Александра Маринина
Седмата жертва (16)

Каменская

— Интересно, ще можеш ли някога да си купиш нова кола? — попита тя, когато вехтата жигула на Коротков за пореден път така се разтресе в дупка на пътя, че възникна напълно реална заплаха от разпадане на автомобилчето на ситни парченца.

— А какво не ти харесва тая? — гордо се обиди Коротков. — Нали те вози.

— Вярно — съгласи се Настя. — Но може да се разпадне в най-неподходящия момент. Не те ли е страх, че може да се случи?

— Не. Както са казали мъдреците: ако те е страх, не се вози, а возиш ли се — не се страхувай. Ако всички станем предпазливи и предвидливи като теб, приятелко, трябва изобщо да не живеем. Страшно е и да излизаш навън от къщи: може да ти падне тухла на главата или пиян шофьор да те помете.

— Ами да, или да срещнеш някой откачен по пътя си — кимна тя. — Юра, какво може да означава рибка с човече в устата? Някакъв символ?

— Нямам представа. Ние не сме завършвали университети, багажът ни е само една милиционерска школа. Знаеш ли в какво се състои най-големият милиционерски парадокс?

— Знам — въздъхна Настя. — В малката заплата, че и нея не я изплащат редовно, а хората незнайно защо продължават да работят.

— Нищо не знаеш ти, приятелко, пък уж минаваш за умна, университет си завършила. Най-големият милиционерски парадокс е, че колкото повече престъпления извършва един престъпник, толкова повече научаваме ние за него и следователно толкова по-лесно ни е да го разкрием и заловим. Вземи, ако щеш, обирджиите по домовете: докато е извършил един-два обира, абсолютно не ти е ясен и се виждаш в чудо къде да го издирваш; когато престъпленията му станат десет-петнайсет, вече проличава стилът и почеркът, по тях може дори да се състави психологически портрет; а когато обирите наближат трийсет, можеш да се понапънеш и да предвидиш къде ще се появи следващия път. И да го пипнеш там, топъл-топъл. И къде е парадоксът, ще попиташ сега? Ами там, че нашата задача, от една страна, е да заловим гада, а от друга — да не допуснем той да извършва нови престъпления. Но ако той не ги извършва, така и никога няма да го заловим. Чат ли си?

— Пресилваш, началник. Защото нали залавяме обирджиите не само както ми го описа сега. Проверяваме каналите за продаване на вещи, задействаме агентурата, вземаме под контрол осъжданите обирджии. Скучна рутина, в книжките не пишат за нея.

Коротков се разсмя и лекичко тупна Настя по коляното.

— Ти сега не ми изнасяй лекции. Мислиш, че като цял живот ловя убийци и насилници, не знам как се залавят крадци ли? Та накъде бия значи. Исках да кажа, че тоя, откаченият тип на Татяна, Горшков де, скоро ще ни поднесе нов труп и ще остави на местопрестъплението някакъв знак. Като онази рибка с човечето. И тогава ще ни даде нов тласък за размисли. Колкото повече знаци…

— Искаш да кажеш: колкото повече трупове, толкова повече знаци — прекъсна го Настя. — А колкото повече знаци — толкова повече шансове да разберем какво иска. Но най-важното в твоята логическа верига са именно труповете. Само че ти целомъдрено пропускаш да споменаваш за тях. Права ли съм?

— Скъпа, ти винаги си права, защото си жена, а жените, както е известно, винаги са прави. По дяволите! Тук са започнали някакъв ремонт на пътя… ще трябва да заобиколим. Така… насам не може, еднопосочно движение… ще опитаме да намерим изход…

Като мърмореше незлобиво, Юра търсеше заобиколни пътища. Разбира се, че е прав, мислеше си Настя и разсеяно поглеждаше през прозореца, за да разбере къде се намират. Колкото и печално да е да признае, но той е прав. Повече престъпления — повече информация за издирването. Но колкото повече престъпления… толкова повече са жертвите. Факт. И към това няма какво да се добави. Наистина парадокс.

— Аска, имаш ли пари?

От изненада тя се сепна и дълго не можа да превключи от мислите си към смисъла на зададения й въпрос.

— Пари ли? Какви пари?

— Руски рубли. Едни такива хартиени, разноцветни. Назаем.

— Колко ти трябват?

— Още не знам. Може и да не ми потрябват скоро, а после ще събера. Ще ми помогнеш ли, ако стане нужда?

— Я не увъртай, Юра. За какви пари говориш?

— Тъща ми никак не е добре. Лекарят каза, че става дума за дни. Ако се случи нещо, не съм заделил дори за погребение. Представяш ли си, като напук, купихме зимни дрехи на сина, старите му омаляха, всичко му окъся и отесня. Миналата седмица се охарчих и за колата, купих гуми с шипове, нов акумулатор и разни други дреболии, ами че тя се разпада, само пари гълта… И на. — Той тъжно поклати глава. — Кой да знае, че точно сега и тъщата ще се накани… Десет години лежа парализирана, с Лялка вече дори свикнахме, струваше ни се, че така ще бъде винаги, докато и ние умрем.

