Джордж Оруел
Още въздух (12)

VIII

Раниха ме чак в края на 1916-а.

Тъкмо бяхме излезли от окопите и отстъпвахме с маршова стъпка по пътче, дълго миля и нещо, уж безопасно, но явно германците го бяха взели под обстрел отпреди това. Внезапно започнаха да пускат снаряди — високоексплозивни, но само по един в минута. Чуваше се обичайното зуиии-и-и-ий!, после Буум!, и снарядът избухваше в една нива отдясно. Мисля, че ме уцели третият. Още щом го чух, разбрах, че е за мен. Казват, че човек винаги си знае. Не говореше като обикновените снаряди. А повтаряше: „Следвам те, к---- такова, к----- такова, к----- такова!“, в рамките на три секунди. Последното „такова“ беше взривът.

Почувствах се, сякаш ме помита гигантска ръка от въздух. Скоро след това, обзет от странното чувство, че избухвам и се пръсвам на парчета, се сгромолясах сред купища консервни кутии, трески, ръждясала бодлива тел, лайна, гилзи и всякакви други гадости в крайпътната канавка. Като ме извадиха и ме поочистиха от мръсотията, откриха, че не съм ранен толкова тежко. Просто в половината ми задник и в задната част на краката ми бяха заседнали множество късчета снаряд. За късмет при падането си бях счупил ребро — нараняване, тъкмо толкова сериозно, че да ме върнат у дома. Прекарах зимата в полева болница в хълмовете край Истборн в Южна Англия.

Помните ли военнополевите болници? Дълги редици дървени бараки като кокошарници, накацали точно на върха на проклетите мразовити хълмове — викаха им „южния бряг“, което ме караше да си задавам въпроса какъв ли тогава ще да е северният, — където вятърът сякаш духа от всички посоки едновременно. И тълпите мъже с бледосини дрехи и червени връзки, които се размайват нагоре — надолу и търсят завет, но не намират никъде. Понякога водеха деца от богатските училища в Истборн в колона по двама, да раздават цигари и ментови бонбони на „ранените томита“^[1], както ни викаха. Розоволико хлапе на седем-осем години се приближава до група ранени мъже, седнали на тревата, отваря кутия „Удбайн“ и с тържествен вид подава на всеки по една цигара, сякаш храни маймуните в зоопарка. Който имаше сили, извървяваше цели мили по хълмовете с надеждата да срещне момиче. Момичетата все не стигаха. В долината под лагера имаше малка горичка и дълго преди свечеряване до всеки дънер ще видиш притисната двойка, а ако дървото е дебело — по една от двете страни. Основният ми спомен от тогава е как седя край един прещип на ледения вятър, пръстите ми са толкова студени, че не мога да ги свия, а в устата ми — вкус на ментови сладкиши. Типичен войнишки спомен. Както и да е, разделях се с живота на томи. Малко преди да ме ранят, командирът изпратил името ми за разглеждане в някаква комисия. Тогава вече отчаяно се нуждаеха от офицери и всеки, който не беше съвсем неграмотен, можеше да получи чин, ако иска. От болницата направо заминах за един офицерски тренировъчен лагер край Колчестър.

Чудно, какви неща прави войната с хората. Преди няма и три години бях пъргав продавач с бяла престилка, който се привежда над щанда с думите: „Да, госпожо! Разбира се, госпожо! Какво още, госпожо?“, с живот на бакалин пред себе си и понятие, че ще ставам офицер, колкото че ще получа рицарско звание. А ето ме вече, перча се с о-боже-каква шапка и жълта яка, и повече или по-малко държа фронта сред тълпа от временни благородници, а някои не бяха дори временни. Хем — и тъкмо там е работата — това изобщо не ми се струваше странно. В онези дни нищо не ми се струваше странно.

