Джордж Оруел
Още въздух (10)

VI

А освен риболова, четенето.

Преувеличил съм, ако съм създал впечатлението, че риболовът е единственото, което ме вълнуваше тогава. Със сигурност държеше първото място, но четенето достойно се класираше на второ. Ще да съм бил на десет-единайсет години, когато започнах да чета — по свое желание, искам да кажа. На тази възраст то е като да откриеш нов свят. Чета доста дори сега, всъщност не са много седмиците, в които не изгълтвам по два-три романа. Можете да ме наречете типичен член на библиотеката „Бутс“, неизменно си падам по най-новия бестселър („Добрите другари“, „Бенгалският кавалерист“, „Замъкът на шапкаря“ — запалих се по всичките), а от година и повече съм член на Левия читателски клуб. През 1918-а, на около двайсет и пет годишна възраст, се отдадох на нещо като пиршество с книги и оттогава мирогледът ми много се промени. Но нищо не може да се сравни с онези първи години, когато внезапно откриваш, че можеш да отвориш седмичен вестник за един пенс и веднага да се потопиш в бърлога на крадци, китайско свърталище на пушачи на опиум, полинезийски остров или бразилските гори.

Най-голямо удоволствие четенето ми доставяше между единайсет и шестнайсет годишна възраст. Отначало все момчешките седмични издания за по един пенс — тънки вестничета с ужасен печат и трицветна илюстрация на корицата, — а малко по-късно и книги. Шерлок Холмс, доктор Никола, „Железният пират“, „Дракула“, Рафълс. Още Нат Гулд, Рейнджър Гъл и един друг, чието име не помня, но пишеше книги за бокс почти със скоростта, с която Нат Гулд — за конни надбягвания. Предполагам, че ако родителите ми бяха малко по-образовани, щяха да ме тъпчат с „добри“ книги, Дикенс, Текери и прочие, а в интерес на истината в училище ни мъчеха с „Куентин Дъруърд“, чичо Изикиъл пък се опитваше чат-пат да ме подбуди да чета Ръскин и Карлайл. Но на практика у дома нямаше книги. Татко не беше прочел и една през живота си, освен Библията и „Помогни си сам“ на Смайли, а аз не посегнах по своя воля към „добра“ книга чак до много по-късно. Не съжалявам, че се получи така. Четях нещата, които ми се четяха, и извличах от тях много повече в сравнение с глупостите, които учехме в училище.

Старите евтини сензационни списания вече излизаха от мода още докато бях дете — вече почти не ги помня, но ежеседмични момчешки списания излизаха редовно, някои съществуват и до днес. Историите за Бъфало Бил са забравени, а предполагам, че и Нат Гулд вече не се чете, но Ник Картър и Секстън Блейк, изглежда, не са мръднали. Джем и Магнет, ако правилно си спомням, излизат от 1905-а. В онези години Бойс Оун Пейпър беше още много нескопосано, но Чъмс, което май започна да излиза през 1903-та, беше великолепно. А имаше и една енциклопедия — не помня точното й заглавие, — която излизаше в евтини подлистници. Никога не ми се е струпала достатъчно стойностна, за да си я купя, но в училище имахме едно момче, което понякога подаряваше стари броене. Ако днес знам колко е дълга река Мисисипи или каква е разликата между октопод и сепия, или пък точния състав на бронза за камбани, оттам съм го научил.

Джоу не четеше изобщо. Беше от онези момчета, които могат да преминат през всичките години на образование и накрая да не могат да прочетат и десет реда свързано. Повдигаше му се само при вида на печатаното слово. Веднъж взе един мой брой на Чъмс, прочете един-два абзаца и се отвърна с погнуса, като кон, подушил спарено сено. Опита се да ме откаже от четенето, но майка и татко, които бяха решили, че аз съм „умничкият“, застанаха на моя страна. Гордееха се, че проявявам наклонност към „книжните знания“, както казваха. Но типично за тях, изпитваха смътно разочарование, че чета неща от рода на Чъмс и Юниън Джак — смятаха, че трябва да чета нещо „обогатяващо“, само че не разбираха от книги дотолкова, та да са сигурни кои са „обогатяващи“. Най-сетне майка се сдоби с „Мъчениците“ на Фокс на старо — не я прочетох, но илюстрациите хич не бяха лоши.

През цялата зима на 1905-а харчех по едно пени всяка седмица за Чъмс. Следях поредицата „Донован Неустрашимия“. Донован е изследовател, нает от американски милионер да донася най-невероятни неща от всевъзможни точки на земята. Веднъж диаманти с големината на топка за голф от кратери на вулкани в Африка, друг път вкаменени мамутски бивни от скованите в лед сибирски гори или заровени инкски съкровища от изчезналите градове на Перу. Всяка седмица Донован поема на ново пътешествие и винаги успява. Любимото ми място за четене беше в плевника оттатък двора. Освен когато татко се качваше за чували зърно, това беше най-тихото място в къщата. Вътре имаше огромни купчини чували, върху които да лежа, а в миризмата на еспарзета се примесваше друг мирис, напомнящ хоросан, в ъглите пък висяха цели гнезда паяжини, а точно над мястото, където лежах, имаше дупка в тавана и стърчеше една летва. Мога да възкреся онова чувство и сега. Зимен ден, топло е, колкото да лежиш на едно място. Проснал съм се по корем с разтворения Чъмс пред себе си. По чувала, като фигурка от часовник, пробягва мишчица, после внезапно се заковава на място и ме наблюдава с очетата си като мъниста от черен кехлибар. Аз съм на дванайсет години, но съм Донован Неустрашимия. Тъкмо съм разпънал палатка на две хиляди мили нагоре по устието на река Амазонка и корените на тайнствената орхидея, която цъфти веднъж на сто години, са на сигурно място в тенекиената кутия под походното ми легло. В горите наоколо индианците хопи, които боядисват зъбите си алени и дерат белите мъже живи, думкат бойни тъпани. Гледам мишката и тя ме гледа, долавям мириса на прах, еспарзета и онази хладна миризма, подобна на хоросан, и съм нагоре по устието на Амазонка, и изпитвам блаженство, истинско блаженство.