Александра Маринина
Седмата жертва (62)

Ирина

Позвъняването на Настя Каменская я свари неподготвена. В този съботен ден, вече към обяд, след като бе изпратила Стасов, Татяна и малкия Гришенка на дълга разходка, чак до вечерта, тя се готвеше за среща с Миша Доценко.

След посещението при фелинолога Саша Казаков те обсъждаха въпроса за сватбата си като нещо отдавна решено. Михаил напълно сериозно правеше сметки кога е най-добре да отидат в гражданското, та бракосъчетанието да се падне в удобен ден, в никакъв случай през периода на Великите пости, а най-добре — на Томина неделя. Ира се съгласяваше с всичко, но не смееше да повярва окончателно, макар да чувстваше, че е влюбена в Доценко като хлапачка. Вече бяха близки, но за днешната среща, освен интимни радости, Миша бе планирал и поредния етап в обсъждането на датата на сватбата, както и най-важното — психологическата подготовка на Ирина за запознаването й с нейната бъдеща свекърва. Доценко искаше то да стане на рождения ден на майка му — в началото на декември.

Естествено Ира не прие обаждането на Настя като пречка за личния си живот: двете се познаваха твърде отдавна и твърде добре, за да се стесняват една от друга, но все пак неочакваното желание на Настя да намине у тях, за да си поговорят, пробуди у нея леко недоумение. В събота? Когато Татяна я няма вкъщи? Странно.

Видът на Настя буквално я смая — колкото и да се мъчеше, Ира не можеше да си спомни Настя да се е обличала така без някакъв тържествен повод.

— Да не си тръгнала на гости? — попита тя. — Или на театър?

— Не, просто експериментирам върху себе си — отговори уклончиво Настя. — Кога ще дойде Мишка?

— Разбрали сме се за обяд, към два часа. Защо, той ли ти трябва?

— Засега не знам, може би не. Ирочка, ще ти задам един въпрос, който може да ти се стори странен, но повярвай ми, това е много важно. Така че се постарай да погледнеш сериозно на него, нали?

— Господи, плашиш ме! — плесна с ръце Ирина. — За какво толкова страшно ще ме питаш? Чакай, преди да започнем разговора, ми кажи искаш ли кафе?

— Искам — кимна Настя, — и то по-силно, защото буквално заспивам в движение. Цяла нощ не съм мигнала.

Ира свари кафе, поднесе го в красива изящна чаша, седна срещу Настя и подпря с длан брадичката си.

— Е, сега задай страшния си въпрос.

— Откъде познаваш толкова добре творчеството на Бош?

Ира остана като гръмната. Всякакъв въпрос беше очаквала, но не и такъв.

— Какво общо има Бош?

— Ти първо ми отговори, после ще ти обясня.

— Ами… — Тя се позачуди, но не от смущение, а понеже се опитваше да формулира отговора си колкото може по-точно и без излишни приказки. — Аз по принцип обичам живописта, но традиционната: портрети, натюрморти. Открай време колекционирам албуми, обичам да гледам репродукции. Когато живеехме в Питер, много често ходех в Руския музей, в Ермитажа. А тук веднъж се заприказвахме със съседа, Андрей Тимофеевич, сигурно го помниш…

Настя мълчаливо кимна.

— Заприказвахме се за живопис — продължи Ирина — и той ми се присмя, но без да прозвучи обидно, приятелски, каза, че вкусът ми не е развит, и започна да ми говори за Бош. Знаеш ли, много интересно разказваше, просто се прехласнах! И ми показа два албума, подробно ми обясняваше всичко за всяка картина. А неотдавна ми подари и албум на Бош.

— По какъв случай?

— По никакъв. Просто така, взе, че ми го подари. Какво толкова? Та това е албум с живопис, не са диаманти…

— И кога стана това?

— Ами… някъде в средата на октомври.

— Тоест след телевизионния мост?

Ира се замисли. Да, май че беше след онова предаване. Да, да, случи се на следващия ден след историята с пазара. Котофеич се отби при нея следобед, донесе красиво опакования като за подарък албум и каза, че живописта е най-доброто лекарство срещу стрес.

— Да — уверено отговори тя, — след телевизионния мост.

— Сега втори въпрос. Спомняш ли си брат ми — Саша Каменски?

— Разбира се — учуди се Ира. — А каква е връзката между Бош и брат ти? Нещо не схващам.

— Чакай, Ириша, остави ме първо да си задам въпросите, после аз ще отговоря на твоите. Ти много ли общуваш със съседа си?

— Може да се каже, че много. Особено напоследък, след като се случи тази история с телевизионния мост. Той много се загрижи за моята безопасност и настояваше да бъда предпазлива и при нужда винаги да търся неговата помощ.

Настя се навъси.

— Помощ от какъв характер?

— Например да не отварям на чужди хора. Той искаше всеки път, когато на вратата звъни непознат, предварително да му се обаждам по телефона. И изобщо… Настя, не разбирам какво точно обсъждаме с теб. Можеш ли да говориш по-открито?

— Мога, само че първо имам още един въпрос, последния. В разговорите ви със съседа някога да е ставало дума, че той се познава с брат ми?

— Не — твърдо отговори Ира. — Щях да обърна внимание. Това беше последният ти въпрос, сега ми обясни: защо беше всичко това?

Тя много се стараеше да изглежда спокойна, сякаш нищо не разбира, но тревогата, която периодично я гризеше напоследък, все повече се засилваше. Ето, сега и Настя заговори за Котофеич. Нима подозренията й не са безпочвени?

— Разбираш ли — неуверено подзе Настя, — ние съвсем се оплетохме с този Шегаджия и започнаха да ни хрумват какви ли не шантави идеи. Аз в никакъв случай не бих искала да хвърлям сянка върху уважаван човек, затова просто ще споделя с теб някои свои съображения. Не ги вземай за окончателно решение, става ли?

