Александра Маринина
Седмата жертва (47)

Каменская

Никой не беше очаквал това. В самия разгар на оперативката, която провеждаше Коротков, вратата се отвори и на прага застана лично полковник Гордеев. Самият той. Видът му не би могъл да се нарече цветущ, но той не изглеждаше и болен, определено.

— Картината на Репин „Неочакван“ — шепнешком коментира Доценко, приведен към Настя.

— Ти знаеш по-добре — усмихна се тя, — нали сега си нашият голям специалист по живопис.

— Защо бе?

— Защото. Не само ти си детектив тук.

Настя дори не забеляза, че за пръв път, откак работеха заедно, се обърна към Михаил на „ти“. Изглежда, и той не забеляза това, защото беше изцяло погълнат от размислите си как ли Каменская е научила, че е осъществил това културно мероприятие — посещението на изложбата по живопис.

Колобок постоя няколко секунди до вратата, като внимателно оглеждаше присъстващите, после доволно кимна.

— Продължавайте. Няма да ви преча. След съвещанието моля при мен да дойдат Коротков, Каменская и Доценко.

Той излезе, но съвещанието така и не продължи. Като огледа служителите, Коротков попита:

— Някой да знае какво се е случило? Защо Гордеев е тук?

Отговорът беше хорово боботене на гласове, от което се разбираше, че за всички това явление е било пълна изненада.

— Може да са го изписали? — предположи някой.

— Не може — отрицателно завъртя глава Юрий, — снощи разговарях с него, не стана и дума за изписване.

— Може просто да не те е предупредил — каза Настя. — Знаел е, че днес ще го изпишат, но нарочно е премълчал, та да ни свари неподготвени и да види какво правим сутрин.

— Добре, всички са свободни. Миша, Ася, напред да си получим ордените.

Тримата влязоха в кабинета на Колобок и застанаха мирно пред вратата, въпросително втренчени в началника. Вярна е тая приказка, с мрачна вътрешна усмивка си каза Настя: човек трябва да побърза още сутринта да си получи конското от началника, та после цял ден да се чувства свободен.

Седнал зад бюрото си, Гордеев преглеждаше книжата. Хвърли бърз поглед на подчинените си и отново се взря в някакъв документ, като подхвърли кратко:

— Седнете. Да си поговорим.

Те мълчаливо насядаха около дългата маса. Не очакваха нищо добро. И очакванията им се оправдаха напълно.

— Искам да чуя подробен и последователен отчет за работата по убийствата, свързани с телевизионното предаване — изрече строго Гордеев. — Тази сутрин ми се обади генералът и учтиво се поинтересува кога ще мога да му докладвам резултатите. Надявам се, разбирате, че когато въпросът е поставен така, отговорът може да бъде само един: днес. От престъпленията се интересува пресата, случаят получи широка гласност, от Образцова вземат интервюта, цял поток са публикациите, които вие естествено не четете, защото сте толкова ужасно заети — изловили сте всички убийци из Москва, докато боледувах. От всичко, което ми разказвате, когато идвате в болницата, произтича тъжният извод: няма нищо за докладване. Аз не мога да изрека пред генерала тази интересна мисъл. А сега ви слушам.

Докладваха поред — отначало Коротков, после Настя, последен Миша Доценко. Гордеев почти не ги прекъсваше, само от време на време задаваше уточняващи въпроси и постоянно нещо си записваше.

— Печално — направи равносметка полковникът, — мина повече от месец, през това време вие едва не задържахте невинен човек, заловихте убиеца на наркоманите и направихте извода, че вашият Шегаджия най-вероятно е свързан по някакъв начин с Шувалов. Казано на нормален руски език, по случая не е направено нищо. Ни-щич-ко — натърти той. — Как да разбирам това, моля? Дали причината е, че Коротков не се справя с ръководенето на отдела? Или че вие го заблуждавате, като използвате дългогодишното си приятелство с него, и не работите, а се занимавате с глупости в работно време?

— Виктор Алексеевич — подзе Настя, — не сте справедлив, Коротков е добър ръководител и старото приятелство няма нищо общо.

— Тогава каква е причината?

— Причината е в престъпника. В Шегаджията. Той не е лесен, невъзможно е да го открием бързо, с жертвите не го свързват лични отношения…

— Не ми изнасяй лекции! — избухна Гордеев. — И аз знам кое е лесно и кое е трудно! Не съм питал защо Шегаджията още не е заловен. Попитах защо е направено толкова малко и с какво ще се отчета пред генерала след един час. Половин месец разработвахте Горшков и се оказа, че не сте били прави. Още половин месец хвърлихте за Шувалов и интуицията отново ви подведе. Какво сега, за вашата безполезна интуиция ли да разправям на генерала?

— Но, Виктор Алексеевич, ние още не сме приключили с Шувалов, аз съм сигурна, че той има съучастник…

— Всички сте свободни, освен Каменская — прекъсна я Колобок. — Вървете. Работете, дявол ви взел, ако още не сте отвикнали да го правите.

Коротков и Миша Доценко мигновено се изпариха от кабинета. Гордеев си свали очилата, хвърли ги на бюрото и се заразхожда зад гърба на Настя. Тя търпеливо чакаше продължението, разбирайки, че няма да дочака нищо приятно. Най-сетне полковникът се спря и седна срещу нея на масата за съвещания.

— Какво става, Стасенка? — тихо попита той. — Наистина ли си толкова уплашена?

Тя мълчаливо кимна и усети как сълзи набъбват в крайчетата на очите й. Дано да не се разплаче, само това липсваше!