То е сякаш те грабва грамадна машина. Въобще не действаш по своя воля, а в същото време дори не ти хрумва да се противопоставиш. Ако хората не изпитваха подобни чувства, никоя война не би траяла повече от три месеца. Армиите просто ще си съберат багажа и ще се приберат у дома. Защо се записах войник? Или милионите други идиоти, които се записаха преди задължителната повинност? Отчасти на майтап и отчасти заради Англия, моя Англия, британците никога, никога и всичките тези неща. Но колко продължи това? Повечето момчета, които познавах, ги бяха изпозабравили дълго преди да стигнат във Франция. Мъжете в окопите не бяха патриотично настроени, не мразеха кайзера и пет пари не даваха за храбра малка Белгия и германците, изнасилващи монахини върху маси (винаги „върху маси“, сякаш това го прави още по-страшно) по улиците на Брюксел. От друга страна, и през ум не им минава да се опитат да избягат. Машината те е приклещила и може да прави с теб каквото си пожелае. Повдига те и те стоварва на места и сред неща, които не си и сънувал, и дори на луната да те запрати, това пак няма да ти се стори бог знае колко странно. В деня, когато се записах в армията, старият живот приключи. Сякаш изведнъж спря да ме засяга. Питам се ще ми повярвате ли, че оттогава съм се връщал в Лоуър Бинфийлд само веднъж, за погребението на майка. Сега звучи невероятно, но тогава си беше съвсем естествено. Признавам, че причината отчасти беше Елси, на която, разбира се, престанах да пиша на втория-третия месец. Несъмнено се е хванала с друг, но не ми се искаше да я срещна на улицата. В противен случай може би щях, като имам малко отпуск, да ходя да навестявам майка, която изпадна в истерия, когато се записах войник, но щеше да се гордее със син в униформа.

Татко почина през 1915-а. По онова време бях във Франция. Няма да преувелича, ако кажа, че днес смъртта му ме натъжава повече, отколкото навремето. Тогава тя беше за мен просто лоша новина, която приех почти с безразличие, с онази празна апатия, с която в окопите приемаш всичко. Помня как изпълзях до входа на землянката, за да прочета писмото на светло, и петната от сълзите на майка по хартията, и болката в коленете, и миризмата на кал. Застраховката на татко била ипотекирана почти цялата, но в банката имало малко пари, а „Сорозийнс“ щели да изкупят стоката и дори да платят нещичко за клиентелата. Както и да е, майка разполагаше с малко повече от двеста лири, освен мебелите. Засега заминаваше да живее при братовчедка си — съпруга на дребен собственик на селскостопанска земя, който печелеше добре от войната — край Доксли, на няколко километра оттатък Уолтън. Само „засега“. Всичко изглеждаше временно. В старите времена — макар че оттогава бе изминала едва една година — цялата тази история би била потресаващо злощастие. Татко — покойник, магазинът — продаден, а майка — сам-саменичка с едни двеста лири, и веднага си представяш бъдещето като трагедия в петнайсет действия, а последното — бедняшко погребение. Но сега войната и чувството, че не си си сам господар, засенчваха всичко останало. Хората вече изобщо не мислеха в понятия като „банкрут“ и „приют за бедни“. Това важеше дори за майка, която, бог е свидетел, имаше съвсем смътна представа за войната. Впрочем тя вече е умирала, но никой от нас не го знаеше.

Дойде да ме посети в болницата в Истборн. Не бях я виждал от две години и видът й малко ме порази. Изглеждаше посивяла и някак съсухрена. Отчасти защото вече бях пораснал, бях пътувал и всичко ми се струваше по-малко, но във всеки случай ми се видя още по-слаба и по-жълта. Говореше с присъщата си непоследователност за леля Марта (братовчедката, при която живееше), за проблемите си със стомаха, които се „усложнявали“, за надгробния камък на татко и какъв красив покойник бил. Все същите приказки, които съм слушал с години, и все пак сякаш говореше призрак. Това вече не ме засягаше. Знаех я като огромно, великолепно, закрилящо създание, малко като галион на кораб и малко като разклопана квачка, а в крайна сметка тя бе просто дребна старица с черна рокля. Всичко се променяше и избледняваше. Тогава я видях за последен път. Докато се обучавах в Колчестър, получих телеграма, че е тежко болна, и веднага подадох молба за отпуск по спешност. Но беше твърде късно. Докато стигна и Доксли, тя почина. Онова, което всички си въобразявахме, че е лошо храносмилане, се оказа някакъв вътрешен израстък, а едно внезапно охлаждане на стомаха я довършило. За да ме ободри, докторът ми каза, че образуванието било „доброкачествено“, което ми се стори странно, защото нали всъщност я беше убило.

