Християн Иванов-Krischo
Течение (38)

Глава 38

Калин замръзна на място. Беше го страх да слезе от колата. Когато видя тира, горкичкия, имаше чувството, че ще умре. Молеше се единствено и само за едно, приятелката му да е жива. В паниката си той не се сети да се обади на 112, вместо това реши да звънне на своя добър приятел, а и шеф — Галин. Извади телефона си и с треперещи ръце набра номера му.

— Ало — и гласа му трепереше. — Трябва да дойдеш… Да дойдеш, ама веднага… Не ме питай нищо, просто ела… Не знам точно… По пътя към нас… Не съм катастрофирал… но по-добре да бях…

Калин затвори телефона и най-накрая се реши да слезе от колата. Със слизането си, той се запъти назад. Вървеше бързо, като през цялото време си повтаряше „Боже… Моля те, нека да е добре“.

* * *

Веднага щом затвори телефона. Галин си взе якето и излезе от дома си. Доста се беше притеснил за приятел чело си. Не знаеше какво да си мисли. Качи се в колата си и потегли.

* * *

В това време видя нещо отстрани на улицата. Дори многото минаващи коли по магистралата не успяха да го спрат. Шофьорите крещяха и псуваха по него. Бяха си в пълното право, защото той си вървеше така, сякаш се намираше на някоя квартална пешеходна пътека. Цяло чудо беше, че успя да се добере жив до другия край на магистралата, където намери онова същество, за което не спря да се моли.

— Михаела? — гласът му продължаваше да трепери. — Ти ли си?… Мише, чуваш ли ме?

Той се приближи още по-близо до нея, като светна с телефона си, за да види дали това наистина е тя. И да, така се оказа. Въпросното „нещо“ беше Михаела. Калин я гушна и се запъти към колата си, която вече беше забравил къде е паркирал. Този път вървеше внимателно…

Веднага щом стигна до колата си, той отвори задната врата и сложи приятелката си така, че да легне. Веднага след това се качи на неговото място и запали колата… или поне се опита да го направи. Тъй като от сутринта не беше гасил фаровете, акумулаторът беше източен напълно.

— Е, не… — разкрещя се той. — Не може да бъде. Не е честно. Не справедливо… Как можах?

Започна да удря по кормилото, което всъщност беше напълно безсмислено, но…

— Бърза помощ — сети се той. — Бърза помощ… Трябва да звънна на Бърза помощ… Да, да… Ще се обадя.

Калин отново извади телефона си (за кой ли път…). Набра 112.

— Добър вечер… Пффф не, не е добра… Да, съжалявам. Искам да изпратите линейка на пътя Пловдив — София… Fuck you… Е, как бих могъл да знам къде точно съм… Случаят е спешен, побързайте.

Връзката прекъсна.

* * *

Иван караше колата си напълно безгрижно. Беше си пуснал музика и си пееше съвсем спокойно. По нищо не личеше, че само преди няколко часа е убил цяло едно семейство и е отвлякъл едно от децата им. Професионален убиец! Нямаше представа накъде отива. Знаеше само, че иска да се отдели от големия град. Имаше нужда от лека изолация, а и имаше „великолепни“ планове за Слави. От време на време той поглеждаше към него, за да види дали се е събудил.

Няколко минути по-късно и това стана. Преди да проговори, 18-годишното момче се изкашля, или поне се опита да го направи. Почувства се ужасно, когато усети, че е със завързани ръце, крака и запушена уста. Опита се да извика, но единственото нещо, което се чу беше нещо като „Ммм…“. Но и това беше достатъчно, за да бъде чут. Иван веднага се обърна към него, продължавайки да кара.

— Наспа ли се, момчето ми?

Слави сви вежди, след което, след което започна да прави опити да се измъкне, които за негово съжаление бяха напълно неуспешни.

— Не си хаби силите, дребен… Няма да успееш — усмихна му се самодоволно. — Ако бъдеш добро момче, ще имаш възможността да получиш всичко онова, за което цял живот си мечтал. Всичко онова, което онази мишка — жалкия ти баща не можа да ти даде, нито пък онази лека жена, а именно майка ти.

Слави изобщо не разбираше какво се опитва да му каже този.

— След няколко часа ще пристигнем на една хижа — продължи Иван, гледайки заложника си в огледалото. — Ще останем там няколко дни, може би три.

Момчето издаде нервен звук, беше нещо като ръмжане.

