Християн Иванов-Krischo
Течение (44)

Глава 44

Вики отиде в стаята, където беше Краси, защото и нейния гардероб беше там.

— Би ли се отдръпнал малко — попита го тя. — Трябва да се преоблека.

Той, вместо да се мръдне отвори гардероба й и извади една къса червена рокля.

— Вземи — подаде й я той.

— О, така ли искаш да изляза!? Добре — каза бързо тя и за части от секундата се съблече чисто гола, за да се намъкне в роклята. Краси я загледа, но точно сега не му беше до такива работи.

— Къде ще ходиш? — попита я той.

— Излизам.

— Да де, но къде?

— Навън.

— Е, то пък оставаше да излезеш навътре… Кажи, къде ще ходиш?

— Ще се видя с Тео. Някакъв проблем ли има?

Краси отново бръкна в гардероба, за да извади някоя по-прилична дреха.

— Облечи това — подаде й блуза с дълги ръкави и дълъг панталон.

— Не е ли ако искам!?

— Не, не е. Облечи се веднага.

— Няма пък.

— Аре не се лигави… — Вики започна да се преоблича. — Между другото, каква работа имаш с Тео?

— Каза, че е намерил Калин.

— Абе, тоя не умря ли? — засмя се.

— Не говори така. Не ти ли е жал… Кой знае къде е и какво му се случва.

— Не ми е жал — усмихна се самодоволно той.

— Както и да е, аз излизам.

* * *

Десислава стоеше в стаята си пред огледалото и се гримираше. Беше повикала една своя приятелка, която да й направи някоя хубава прическа.

— Довечера всички мъжки погледи ще са в теб — каза Ванеса.

— Не искам всички, а само един. Един-единствен.

Приятелката й цъкна с език.

— Ало, какооо. Ти да не си влюбена?

— Не съм, стига глупости.

— Тогава на кой е този „единствен“ поглед?

— Не е важно. Върши си работата. Накъдри ме и отстрани.

— Нали това правя, мила.

— О, извинявай.

* * *

Слави се разчувства от историята на Иван. Вече повече от всичко искаше да му помогне.

— Негова снимка имаш ли?

Не, но лесно може да намерим. Той е популярен, поне беше такъв — отвърна Ванката. — Занимаваше се музика. Работеше с Галин.

— Този Калин ти е син?

— Да… Знам, че звучи невероятно, но е факт.

— Аз съм бил на негови концерти. Имам куп автографи и снимки с него.

— Значи ще го познаеш.

— Разбира се… — Станислав се замисли. — Я чакай малко… Казваш, че е доста популярен, нали така?

— Да.

— След като е толкова известен, би трябвало веднага да си го намерил.

— Де да бях… Де да бях…

— Не си успял? Защо?

— Не успях, защото дълго време бях в чужбина. Нямах представа, че е започнал да се занимава с музика. Разбрах за това, чак когато го обявиха за изчезнал и веднага се върнах в България.

— Тц-тц… Това е ужасно…

— Е?

— Какво?

— Ще ми помогнеш ли?

— Да. Разбира се, че ще ти помогна.

* * *

Трийсетина минути по-късно Виктория стигна в кафенето и веднага отиде на масата при Тео, който вече си беше взел една бира.

— Бързо казвай, какво стана? — каза му тя. — Наистина ли го видя?

— Да.

— Ти сигурен ли си, че е бил той.

— Вики, с Калин отраснахме заедно. Мислиш ли, че бих могъл да го объркам с някой друг?

— Откъде да знам… Напълно е възможно вече да халюцинираш.

— Той беше!!!

— Каза ли ти нещо?

— Не, видях му само гърба.

Вики се засмя.

— Ти сериозно ли?

— Напълно съм сериозен.

— Окей, би ли ми казал как позна, че е той, като си го видял само в гръб.

— Абе, ти разбираш ли, че целия изтръпнах, когато го видях.

— Изтръпнал си, защото си помислил, че е той, чу ли? Помислил!!!

— Не те повиках, за да ми викаш. Сигурен съм, че беше той.

— Няма как. Щяхме да разберем, ако е идвал.

— Кой друг би отишъл на гроба на Михаела да остави цветя?

— Ти там ли го видя?

— Да, сега повярва ли ми?

— Не. Няма шанс да е бил той.

— Аз ще го намеря и тогава ще те видя какво ще кажеш.

Тео стана и излезе.

— Чакай! Къде тръгна?… Малоумник.

Телефонът й звънна.

— Кажи, Краси… Добре де… Кажи, миличък?… Ааа, така ли ти харесва… Защо?… Ще ме водиш с теб?… Аууу, страшно много те обичам, любов моя… Идвам. Веднага идвам.