Е, погребахме я до татко и тогава за последен път минах набързо през Лоуър Бинфийлд. Много се беше променил, дори за три години. Някои магазини бяха затворени, над други нова фирма. Почти всички мъже, които познавах като момчета, бяха заминали, а някои бяха покойници. Сид Лъвгроув беше мъртъв, убит в битката при Сома. Рижия Уотсън — онова селско момче, което участваше някога в Черната ръка и ловеше зайци с голи ръце, беше загинал в Египет. Един от младежите, с които работехме при Гримет, беше изгубил и двата си крака. Старият Лъвгроув беше затворил дюкяна и живееше в малка къща в покрайнините на Уолтън с мизерна годишна рента. Старият Гримет на свой ред също печелеше добре от войната, беше станал патриот и членуваше в местната комисия, която съдеше отказалите да постъпят в армията по убеждения. Но онова, което най-много правеше града да изглежда празен и запуснат, беше, че в него почти не бяха останали коне. Всичко що-годе читаво отдавна беше реквизирано. Кабриолетът на гарата още съществуваше, но добичето, което го теглеше, едва ли щеше да стои изправено, ако не бяха тегличите. В единия час — час и нещо преди погребението се поразходих из града, поздравих този-онзи и се поперчих с униформата си. За щастие не налетях на Елси. Виждах промените, но някак все едно че не ги виждах. Мисълта ми беше заета с други неща, главно с удоволствието да се показвам с униформа на младши лейтенант, с черната лента на ръкава (стоеше много елегантно на сиво-зеленото) и нови габардинени бричове. Ясно помня, че продължих да мисля за бричовете дори когато стояхме край гроба. После хвърлиха пръст върху ковчега, аз изведнъж осъзнах какво означава майка ти да лежи на три метра под земята и нещо ме засмъдя в очите и носа, но дори тогава бричовете не излязоха съвсем от ума ми.

Не мислете, че не преживявах смъртта на майка. Преживявах я. Вече не бях в окопите и затова смъртта можеше да ме натъжи. Но че си отива познатият ми едновремешен живот — за това и пет пари не давах, та дори не проумявах, че се случва. След погребението леля Марта, която доста се гордееше, че има племенник „истински офицер“ и, да я бях оставил, щеше да вдигне грандиозно погребение, се върна в Доксли с автобуса, а аз се качих на кабриолета за гарата, за да отпътувам с влака за Лондон и оттам — за Колчестър. Минахме покрай магазина. След смъртта на татко още никой не го беше взел. Стоеше заключен, витрината беше почерняла от прах, а надписът „С. Боулинг“ беше заличен с горелка. Е, това беше къщата, където живях като дете, като момче и като юноша, където пълзях под кухненската маса, където миришеше на еспарзета, четях „Донован Неустрашимия“, пишех си домашните за класическата прогимназия, бърках въдичарски качамак, поправях спукани велосипедни гуми и пробвах първата си висока яка. Струваше ми се вечна като пирамидите, а сега кракът ми едва ли ще стъпи отново тук, освен по случайност. Татко, майка, Джоу, момчетата за всичко, старият териер Нейлър, Спот — неговият наследник, червенушката Джаки, котките, мишките в плевника — всички те си бяха отишли, превърнали се бяха в шепа прах. А на мен въобще не ми пукаше. Съжалявах за смъртта на майка, та дори за смъртта на татко, но умът ми през цялото време беше зает с други работи. Изпитвах известна гордост, че ще ме видят в такси — нещо, с което още не бях свикнал, и си мислех за линията на новите си габардинени бричове, за хубавите си гладки офицерски гамаши, толкова различни от онези, грапавите, дето ги носят томитата, още за другите момчета в Колчестър и за шейсетте лири, които ми остави майка, и за угощенията, които ще си направим с тях. Освен това се благодарях на бога, че не съм налетял на Елси.

