Александра Маринина
Седмата жертва (57)

Доценко

Петата жертва на Шегаджията беше жена на име Светлана Ястребова, двайсет и пет годишна. Убиецът отново бе оставил рибка с кукличка и бележка, но пари за погребение и този път нямаше. Впрочем нищо чудно: Ястребова беше омъжена за доста заможен бизнесмен — все за едно погребение щеше да намери средства. Изглежда, Шегаджията беше приключил с бедняшката класа и бе преминал към премахване на далеч не бедни хора. Отначало старицата Фирсова, сега съпругата на бизнесмен.

— Слушай, а може да изповядва псевдокомунистически идеи? — изказа предположението си Серьожа Зарубин. — Че не бива да има нито бедни, нито богати… Нещо от този сорт.

— Ама че го каза и ти! — разсмя се Доценко. — Дори най-комунистическите комунисти не са стигали до такъв апотеоз!

— Но нали той е маниак — настоя Зарубин. — Знае ли човек как се е пречупило това в болния му мозък. Защо се смееш? Нали трябва да има някаква логическа верига. Трима бедни, двама богати. Спомняш ли си, като деца имахме една книжка — „Проверете своите способности“ от Айзенк^[1]. Там имаше всякакви задачки, включително редица от числа или букви, която трябваше да продължим. Тогава се получават два варианта. Или трима бедни и трима богати, или трима бедни, двама богати и един по-различен. Е, ние трябва да измислим какъв именно ще е той.

Те бавно се разхождаха из втория етаж на скъпия московски магазин „Бритиш Хаус“. Михаил имаше уговорка с Ирина да се срещнат пред входа на разположения на „Нови Арбат“ магазин: за Деня на милицията бе получил солидна премия и беше намислил да започне купуването на подаръци за Нова година, докато има пари, а Ира според неговия замисъл трябваше да му бъде консултант за подаръците, предназначени за жените. Със Серьожа Зарубин Доценко се срещна един час преди срещата с Ира, за да обсъдят сведенията, събрани във връзка с петата потърпевша — те стигнаха заедно до „Нови Арбат“ и стояха на уговореното място, решили да обсъдят служебните си въпроси, докато дамата дойде. Но Ира не дойде навреме, разтревоженият Доценко й се обади по телефона вкъщи и Татяна, която вдигна, дълго му се извинява и му обясни, че Ира е излязла от къщи буквално преди четвърт час, тъй като тя, Татяна, закъсняла, а Гришенка не може да остава сам.

— Имам да чакам поне четирийсет минути — съобщи Доценко, когато се върна при Сергей, който за всеки случай бе останал пред входа на магазина, та евентуално да не изпусне Ирочка. — Какво решаваш — ще си тръгваш ли, или ще останеш с мен?

— Ще остана — решително отговори Сергей, — хайде още да се поровим в подробностите. Само че тук е кучешки студ. Защо не влезем? А след четирийсет минути ще излезем.

— Прав си — съгласи се Михаил.

Първият етаж на магазина не ги въодушеви, там се продаваха облекло и обувки, а те не влизаха в плановете на Доценко за новогодишни подаръци. На втория етаж им се видя много по-интересно.

— Я виж какво нещице! — възхитено подсвирна Сергей и завъртя в ръцете си малката дървена круша, излъчваща екзотичен мирис. — За какво е това? Ухае невероятно!

— Нямам представа. Я дай да погледна.

Доценко посегна и взе ароматния предмет. Вдигна го до лицето си, вдиша няколко пъти и блажено се усмихна.

— Дааа, ароматът е супер. Девойче — извика той на продавачката, — какво е това?

Продавачката, която отдавна се бе простила с възрастта, на която е прилично да те наричат „девойче“, снизходително се усмихна. По лицето й с огромни букви беше изписано всичко, което тя мислеше за ей такива купувачи, които влизат в скъп магазин незнайно защо, без дори да имат представа какво се продава в него.

— Това са ароматни топчици за шкафове — поясни тя, загледана някъде настрани, сякаш двамата младежи й бяха абсолютно безинтересни, — поставяте ги на рафта с бельо и то се ароматизира.

— Ооо! — въодушеви се Михаил. — Това е страхотно! Виж, Серьога, тук има най-различни, сигурно и миризмата им е различна. Хубав подарък, нали?

С ентусиазма на избягали от час ученици те започнаха да ровят сред дървените форми с различни размери, изпълнили големи кошници, и да пробват ароматите им.

— Я помириши този…

— А този, ау, чуден е…

— За този пък… просто нямам думи…

Удовлетворени от своите одорологични експерименти, те продължиха към отдела, в който на щандове бяха подредени домакински съдове. Своята гениална мисъл за „последователната редица: трима бедни — двама богати — един по-различен“ Зарубин изказа в драматичния момент, когато Доценко разглеждаше големите бели чинии за супа с бледозелен релефен орнамент.

