Християн Иванов-Krischo
Течение (31)

Глава 31

Краси излезе от кабинета на шефа и веднага тръгна към Габи. Гушна я.

— Полека малко, ще ме смачкаш.

— Хах, извинявай. Имам страхотна новина.

— Това какво означава?

— Означава, че…

— Че?

— Започваш работа тук.

— Какво? Но как така? Нали не ставах.

— Да, така беше, но аз поговорих с шефа и ето. Вече си наета.

— Ти ли го помоли?

— Да.

Габриела се усмихна и го прегърна.

— Много ти благодаря, имах нужда от тази работа.

— Моля те, за мен е удоволствие да направя услуга на такова хубаво момиче.

Красавицата остана поласкана.

* * *

Дойде момента, в който Вики трябваше да се изправи пред съда. Всъщност още не беше дошъл, но тя трябваше да бъде в Дубай ден по-рано. Преди не спираше да мечтае да отиде на това място, а сега не иска дори да чуе за него. Беше сигурна, че няма да й се размине. Малко преди да отлети, на свиждане дойде майка й, която беше доста разстроена, но и гневна.

— Виждаш ли какво направи? — започна тя. — Аз не ти ли казах какво да направиш? Защо не ме послуша?

Вики просто гледаше в земята, даже не чуваше думите на Ивета, която пък от своя страна продължи да говори.

Ако ме беше послушала, сега нямаше да бъдем тук. Какво щеше да ти стане, ако беше заминала някъде? Нали ти казах бе, момиче. Хората бяха обявили награда от $10000000… Все някой щеше да те издаде. Аз съм 100% сигурна, че го е направил Краси.

— Не е той — изкрещя момичето. — Не говори така за него. Той не е такъв. Наистина ме обича.

— Разбира се, че е така. Като те обича, защо не е тук? Къде е.

— Мамо, махай се. Не искам да говоря с теб.

Вики направи знак на жената, която я пазеше, че е готова. Върна се в килията.

* * *

Михаела се беше запътила към заведението. Притесняваше се за Калин, нямаше го вкъщи. След около десетина минути автобусът дойде и тя се качи. Загуби още толкова време докато стигна. Тя слезе и се запъти към ресторанта. Влезе и… ами, нямаше никого…

Извади телефона си и се обади на Тео, защото този на гаджето й беше останал в стаята му.

— Ако, къде сте… А Калин няма ли го?… Ааа, добре тогава. Ти кога ще дойдеш в заведението?… Е, тогава ще те изчакам. Хайде, чао!

* * *

Любо тръгна към мястото, където странния го помоли да отиде. След няколко минути той стигна. Пред вратата го чакаше възрастна жена, около 70-годишна.

— Добър ден — усмихна му се тя. — Ти трябва да си…

— Любо се казвам.

— Аз пък си мисля, че по телефона ми каза друго име… От ЕГН-то е. Вече не помня нищо, бабе. На колко си?

— 2 бири.

Бабичката се засмя.

— Имах предвид годините. На колко години си?

— 23.

— Много хубава възраст, бабе. Ако и аз бях на толкова, щях да въртя по 69 гаджета.

Тази бабка има мръсно подсъзнание, помисли си той, след което й се усмихна.

— Е, аз нямам нито едно.

— Защо така? Изглеждаш ми хубаво момче.

— Нямам представа.

— Чакай малко… Ти да не би да си гей?

Любо вече съжали, че е дошъл. Тази не спираше да го разпитва. Целта беше да се разберат за наема.

— Вижте, госпожо. Нямам много време. Нека караме по същество.

— А ти за какво дойде?

С този въпрос направо го застреля.

— Дойдох, за да видя помещението.

— А, не може. Аз съм го обещала на едно момче, с което говорих вчера.

— OMG! Аз съм това момче.

— Не, не си. Той имаше друг глас.

Любо се ядоса и си тръгна.

* * *

Тео и Калин се засякоха пред входа на заведението.

— Изненада — изкрещя бъдещия кондуктор.

— И то каква. Как мина срещата с полицая?

— Ще ти кажа, хайде да влизаме.

Двамата влязоха и отидоха в офиса, където беше Михаела.

— Ееее, най-накрая. Пуснах корени.

— Е, какво да се прави бях със Симона.

— А аз бях на интервю за работа.

— Какво? — казаха и двамата.

— Ами такова. От утре ще работя в градския транспорт.

— Шегуваш се — възмути се Тео.

— Не. Сериозно ви казвам. Видях се с един човек и ми се стори интересно.

— Е, защо ти е работа бе, братле? Нали ще си счетоводител в ресторанта.

— Аз пак ще съм, просто искам да видя какво е чувството. Ако не ми хареса, ще се махна.

— Хубаво, аз тръгвам. Трябва да се видя с един полицай, който иска да се заеме със случая ти.

— Нищо не разбрах.

— Михаела ще ти обясни, закъснявам.

Тео излезе и Калин веднага започна да разпитва Мишето.

— За какъв случай говори той?

— Нали ти бях казала защо беше в болница?

— Да, ама не те разбрах.

— Виж, беб… Ти спомняш ли си нещо?

— Ако си спомнях, нямаше да те питам. Кажи, за бога, какво е станало.

— Някой те простреля в главата. Важно е да си спомниш, за да можеш да дадеш показания в полицията. Аз описах човека и разказах какво се случи, но въпреки това те искат да чуят твоята версия на…

— Чакай, чакай. Един момент. Ти видяла ли си човека?

— Дълга история.

— Нищо де. Разказвай, имаме цялото време на света.

— Виж, аз не те познавам от толкова време, колкото Тео, но знам някои неща.

— Как сме се запознали?

— Ти беше дошъл да работиш в заведение, в което и аз работех. Заговорихме се и се сприятелихме. Мисля, че имаше огромно доверие, защото ми разказа толкова лични неща…

— Какви неща?

— За родителите ти, по-точно инцидента, който ги е сполетял. Стана ми много тежко. Къщата ти била разрушена по необясними причини. Почувствах се ужасно. Един ден те бях поканила да пием кафе… Тогава ти ми показа снимки на семейството ти…

— Да, да. Сещам се за това.

— Спомняш си? Наистина ли?

— Да. Ти беше направила и крем карамел.

— Така беше, да.