— Добре, добре. Спокойно… Окей. Ще стане така, както ти искаш. Ще ти отпуша устата при едно условие…

Младежа го погледна така, сякаш го попита „Какво е то?“

— Слушай сега… — продължи. — Аз ще ти махна лепенката от устата, но ти ще пазиш тишина като едно малко послушно кученце. Окей?

Слави кимна с глава в знак на съгласие и Иван отпуши устата му.

— Къде съм? — започна с въпросите си Слави. — Къде отиваме и кой си ти, ако мога да попитам?

Макар че се беше стреснал до смърт, той успя да запази майтапчийския си дух и огромното си чувство за хумор.

— Не те отвличам — отвърна на шегата му. — Спокойно.

— Къде ме водиш?

— Това някакво интервю ли е?

— Не се лигави — в гласа му вече се долавяше злоба и желание за мъст — Попитах те нещо.

— Баща ти нищо ли не ти е казвал за мен?

* * *

Краси продължаваше да играе двойна игра. Все още не знаеше кое от момичетата иска повече. Габи или Вики? Въпреки че имаше адски егоистичен характер, той не остави Виктория през цялото това време. Така успяваше да балансира нещата, че абсолютно всеки ден ходеше при нея, като в същото време не даваше поводи за ревност на новата си „придобивка“, която беше десетина години по-малка от него.

Само до преди няколко седмици Вики беше в нещо, което смело можем да наречем депресия. Беше й много гузно, че сега майка й лежеше в затвора заради нея. От една страна се радваше, но от друга — изобщо.

Съвсем наскоро разбра, че първата, а и може би единствената й, голяма любов, а именно Калин, е жив. Когато го видя по телевизията, щеше да откачи. Тогава все още го мислеше за мъртъв. Не можеше да проумее случилото се. И все пак, нямаше да повярва, докато не го види. Сега имаше единствено и само една цел и тя беше да си го върне обратно. Искаше да го накара отново да се влюби в нея.

* * *

— Значи казваш, че не се разбираш с баща ти!? — попита го Иван, докато Слави гледаше през прозореца, опитвайки се да разбере къде се намира.

— Да, но само на моменти. Иначе е пич. Само не ме кефи това, че преди време работеше извън града и изобщо не се прибираше вкъщи. Но ни обясни, че е работил за някакъв изрод, който само го е изнудвал.

— Наистина ли е казал така? — засмя се той.

— Да. Колко е часът?

— 02:27.

— Оффф, къде отиваме. Кога ще стигнем.

— Имам среща с баща ти — излъга Иван.

В този миг Слави се сети, че този му беше казал, че ако не тръгне с него, ще убие цялото му семейство. Вече му стана ясно какво ще последва. Имаше само един начин да се измъкне — да го убие.

* * *

Мина се вече половин час, а нито линейката, нито Галин успя да дойде. Калин стоеше в колата, гледайки към небето и не спираше да се моли. Изведнъж чу някой да стене. Не му беше трудно да разпознае този глас, защо беше не на кой да е, а на Михаела.

— Бебето… Бебето ми.

Калин час сега се сети, че тя е бременна. От целия този кошмар беше забравил за бебето. Мислеше само за нея.

— Мише, Мише… — обърна се той. — Мише, чуваш ли ме? Всичко ще бъде наред, ти само се успокой. След малко линейката ще дойде.

— Оби… Ка… Оби-чам-те.

— Знам, скъпа. И ти знаеш колко много те обичам.

— Грижи… Грижи… Грижи се за сина ни… Чуваш… Чуваш ли ме?

— Момченце ли ще имаме.

Това го накара да се усмихне, макар и за кратко.

— Да се… Да се грижиш за него. Чуваш… Чуваш ли?

— Не, ти ме чуй. Ще се грижим заедно за него. Ще се оправиш. Няма да умреш. Нямаш право.

— Искам… Искам да бъдеш винаги до него, защото…

— Казах да млъкнеш, по дяволите — разкрещя й се той. — Не говори така.

— Калине…

— Тук съм, захарче…

— Обичам те… Много те обичам.

Калин започна още по-сериозно да се тревожи за нея. Тя се отпусна и ръката й се удари в пода на колата.

— Не — извика Калин. — Дръж се. Линейката всеки момент ще дойде. Ще се оправиш.

Михаела затвори бавно очите си, без да чуе нито една от думите му.