— Прекалено умен си за възрастта си, Серьога — поклати глава Михаил, докато разглеждаше чинията от всички страни, сякаш се опитваше да съзре в нея нещо необикновено. — Как мислиш, ако се оженя, такъв сервиз ще бъде ли подходящ за сватбен подарък?

— Зависи за коя ще се ожениш — разумно уточни Зарубин.

— За Ирка.

— Ако е за Ирка — става, тя е добра домакиня, ще го оцени.

— Добре тогава, ще го купя, като му дойде времето. Е, та като се върнем към нашия Шегаджия, ще отбележа между другото, че когато проучвахме петата покойница, изплува един любопитен факт. Светлана Ястребова половин година се е лекувала в психиатрична клиника заради опити за самоубийство. И лекарят, който я е наблюдавал след изписването, днес ми каза, че с усилията на медиците в процеса на лечението е била блокирана нейната способност да си причини вреда, камо ли да се самоубие. Но самият й стремеж да не живее повече така и не бил коригиран. Да ти го преведа ли на руски?

— Не съм чак толкова тъп — обидено избъбри Зарубин. — С други думи, тя не иска да живее, а не може да умре. Правилно ли те разбрах?

— Нали ти казах, твърде умен си за възрастта си — измънка Доценко. — А знаеш ли защо не е искала да живее?

Докато Доценко разказваше на Сергей горестната история на Светлана Ястребова, те успяха да огледат всички налични съдове и плавно преминаха в отдела с аксесоари за баня.

— Само погледни, Серьога, каква гъба! Да ти е жал да се къпеш с такава. Тя е направо за музей, а не да си я слагаш в банята. Та значи, приятелю мой Серьога, аз си поразмърдах мозъка и опитах да си представя как е станало така, че тази прилична във всяко отношение госпожа Светлана Ястребова е тръгнала незнайно накъде с непознат мъж? При това не е била пияна, съдебните медици не откриха никакви следи от алкохол. Леле, я виж какви пешкири!

— Абе зарежи сега пешкирите — ядоса се Зарубин, — дай да си говорим за работата.

Доценко остави кърпата и заразглежда четките с дървени дръжки.

— Хубаво нещо — каза одобрително. — А ти още имаш жълто на устата. Виж, когато намислиш да се жениш, тогава ще ме разбереш. Ще те видя как ще търчиш из магазините като луд. Да се върнем към мадам. Защо е тръгнала с Шегаджията? Отговаряй, момко.

— Защото са се познавали.

— Може. Други варианти?

Зарубин се замисли, като се стараеше да не се оглежда наоколо, защото великолепното изобилие от предмети за домашния бит отвличаше вниманието му и нахално го съблазняваше да помечтае за възможни и невъзможни неща. Например за собствена двуетажна къща…

— Освен това той трябва да е бил в течение на нейните проблеми. Знаел е как и за какво да разговаря с нея, знаел е, че не й се живее. Между другото, изобщо не е задължително тя да го е познавала. Дори най-вероятно той не е бил сред нейните познати, защото инак би било лесно да го открием. А той ни е предпазлив гражданин, не върши явни глупости.

— Нали ти казах, умен си — подкачи го Доценко. — Правилно, и аз имах такова чувство. А сега, Серьога, ето ти най-важния въпрос: откъде той може да е знаел всичко това? Отговаряй бързо, защото по моите сметки Ирка след три минути ще е вече долу.

— Да вървим тогава — въздъхна Зарубин. — Не е удобно да я караме да чака.

— Измъкваш се, а? Не знаеш отговора и затова се правиш на учтив? — не удържа злорадството си Доценко.

Зарубин го погледна бегло и се извърна. Те почти бегом слязоха с ескалатора на първия етаж и изскочиха навън. Ирина вече стоеше пред входа и тревожно оглеждаше сновящата по улицата тълпа.

— Ириша, тук сме! — извика я Михаил.

Ира се втурна към него и увисна на врата му.

— Ох, колко хубаво, Мишенка, страхувах се, че не си ме дочакал и си си тръгнал. Здравей, Серьожа.

— Здрасти. Е, аз ще се прибирам. А на теб, годенико, на сбогуване ще ти кажа: Шегаджията е знаел за нещастието на Ястребова, защото е бил там, когато то се е случило. Трагедията е станала пред очите на много хора и Светлана не е познавала лично повечето от тях. Освен това, годенико, приеми моя сватбен подарък: трагедията със сина на Ястребова е станала в Испания, а в Испания се говори на същия език, както в Мексико. Те поддържат търговски връзки и дори, мисля, много солидни. Позволете да целуна ръчицата ви, мадмоазел.

Ира, която нищо не разбираше, покорно му подаде ръката си и Зарубин я целуна доста елегантно. Помаха на Михаил, обърна се и се скри в навалицата.

Доценко, загледан подир него, поклати глава.

— Абе казах го аз — за възрастта си е много умен.