* * *

Час по-късно Христо и Десислава бяха готови. Оставаше само да дойдат родителите им. Докато ги чакаха, те си говореха.

— Кой филм ще гледаме? — попита го красавицата.

— О, не знам. Ще изберем на място… Абе, тоя Румен още ли спи?

— Не знам. Защо питаш мен?

— Откъде да знам… Станахте си добра партия.

— Не мисля… Снощи се напи като куче. Най-вероятно го боли главата и затова цял ден лежи.

— Кога ще си тръгва този изрод? Не мога да го търпя направо.

— Не знам. Питай вашите.

— Говорим за вълците, а те в кошарата.

Борислава и Радослав дойдоха.

— И тя ли ще идва? — попита Боби.

— Да, мамо.

— Но тя трябва да…

— Не. Този път идва. После аз ще измия чиниите, ако трябва.

— Добре тогава.

 

 

2 часа по-късно

Четиримата гледаха филм. Ицо и Деси бяха на ред 7, а родителите им на 8.

Когато видя, че Десислава се е облегнала на сина й, на Борислава й се прииска да й шибне два шамара.

* * *

Алармата на Александър звънна точно в 07:30. Беше я настроил, с цел да закуси нещо и да отиде на изпита. Отвори очи и се почувства ужасно. Не беше научил дори едно изречение. Той погледна към чисто голата Симона, която спеше дълбоко.

— Еххх, че си… Леле…

Сашко стана от леглото и отиде в кухнята. Беше много гладен. Отвори хладилника и започна да яде, каквото му попаднеше.

Минути по-късно при него дойде и Симона, на която толкова й се спеше, че даже залиташе.

— Свинчо — каза му тя, потърквайки очите си.

— Днес няма да говоря с теб — отвърна й така, сякаш се сърдеше.

— Май си станал с дупето нагоре.

— Да, станах.

— Защо се…

— Разкарай се.

— К’во ти става бе, човек?

— Става т’ва, че изпита ми замина.

— Не е вярно. Още е рано. Има още бая време. Ще успееш да отидеш, спокойно!

— Да де. Аз хубаво ще отида, но какво ще направя като снощи не успях да науча нищо? Заради теб не успях.

— Да, бе. Все аз ти виновна…

— Е, кой тогава?

— Сега ме обвиняваш, но снощи ти беше готино, нали?

Александър замълча.

* * *

Вики и Краси се събудиха в един от хотелите в центъра на Истанбул. Виктория никога преди не беше спала толкова добре. Тя много рядко спеше по хотели, а на Красимир това му беше станало нещо като навик.

— Отивам да се изкъпя — каза й той, взимайки си халата. — Ти се обади и поръчай нещо. Гладен съм.

— Добре, скъпи — усмихна му се тя.

Когато Краси влезе в банята, Вики взе телефона и се обади в хотелския ресторант.

— Добро утро — говореше на английски. — Искам да поръчам две гьозлемета, два портокалови фреша и някакъв десерт… Ами, не знам. Вие преценете… Нещо, което да е много вкусно. Някое любовно кексче например, хаха… Да, за стая 451.

* * *

Тео се събуди от звъненето на телефона си. Когато отвори очи, не можа да повярва какво се случва. Търсеше го Калин.

— Ало, братле? Ти ли си? Как си? Къде си? Защо не си вдигаш телефона… Тео? Да, аз съм, а ти кой си?… Намерили сте този телефон?… Добре, веднага идвам.

* * *

След киното Десислава и Христо останаха в хола, за да гледат още филми, след което заспаха. Когато Борислава се събуди отиде там и видя, че двамата са заспали прегърнати. Тя веднага се върна в нейната стая и започна да подбутва мъжа си, който все още спеше.

— Какво има? — мърмореше сънено тон. — Защо ме будиш?

— Ставай веднага ти казвам. Бързо!

Радослав се изправи и жена му веднага започна да му чете конско.

— Видя ли, че стана това, за което ти казах снощи…

— Не разбирам за какво говориш.

— Ела с мен.

Двамата надникнаха в хола.

Е, какво толкова е станало? Нали останаха да гледат телевизия. Заспали са, голяма работа.

Слушай… Тази змия си постигна целта. Искаше да влезе под кожата на Ицо и успя.

— Каква цел бе, жена? Престани! Писна ми от твоите глупости.

— Не са глупости. Нима не забелязваш, че той не се отделя от нея?… Леле, майко. Ужас!

— Какво има?

— Ами, ако му е направила някаква магия…

— О, велики боже, прибери си версиите… Отивам да спя.

