Джумпа Лахири
Името (2)

2

Бебето, момченце, се ражда в пет и пет сутринта. Дължина петдесет сантиметра, тегло три и четиристотин. Преди да отрежат пъпната връв и да го отнесат нанякъде, Ашима го зърва покрито със слуз и кръв — нейната кръв — по раменете, краката и главичката. Една игла в кръста й е премахнала всяко усещане от талията до колената и е предизвикала разкъсващо главоболие в последните фази на раждането. Когато всичко приключва, Ашима се разтреперва неудържимо, сякаш в пристъп на треска. Половин час трепери замаяна, загърната с одеяло — отвътре внезапно изпразнена, отвън все така обезформена. Не може нито да говори, нито да даде на сестрите да й сменят подгизналата от кръвта нощница. Изпива безброй чаши вода, ала гърлото й изгаря. Казват й да седне на тоалетната и да пръска с едно шише топла вода между краката си. След време я измиват с гъба, навличат й чиста нощница и я откарват в поредната стая. Светлините тук жалят очите, а леглото до нейното е само едно и на този етап все още празно. Когато Ашок пристига, жена му лежи облегната на един куп възглавници, Пати й мери кръвното, а бебето е като бяло вързопче в ръцете й. До леглото стои люлка с надпис „Момченце Гангули“.

— Ето го — казва тихичко тя и вдига очи към Ашок с уморена усмивка. Кожата й жълтее, цветът се е дръпнал от устните. Под очите й има торбички, а косата й, разпиляна от плитката, прилича на нересана с дни. Гласът й е дрезгав като при настинка. Ашок придърпва един стол до леглото и Пати му помага да поеме бебето. Докато преминава от майчините ръце към бащините, то пронизва тишината с кратък вик. Родителите му реагират със синхронна тревога, ала Пати се засмива одобрително.

— Виждаш ли — казва тя на Ашима, — вече те опознава.

Ашок прави каквото му казва Пати, протяга ръце, слага едната си длан под вратлето, а другата долу, под дупето.

— Давай — насърчава го Пати. — Той иска да го държат здраво. По-силен е, отколкото мислиш.

Ашок вдига миниатюрното пакетче по-горе, по-близо до гърдите си.

— Точно така — казва Пати. — Сега ще ви оставя мъничко насаме.

Отначало Ашок е по-скоро стреснат, отколкото трогнат от заострената главичка, подпухналите клепачи, белите пъпчици по лицето и месестата горна устна, провиснала ниско над долната. Кожата на бебето е по-бледа и от неговата, и от тази на Ашима; така прозирна, че се виждат тънките зелени венички на слепоочията. Скалпът е обрасъл с мъхеста черна косичка. Ашок се опитва да преброи ресниците. Леко попипва през плата за стъпалцата и дланите.

— Всичко си има — изрича Ашима, като гледа съпруга си. — Вече проверих.

— Какви са му очите? Защо са затворени? Отварял ли ги е вече?

Тя кимва.

— Какво може да види? Нас ще ни види ли?

— Мисля, че да. Но не много ясно. И без цвят. Засега.

Седят мълчаливо, като вкаменени.

— Как си? Добре ли мина? — пита Ашок жена си.

Но отговорът не идва и като вдига очи от сина си, той вижда, че и тя е заспала. Когато отново поглежда детето, очите му са отворени, вгледани в него, немигащи, тъмни като косицата. Лицето е преобразено; по-съвършено нещо Ашок не е виждал. Представя си се като тъмен, зърнест и размазан силует. Представя си се като баща на сина си. Отново се връща към нощта, в която едва не загина; споменът за тези завинаги белязали го часове трепти и бледнее в ума му. Спасението му от смачкания влак бе първото чудо в живота му. Но тук, сега, сгушено в ръцете му, почти без тегло, но съдбовно, лежи второто.

 

 

Освен баща си бебето има трима гости, и тримата бенгалци — Мая и Дилип Нанди, млада семейна двойка от Кеймбридж, с която Ашок и Ашима се бяха запознали преди няколко месеца в супермаркета, и доктор Гупта, математик от Дехрадун, попрехвърлил петдесет ерген, с когото Ашок се бе сприятелил в коридорите на института. По време на кърмене господата, в това число и Ашок, излизат в коридора. Мая и Дилип го даряват с дрънкалка и бебешки дневник, в който родителите да запечатват всяка страна на невръстния му живот. Има дори и кръгче, в което да залепят кичур от първото му подстригване. Доктор Гупта му подарява илюстрована книжка с детски стихчета.

