Християн Иванов-Krischo
Течение (42)

Глава 42

Чуваш ли се какво говориш? — разкрещя й се Тео.

— Помисли малко бе, човек. Калин е известен. Ако беше жив, все някой щеше да го види, не мислиш ли?

— Ами при опцията за смъртта важи абсолютно същото.

* * *

Час по-късно баницата беше готова. Десислава много се изненада от готварските умения на Румен.

— Изглежда вкусна — усмихна му се тя.

— Опитай я и ще видиш, че не само изглежда такава.

— Сега ли?

— Разбира се.

— Не. Нека да я сложим на масата, за да могат и другите да я видят.

— Както искаш… Между другото, аз съм Румен. Приятно ми е.

— И на мен — каза му тя.

— Как да те наричам?

— Не те разбрах.

— Как се казваш?

— Ааа… Извинявай. Името ми е Десислава.

— Хубаво име.

— Как ли пък не.

* * *

Симона изобщо не искаше да забранява на Тео да вижда детето си, но Александър беше твърдо решен да го сложи на мястото му.

— И какво ще му кажеш? — попита го тя.

— Това, което ти отдавна трябваше да му кажеш, но нали си куха лейка и се боиш от всеки…

— Кое по-точно трябваше да му кажа бе, идиот? — кресна му тя.

— Не се прави, че не знаеш.

— Абе, я си гледай работата.

Тя тръгна към кухнята, но той я спря, хващайки я за ръката.

— Нали знаеш колко много те обичам.

— Да, разбира се. Колкото една куха лейка.

— Е, стига де. Знаеш, че го казах просто така.

— Не, не знам.

— Ся к’во? Сърдити ли ще сме?

— Не се сърдя на никой.

— Ех…

— К’во ми ехкаш!? Първо ме обиждаш, а после ми се извиняваш… Ти си бахти…

— Аз съм бахти…? Довърши.

— Бетер момичетата си, честно ти казвам.

* * *

Краси си стоеше вкъщи и чакаше приятелката му да се прибере, но нямаше представа откъде. В момента имаше в главата си две много важни неща. Първо, да намери кретените, които видяха сметката на Бориса и второ, да измъкне Ивета от затвора, в който влезе заради него. Тъпо му беше, че лежи там, но щастието му беше повече от мъката. Все още не беше пипнал и лев от $10000000, които получи от семейството на Никълъс. Имаше намерение да се захване с нещо сериозно, интересно и много доходоносно, разбира се.

* * *

Час по-късно всички, с изключение на Десислава бяха на масата в двора и обядваха. Христо, естествено, усети липсата и.

— Абе, къде е Деси? — попита той.

— Как така къде? — отвърна майка му. — В кухнята. Мие чинии.

— А няма ли да обядва.

— Не. Тя каза, че не е гладна. Оставете я. Няма да я молим, я. Наздраве. Започна да вдига чаши. Румен я изгледа много странно, защото много добре знаеше, че това далеч не е така.

— Ще я доведа каза той и стана от масата.

— Ами чиниите?… Кой ще ги измие?

— Те няма да избягат.

Когато той тръгна към къщата, Христо го погледна с всичката си омраза, която човек някога би могъл да изпита.

— Копеленце скапано — прошепна си той.

* * *

Краси тъкмо беше намерил хубав филм, който да гледа, когато на вратата се звънна. Той стана и отвори. Беше Вики.

— Абе, ти ключ нямаш ли си, да му се не види? — разкрещя й се и отиде обратно на дивана пред телевизора. Виктория го последва.

— Видях се със…

— Би ли млъкнала.

— Защо? Какво ти е?

— Опитвам се да гледам филм, не виждаш ли!?

— Оф, добре. Гледай си го. Няма да ти преча.

Фръцна се и отново излезе.

* * *

Когато Румен влезе в кухнята, видя, че Деси, не мие чинии. Тя беше седнала на стола и плачеше.

— Хееей! — каза й той, а тя се опита да изтрие сълзите си с ръкава. — Какво ти е? Защо плачеш?

— Нищо ми няма. Ходи си там при другите.

— Защо да ходя там?

— Оф бе, човек. Остави ме. Ходи и се забавлявай.

— Ела и ти. Сигурно си гладна.

— Не съм.

— Не ставай глупава. Нали преди малко ми каза, че си гладна като вълк.

— Е, вече не съм.

— Как така.

— Отяде ми се бе, човек. Разкарай се.

Христо влезе и го шибна, мислейки, че й досажда.

— Ицо, чакай — стана Деси. — Какво ти става? Защо го удари?

Румен се изправи, но Христо пак го удари и той отново падна.

