Аби Клементс
Карамел с морска сол (2)

Имоджен

Имоджен Макавой се наведе леко напред, за да добави финалните щрихи на татуировката. Потопи фината си четчица в съда с къна, примижа срещу слънцето и очерта последното цветолистче.

— Готова си — отбеляза тя със задоволство, като се облегна назад, така че клиентката й да може да види какво е направила.

— Хубаво е — зарадва се русата англичанка, навеждайки рамо, за да може и приятелят й да се полюбува на татуировката. — Какво мислиш? Ще ми се да можех сега да я покажа на мама и да се престоря, че е истинска… направо ще откачи.

Голият до кръста и обут в бермуди юноша с нея, кимна одобрително с глава и отпи от бирата си.

— Радвам се, че ти харесва — каза Имоджен, като пое с усмивка банкнотата от 200 бата^[1] и я пъхна под презрамката на тюркоазеното горнище на банския си, до загорялата, покрита с лунички кожа. Завърза отново саронга си с мотиви на слонове и се изправи. — Приятно прекарване на Ко Тао.

Когато двойката се отдалечи, Имоджен преброи банкнотите, получени през този ден — бяха достатъчни за две нощи наем на бунгалото й на плажа, плюс малко тайландска юфка „Пад Тай“ и една-две бири вечерта. Не беше зле за една сутрин работа. Погледна към слънцето и предположи, че е почти пладне. Ако побърза, може би щеше да успее да се присъедини към групата на Дейви за следобедния скуба дайвинг. Тя яхна плажния си велосипед и завъртя педалите към брега. Островът беше толкова малък, че й бяха необходими само няколко минути, за да стигне дотам.

— Имаш ли място за още един човек? — попита Имоджен Дейви, докато той товареше лодката си с кислородни бутилки, като ги вадеше от една каса на девствения бял пясък.

— Късметлийка си — отвърна той, извръщайки се към нея. — Един се отказа днес, така че, ако искаш, можеш да дойдеш с тази група.

— Страхотно — зарадва се момичето, стегна с ластик къдравата си, изрусяла от слънцето коса, а после зарови из неопрените за костюм в подходящия размер. — Около потъналия кораб ли ще се гмуркате?

— Такъв беше планът, но току-що научих, че днес там може да има и нещо по-интересно.

— Да не би… Недей да ме дразниш — каза Имоджен.

— Не мога нищо да обещая — сви рамене той.

Тя бързо навлече един от по-малките неопрени, все още влажен и покрит със сол от последното гмуркане. Като вдигна чантата си с подводния фотоапарат, тя се качи в лодката.

— Да вървим.

След около петнайсет минути Дейви избра добро място за гмуркане. Водата беше зеленикавосиня и бистра, а слънцето се отразяваше от нея в рой искри. След шест месеца престой на острова Имоджен уж вече беше свикнала с тази изумителна красота, но не съвсем. Заедно с другите гмуркачи от групата тя обърна гръб на океана, нахлузи кислородната бутилка и помогна на партньора си по гмуркане да проведе редовните проверки за безопасност.

Седнала на борда на лодката, тя се приготви, а после с плясък се плъзна гърбом във водата.

Светът й се промени за миг, когато попадна сред ято ярко оцветени рибки клоуни, като някои от тях се стрелнаха встрани, а други започнаха колебливо да се приближават, любопитни да видят кой е нарушил подводната им територия. Имоджен изпусна част от въздуха от спасителната си жилетка и бавно потъна по-надълбоко. С крайчеца на окото си видя как Дейви й маха да се присъедини към групата. И да, точно това щеше да направи, помисли си тя, като забеляза как миниатюрна рифова акула се провира между другите риби. Само първо да направи няколко снимки. Тя извади фотоапарата си и засне подводните обитатели наоколо, които блестяха на още по-яркия фон на коралите.

А после над главата й премина плътна сянка, която обагри рибите и коралите в по-тъмни краски. За миг Имоджен замръзна. Погледна нагоре и ето че точно над нея видя създанието, което копнееше да види от деня, в който стъпи в Тайланд, както и по време на десетките гмуркания, които бе направила оттогава.

Усети, че групата на Дейви се развълнува — някои се отдръпнаха, а други заплуваха към тъмното създание. Дейви им даде знак да спрат, да стоят неподвижно и да наблюдават.

Китовата акула се плъзгаше лениво — беше огромна и въпреки това едва раздвижваше водата наоколо. Кожата и голямата й глава бяха изпъстрени с бледи петна, а отдолу тялото й беше покрито с дребни ракообразни. Колко подвеждащо беше името „акула“, помисли си Имоджен. Това бе едно от най-спокойните и миролюбиви животни, които беше виждала. Ято дребни рибки потрепваше под корема й, движейки се в унисон с кроткото създание.

Притаила дъх, Имоджен се приближи до акулата, вдигна фотоапарата към маската си и започна да снима.

 

 

Когато се прибраха отново в клуба за скуба дайвинг, тя върна екипировката и благодари на Дейви, а после яхна плажния си велосипед, като адреналинът все още пулсираше във вените й. Останалите гмуркачи продължаваха да бъбрят възбудено за видяното — нещо, което се случваше веднъж в живота. Тя въртеше педалите по изровените прашни пътища към далечната част на брега, към плажното си бунгало, а хоризонтът се разгъваше пред нея, безкраен и невъзмутим, въпреки разлюляваните от бриза палми. Надземният свят винаги изглеждаше различен, след като човек бе видял подводните чудеса на океана.

Когато наближи редицата от обикновени дървени бунгала на най-отдалечения плаж на Ко Тао и прашният път бе заменен с пясък, тя слезе от велосипеда и спря пред мястото, което от половин година наричаше свой дом.

Лука — американецът, с когото Имоджен живееше през последните два месеца, дремеше в раирания хамак с книга в ръка.

— Хей — провикна се тя, докато газеше боса из пясъка.

— Здравей, съкровище — обади се Лука сънено. — Как е?

— Добре — отвърна Имоджен, качи се на верандата и седна в хамака до него. — Наистина добре.

Той се отмести да й направи място и нежно я целуна за поздрав. Силно загорялата му кожа и ръце бяха топли, точно както снощи, след като се къпаха голи в полунощ.

— Ама наистина добре ли? — попита той заинтригуван.

— Направих фантастично гмуркане следобед и няколко страхотни снимки. Мисля, че някои ще са дори достатъчно добри за изложба. Видяхме китова акула…

— Добричка акула? — прекъсна я Лука дяволито.

Имоджен не завърши изречението си, защото той остави книгата, а после прокара бавно пръсти нагоре по ръката й и ги задържа на ръба на горнището на банския й.

— Беше невероятно — продължи Имоджен разсеяно, като все още се опитваше да запази спомена за величествените движения на акулата във водата. Не искаше да ги забравя.

— Така изглежда — отвърна Лука и я погледна със засенчените от дългите си мигли очи.

В горещината на ранната вечер привличането помежду им беше дори още по-силно. Той притегли Имоджен към себе си нежно и я целуна по устните, като прокара ръка през солената и изрусяла от слънцето й коса.

— А имаш ли желание да идеш на онова парти на лодка при пълнолуние тази вечер? Лодката тръгва в осем, а тук имам едно тайландско уиски, с което можем да започнем отсега.

— Би било чудесно — отвърна Имоджен.

Тихи вълнички по белия пясък на брега, танци цяла нощ под осеяното със звезди небе, които й предстояха… Когато пристигна на Ко Тао миналия октомври, Имоджен си помисли, че наистина е попаднала в рая.