— На вас сякаш някой ви е затворил очите — продължи Гордеев, — с всички сили се опитвате да нагодите всяка информация към версията, че престъпленията на Шегаджията са насочени срещу Образцова. Добре, готов съм да разбера това, ако ставаше дума само за теб. Ако основната цел на Шегаджията не е Татяна, значи си ти. На теб тази мисъл ти е неприятна, тя те плаши и ти се стараеш да се отървеш от нея. Това не е правилно, но поне е разбираемо. Но къде гледа Коротков? Ами Селуянов? Ами Доценко? Ами това момче от окръжното, Зарубин? Поне те трябва да преценяват по-трезво, по-отстрани, защо обаче и те нищо не виждат?

Настя се постара да се усмихне, макар че никак не й беше до усмивки.

— Сигурно ме жалят — каза тя.

— Откъде пък се намериха такива жалостиви бе! Ами за хората, които Шегаджията изби през това време, не им ли дожаля? И тебе си те бива обаче, колко време мина, откак си говорихме с теб в болницата — нали тогава ти казах на ясен руски език да не се отплесваш към Татяна, а да търсиш свой враг. А ти? Зарадва се, че ти попадна Шувалов, който може да има зъб на Татяна, и превключи цялото си внимание към него. Разбирам, страх те е, разбирам, не ти се иска да мислиш, че всичко това се върши срещу теб, но кой, моето момиче, в този живот се интересува от какво се страхуваш ти и какво ти се иска на теб? Никой. Никой! Дори аз не се интересувам. Аз съм началник, включително твой началник, и мен ме интересува работата, с която се занимава моят отдел, да се върши добросъвестно и резултатно. А емоциите — там — махна с ръка той към прозореца, — емоциите — вкъщи, колкото щеш. Искаш ли да ти кажа какво е станало? Или си го знаеш?

— Не знам. Кажете ми.

Тя беше сигурна, че сега Колобок ще й разкаже цялата история на престъпленията на Шегаджията, както тя се е подредила в неговия мозък след техния доклад, и според него историята ще изглежда съвсем различно от тази, която си представя тя. Гордеев винаги умееше да вижда ситуацията нестандартно.

— Ами ето какво е станало. В дома на Коротков бавно умира тъща му и неговите мисли постоянно се връщат към разните проблеми, свързани с нейната смърт. Например той си мисли от кого да вземе пари за погребението и помена, как да купи гробно място и на кое гробище, да я погребе ли, или да я кремира. Дори допускам, че вечер дълго разговаря с жена си по този въпрос и тези разговори завършват с поредния скандал. Селуянов се занимава със серията убийства на наркомани, не е имал никакво отношение към твоя Шегаджия, докато случайно не е възникнала връзката. Мишка Доценко се е влюбил в роднината на Образцова и търчи по срещи с нея. Такава е била диспозицията. А ти, моето момиче, си си позволила разкоша да се уплашиш, оставила си се на този страх и си решила, че мисълта е нещо веществено. Тоест решила си, че ако човек много силно пожелае нещо, то ще се случи. Много силно си пожелала Шегаджията да преследва Образцова, а не теб, че именно на нея, а не на теб от самото начало той е предложил да отгатне къде ще се състои срещата със смъртта, че именно към нея той се приближава с всеки нов труп, а не към теб. Толкова силно си пожелала това, че си престанала да бъдеш детектив и си се превърнала в обикновен талмудист, който подправя фактите в угода на желания резултат. А нашите момчета послушно са те последвали, първо, защото ти си старша по звание, второ, защото винаги си била за тях генератор на идеи и те са свикнали с това, и трето, поради горепосочените причини. Всеки си има свое главоболие и колегите ти са се възползвали от идеята, че ти мислиш заради тях, а те просто изпълняват, като през това време си мислят за своите работи. Просто са те последвали, понеже не критикуват идеите ти, а теб това те радва. Е, какво, прав ли съм?

Тя се срамуваше и не й се искаше да признае, че началникът е прав, но не беше възможно и да не признае. Самата тя вече отдавна разбираше, че позволява на слабостта и страха да я ръководят, но не можеше да намери у себе си душевни сили да оправи нещата. Толкова е удобно да бъдеш слаба…

— Да — събра тя в белите си дробове повече въздух и бавно го издиша, — да, Виктор Алексеевич, прав сте.

— Значи ще се разберем така.

Той стана и седна на обичайното си място, в началническото кресло с високата облегалка, където му бяха подръка телефоните.

— Върви и започвай да работиш нормално. Направи най-сетне това, което отдавна съм ти поръчал: прегледай всички хора, които си разследвала, помисли си, подбери най-подходящите кандидатури за ролята на Шегаджията. Състави план за разработването им. Свържи се с психолозите, предай им всички материали — нека помислят върху психологическия портрет на престъпника. Не разбирам защо това не е направено досега! Разпасали сте се невероятно!

Настя излезе от кабинета на Гордеев и внезапно почувства, че главата я боли толкова силно, че още малко — и ще започне да се задушава. Не й достигаше въздух и като преодоляваше гаденето, тя слезе по стълбището във вътрешния двор. Студеният влажен въздух я обгърна като мокър парцал, побиха я тръпки, но й поолекна. Като постоя на пронизващия вятър, тя дойде на себе си. Гордеев е прав, непростимо се е отпуснала. Ако не беше се поддала на страха, ако веднага, от самото начало, сериозно бе допуснала мисълта, че Шегаджията играе срещу нея, може би вече щеше да е успяла да измисли нещо, нещо такова, което би го спряло. Нима от четирите му жертви поне една не лежи върху нейната, Настината, съвест? Тази мисъл е непоносима, но не бива да я пропъжда повече и да се преструва, че всичко случващо се не я засяга. Засяга я. Не кого да е, а именно нея.

Успя, макар и с доста усилия, да се настрои за работа. Привечер пред нея вече лежеше списък от четирима души, от които тя би могла да очаква толкова необичайни действия.