— Късметлия — отбелязва баща му, като разгръща красиво съшитите страници. — Роден преди няколко часа и вече притежател на книги. — Оттук до моето детство разлика до небето, казва си той.

И Ашима си мисли така, но по други причини. Много мило, че съпрузите Нанди са тук, а и докторът също, ала тези познати само заместват хората, които трябва да бъдат край тях. Без една баба, родители, чичо и леля до нея това раждане, като всичко в Америка, й се струва случайно, наполовина истинско. Както гали и кърми, и разглежда сина си, без да ще, го ожалва. За пръв път вижда човек да се ражда тъй самотен, в такова лишение.

Понеже никой от бабите и дядовците няма телефон, едничкият начин за свръзка е телеграмата, която Ашок изпраща на двете семейства в Калкута. „С вашата благословия, момчето и майката са добре“. Що се отнася до името, тази чест ще оставят на бабата на Ашима — над осемдесетгодишна, кръстница на шестте си правнучета. Щом разбира, че Ашима е бременна, тя с възторг се зарича да кръсти първия сахиб на семейството. Тъй че смятат да чакат писмото й и не попълват болничните формуляри и акта за раждане. Бабата на Ашима е пуснала плика сама, отишла с бастуна до пощата, за пръв път от десет години е излязла от къщи. Писмото съдържа едно име за момче и едно за момиче. Бабата на Ашима не ги е разкрила пред никого.

Писмото е пратено преди месец, през юли, ала още не е пристигнало. Ашок и Ашима не се притесняват особено. В крайна сметка, както знаят и двамата, на бебето име не му е потребно. Бебето има нужда от благословия и от мляко, от малко сребро и от злато, да го потупаш по гръбчето и да го държиш зад вратлето. Името ще почака. В Индия хората не бързат. Често се случва да минат години, докато се намери най-точното име, най-доброто възможно. В рода и на двамата има деца без официално име чак до седмата си година, когато им идвал редът да се записват в училище. Съпрузите Нанди и доктор Гупта ги разбират напълно. Естествено, че ще почакате, съгласяват се те, ще чакате името от писмото на бабата.

Пък нали и без туй ще му викат на галено; бенгалският обичай дава всекиму по две имена. На бенгалски „галено име“ е дакнам, тоест както ти викат роднини, приятели, близки — у дома и в сърдечни, безгрижни моменти. Галените имена са реликва от детството, те подсещат, че животът не всякога е сериозен, педантичен и сложен. Освен туй припомнят, че човек не е еднакъв за всички. Всеки си има галено име. На Ашима й викат Мону, на Ашок — Миту и макар да са вече пораснали, тъй на галено още ги знаят в семействата им, тъй на галено ги обожават и мъмрят, обичат ги и тъгуват по тях.

Всяко галено име се съчетава с официално за пред външния свят. Официалните имена се изписват върху писмата, дипломите, телефонните указатели и на всички обществени места. (Затова писмата от майката на Ашима бяха надписани „за Ашима“, а вътре — „за Мону“.) Другите имена обичайно представят някакви ценни и премъдри качества. „Ашима“ значи „безбрежна и безгранична“, „Ашок“ — императорско име — ще рече „превъзмогващ скръбта“. Галените имена нямат такива претенции. Те не се пишат формално, само се казват и се запомнят. За разлика от истинските, галените имена често са безсмислени, преднамерено глупави, смешни, звукоподражателни дори. В детството си човек отговаря на десетки такива названия, докато някое не му остане.

Така че когато детето присвива розовкото си сбръчкано личице и оглежда малобройния кръг почитатели, мистър Нанди се навежда над него и му вика „Ей, буро“, или „старче“ на бенгалски.

— Така ли се казва? Буро? — пита весело Пати, понесла нов поднос печено пиле за Ашима. Ашок вдига капака и омита месото; сестрите вече познават жена му като „госпожа Желе-Сладолед“.

— Не, не, това не е име — обяснява Ашима. — Още не сме го избрали. Баба ми ще реши.

Пати кимва.

— А тя скоро ли ще пристигне?

Ашима прихва, за пръв път от раждането се засмива наистина. Мисълта нейната баба — родена предишния век съсухрена женица с бели вдовишки одежди и отказваща да се набръчка мургава кожа — да се качи в самолета и да долети до Кеймбридж е немислима, макар и приятна; желана, но невъзможна.

— Не, не, тя няма да идва. Но ще прати писмо.

