. Не ще и да чуе за съществуването на нищо ново. Разказваш му за нещо актуално, което се случва сега, а той веднага отвръща, че точно същото се е случило по времето на крал Не-знам-кой-си. Дори да заговориш за нещо като самолети, казва, че сигурно ги е имало още в Крит, Микена или все едно къде. Опитах се да му обясня какво изпитах по време на беседата на онзи дребосък и за онази нещо като визия за тежките времена, които предстоят, но той не щеше и да чуе. Просто повтаряше, че няма нищо ново под слънцето. Най-сетне измъкна от лавиците някаква книга и ми зачете за някакъв гръцки тиранин назад във вековете, който несъмнено ще да е бил брат — близнак на Хитлер.

Спорът продължи още известно време. Цял ден ми се бе искало да поговоря с някой за това. Чудна работа. Не съм глупак, но не съм и интелектуалец — Господ ми е свидетел, че обикновено не споделям много от интересите, които се предполага да има един труженик-на-ставка-седем-лири-седмично с две деца. И все пак имам достатъчно здрав разум да видя, че едновремешният живот, на който сме свикнали, се сече из корен. Усещам как се случва. Виждам предстоящата война и времената след това, опашките за храна и тайната полиция, и високоговорителите, които ти казват какво да мислиш. При това не съм изключение. Има милиони като мен. Обикновени хора, срещам ги навсякъде — хора, с които се запознавам случайно в кръчмата, шофьори на автобуси и пътуващи търговци на железария, и всички те имат чувството, че светът е кривнал в грешна посока. Чувстват, че почвата под краката им се пропуква и пропада. А ето ти тук един всезнайко, който цял живот е живял сред книги и така се просмукал с история, че вече струи от цялото му същество, и който дори не забелязва, че нещата се променят. Смята, че Хитлер няма значение. Отказва да повярва, че се готви нова война. Във всеки случай, понеже не се е бил в предишната, рядко се замисля за нея — смята, че е била жалка пародия в сравнение с обсадата на Троя. Не проумява защо човек трябва да се тревожи за лозунгите, високоговорителите и цветните ризи. „Кой интелигентен човек обръща внимание на подобни неща?“, все така казва. Хитлер и Сталин ще си идат, но нещо, което старият Портиъс нарича „вечните истини“, са непреходни. Това, разбира се, е просто убеждението, че всичко ще си продължава тъкмо както си го знаем, само че казано по-иначе. Сега и вовеки веков културни типове от Оксфорд ще се разхождат нагоре-надолу из кабинета си и ще пушат тютюн от буркан с герб. Няма никакъв смисъл да говоря с него. Дори у младежа със сламенорусата коса срещнах повече разбиране. Разговорът постепенно изви, както винаги, към поезията. Накрая старият Портиъс извади друга книга от лавиците и зачете „Ода на един славей“ на Кийтс (или чучулига беше, не помня).

Ако питате мен, малко поезия върши чудеса. Но странното е, че предпочитам да слушам стария Портиъс да ми я чете. Дума да няма, чете добре. Има отработен навик, разбира се — нали е чел в клас на момчетата. Обляга се някъде по присъщия си небрежен начин, захапал лулата между зъбите си, пуска облачета дим, а гласът му е сериозен и се повдига и понижава в тон с мелодията на стиха. Личи си, че по някакъв начин го вълнува. Не знам какво представлява поезията и какво се очаква да прави. Предполагам, че действа на нервите на някои хора, така както музиката — на други. Когато той чете, аз всъщност не го слушам, искам да кажа, не чувам думите, но понякога звученето им извиква някакво усещане за покой в ума ми. Като цяло ми е приятно. Но тази вечер някак не проработи. Сякаш в стаята повя хлад. Просто почувствах, че всичко това са глупости. Поезия! Какво е това? Просто глас, леко завихряне на въздуха. И за бога! С какво помага срещу картечниците?!

Гледах го как се е облегнал на лавицата. Смешни хора са това възпитаниците на частните училища. Остават си ученици до края на дните си. Целият им живот се върти около старото училище и техните си късчета латински, гръцки и поезия. Внезапно си спомних, че като бях тук за пръв път, Портиъс ми чете точно същото стихотворение. Прочете ми го точно по същия начин, и гласът му потрепери точно на същото място — там, където се говори за магически прозорец или нещо такова. В този миг ме порази необикновена мисъл. Той е мъртъв. Той е призрак. Всички хора като него са мъртви.

Всъщност може би много от хората наоколо са мъртви. Казваме, че човек е мъртъв, когато сърцето му спре да бие, но не и преди това. Това ми се струва малко относително. В крайна сметка частите на тялото не спират да работят просто ей така — косата например продължава да расте с години. Може би човек всъщност умира, когато мозъкът му спре, когато изгуби способността да възприема нови идеи. Старият Портиъс е тъкмо такъв. Превъзходно образован, с ненадминат вкус — но не е способен на промяна. Повтаря си и си мисли все едни и същи работи до безкрай. Такива като него са много. Мъртви умове, спрели отвътре. Просто сноват напред-назад по една и съща тясна пътека и все повече избледняват, като призраци.

Мисля, че умът на стария Портиъс вероятно е спрял да мърда още по времето на Руско-японската война. Ужасното е, че почти всички свестни хора, които не искат да размазват физиономии с гаечен ключ, са такива. Свестни са, но мозъците им са спрели да мърдат. Не могат да се защитят от онова, което заплашва да им се случи, понеже не го виждат, дори когато е под носа им. Вярват, че Англия никога няма да се промени и че Англия е целият свят. Не схващат, че тя е просто троха, крайче, което бомбите съвсем случайно са подминали. Но какво да кажем за онези нови хора от Източна Европа, аеродинамичните мъже, които мислят в лозунги и говорят с куршуми? Те вървят по дирите ни. И не след дълго ще ни стигнат. А тия момчета не признават състезателните правила на маркиз Куинсбъри. Но всички свестни хора са парализирани. Мъртвите хора и живите горили. И сякаш нищо не ги дели.

Половин час по-късно се изнесох, неуспял да разклатя и на йота убеждението на стария Портиъс, че Хитлер няма значение. Същите мисли продължиха да се въртят в главата ми и докато се прибирах по мразовитите улици. Трамваите бяха спрели. В цялата къща беше тъмно, а Хилда спеше. Пуснах изкуствените зъби в чашата с вода в банята, облякох си пижамата и избутах Хилда в другия край на леглото. Тя се преобърна, без да събуди, и онова изгърбено място между раменете й се оказа срещу мен. Странно, каква страхотна тъга те наляга понякога вечер. В този миг съдбата на Европа ми се струваше по-важна от наема, училищните такси на децата и работата, която трябва да свърша утре. За човек, който сам си изкарва хляба, подобни мисли са чисто и просто безразсъдство. Но не ми излизат от ума. И пак картината с цветните ризи и трещящите картечници. Последното, което помня, преди да заспя, беше, че се питах защо, по дяволите, на тип като мен трябва да му пука.