Християн Иванов-Krischo
Течение (21)

Глава 21

Краси беше твърдо решен да отмъсти на бившата си приятелка. Всъщност не искаше да си отмъщава, а просто да й бие един игнор и толкова. Още щом слезе от самолета той се отби до ключаря, който му беше много добър приятел.

— Чочо?

— Краси? — изненада се той. — Ти ли си?

— Е, кой да е!?

— Не можах да те позная, отдавна не си идвал.

— Така е.

— Е, разказвай. Как си, що си? Кой вятър те довя тук? Защо не се отбиваше?

— Ами, братле, знаеш как е… Работа, работа и пак работа.

— Ти и работа? — засмя се. — Оу, моля те!

— Ами то да забиваш мацки също си е занаят, даже талант.

— Ама разбира се, че с така.

— Много ясно.

— Искаш ли да пийнем по нещо.

— Не, бързам. Дойдох, за да те помоля за нещо.

— Кажи?

— Искам да сменя бравата, май така се казва. Абе, да отварям с друг ключ. Спешно е!

— Сега ли?

— Не сега, веднага.

— Но аз обещах на един друг клиент.

— Колко ще ти плати той?

— 30 лева.

— WTF! Ела и ще ти дам 300.

Когато разбра колко пари ще вземе, очите на Чочо светнаха и той веднага се съгласи.

— Да вървим тогава.

* * *

Ядосана от факта, че я изритаха от филма, Вики реши да се прибере и да се извини на гаджето си. Не беше постъпила правилно с него. Набързо си събра партакешите и напусна хотела. Още видя първото заведение тя влезе и се настани на една от масите. Умираше от глад.

— Добър ден! Какво ще желаете?

— Дайте ми една порция скариди, порция миди и малко калкан.

— Добре, нещо за пиене?

— Може да ми донесете една газирана вода.

След около десетина минути й сервираха яденето и тя започна да се храни сладко. След като изяде всичко до последната хапка, поиска да й дадат сметката.

— $312,87, моля.

— Okay! Мога да платя с карта, нали?

— Разбира се.

Вики извади картата й я подаде на келнера.

— Заповядайте.

— Съжалявам, но не може да платите с тази карта.

— И защо да не може?

— Ами картата е невалидна. Изтекла е.

— Странно. Няма проблем. Ще платя в брой.

Тя извади всичките си пари, които бяха точно $300.

— Имам само толкова.

— Не стигат.

Тя свали златния пръстен, който й беше подарък от Краси.

— Това на колко се равнява?

— Точно. Хайде, махай се, преди да е дошъл шефа.

— Но почакай.

— Няма чакай. Изчезвай.

Той я изгони като мръсно кученце.

* * *

Когато Тео влезе в стаята, Калин лежеше на леглото и четеше някакво списание. Тео изобщо не го забеляза докато не го чу да казва нещо.

— Оп-оп. — Ти сигурно си гаджето на Миши бейби, нали?

Той се обърна и едва не припадна.

— Калине?

— Кажи к’во ти трябва!?

— Калине? Ти ли си?

— Не, аз съм Орхан.

Михаела влезе и се ухили.

— Изненадааа — каза тя.

— Но… За бога… Как така?… Сънувам ли?

— Леле — започна Калин. — Този все едно видя Анджелина Джоли.

— Мише, това той ли е?

— От кръв и плът.

— Но… Как е възможно това? Не, не може да е той.

— Тео, той е. Не виждаш ли?

Младежът видимо се обърка. Не знаеше какво да каже и затова слезе долу в хола. Цялото това нещо му дойде като гръм от ясно небе. Няколко часа по-късно Тео вече беше успял да приеме, че най-добрия му приятел е жив. Не можеше да му се нарадва. Започна да го прегръща като ненормален.

— Ей, пич — каза възмутено Калин. — Ако ти си обратен, аз не съм.

На Тео му стана много смешно.

— Не съм, братле. Просто не мога да ти се нарадвам. Ти си тук. Жив си.

— Да, а ти как се казваш?

Тези думи направо го прободоха в сърцето. Тео веднага се обърна и погледна Михаела с въпросителния си поглед.

Докторът каза, че това е нормално.

— Кое е нормално? Че не ме помни ли?

— Заради операцията е, спокойно.

— Ще се оправи, нали? — попита я той, но не получи отговор. — Калине, братчето ми, виж ме. Аз съм Тео, най-добрия ти приятел. Наистина ли не ме помниш? Не помниш ли как ритахме на площадката, как влязохме за първи път в клас и как забихме първите си гаджета?

— Тео? Мммм, хубаво име. Аз съм Калин, приятно ми е.

— Е, не. Не може да бъде.

* * *

Вики се скиташе безцелно покрай летището. Нямаше пари да си купи билет. Няколко пъти се опита да се свърже с майка си, но телефонът й беше изключен. Обикаляйки, беше забравила за времето, което направо летеше. Часът беше 23:51 (българско време). Навън вече се беше притъмнило. Докато се скиташе насам-натам с куфара си до нея се приближи един мъж на около 30 години.

— Ей, маце — започна да й говори той. — Ще заминаваш ли някъде?

— Къде мога да стигна без пари!?

— Пари ли нямаш?

— И стотинка даже.

Той се приближи до нея и започна да я опипва.

— К’во правиш ве, дъртофелник?

— Сега ще ти покажа. Много ще ти хареса, ще видиш.

— Пусни ме. Пусни ме, — крещеше тя.

Онзи идиот й се нахвърли и се опита да я изнасили. Тя обаче успя да се добере до стъклената бутилка, която беше до главата й. Взе я и го удари два пъти в главата, след което той припадна. Вики се изправи, хвърли бутилката и започна да рови в чантата на този мъж. Вътре имаше адски много пари. Тя сложи всичките в куфара си. На дъното на чантата му видя, че има пистолет. Притесняваше се, че този ще я предаде в полицията… Взе пистолета и изпразни пълнителя в него.