— Копеле… — каза му Ицо, ритайки го. — Ако още един път те видя близо до нея, ще те обеся с червата ти и ще те удавя в собствената ти кръв, така да знаеш.

* * *

Александър реши, че трябва да се реваншира на приятелката си. Докато тя си играеше с малкия той отиде в кухнята и отвори хладилника. Беше толкова пълен, че даже не знаеше какво точно да приготви. Мисли, мисли и се сети за хотдог.

* * *

Слави беше посетен от мъж в полицейска униформа. Изобщо не се притесни, защото беше 100% сигурен, че Иван не би съобщил в полицията.

— Кажете? — каза Станислав.

— Полицай Асенов — представи се той с усмивка. — Ти трябва да си Слави?

— Аз съм, кажете?

— Открихме родителите ти. Живи са.

* * *

Двайсетина минути по-късно Александър беше готов с „готвенето“. Сложи трите хотдога в един светло син поднос и тръгна към стаята, в която бяха Симона и бебето. Почука и влезе.

— Следобедна закуска…

Симона погледна към подноса и видя най-малкия хотдог.

— Не ми казвай, че т’ва е за малкия — засмя се тя.

— За него е. Малък, за да може да го изяде.

— Ти ебаваш ли се или наистина си толкова глупав?

— Не се ебавам и не съм глупав.

— Да бе, да.

— Ще ядеш ли или да го дам на кучето?

— Нямам куче — изхили му се отново тя.

— Навън има много. Отивам.

— Чакай.

— Да не си влак, че да те чакам да дойдеш.

— Ти да не ми се разсърди?

— Не съм. Карай…

— Само малко, нали?

— Искам да ям на спокойствие?

— Ъъъ… Направил си само за себе си, разбрах. Окей, няма проблем. Сама ще си направя.

— Не, бе. Чакай. Вземи. Изяж ги всичките.

— Не искам. Кой знае с колко клетви си ги направил.

Той се приближи до нея и я прегърна.

— Я не се лигави.

Последва и целувка.

* * *

И Христо изяде доста шамари. В крайна сметка най-лошо пострада самата Деси. Докато двамата се млатеха един друг, Румен изрита Десислава в корема и тя, останала без въздух, падна на земята. Той не го направи нарочно, разбира се.

— Видя ли колко си смотан — каза му Христо, но той не му обърна внимание.

— Деси, добре ли си?

— Махни си ръцете от нея.

— Престанете и двамата. Махайте се.

* * *

Късно вечерта Слави беше отведен в участъка. Не му се вярваше, че родителите му са живи, но смяташе, че ченгето не го е докарал напразно тук. Докато стоеше в кабинета на полицая той разглеждаше разни досиета. Минута по-късно полицай Асенов се върна.

— Какво става — изправи се Слави. — Къде са мама и тате?

— Добре са, не се тревожи за тях. Пътуват насам… Ти трябва да дойдеш, за да дадеш показания.

— Защо?

— Трябва да намерим хората, които са ги отвлекли, за да ги накажем.

— Отвлекли са ги?

— Да, но екипите ни ги откриха… Ще помогнеш за разследването, нали?

— Разбира се, че ще помогна. Къде ще ме разпитват?

— Долу, в стаята за разпити.

— Да вървим тогава.

* * *

След така чаканата семейна вечеря, Тео се качи в стаята си, пусна телевизора и легна на мекичкото си легло.

— Как ми липсваше това чувство — каза си самодоволно той.

Превключвайки телевизионните канали, той реши отново да звънне на Калин. Без почти никаква надежда, той взе телефона си и набра номера му. Този път вдигна…

* * *

Филмите, които бяха интересни на Краси, свършиха и той започна да усеща липсата на Вики. Тъкмо когато се канеше да й звънне, той чу, че тя се връща. Влезе в стаята, за да вземе лаптопа.

— Спокойно — каза му тя. — Няма да ти преча. Взимам компа и изчезвам.

— Абе, ти сърдиш ли ми се нещо.

— Лека нощ и на теб — каза му, излизайки от стаята.

Той я последва. Тя беше легнала на леглото, което делеше с него.

— Къде си мислиш, че ще избягаш?

— Абе, я се факай.

— Няма пък. Какво правиш?

— Нищо. Аре, ходи да си гледаш шибания филм…

— Той свърши.

— Ааа… Ти затова дойде да говориш с мен, нали?

— Нали знаеш какво искам!?

Той започна да я целува по врата, след което се опита да смъкне червената рокля, която беше облякла.

— Разкарай се бе, изрод.

Целуна я.

— Обичам те.