Понякога става и така. Човек не бива да желае смъртта на друг човек, камо ли да я очаква. Но колко много са хората като Юра Коротков и жена му! На ръцете на колко хора остават парализирани родители без никаква перспектива за оздравяване. Болни, които вече не могат да говорят, да чуват и да разбират, но чието сърце бие и никой не знае кога ще спре. В болница не ги вземат, а много хора и не искат да дават близките си там, където няма да се грижат добре за тях, където няма да им сменят бельото навреме, няма да им изнесат подлогата и няма да се борят с неизбежните рани от залежаване — този бич за всички, които са обречени на неподвижност. И колко ли хора си признават, че всъщност очакват смъртта на такива болни? А може и никой да не я очаква, може да възприемат всичко това като нещо нормално, като изпратено им от съдбата изпитание, като възможност да върнат дълга си към родителите?

Юрка я очакваше, Настя знаеше това определено. Макар че никога не би си го признал дори пред себе си, той я очакваше. Защото живееше в мъничък двустаен апартамент, в едната стая — парализираната тъща, в другата — той с жена си и синът им. Защото отдавна обичаше друга жена и искаше да се разведе, но не можеше да изостави съпругата си с болната й майка: смяташе това за страхливо бягство от бойното поле. Защото синът му нямаше своя стая и не можеше да кани вкъщи приятели, а това е много лошо от гледна точка на възпитанието, тъкмо това милиционерът Коротков знаеше по-добре от когото и да било, защото именно невъзможността да бъдеш с приятелите си вкъщи води до уличните тайфи. Защото на един оперативен работник, който прекарва цяло денонощие на крак и чиято работа далеч не напомня лек санаториален режим, са нужни поне четири часа спокойствие, възможност да си почине и да събере сили, а вместо това той е принуден, когато се прибере денем за час-два след безсънна нощ, да се свива на кълбо в края на дивана, покрил краката си с одеяло, и мъчително да се бори с проникващите отвсякъде звуци: тъщата крещи, синът гледа телевизия, жената дрънчи с тенджерите в кухнята и през цялото време телефонът звъни ли, звъни…

Пристъпите на вятъра запокитваха по предното стъкло шепи дъждовна вода и от влажното плющене Настя всеки път неволно потреперваше. Сигурно е лошо, когато се налага да погребваш някого в такова време. А в друго време по-хубаво ли е? При ясно небе и слънчице? Господи, какви глупости се въртят в главата й, какво общо има тук времето! Погребението е прощаване с близък човек, то е възможност за последен път да видиш лицето и да се докоснеш до ръката му, така че времето няма никакво отношение към това тягостно действие. Горкият Юрка, колко не навреме. И пари няма, и тия проливни дъждове. „Абе какво ми става! — Настя ядосано тръсна глава и се опита да отпъди мислите, които и на самата нея се струваха неприлични и срамни. — Нима смъртта може някога да е навреме?“

— Е, не разбрах, ще ми дадеш ли пари? — прекъсна размислите й Коротков. — Или да поразпитам някъде другаде?

— Ще ти дам, не се тревожи.

— Богаташка си ми значи? — присмехулно попита той.

— Не съм по-богата от теб. Но пари ще намеря.

Коротков й хвърли кос поглед.

— Че къде са хонорарите на твоя професор? Да не ги пропива?

— Питай нашето правителство. Всичките му хонорари изчезнаха в неизвестна посока, а ние на всичко отгоре трябва да плащаме данъците върху тях. Така че след няколко месеца ще тръгна да прося и ще стоя пред черквата с протегната ръка. Но това все още не се е случило, все още мога да ти окажа известна финансова помощ.

Колата спря пред нейния блок, но Настя не бързаше да слезе. Струваше й се, че още не е казано най-важното, макар и да не знаеше какво именно.

— Юра — плахо проговори тя и се запъна.

— Какво?

— Юра… Ти вярваш ли, че това е Горшков?

— А ти не вярваш ли? — отговори той с въпрос на въпроса й.

— Сигурно е срамота, но много искам да вярвам, че наистина е Горшков. Искам да вярвам, че посланието не беше отправено към мен. И знаеш ли, колкото повече искам това, толкова повече ми се струва, че не е той.

Коротков се обърна на седалката и учудено се втренчи в Настя.

— Защо мислиш, че не е той?

— Не знам, Юрик. Така ми се струва. Обявихме ли го за издирване?

— Леле, сестро! Ами че аз пред теб се обадих на следователя! Наистина ли не помниш? Разбрахме се с него да ни изпрати нареждането. Вече съставих и текста на ориентировката. Щом получим нареждането от следователя, веднага я пускам.