Какви невероятни неща прави войната с хората. Как понякога ги убива, но което е още по-странно — как понякога не ги убива. То е като исполински потоп, който те влече към смъртта, но изведнъж те изхвърля в някое затънтено блато, където трябва да вършиш невъобразими неща и получаваш за това допълнително заплащане. Трудови батальони строят в пустинята пътища, които не водят наникъде; съгледвачи са захвърлени на пустинни океански острови, да следят за германски крайцери, потопени години по-рано; министерства на това и онова с цели армии чиновници и машинописки съществуват години наред, след като функциите им са прекратени, по силата на някаква инерция. Хора са набутани на безсмислени позиции, после властите забравят за тях с години. Така се случи и с мен, инак най-вероятно нямаше да съм тук сега. Последователността от събития е доста интересна.

Малко след като публикуваха назначението ми във вестника, се отвори глад за обозни офицери. Щом чул, че поназнайвам туй-онуй за търговията с бакалски стоки (не издадох, че всъщност съм бил продавач), командващият офицер на тренировъчния лагер ми нареди да си дам името. Дотук добре, но тъкмо когато щях да се местя в друга тренировъчна школа за обозни офицери някъде в Средна Англия, се отвори място за млад офицер с познания по бакалска търговия, да служи като секретар на сър Джоузеф Чийм, голяма клечка в обозния корпус. Един Господ знае защо се спряха точно мен, но във всеки случай така стана. Оттогава все си мисля, че са сбъркали името ми с чуждо. Три дни по-късно козирувах в кабинета на сър Джоузеф. Той беше високо и жилесто, опнато като струна, представително старче с прошарена коса и строг нос, който веднага ми направи впечатление. Изглеждаше като съвършения професионален войник, носител на най-високо рицарско звание, орден за военна доблест и заслуга с лента и на вид спокойно можеше да мине за брат — близнак на онзи от рекламата на цигарите „Дьо Решке“, макар че всъщност в личния си живот беше председател на една от големите вериги магазини за бакалски стоки и се славеше в цял свят с нещо, наречено „Система на Чийм за съкращаване на трудовите възнаграждения“. Като влязох, спря да пише и ме измери с поглед.

— Благородник ли си?

— Не, сър.

— Добре. Значи може и да свършим нещо.

След около три минути вече беше изкопчил от мен, че нямам опит като секретар, не владея стенография, не умея да си служа с пишеща машина и съм работил в бакалница срещу двайсет и осем шилинга седмично. Въпреки това съм щял да му свърша работа, в тази проклета армия имало твърде много джентълмени, а той си търсел човек, да може да брои и след десет. Хареса ми и с нетърпение зачаках да започна работа при него, но тъкмо в този миг мистериозните сили, които сякаш управляваха войната, отново ни разделиха. Сформираше се нещо, наречено „Корпус за отбрана на западното крайбрежие“, или по-скоро се говореше за такова нещо, и се спрягаше мъглявата идея да се направят временни складове за провизии и други припаси в различни точки по целия бряг. Сър Джоузеф щеше да отговаря за складовете в Югозападна Англия. Още в деня след постъпването ми ме командирова там да проверя наличните провизии в някакъв склад на име „Дванайсета миля“, на северния бряг на Корнуол. Или по-скоро задачата ми беше да разбера дали изобщо съществува. Изглежда никой не знаеше със сигурност. Тъкмо пристигнах и установих, че провизиите се състоят от единайсет консерви осолено говеждо, когато от Военното министерство пристигна телеграма да поема командването на склада и да остана там до второ нареждане. Върнах отговор: „При склад «Дванайсета миля» няма склад“. Късно. На следващия ден пристигна официално писмо, с което ме информираха, че съм интендант на склад „Дванайсета миля“. И всъщност тук историята свършва. Останах интендант до края на войната.