— Разбира се, че ме обичаш. Стане ли т’ва време ти ставам много мила.

— Шшт…

Колкото и да се дърпаше, Краси спечели играта…

* * *

— Ало — каза Тео. — Братле, как си? Защо не си вдигаш телефона. Всички се тревожим за теб?… Ало?… Ехо, чуваш ли ме?… Братле? Аз…

Връзката прекъсна.

— Какво става, но дяволите?

* * *

Слави стоеше в стаята за разпити и чакаше да дойде човекът, който трябваше да го разпита. Беше доста тъмно. По едно време той чу някакви стъпки.

— Леле, човече. Най-накрая. Пуснах корени докато те чакам.

Не получи отговор.

— Хайде да започваме, за да свършим бързо, щото нямам търпение да видя нашите.

Човекът, който беше в тъмнината, извади едно фенерче и светна право в очите му.

— Тате, ти ли си?

Неизвестният се изкашля, след което обърна фенерчето към себе си. Слави целия се разтрепери. Ужас! Беше Иван.

* * *

Деси и Румен стояха на люлката в двора и си говореха, пиейки червено вино.

— Извинявай, че те ударих днес — каза й той. — Не беше нарочно. Аз просто…

— Знам, спокойно. Не ти се сърдя. И ти недей да се сърдиш на Ицето — каза му през смях тя. — Понякога наистина не знае какво прави.

— Аз ще му избия мутрата на т’ва копеленце.

— Стига де. Остави го. Казах ти, че не беше нарочно.

— Ревнува, нали?

— Глупости. Няма защо да ревнува.

— Не са глупости. Видях как те гледа. Отдалече му личи, че е влюбен е в теб.

— Ти май полудяваш. Той ми е брат.

Румен се засмя.

— Защо се смееш?

— Тате ми каза всичко. Не сте истински брат и сестра. Да знаеш от мен, Христо е луд по теб.

Деси се изчерви.

— И така да е, мен какво ме засяга?

* * *

Слави не можеше да повярва на очите си. Току-що изцяло изгуби вяра в т.нар. правосъдие. Не можеше да разбере как е възможно да е тук. Това значеше единствено и само едно. Полицията му е помогнала.

Реда на мисли изобщо не го лъжеше. Полицията наистина му беше съдействала. Той се беше разделил с 50 бона, за да се добере до Слави.

— Ето че отново се срещаме, млади приятелю.

Станислав стана от стола и тръгна към вратата. Когато видя, че Иван само стои и гледа, си помисли, че има шанс да се спаси. Груба грешка. Не успя да излезе, защото въпросната врата беше заключена.

— Къде си мислиш, че ще отидеш? — не получи отговор. — Ти да не си глътна езика.

— Какво искаш от мен? Защо постоянно ме преследваш?

— Моля?… Нима забравяш какво ми причини.

Слави взе стъклената кана е вода, опитвайки се да запази тишина, и я шибна в главата му.

— Копеленце мръсно.

Докато Иван се опитваше да се изправи, Слави отиде до вратата и започна да блъска.

— Помощ… Помощ… Изкарайте ме оттук.

Моментално някой дойде и отвори вратата. Беше професионалният лъжец — полицай Асенов.

— Ванка, имаш ли нужда от помощ?

— Не, но би ли ми услужил е палката си, за всеки случай.

— Разбира се — каза му той, хвърляйки я. — Дръж.

Иван взе палката. „Полицаят“ излезе и отново заключи вратата. Слави вече се увери, че полицията му е помогнала да го открие.

— Няма ли най-после да ме оставиш на мира?

— Не. Не и преди да довършим започнатото.

— Ние не сме започвали нищо, че да го довършваме.

— Напротив. Ти обеща, че ще ми помогнеш.

— Какво съм ти обещал?

— Нужно ли е да повтарям, дребен? Обеща, че ще ми помогнеш.

— Не искам.

Иван се засмя.

— Аз не те питам дали искаш…

— Искам да се махна оттук. Кажи им да отворят вратата.

— Няма.

— Казах ти да…

— Шшт — прекъсна го той. Май забравяш, че аз съм човекът, който казва какво да се случва и какво не.

— И ся к’во? Ще изгния тук, така ли?

— Мхм.

— Шегуваш се.

— Виж, дребен…

— Не ме наричай така.

— Дребен, дребен. Виж… Аз не съм лош човек. Просто искам да ми помогнеш. Докато ми помагаш, ще имаш царски живот. Коли, пари, всички жени ще бъдат твои…

— Казах, че не искам — изкрещя той.

— Както пожелаеш. Опитах се да бъда мил, но…

Иван започна да го налага с палката.