Християн Иванов-Krischo
Течение (11)

Глава 11

Часът беше 02:27. Вики лежеше по прашки и сутиен на спалнята в новия апартамент на Краси, който беше доста луксозен. Беше пръснал луди пари за обзавеждането. Винаги по това време на нощта той си взимаше душ, защото ежедневния му график в този час беше все същия… секс. В банята му беше пълно с всички световноизвестни марки хигиенични и козметични продукти. Краси беше бетер момичетата. Грижеше се за външния си вид дори повече от тях. След около десет минути той излезе от банята по хавлия и отиде при гаджето си.

— К’во става, маце?

— Чакам те.

Той се наведе и я щипна по бузките… на лицето.

— Оййй! Защо ли ме чакаш?

— Спи ми се. Искам гуш.

Той се засмя с цяло гърло.

— Първо влизаш с мене гола пак да си взема душ и докато те къпя в дупето ти ще има много муш, и чак след това ще получиш в леглото гуш — пак се засмя. — После пак кажи, че не ме бива по поезията.

— Това не е поезия. Това е показател.

— Показател на какво?

— На какво ли? Чакай да помисля… А! Сетих се! Показва, че имаш мръсно подсъзнание.

— Завиждаш. Вместо да се радваш, че измислям такива рими, ти… Кой знае. Може някой ден да стана известен рапър. По-добър от Еминем.

— Стига си се лигавил. Спи ми се. Ела да си лягаме.

— А ти стига си ми се дърпала. Чука ми се. Почваме ли?

— Утре за закуска. Сега лягай.

— Добре, лягам.

Краси легна върху нея и започна да я целува.

— Стига де — смееше се тя. — Имам гъдел.

Телефонът звънна.

— Беб, почакай. Може да е мама.

Все да чакам.

Вики вдигна.

— Кажи, Тео — Краси изви вежди. — Какво е станало пак?… В болница ли?… Е, и аз к’во трябва да направя?… Няма да дойда. Откакто скъсахме той дори не ме поздравява… Казах „Не“. Лека нощ.

Тя затвори телефона.

— Какво стана?

— Калин…

— Оф, пак ли това бедняче. Та, какво за него?

— В болница е.

— Опа — извика той. — Стана ми интересно. Кажи какво е станало. Почакай! Нека да позная… Опитал се е да открадне хляб и лютеница, но не е успял и са го пребили от бой. Сега е с 261 шева на главата.

Двамата избухнаха в смях.

— Все тая — каза Вики. — Не ни засяга. Негова си работа.

— На теб какво… да не би да ти стана жал за него.

— Не говори глупости. Защо да ми е жал за тоя.

— Някога си го обичала.

— Е, сам го каза. „НЯКОГА“.

— А сега не го ли обичаш.

Стига глупости. Аз обичам само теб.

— Признай, че при първа възможност би се върнала при него.

— Ха! Как ли пък не. За какво ми е момче, което не може да ми купи дори едно кафе… Чакай малко… Ти да не би да ревнуваш… Дааа! Ревнуваш.

— От тоя ли, бе! Моля ти се.

— Добре, както и да е. Да си лягаме.

— Няма пък!

— Така ли!? И какво ще правим.

Краси й се усмихна.

* * *

В болницата всички бяха доста тъжни, най-вече Михаела. Не спираше да си спомня онзи момент… Моментът, в който видя пръсната глава на гаджето си, както и кръвта, която хвърчеше от нея… Беше ужасно…

Тео се приближи до нея с бургер в ръка.

— Цял ден не си яла нищо — каза й той. — Хапни.

— Не искам, не съм гладна…

Последва дълго мълчание.

— Виж само какво стана — продума Тео. — С какво го е заслужил!?

— И аз това се питам.

Михаела не успя да сдържи сълзите си и заплака.

— Стига, недей да плачеш. Моля те, недей.

— Какво друго мога да правя. Да вляза, да изключа системите и да се метна от покрива на болницата ли. Това ли? Няма да е зле.

— Стига! Аз изгубих всякаква…

— Добър вечер, младежи — чу се гласа на полицая, който трябваше да дойде. Всъщност вечерта не е никак добре, но…

— Така е — отвърна Тео.

— Кой е бил на местопрестъплението?

— Аз — излъга Тео. — Всъщност тя беше там, но аз ще говоря вместо нея. Зная какво се е слу…

— Как така ти ще говориш вместо нея? Да не си й секретарка. Аман!… Хайде, момиче. Ела с нас.

— Казах, че аз ще дойда. Не виждаш ли, че е в шок.

— Тео, стига. Аз бях там, така че аз ще говоря. Благодаря ти все пак.

* * *

Сексът вървеше по мед и масло. Въпреки дърпането на Вики, решението на Краси успя да надделее. На нея определено й харесваше мургавото, или по-скоро препеченото му мускулесто тяло.

— Гот ли ти е, а? — изръмжа той.

— О, да. Не спирай.

Краси се засмя, след което й пусна език и каза:

— Аййй, стига толкова.

— Да бе! Не е честно.

— Спи ми се. Лека нощ.

— О, не си познал.

Тя се качи върху него и… дий коньо.

— Кучка го играеш.

Той забърза темпото, което я накара да се откаже, защото тия сантиметри… хах!

— Je t’aime! — каза тя.

— Ко каза, ко?

— Обичам те.

— Подмазвачка, айде заспивай.

* * *

След около един час Михаела вече беше започнала да дава показания…

— Така, госпожице. Каква работа имахте в това село?

— Калин трябваше да се срещне с един човек. Точно когато беше запалил колата и се канеше да тръгне, аз реших да отида с него и добре, че отидох.

— Вие познавахте ли този мъж, преди да отидете там, имал ли е врагове?

— Не. За пръв път го видях…, а и за последен, но ми направи добро впечатление. Не ми се вярва такъв човек да има врагове.

— Какво имате предвид?

— Ами, човекът живееше на село. Грижеше се за голямата градина, както и за десетки животни. Личеше си, че по цял ден се занимава с това. Стори ми се доста свестен човечец.

— А ранения?

— Не ви разбрах, какво за Калин?

— Той познавал ли е починалия мъж?

— Вижте, малко е сложно. Данчо, така се казва човекът, е дядо на гаджето ми, но никога досега не го е виждал.

— Защо не го е виждал?

— Не знам. Калин дори не знаеше, че има дядо.

— Добре, добре. А как се озовахте там.

— Тео…, най-добрия приятел на Калин, е разбрал, че има дядо, който го търси, за да му каже нещо много важно. Отидохме да разберем какво е.

— И какво беше?