Един Господ знае каква беше целта на всичко това. Безполезно е да ме питате какво представлява Корпусът за отбрана на западното крайбрежие или какво е било предназначението му. Още тогава никой не си даваше дори вид, че знае. Във всеки случай той не съществуваше. Беше просто идея, мимолетно хрумване в нечие съзнание — предполагам, в отговор на неясните слухове за германско нападение през Ирландия, — а складовете за провизии, които уж съществували по цялото крайбрежие, също бяха въображаеми. Цялата работа трая три дни, като сапунен мехур, после беше забравена, а с нея и аз. Единайсетте ми консерви говеждо бяха останали от някакви офицери, били тук преди мен на някаква също толкова мистериозна мисия. Бяха оставили и един глух старец на име редник Лиджбърд. Каква му беше работата, така и не разбрах. Питам се, ще ми повярвате ли, че останах да пазя тези единайсет консерви от средата на 1917-а до началото на 1919-а. Сигурно не, но говоря самата истина. Но тогава дори това не изглеждаше толкова странно. През 1918-а всички вече просто бяха изгубили навика да очакват разумно развитие на събитията.

Веднъж месечно ми изпращаха гигантска официална бланка, в която да попълня броя и състоянието на кирки, шанцови инструменти, рула бодливата тел, одеяла, водонепромокаеми постелки, аптечки, листове ламарина и консерви сливов и ябълков мармалад. Просто вписвах нула на всеки ред и връщах формуляра обратно. Абсолютно никаква реакция. В Лондон някой завеждаше кротко формулярите и документацията, изпращаше ми нови, сетне на свой ред завеждаше и тях, и тъй нататък. Така вървеше животът. Мистериозните висшестоящи, които ръководеха войната, бяха забравили за съществуването ми. Не смущавах спомените им. Намирах се в блато без излаз, но след две години във Франция не изгарях от чак такъв патриотизъм, че да искам да излизам.

Тук крайбрежието беше много усамотено и не се срещаше жива душа, освен неколцина селяндури, които едва ли бяха чували, че се води война. Четвърт миля по-нататък, в подножието на ниско възвишение, морето тътнеше и се плискаше върху безкраен равен плаж. Девет месеца годишно валеше, през останалите три от Атлантика вееше яростен вятър. Нямаше нищичко, освен редник Лиджбърд, мен, две военни бараки — едната що-годе прилична двустайна колиба, където живеех аз — и единайсетте консерви осолено говеждо. Лиджбърд беше чепат стар дявол и почти не успях да изкопча от него нещо повече от факта, че преди да постъпи във войската, е бил бостанджия. Любопитно беше да се наблюдава колко бързо възвръща старите си навици. Още преди да дойда, вече беше изкопал леха край едната барака и беше насадил картофи, на есен разкопа втора и така накрая култивира близо два декара; в началото на 1918-а взе да гледа кокошки, които към края на лятото вече значително се бяха умножили, и в края на годината, бог знае откъде, внезапно извади едно прасе. Не мисля, че му е идвало наум да се пита какво, по дяволите, правим тук или какво представлява Корпусът за отбрана на западното крайбрежие, ако изобщо съществува. Не бих се изненадал, ако и до ден-днешен си е там и гледа прасета и картофи в някогашния склад „Дванайсета миля“. Дано е така. Желая му късмет.

Междувременно вършех нещо, с което за пръв път имах възможност да се ангажирам на пълен работен ден — четях.

