Аби Клементс
Карамел с морска сол (30)

Глава двайсет и седма

На дъската за специалитети — Сорбе с боровинки

Макар да й трябваше известно време, за да го признае пред себе си, от момента, в който заспа, бъбрейки си с Фин в онзи феерично осветен вигвам, Имоджен усети в себе си искрица — само искрица — на привличане към него.

Беше неделя сутрин и те с Анна подготвяха нещата за празненството на естрадата, като тя осъзнаваше факта, че Фин беше само на метри от нея. Щеше да се срещне с него по-късно за пръв път, откакто се бяха видели в Гластънбъри преди две седмици. Тази сутрин тя прекара повече време пред огледалото да си оправя косата, да сплете в нея една малка плитка и да си сложи колие от старо злато, за да поосвежи червената блуза и джинсите.

— Добре, ето ги знаменцата — обяви Иви, влизайки стремително в магазина за сладолед. Около врата й бяха увити ярки триъгълници от плат, а останалите държеше в разперените си ръце, за да не се оплетат. — Цяла нощ си играх, да знаете — усмихна се тя. — Надявам се да ги оцените.

— Прекрасни са — възхити се Анна и заахка около дантелата и шарените парченца плат, които Иви беше избрала и пришила към дълга синя панделка.

— Е, благодаря ти — отвърна Иви с реверанс.

— Това на естрадата ли ще го закачим? — попита Имоджен, като пое част от панделката и прокара пръсти по знаменцата.

— Има една дълга гирлянда за естрадата — каза Иви — и още една за вашия ван. Днес ще продавате от вана, нали?

— Да — потвърди Имоджен.

След колебливото си прохождане, ванът се оформяше като неразделна част от бизнеса. А днес това означаваше, че ще могат да продават сладолед в центъра на празненството.

— Знаете ли какво? — обади се Иви. — Направо е жалко, че баба ви я няма тук. Вивиен най-много от всичко обичаше да събира хората.

— Права си — съгласи се Имоджен, — щеше много да й хареса.

— Разказвала ли съм ви за разпродажбата, която организирахме тук на крайбрежната улица? — попита Иви. Имоджен и Анна поклатиха глави. — Направихме го, когато заплашиха, че ще закрият детското отделение на болницата. Отрупахме сергиите с предмети, които баба ви подреди и им сложи цени. Дойдоха тълпи от хора — деца с родителите си, местни артисти и представители на пресата. Вивиен умееше да разпространява новините.

— Събрахте ли много пари? — попита Имоджен.

— Около петстотин лири стерлинги, мисля — отвърна Иви. — Вече не си спомням. Но реалният резултат беше, че отразяването на събитието от местната преса привлече внимание към кампанията. Това беше преди времето на социалните мрежи и разни други подобни, разбира се, и не беше лесно да накараш хората да забележат нещо. На следващата седмица над хиляда души излязоха да протестират на крайбрежната улица и управниците се принудиха да променят плановете си.

— Каква страхотна история — заяви Анна. — Каквото и да правеше баба Вив, тя го превръщаше в забавление. Това ми липсва.

— Предполагам, че сега това се пада на нас — добави Имоджен. — Трябва днес да направим страхотно празненство в нейна чест.

— Звучи ми добре — съгласи се Иви.

Анна погледна часовника си, после отново към Имоджен и Иви, а кафявите й очи блестяха от нервна възбуда.

— Вече е почти обяд — напомни тя. — Започваме след час. Да излезем ли навън и да приготвим всичко, преди да пристигнат тълпите?

— Защо не започнем оттук? — попита Имоджен, когато излязоха на крайбрежната улица и посочи естрадата. — Да закачим знаменцата. Чакайте, сега ще донеса стълба.

Тя се върна след минута и Иви подпря стълбата на кованото желязо.

— Аз ще ги закача — каза Имоджен, хвана края на гирляндата и се изкатери по първите няколко стъпала.

— В никой случай — каза Иви. — Аз съм ги направила тези знаменца и аз ще ги закача… няма само ти да обереш славата — разсмя се тя добродушно. — Сега съм в по-добра форма от всякога. Старите ми кости още не са ми отказали.

— Какво става тук? — Имоджен чу гласа му, преди да го види. Дълбок, уверен и твърд. Прониза я тръпка от тила до ръцете. — Май сте накарали Иви наистина да свърши нещо.

Имоджен се обърна и видя засмяното лице на Фин. Иви му хвърли яден поглед от несигурната си позиция на върха на стълбата, с гирляндата с флагчета в ръце.

— Вече чух веднъж този довод — каза тя.

— Тя настояваше — каза Имоджен.

— Защо ли това не ме учудва? — каза Фин.

Очите на Имоджен срещнаха неговите. Топли и усмихнати. Направо я разтопиха отвътре, но тя положи всички усилия да го прикрие.

Иви продължи да завързва наниза от ярки триъгълничета за металните извивки на естрадата, докато Имоджен държеше стълбата да не се клати. Флагчетата затрептяха от морския бриз.

На естрадата местният духов оркестър настройваше инструментите си в златното сияние на юлското слънце и звукът на тромпета бе поет от вятъра.

— Лято, пълно с музика — прошепна Фин на Имоджен.