Да, наистина Коротков се обади на следователя, Настя добре си спомняше това. Гледай ти, в такова кишаво време дори мозъкът ти се превръща в течност, която безсмислено и безполезно циркулира из черепната ти кутия.

— Дано го намерят по-бързо — почти простена тя.

— Защо бе? — подкачи я, ухилен, Коротков. — Нали беше сигурна, че не е той.

— Не съм сигурна. Казах, че така ми се струва.

— Хайде, хайде, не ме баламосвай. Когато ти се струва, ти изобщо си мълчиш. А щом казваш, че ти се струва, значи си сигурна. Да ти напомня ли, че съм ти началник? Или сама ще се сетиш, че трябва да споделяш съображенията си със своя началник?

— Ох, Юра, вече нямам никакви съображения. Хайде да отложим това до утре, а? Ще асимилирам всичко в главата си до сутринта, а утре ще го обсъдим.

— Е, ти си знаеш — въздъхна той. — Всичко най-хубаво.

Във входа беше тъмно, единствената крушка, на чиято светлина можеше да се разчита, гореше чак на третия етаж, и то едва-едва. Настя натисна копчето и от асансьорната шахта се чу бучене, смесено със скърцане и периодично подрънкване. Сградата беше стара, а и асансьорът не бе по-нов. „Ей сега ще се отвори вратата на входа и той ще влезе — някак отнесено си помисли тя. — И ще ме наръга. Или ще ме застреля, както горката Старостенко. Юра сигурно вече е заминал. И той е убеден, че Шегаджията е Горшков и целта му е именно Таня, а не аз. Никой няма да ми помогне“. От тази мисъл я полазиха тръпки, дори леко й се зави свят.

Но вратата не се отвори и никой не влезе. Настя благополучно стигна до своя апартамент, припряно затвори вратата след себе си, подпря се на нея. Ето, вече си е вкъщи. Днес все още нищо не се случи. Кой знае защо, в жилището е тъмно и тихо. Нима Льошка вече спи? Или изобщо го няма? Тя не успя да се учуди, защото си спомни, че съпругът й наистина не би трябвало да си е вкъщи. Още сутринта я бе предупредил, че ще остане за два дни в Жуковски, при родителите си. Имал някаква спешна работа в института, където ръководеше лаборатория.

Едва бе успяла да си развърже обувките, когато зазвъня телефонът. Настя с усилие се провря между камарите строителни материали, като едва не ги събори, и грабна слушалката.

— Настя? Извинявай, че се обаждам толкова късно. Зарубин е.

— Да, Серьожа, слушам те.

— Той май отново…

Сърцето й моментално примря, после затупка бързо.

— Кого?

— Някакъв чичка на около шейсет, облечен от глава до пети в нови дрехи. Вярно, няма документи. И до трупа — рибка с кукличка.

— А ти… как научи?

— Ами трупът е на моята територия. В района на трите гари. Ела утре сутринта при мен. Ще дойдеш ли?

— Ще дойда.

Ето на. Колко си приказваха, че трябва да го спрат, да не допуснат нови убийства, но каква полза… Тоя убиец не го засягат всичките техни логични разсъждения, разговори, предположения, опитите им да го спрат. Той си върши работата според плана, който си е съставил и само той си знае. Да можеше Настя да разбере поне колко още смърти е запланувал.

СПЕЦИАЛНО НАРЕЖДАНЕ

До началника на отдел на УУР

при ГУВВ гр. Москва, полковника от милицията

В. А. Гордеев

На вниманието ми се намира наказателно дело № 5817 относно убийството на гражданката Н. М. Старостенко. Във връзка с ал. 4, чл. 119 от НПК^[1] на РФ^[2] и въз основа на т. 3, чл. 7, т. 2, чл. 11 от Федералния закон „За оперативно-издирвателната дейност“, моля да се проведат необходимите оперативно-издирвателни мероприятия с цел установяване местонахождението на гражданина Александър Петрович Горшков и разследването му за причастност към извършването на убийството на гражданката Н. М. Старостенко.

Според налични данни гражданинът А. П. Горшков, роден 1969 г. в гр. Луги, Ленинградска област, е живял по-рано: гр. Ленинград, 7-а линия на Василевския остров, бл. 11, ап. 4. През 1987 г. е осъден от Ленинградския градски съд по чл. 120 и 206, ал. 3 на НК на РСФСР^[3] на 7 години лишаване от свобода. По време на излежаването на присъдата в учреждение УЩ 321/6 е извършил престъпление, предвидено от чл. 108, ал. 1 от НК на РСФСР, за което му е определено наказание — 4 години лишаване от свобода. След освобождаването му през май 1998 г. заминал за Кимри, Тверска област, но не е пристигнал на мястото на предполагаемото местожителство, ГОВР^[4] на гр. Кимри не разполага с информация за него.

Старши следовател на Шчолковската районна прокуратура, мл. юридически съветник Г. В. Кричевец