Офицерите, били тук преди мен, бяха оставили няколко книги, повечето евтини издания и почти всичките буламачи, каквито се четяха тогава: Иън Хей и Сапьора, новелите за Крейг Кенеди и прочие. Но по някое време се бе завъртял и някой, който е разбирал от книги. Самият аз тогава не разбирах. Единствените книги, които бях прочел по собствена воля, бяха кримки, и веднъж една мръсна книга за секс. Бог ми е свидетел, че и досега нямам амбицията да мина за интелектуалец, но ако тогава ме бяхте попитали за заглавието на някоя „хубава“ книга, щях да ви отговоря „Жената, която ми даде“^[2] или, в памет на викария, „Сусам и лилии“. Във всеки случай „хубавите“ книги бяха онези, които човек няма намерение да прочете. Но ей ме на, назначен съм на длъжност, на която не само нямам работа, ами изобщо нямам работа, морето тътне при плажа, а дъждът се стича по стъклата — и цяла редица книги се блещят насреща ми от импровизираната лавица, която някой е прикрепил на стената на колибата. Естествено започнах да ги изчитам от кора до кора, като отначало пробирах колкото прасе в кофа с помия.

Но сред тях имаше три-четири, които се различаваха от всичко останало. Не, не познахте! Не се прехласвайте по идеята, че изведнъж съм открил Марсел Пруст, Хенри Джеймс или нещо такова. Дори да бях, нямаше да ги прочета. Книгите, за които говоря, далеч не бяха възвишени. Ала случва се понякога да попаднеш на книга, която точно съответства на умственото ти ниво в момента, до степен, че чак имаш чувството като да е написана специално за теб. Една от тях беше „Историята на господин Поли“ от Х. Дж. Уелс, евтино издание за шилинг, което се разпадаше на съставните си части. Питам се можете ли да си представите въздействието, което оказа върху мен, имайки предвид как съм израсъл — син на търговец в провинциално градче, а да налетя на книга като тази. Друга беше „Улица Кошмарна“ на Комптън Макензи. Преди няколко години предизвика скандал, смътно бях чул за нея дори в Лоуър Бинфийлд. Още „Победа“ на Конрад, която на места ме отегчаваше. Но книгите те карат да се замислиш. А намерих и някакъв стар брой на списание със синя корица, в което беше отпечатан разказ от Д. Х. Лорънс. Не помня заглавието. За войник от редовната армия, който блъсва старшия сержант от ръба на едно укрепление, офейква и по-късно го залавят в леглото на едно момиче. Много ме озадачи. Не проумявах какво се опитва да внуши, но остави у мен смътното чувство, че искам да прочета още такива.

Е, в продължение на няколко месеца изпитвах глад за четене, силен почти колкото физическа жажда. За пръв път от времето на Дик Донован насам истински се отдавах на четене. Отначало дори нямах представа откъде се набавят книги. Мислех, че единственият начин е да се купуват. Виждате какво значение има възпитанието. Предполагам, че децата на средните класи — онези с доход над петстотин лири годишно — научават за Мюди^[3] и читателския клуб на Таймс още в люлката. Малко по-късно узнах за съществуването на библиотеките и се абонирах за тази на Мюди и една друга в Бристол. И какво прочетох през следващата година — година и нещо! Уелс, Конрад, Киплинг, Голзуърди, Бари Пейн, У. У. Джейкъбс, Пет Ридж, Оливър Ъниънс, Комптън Макензи, Х. Ситън Мериман, Морис Беринг, Стивън Макена, Мей Синклер, Арнълд Бенет, Антъни Хоуп, Елинор Глин, О’Хенри, Стивън Лийкок, та дори Сайлъс Хокинг и Джийн Стратън Портър. Питам се колко ли от имената в списъка са ви познати. Половината от книгите, които тогава се приемаха много сериозно, вече са забравени. Но в началото ги гълтах, като че съм кит в пасаж от скариди. Просто се отдавах на наслаждението.