В миг я заляха спомени за деня, който прекараха заедно в Гластънбъри. Мързеливата сутрин край джазсцената, как се разхождаха наоколо и как им предсказаха бъдещето в палатката за таро, и как после се върнаха при главната сцена, за да видят основното изпълнение в последния ден. Времето прекарано с него, разговорите, смехът, всичко мина толкова леко и приятно.

— Като че ли само преди минута бяхме на фестивала, нали?

Имоджен погледна към Фин, със солени кичури коса, развяни около лицето.

— Фин — кресна мъжки глас откъм магазина за сърфове.

— Анди. Мисля, че това е за мен — каза той. Докосна леко рамото на Имоджен. — Но се надявам да те хвана по-късно.

Тя му кимна и той си тръгна.

Надничайки от върха на стълбата, Иви вдигна вежда и се усмихна.

— Пропуснах ли нещо?

 

 

Към средата на следобеда купонът беше в разгара си. Тълпи от посетители бяха заобиколили естрадата, където оркестърът от сватбата на Джес свиреше поред класическите парчета на „Мотаун“.

Имоджен в момента беше в почивка и виждаше как Анна не спира да продава. Миналата вечер бяха направили огромно количество шоколадов сладолед с ядки от макадамия, от който човек направо си облизваше пръстите, както и подбрани летни сорбета — с боровинки и свежото, енергизиращо и възхитително обикновено сорбе от лимон и мента.

Един от клиентите им мина покрай Имоджен и си гребна от шоколадовия сладолед, който тя носеше в хладилната кутия.

— Това нещо е направо приказно, Пол. Наистина трябва да идваме в тази част на крайбрежната по-често. А видя ли новата им серия ей там — „Възхитителния сладолед на Хепбърн за кучета“? Кучешки сладолед! Страхотно!

Имоджен усети как отвътре я заля топла вълна при думите му. Както изглеждаше, днешният ден май щеше да се окаже много успешен.

— Как я караш? — попита Фин, като отново изникна край нея.

Тя подскочи изненадано, а после се усмихна.

— Добре, благодаря — отвърна му. — Направо разказахме играта на Гластънбъри, нали?

— Наистина — разсмя се той. — Барбекюто е почти под обсада. При толкова нови клиенти, доста се записаха за уроци по сърф през следващите няколко седмици. Реших да оставя Анди да поеме за известно време.

— Измори ли се? — попита Имоджен.

— Всъщност не — каза Фин. — Просто исках да дойда тук и да поговоря с теб.

— Да поговориш с мен за какво? — попита Имоджен свенливо.

— Ела с мен — каза Фин.

Той я хвана за ръката и двамата се запровираха през тълпата назад към Аркадата. Продължиха да вървят под припичащите лъчи на слънцето, докато стигнаха до празна и неизползвана арка с няколко шезлонга в ъгъла.

— Седни — каза Фин. Взе два шезлонга и ги отвори с лице към плажа. Присвивайки подозрително очи Имоджен седна на единия и се отпусна, като попиваше с очи гледката.

— Всъщност не трябва да съм тук — промълви тя. — Казах на Анна, че ще отсъствам само няколко минути.

— Това няма да отнеме много време — каза Фин.

Имоджен се облегна в шезлонга, за да се наслади на познатото усещане за слънчева топлина по голата кожа на ръцете и краката си. Ако се абстрахираше от пронизителните крясъци на чайките, почти можеше да си представи, че се е върнала на острова.

Тя бавно отвори очи и видя няколко кучета, които подскачаха в прибоя и лаеха в опит да уловят голяма топка, която им подхвърли стопанинът им.

— Чудех се само… — подхвана Фин.

И точно тогава Имоджен забеляза, че той не е толкова самоуверен, колкото изглеждаше винаги. Гласът му леко, едва забележимо трепереше. За пръв път тя се отпусна в компанията му.

— Да — подкани го тя спокойно и вдигна вежди.

— … дали ще се освободиш по-късно, когато всичко това свърши — добави той. — Просто… беше ми приятно заедно с теб миналата събота и неделя, Имоджен. И, честно казано, през последните няколко седмици в Корнуол си мислех само как ще те видя отново.

Тя се вгледа внимателно в лицето му, като се съмняваше, че той говори сериозно, но не долови нищо друго, освен доброта и сърдечност. Той докосна леко косата й, прибирайки един немирен кичур зад ухото й.

Ръката му се спря върху загорялото й рамо, той леко я завъртя към себе си и я целуна по устните. Тя се сгуши по-близо до него и усети колко гладка е кожата му. Ръцете й погалиха силните му рамене и гърди. За миг целият свят изчезна, с изключение на тях двамата. Далечният шум на вълните и музиката на оркестъра бяха единственият акомпанимент.

След миг ги прекъсна звънът на телефона на Имоджен в джоба й. Тя се опита да не му обръща внимание, но щом звънът спря, веднага последва съобщение. С виновен поглед тя го прочете.

Тълпите тук са полудели, Имо. Ела да помогнеш?

А. Целувки

Имоджен се измъкна нежно от прегръдката на Фин.

— Май Анна има нужда от мен — каза тя.

— Не ме оставяй да те задържам — усмихна се той. — Имам достатъчно ум в главата, за да застана между вас двете и сладоледа.

— Знаеш къде да ме намериш — каза му тя.

— Да. И ще дойда.