Християн Иванов-Krischo
Течение (18)

Глава 18

Михаела вървеше към дома си, слушайки музика на слушалките си. Наближавайки блока си тя ги махна от ушите си и ги прибра в чантата. Тъкмо когато беше стигнала до входа, тя видя пред съседния да спира една готина кола, от която слезе момче, което си беше сложило качулка и доста тъмни слънчеви очила.

— На този не му е чиста работата — каза си Михаела и се качи в апартамента си.

* * *

Тео се замисли за предложението на баща си. Беше страхотна идея. Той мечтаеше за това от доста малък.

— Как мислиш? — попита го Ради. — Искаш ли?

— Много ясно. Да.

— Тогава ще се стегнеш и ще се върнеш в София. Трябва да бъдеш доста организиран. В бизнеса няма място за несериозници.

— Ще се справя.

— Тогава се приготви.

— Ако Калин сега беше жив, щяхме да станем съдружници. Като бяхме малки пишехме в една тетрадка за бъдещето. Мислехме какъв бизнес да имаме, но всичко изгоря. Както тетрадката, така и той.

— Минало-заминало. Хайде, приготви се. Още днес ще ти покажа мястото.

— Okay!

Радостин слезе долу в хола, където беше жена му.

— Какво стана? — попита го тя.

— Намерих му занимание, връща се в България.

— Какво занимание?

— Виж, скъпа. Казах му за ресторанта.

— Но защо си го направил? Нали щеше да бъде изненада за рождения му ден!?

— Да, но иначе щеше да превърти. Знаеш колко близки бяха с Калин. Все за него говори.

— Кога тръгвате?

— Ще видя в колко има полет.

Той извади телефона си и отвори сайта на летището. Видя, че следващия самолет е след около час. Качи се отново при сина си.

— Тео, побързай.

— Готов съм.

На излизане майка му не пропусна да му изчете едно конско.

— Искам много да внимаваш, синко. Пази се и без глупости.

— Не бой се.

— Хайде, чао.

Тео и Радостин излязоха, качиха се в семейния автомобил и потеглиха към летището.

* * *

Краси и Вики се наслаждаваха на почивката. Докато чакаше приятелката му да излезе от поредния мол, той видя един плакат, на който пишеше, че търсят непрофесионални актьори.

— Това е за мен. Това е!

Вики излезе с две пълни торби и се учуди защо този крещи така.

— Какво си се разкрякал? Да не удари от лотарията?

— Охо, пак си изкупила магазина.

— Е, какво да направя!? Обичам да харча нари, а и не съм купила нищо излишно — 12 чифта токчета, 9 чифта кецове, 10–11 дънки и 31 шапки.

— Тате е прав. Вярно трябва да те накарам да работиш, за да видиш как се изкарват парите. И колко източи от картата?

— Само 16000 евро.

— Само?

— Можеше да изхарча и повече, не бъди егоист. Хайде, казвай. Защо крещиш.

— Виж това — той й показа плаката.

— Е, и?

— Отиваме.

— Ти да не полудя? Търсят артисти.

— Точно.

— Ние не сме за това.

— Грешка! Ти не си, аз съм. Поне ще дойдеш ли с мен?

— Ама ти сериозно ли?

— Bitch, това ми е детската мечта. Сега ми е паднало. Мога да стана световноизвестен. Гаджето ти ще бъде звезда.

— Ама разбира се. Как ли пък не.

— Идваш ли?

— Оффф, добре. Хайде.

* * *

Калин все още стоеше пред лаптопа и гледаше разни филми.

— Защо не си пуснеш нещо на телевизора? Там също дават филми, — попита го тя, ядейки от сандвича, който току-що си беше направила.

— Там дават реклами, тук е по-добре… Да те питам, как се прави филма на цял екран.

— Ех, глупаче. И това ли си забравил?

Тя отиде до него и нагласи нещата.

— Thank you!

— Гладен ли си?

— Ами може да направиш и на мен един сандвич, ако не те мързи.

— Аз пък имам друга идея.

— Думай, како.

— Како? — засмя се Михаела. — Може да хапнем навън. Тъкмо ще се разведриш. Не си излизал отдавна. Какво ще кажеш?

— Добре. Само да си взема очилата.

— Okay! Чакам те пред входа.

Мишето слезе долу и почака Калин да дойде. Точно когато той слезе, от съседния вход излезе онова момче с качулката, но този път със себе си водеше и куче.

— Калине, този ми се струва доста странен и подозрителен.

— Е, ти пък — засмя се той.

— Виж го как изглежда. Като някоя монахиня.

— Ти ще ме убиеш направо. Стига си гледала хората. Върви.

* * *

След около един час Вики и Краси вече бяха пристигнали на кастинга и чакаха реда си. След дълги спорове Вики най-накрая се съгласи да изиграе сценка по сценарий на гаджето й. Личеше си, че е роден да работи в тази сфера. За по-малко от 10 минути успя да измисли какво да покажат на журито…

Дойде техния ред и те влязоха. Говореха на английски, (превод):

— Здравейте — каза един от членовете на журито.

— Здрасти — отвърна Краси.

— Какво сте ни подготвили. Какво ще гледаме?

— Кратка сценка.

— Предполагам, че е от някой филм. Кой?

— Аз я измислих.

— Интересно. Нека да видим.

Двамата започнаха да играят…

Вики седна на един от столовете, които бяха на сцената, и започна да се гримира пред огледалото.

— Колко съм красива — говореше си тя. — Няма как някой да не се влюби в мен. Млада, красива и умна. Е, за третото излъгах, но…

— Я чакайте малко — обади се отново човека от журито.

— Не се ли получи?

— Напротив. Вие, сладурано, сте родена, за да бъдете актриса. Вие бяхте последните кандидати. Остана само главната роля, която трябва да бъде изиграна от жена и вие сте най-подходящата.

Краси като чу това се ядоса и излезе от залата.

— Много се радвам, но аз дори не довърших.

— Видях, че имате талант. Другото не е важно.

* * *

Михаела и Калин бяха в парка и хапваха. От близкото заведение си бяха поръчали порция кюфтета и пържени картофки. Докато хапваше Мишето видя кучето на „странния тип“, а след това и самия него. Не можеха да видят лицето му. От кого се крие този, помисли си тя.

— Калине, ето го пак.

— Е, стига де. Какво толкова? Момчето си разхожда кучето.

— Не знам. Имам чувството, че ме следи.

— Я не се филмирай. Стига глупости. Яж.