* * *

Иван и Слави се стягаха за път. Ванката искаше да покаже на Станислав мезонета, за който му спомена вчера.

— Много ли е далече? — попита го Слави, качвайки се в колата.

— Ами, не е близо. След два-три часа ще стигнем.

След като и двамата бяха готови потеглиха.

* * *

Краси излезе от банята и отиде при Вики, която вече закусваше. Той искаше да се облече, преди да започне със закуската. Така и направи. Хвърли халата на пода и започна да си търси дрехите.

— Е, стига де. Не виждаш ли, че се храня? Не може ли после да се облечеш?

— Искам сега.

— Ами да се беше оправил в банята.

— Оф, стига си мрънкала, сякаш ти се случва за пръв път.

Той бръкна в сака си, откъдето извади едни черни боксерки, сиви къси панталони и черен потник. Облече се и отиде на масата, за да закуси.

— К’во е т’ва?

— Типична турска закуска.

— Личи ти, че си гледала много турски сериали.

— Много смешно… Кога ще ходим на срещата?

— Към обяд, но ти няма да идваш.

— Полудя ли? Защо да не идвам?

— Защото не искам да се излагам пред човека.

* * *

Александър си ровеше във фейсбука, когато телефона му звънна. Търсеше го един негов приятел от университета. Не вдигна, защото знаеше какво ще чуе. „Изпита всеки момент ще започне! Къде си?“

— Саше? — попита го нежно Симона.

— К’во? — отвърна й грубо той.

— Цял ден ли ще се държиш така?

— Как?

— Ами, откъде да знам. Не ми говориш изобщо. Сърдиш ми се.

— Не е вярно. Не ти се сърдя…

— Мама днес ще вземе Теди и двамата с теб ще останем сами…

— Не си го помисляй — прекъсна я той, мислейки, че става дума за секс.

— Не — засмя се тя. — Не е това, което си мислиш… Просто исках да ти предложа да обядваме някъде навън.

— Не, благодаря. Не искам.

— Защо?

— Защото ще излизам с приятели — бебето започна да плаче. — Хайде, малкия те вика. Иди при него.

* * *

Час по-късно Тео стигна до KFC-то, в което трябваше да се види с човека, който е намерил телефона на Калин. Заведението беше доста препълнено и му беше трудно да разбере на коя маса да отиде. Сетне се сети да звънне. Набра номера на Калин и огледа внимателно всички маси. Когато видя къде звъни, се запъти натам.

— Здрасти — каза му момчето. — Ти трябва да си Тео, нали?

— Да, аз съм.

— Аз съм Григор, приятно ми е.

Двамата се ръкуваха.

— И на мен… Къде намери телефона?

— С приятелката ми бяхме отишли да посетим гроба на баба. На излизане го намерихме.

— На кои гробища сте били?

— Централните.

В този момент Тео се увери, че мъжът, който видя на гроба, беше Калин, защото и Михаела е погребана там.

— Сигурен ли си?

— Да. Бяхме там.

— А как реши да звъннеш точно на мен.

— Видях, че последно на теб се е обаждал.

Тео се замисли. Ако това, което казва Григор, беше вярно, то значи, че Калин наистина му се е обаждал. Тео веднага се сети за обажданията, в които никой не говореше.

— Някакъв проблем ли има? — попита го момчето.

— Пич, търся Калин като ненормален. Ако знаеш нещо повече, моля те, кажи ми.

— Нищо друго не знам, но бих могъл да ти помогна с търсенето.

— Как?

* * *

Към обяд Краси и Вики отидоха на срещата. Вики не трябваше да идва, но нали е нахална… Те влязоха в една огромна сграда и се качиха на 22 етаж. Там двамата видяха секретарката му, с която започнаха да говорят на английски.

— Добър ден — започна Краси. — Имам среща с Халюк Пийес.

— Кажете си имената, моля!

— Красимир Ивайлов.

— Един момент… — тя погледна в таблета си. — Да, заповядайте. Господин Пийес ви очаква.

— Благодаря!

* * *

Когато Борислава каза на Деси как е заспала, тя много се засрами. Докато приготвяше обяда мислеше за това. Знаеше, че е станало несъзнателно.

В кухнята влезе Румен.

— Изкара ми акъла бе, човек.

— Е, ти пък. Не съм чак толкова страшен.

— Не си, но като влезе така изведнъж… Стреснах се.

— Дойдох, за да ти кажа „Чао!“.

— Тръгвате ли?

— Да. Искам да си видя новата къща.

— Хубаво!… Ще се отбиваш тук, нали?

— Разбира се. Вече ще живеем в един град. Няма как да не минавам от време на време.