Християн Иванов-Krischo
Течение (17)

Глава 17

На следващата сутрин Михаела се събуди в доста добро настроение, макар че гаджето й реши да спи на дивана в хола, а не до нея. Няма нищо. На нея й стигаше това, че е жив. Нищо друго не искаше…

Стана от леглото, облече се и слезе долу, за да приготви закуска, но изглежда някой я бе изпреварил. Калин не само беше приготвил ядене, но и го беше сервирал на масата. Михаела като го видя щеше да припадне.

— Ама ти сериозно ли? — попита изненадано тя.

— Сядай. Гладен съм.

— Е, не. Не мога да повярвам. Сега Тео ако беше тук, щеше… О, боже! Трябваше да му се обадя.

— Кой е той? Гаджето ти?

— OMG! Не. Той е най-добрия ти приятел. Ти май наистина не помниш нищо.

— Припомни ми тогава. Кой съм?

— Изчакай малко.

Михаела звънна на Тео, но той не вдигна.

— Калине, започвам да се притеснявам за теб.

— В смисъл?

— Докторът ми каза, че това ще бъде само ден-два. Наистина ли не ме помниш?

— Михаела се казваше нали?

— Да — усмихна му се тя.

— И искаш да ми станеш гадже?

— Аз съм ти гадже.

Калин се засмя.

— Ама верно ли?

— Ти как мислиш?

— И как ще ми докажеш.

Михаела отново извади телефона си, по този път отвори галерията и му показа снимка, на която двамата се прегръщат.

— Това е само прегръдка — засмя се отново той.

Михаела му се усмихна доста мазно.

— Добре, тогава виж този клип.

Тя му пусна едно от домашните им порно клипчета и той замръзна.

— Това е измама.

— Щом казваш.

* * *

Краси и Вики лежаха на пясъка и си говореха. По-точно тя му говореше, защото той дремеше или поне се опитваше да дреме.

— Виж, захарче — говореше му сладко тя. — Като се оженим и имаме деца ще се преместим тук. Виж колко е хубаво.

— Като ударя от лотарията обаче.

— Уби момента, доволен ли си?

— Ти го уби. Вместо да се наслаждаваме на прекрасното време и гледка, ти ми говориш някакви пълни глупости. Аз да не съм чичко Паричко, за да живея в Дубай. Ако баща ми ни ми беше дал пари, нямаше да можем да стигнем и до Бургас. Бъди поне малко благодарна.

— Оф, добре — изръмжа тя, след което тръгна към водата.

— Къде отиваш, ела тук.

— Ще плувам, недей да идваш.

* * *

Тео и родителите му закусваха. На масата имаше най-различни неща — като започнем от пържените филийки, та чак до тортички и пасти. Богата софра.

— Защо не се храниш — попита го майка му. — Виж, има от любимите ти сандвичи.

— Не съм гладен, мамо. Остави ме.

— Тео, не може така. От вчера не си ял абсолютно нищо.

— Скъпа, остави го. Недей да го притискаш.

— Но…

— Казах. Аз после ще си поговоря с него… по мъжки.

— Отивам си в стаята… А мамо, случайно да си ми виждала телефона?

— Не, изобщо.

— ОК. Ще го потърся горе. До после.

Тео се качи в стаята и започна да търси… нищо.

— По дяволите — изкрещя той. — По дяволите! По дяволите! По дяволите! Няма го. Той се хвърли на леглото.

— Братле, къде си…!?

* * *

Сам много помогна на Ивета да се отърве от съдилищата. Благодарение на един негов приятел в болницата успя да изтрие записите от камерите без никой да забележи. Сега двамата вече бяха заедно. Имаха връзка. Каква продажница…

* * *

Калин гледаше на Михаела като болногледачка. Тя се чудеше какво да направи, за да успее да върне гаджето си към нормалния начин на живот.

— Калине, аз ще изляза за малко.

— Къде ще ходиш? — попита я той, без да откъсва поглед от лаптопа.

— Да напазарувам нещо, хладилникът е празен.

— Хубаво. Вземи едни спагети, доядоха ми се.

— Ще ти взема. Хайде, аз излизам и умната.

— Е, ако не е умната, ще е русата.

— Шегоубиец.

Михаела излезе и веднага се запъти към кабинета на д-р Красимиров. След около двадесетина минути тя беше при него и обсъждаха състоянието на Калин…

— Оф, докторе. Спрете да ме гъбаркате. Той ще си спомни ли или не? Защо не помни? Кажете нещо.

— Точно за това исках да поговорим.

— Тогава да говорим. Слушам ви.

— Изстрелът в главата му е засегнал важни части на мозъка и е напълно възможно никога да не си спомни кой е.

— Вие осъзнавате ли какво ми казвате докторе? Нали онзи ден ми казахте, че е много добре.

— Още нищо не е доказано. Казвам само какви са възможните ситуации. Бъдете готови за всичко. Има шанс да развие и амнезия, която често да си играе с него.

— А сегашното му състояние лечимо ли е?

— Ами да. Би било добре да говорите с него, да се опитвате да му припомните много важни неща от неговия живот, благодарение на които да си спомни всичко с детайли. Ако не умеете това, препоръчвам ви да се обърнете към специалисти.

— Например?

— Ами психолози.

* * *

Радостин се качи в стаята на Тео.

— Може ли?

— Влез, тате.

Той влезе и седна на леглото до него.

— Какво стана? Намери ли си телефона?

— Не, май съм го забравил в София. Сега сигурно Симона ми е звъняла един милион пъти.

— Ще ти купим нов, по-хубав. Много ли ти е мъчно за Калин?

— Не може да се опише тази мъка. От бебета все сме заедно и сега, когато вече го няма…

— Синко, знам, че ти е тежко, но няма смисъл да се натъжаваш. Каквото и да направиш, той няма да се върне. Никога.

— Е, сори, тате. Но не мога да стана и да се усмихна.

— Не съм казал такова нещо. This is the life. Раждаш се, живееш и умираш.

— Аз съм виновен. Ако не го бях пратил там…

— Да било и да не било, така било писано. Виж, искам да се вземеш в ръце. Имам един подарък за теб.

— Думай.

— Мислехме това да бъде подаръка за рождения ти ден, но нищо… Ще отваряме ресторант в центъра на София и ти ще се заемеш с него. Давам ти един капитал и оттам нататък всички приходи и разходи ще бъдат за теб. Знам, че от малък мечтаеш за това. За целта обаче, ще трябва да се върнеш обратно в България.