— Добре.

— Та така, в резултат на дълги размисли аз стигнах до извода, че престъпникът трябва да се познава едновременно и с теб, и с моя брат. Или с неговата съпруга. Затова се опитвам да намеря такъв човек. Ти какво знаеш изобщо за съседа си?

— Той е пенсионер — бързо започна Ира, — вдовец, жена му е починала преди две години, има син…

И засече. Всъщност с това нейната информация за съседа се изчерпваше. Едва сега тя се сети, че дори не знае фамилното му име.

— А какво е работил, преди да се пенсионира?

— Не знам. Той не ми е разказвал, а аз не съм го питала. Настя, аз… на мен… Не ми се смей, моля ти се, ще ти разкажа нещо.

— Че защо трябва да ти се смея?

— Защото веднъж вече ми се смя, помниш ли? През зимата, когато вдигнах всички накрак заради онези крясъци и кръвта. Тогава всички ми се смяхте. Отдавна исках да си поговоря с теб и Таня за това, но ми се струваше, че съм пълна глупачка и правя от мухата слон. Но щом ти заговори за Котофеич, и аз ще ти кажа нещо.

Тя събра смелост и подробно разказа за всичко, което я тревожеше. За странните отсъствия на съседа и явните му лъжи за риболова и лова. За постоянно заключените врати. За това, че той често не отваря, макар че си е вкъщи. За това как недвусмислено я отпращаше, когато звъннеше телефонът му. За неговото неразбираемо, но настойчиво желание да бъде в течение на всичко, свързано с разследването на престъпленията на Шегаджията, за това как той наостря уши за всичко, казано от Татяна или Стасов в тази връзка, и нищо не изпуска и не забравя. За това колко често употребява обръщението „скъпа“. И дори за това как на два пъти излъга, че е гледал онова предаване, макар Ира да си спомняше със сигурност, че тогава той не си беше вкъщи.

— Сигурна ли си, че го нямаше вкъщи? — строго попита Настя. — Ира, моля те, не бързай да твърдиш нещо голословно, това е много важно.

— Сигурна съм — нетърпеливо повтори Ирочка, — защото тогава толкова се притесних, че имах нужда да поговоря с някого за това. Стасов беше на работа, Таня — в телевизията, ти също, не можех да ти се обадя, затова се втурнах към съседа — все пак е жива душа. Звънях му и на вратата, и по телефона. Нямаше го, със сигурност.

— Но нали сама ми каза, че понякога си е вкъщи, но не отваря — възрази Настя.

— Не отваря вратата, но винаги вдига телефона. А тогава не вдигна и телефона. И после, аз го чух, когато се прибра. Това винаги се чува, защото кучето му лае силно от радост, когато стопанинът му се прибира. То усеща още когато Котофеич влиза във входа и започва да лае. После пристига асансьорът, а накрая изтропва вратата. Настя, ти смяташ, че Котофеич е въпросният убиец, така ли? — попита тя без заобикалки. — Кажи ми честно, така ли мислиш?

И самата Ира не знаеше какъв отговор би искала да чуе. От една страна, беше й неприятно да мисли, че отново изглежда като свръхмнителна идиотка, готова да вижда във всичко проява на престъпни намерения. Но от друга — да признае, че нейният симпатичен, толкова приятен, винаги готов да се притече на помощ съсед Котофеич е жесток убиец…

Настя отмести чашата и уморено подпря чело на ръцете си.

— Вече не знам какво да мисля, Ириша. Лутам се в различни посоки като сляпо коте, опитвам се да направя нещо, но нищо не излиза, а хората загиват един след друг. И през цялото време чувствам, че съм виновна за смъртта им, защото не мога да заловя този Шегаджия. А аз не мога да го заловя, защото не мога да го разбера. Безсилна съм пред неговата логика, не разбирам какво иска. Тази сутрин бях при психолога, на когото показах всички материали за престъпленията на Шегаджията. Знаеш ли какво ми каза той? Че Шегаджията иска аз да го заловя. Но как мога да го заловя, ако не разбирам смисъла на действията му? Принудена съм да го търся по традиционния начин, да го търся така, както всички търсят убийци — чрез разработване на връзките им, чрез проследяване на движението на информацията. И аз го правя, но постоянно чувствам, че от това няма полза. Няма! Трябва да го търся по друг начин. Впрочем извинявай, че те натоварвам със своите служебни проблеми, ти не си длъжна да се задълбочаваш в тях.

Тя си погледна часовника.

— Един и половина. В три трябва да бъда в прокуратурата, при следователя. Твоят съсед вкъщи ли си е сега?

— Не знам. Може да му се обадя…

— Хайде да му отидем на гости. Ако го няма, аз ще си тръгвам.

— Но нали подозираш, че той е убиецът — ужасено каза Ира. — Как ще влезеш в дома му?

— Че какво толкова? — Настя се усмихна и угаси цигарата си. — Като е убиец, и на гости ли не може да му иде човек? Той е убиец само когато стреля по човек, а през останалото време е обикновен съсед. Ти нали си ходила при него?

— Да…

— Ето на, и нищо не ти се е случило. Хайде, ще опитаме направо, без предварително да му се обаждаме. Да видим какво ще излезе.

Ира се притесни. Разбира се, много пъти беше ходила у Котофеич, но тогава за нея той не беше престъпник, а това е нещо съвсем друго. Впрочем защо да е друго? Може би Настя е права: ако не знаеш, че един човек е убиец, можеш спокойно да общуваш с него като с обикновен човек. Нали на челото му не е написано… И все пак й се искаше сега Котофеич да не си е вкъщи.

Но той си беше вкъщи.