Християн Иванов-Krischo
Течение (15)

Глава 15

Един от лекарите влезе в моргата заедно с Михаела.

Вие на луд ли ме правите. Как един мъртвец ще се съживи? Според вас това възможно ли е?

— Стига си нареждал бе, пуяк такъв — извика Калин. — Разкарай ме оттук.

— О, боже.

Горкичкият лекар направо припадна.

— Еш! К’во направи този?

— Припадна — отвърна Михаела.

— OMG! Хайде, изкарай ме оттук.

— Добре — каза тя, отивайки при него. — Хайде, стани.

— Ти тъпа ли си, или да? Как да стана като всичко ме боли.

— Добре, добре. Спокойно. Сега ще извикам някой.

Мишето излезе и започна да крещи.

— Ехо! Ехо! Помогнете! Някой е вкарал жив човек в моргата. Ехо! Чува ли ме някой.

След около десетина минути викане успя да намери д-р Красимиров.

— Какво има?

— Там, вътре…

— Но какво правите тук, това е моргата.

— Там, вътре… Там, вътре има жив човек и плюс това един ваш колега припадна. Лекарят веднага влезе и се зае със случая.

* * *

Бориса се събуди от хъркането на любовника си.

— Бахти — каза си тя. — Хърка като няк’во порче.

Тя се опита да се завие по-добре и видя, че и Краси спи чисто гол.

— Не! Не мога да повярвам. Вчера съм пропуснала всичко.

След кратко мислене тя вече беше готова с плана си и директно се зае. Макар че й беше трудно, тя все пак успя да обърне този звяр по гръб.

— Ммм — каза си тя, след което започна да му прави френска любов. Така около 10–15 минути. След това се качи върху него и се намести, както си трябваше.

— Палавница такава — събуди се Краси. — Ненаситена кучка го караш, а?

Бориса не каза нищо. Само си стенеше.

* * *

Ивета отиде в кабинета на своя колега Сам, който доста я харесваше. Тя влезе, без да почука.

— Сам… Сам, трябва да ми помогнеш… Нищо не съм направила. Аз съм невинна.

— Почакай малко. Какво ти е? Какво е станало?

— Не съм аз. Не бях аз. Не съм го направила.

— Кое? Какво не си направила. Не те разбирам, наистина.

— Кажи, искаш ли да си с мен?

Последва мълчание.

— Отговори ми… да или не?

— Разбира се, че искам.

— Тогава да избягаме, нека се махнем оттук.

— Ще ми кажеш ли какво става.

— Докато ти обясня полицията ще ме намери и ще ме хвърли в затвора. Да побързаме.

— Каква полиция, к’ви 5 лева? Какво си направила, по дяволите?

— Убих човек — отговори тя, плачейки. — Свършена съм. Помогни ми, моля те.

— Как да ти помогна като не знам какво се е случило.

Ивета му обясни всичко и Сам се ядоса.

— Ти осъзнаваш ли какво ми казваш?

— Не исках… Не знаех, че ще стане така. Ще ме оправдаят, нали?

— Ти добре ли си с главата. Това е опит за убийство бе, жено. Защо го направи? Откачи ли?

— Стига. Недей!

* * *

Тео се събуди от позвъняването на вратата. Стана, махна албума, с който беше заспал и отиде да отвори. Беше Виктория, която беше бледа като петно. Тя веднага го прегърна и заплака.

— Кажи, че не е вярно. Кажи, че си се пошегувал с мен. Кажи, че той те е накарал, за да му обърна внимание.

Тео не обели и дума, което вбеси Вики и тя започна да го удря.

— Защо мълчиш, по дяволите? Кажи, че се крие из стаите. Хайде! Кажи го!!!

— Няма го — каза той. — Мъртъв е… Мъртъв.

* * *

След около двайсетина минути двамата бяха седнали на диванчето.

— Как е станало?

— Сърцето му е спряло и…

— Изведнъж?

— И аз се учудих.

— Не знам какво да кажа… Така изведнъж да си отиде…

— Ти ще ходиш ли на погребението?

— Абсурд. Знаеш, че изпитвам ужас от такива неща.

— Аз също няма да ходя. Още на обяд заминавам при нашите.

— В Лондон?

— Да. Тук направо се задушавам. Всичко ми напомня за него. Не мога да остана.

— С Краси също ще заминаваме след малко.

— Както и да е. Аз ще ставам, за да не изпусна самолета.

Вики си тръгна. Тео си взе багажа, качи се в колата си и потегли към летището. След около час той вече летеше за Лондон.

* * *

Минаваше обяд. Михаела беше в кабинета на доктора, който трябваше да й съобщи резултатите от изследванията.

— Много се притеснявам, докторе — каза тя. — Той се държи така с мен, сякаш за пръв път ме вижда, сякаш не ме познава.

— Вижте, смело мога да кажа, че пациента се върна от онзи свят. Почти седмица не беше в съзнание. Нормално е да се държи така. Простреляли са го право в главата. Напълно е възможно да има някакви проблеми, които бързо ще изчезнат.

— Разбирам. Иначе той как е? Вече е по-добре, нали? Няма опасност за живота му?

— Не, вече няма.

— Кога ще може да си го приберем вкъщи.

— Ние можем още днес да го изпишем, но не бива. Трябва да го наглеждаме няколко дни. Претърпя доста сложна операция, знаете.

— Трябва да остане под наблюдение, разбирам. Добре, благодаря ви. Отивам при него.

Михаела излезе от кабинета на лекаря и веднага отиде при Калин.

— Беб, вече си здрав. Още малко и си отиваме вкъщи.

— Къде?

— Не ставай глупав. В нашия дом.

— Пие ми се вода.

Тя веднага взе каната, наля в чашата и му я подаде.

— Заповядай.

— Ти луда ли си — изкрещя той. — Тази е топла. Да ме убиеш ли искаш?

— Съжалявам, не знаех. Сега ще отида да ти купя.

Михаела отиде до близкото магазинче.

— Минерална вода?

— Само ART Water.

Продавачката й подаде бутилката.

— Доста интересен дизайн, ще я купя.

След като взе яката бутилка тя се върна при гаджето си и му даде да пие.

— Ммм — каза той, след като отпи. — Доста свеж вкус. Благодаря ти!

Михаела му се усмихна.

* * *

Краси вече се беше прибрал. Ровеше в телефона докато чакаше Вики да се върне. След около десет минути и това стана.

— Липсваше ми — целуна я той.

— Знам, но ти на мен повече.

— Тръгваме ли?

— Ако си си събрал багажа, хайде.

— Но… Ти не го ли събра.

— Ахх, какво си глупаче. Много ясно, че съм ти го приготвила.

Вики се държеше така, сякаш нищо не се беше случило. Краси като един истински кавалер взе двата куфара и заедно се запътиха към колата. Оставиха куфарите в багажника, качиха се и потеглиха.

— Реши ли вече къде точно ще отидем — попита го тя. — Каза към Бургас, но къде точно.

— Отвори плика, дето е пред теб.

Вики го отвори и остана без думи.

Но това… това е… Отиваме в Дубай? Аууу! Много те обичам.