След време, естествено, се извисих и взех да правя разлика между булевардна и небулевардна литература. Попадна ми Лорънсовия „Синове и любовници“ и донякъде ми допадна, а „Портретът на Дориан Грей“ на Оскар Уайлд и „Нови хиляда и една нощ“ на Стивънсън ми доставиха голямо удоволствие. Но авторът, който ми направи най-силно впечатление, си остана Уелс. Прочетох „Естър Уотърс“ на Джордж Мур и ми хареса, започвах и няколко романа на Харди, но все запирах по средата. Дори опитах с Ибсен, който ме остави с неясното впечатление, че в Норвегия непрестанно вали.

Много странно. Още тогава си давах сметка, че е странно. Аз бях младши лейтенант и вече говорех почти без следа от диалект, различавах Арнолд Бенет от Елинор Глин, и все пак бяха изминали едва четири години, откак режех кашкавал зад тезгяха в бяла престилка и очаквах с нетърпение мига, когато ще отворя собствена бакалница. Като тегля чертата, изглежда, трябва да призная, че освен дето ми навреди, войната ми направи и услуга. Във всеки случай тази година, посветена на четене на романи, беше единственото истинско образование, в смисъла на „книжни знания“, което получих. Тя направи нещо в ума ми. Даде ми нагласа — една такава питаща нагласа, каквато може би нямаше да развия, ако бях преминал през живота по нормалния, благоразумен начин. Но — дали ще ме разберете — онова, което действително ме промени, което действително остави отпечатък върху мен, бяха не толкова прочетените книги, колкото противното безсмислие на живота, който водех.

Наистина беше неописуемо безсмислен — тогава, през 1918-а. Седя си аз край печката във военната барака и си чета романи, а на неколкостотин мили във Франция гърмят с оръдия и хвърлят в картечния огън стотици злочести дечица с подмокрени от страх гащички, сякаш пълнят пещ с дребни въглища. Аз бях сред щастливците. Висшестоящите бяха извърнали поглед от мен, кротувах в уютното си убежище и получавах пари за несъществуваща работа. Понякога ме обземаше паника, полагах усилия да ги накарам да си спомнят за мен и да ме измъкнат оттук, но нищо не ставаше. Официалните бланки пристигаха веднъж месечно, на грапава сива хартия, аз ги попълвах и ги изпращах обратно, после пристигаха нови, аз попълвах и тях, и отново ги връщах обратно, и така нататък. Във всичко това имаше смисъл, колкото в бълнуванията на луд. Резултатът, в съчетание с книгите, които четях, беше, че у мен се наслои неверие във всичко.

Не бях единственият. Войната изобилстваше от изпуснати нишки и забравени кьошета. По това време вече буквално милиони бяха заседнали, по един или друг начин, в някакво блато. Цели армии гният по фронтове, на които хората не помнят дори имената. Огромни министерства са пълни с тълпи от чиновници и машинописки, всичките наети на минимум две лири седмична заплата, за да трупат планини от бумаги. На всичко отгоре отлично съзнават, че просто трупат планини от бумаги. Вече никой не вярва в приказките за зверствата и храбра малка Белгия. Войниците смятат германците за добри момчета и мразят французите до смърт. Младшите офицери до един са убедени, че Генералният щаб е съставен от малоумни. В Англия се надигаше някаква вълна на неверие, която стигна чак до склад „Дванайсета миля“. Ще преувелича, ако кажа, че войната превърна хората в интелектуалци, но временно ги превърна в нихилисти. Хора, които при нормални обстоятелства биха преминали през живота, проявявайки склонност да мислят сами колкото пудинг с лой, се настройваха болшевишки единствено по силата на самата война. Какъв ли щях да бъда сега, ако не беше войната? Не знам, но щях да съм различен. Ако не те убие, войната те кара да се замислиш. След цялата тази идиотска бъркотия не можеш повече да възприемаш обществото като нещо вечно и несъмнено, като пирамидите. Вече знаеш, че просто е пълна каша.