Тази вечер Ашок се прибира, проверява кутията. Три дни минават и заминават. Сестрите учат Ашима да сменя пелени и да почиства пъпчето. Правят й горещи вани със солена вода, за да облекчат шевовете и раните й. Дават й списък на педиатри, безчет брошури за кърмене, за общуване с бебето и ваксини, мостри от бебешки шампоани, памучета за уши и кремове. На четвъртия ден има добра и лоша новина. Добрата е, че на другата сутрин ще ги изписват. Само че мистър Уилкокс, отговарящ за актовете за раждане, настоява да измислят име за сина си. Както разбират, в Америка бебетата не могат да напуснат болницата без акт за раждане. А за акта е нужно име.

— Ама, сър — протестира Ашима, — няма как да го кръстим сами.

Мистър Уилкокс — възслаб, плешив и безучастен — поглежда видимо притеснената двойка и безименното все още дете.

— Значи тъй — казва той. — И защо?

— Чакаме писмо — отговаря Ашок и разяснява подробно.

— Значи тъй — казва пак мистър Уилкокс. — Много жалко. Боя се, че единствената алтернатива е в акта да пише „Момченце Гангули“. Разбира се, ще трябва да промените официалните данни, като се спрете на името.

Ашима поглежда Ашок очаквателно.

— Така ли трябва да направим?

— Не го препоръчвам — добавя мистър Уилкокс. — Ще трябва да се явите пред съдия, да платите такса. Край няма да има.

— О, боже — въздъхва Ашок.

Мистър Уилкокс кима, настъпва мълчание.

— Нямате ли резерва?

Ашима сбърчва чело.

— Което ще рече?

— Ами друг вариант за в случай че не харесате избраното от баба ви име.

Ашима и Ашок поклащат глави. На никого от тях не му е хрумвало да се съмнява в избора на бабата, да престъпи волята на възрастен човек.

— Винаги можете да го кръстите на себе си или на някой роднина — предлага мистър Уилкокс и признава, че всъщност е Хауард Уилкокс Трети. — Не е лоша традиция. Така са правили кралете на Англия и Франция.

И дума не може да става, мислят Ашок и Ашима. Бенгалците нямат такава традиция — да кръщават сина на бащата или на дядото, дъщерята — на майката или на бабата. Този израз на почит в Америка и Европа, този символ на потекло и приемственост в Индия би будил присмех. За бенгалците личните имена са свещени, неприкосновени. Те не се споделят, нито унаследяват.

— Тогава защо не го кръстите на някой друг? Някой, на когото се възхищавате? — пита мистър Уилкинс, повдигнал обнадеждено вежди. После въздъхва. — Помислете си. Ще се върна след няколко часа — казва той и излиза от стаята.

Вратата се захлопва и тъкмо тогава Ашок леко трепва и най-сетне прозира, сякаш винаги го е знаел, съвършеното име за своя син. Спомня си смачканата в юмрука си страница и внезапния шок от блесналия в очите му лъч на фенера. За пръв път обаче се връща към тези моменти не с ужас, а с благодарност.

— Здрасти, Гогол — прошепва, приведен над сериозното личице на сина си, над здраво повитото му телце. — Гогол — повтаря доволно. Детето извръща глава, поглежда го като втрещено и се прозява.

Ашима няма нищо против; нали зад това име се крие не само животът на детето й, а и този на съпруга й. Знае историята на катастрофата, отначало изслушвана с учтиво новобрачно съчувствие, която сега — и най-вече сега — вледенява кръвта й.

Понякога нощем се буди от сподавените викове на мъжа си; друг път, както се возят в метрото, ритъмът на колелата по релсите изведнъж го изправя на нокти. Тя самата не е чела Гогол, но приема да го постави на лавицата в ума си редом с Уърдсуърт и Тенисън. А и това е само галено, а не официално име, което ще поставят в акта за раждане, за да ги изпишат.

Щом мистър Уилкокс се връща с пишещата си машина, Ашок му диктува името. Така Гогол Гангули влиза в архива на болницата.

— Сбогом, Гогол — прощава се Пати, целува го леко по рамото и пожелава късмет на Ашима, отново облякла смачканото си копринено сари. Първата снимка, мъничко преекспонирана, заснета от доктор Гупта в онзи прежурящ ден в края на лятото: Гогол, безформен вързоп в одеялце, лежи в уморените ръце на майка си. Тя стои на стъпалата на болницата и гледа към обектива, присвила очи срещу слънцето. Мъжът й стърчи отстрани с куфара на жена си в ръка и свел глава, се усмихва. „Гогол излиза на бял свят“, ще напише по-късно таткото на бенгалски върху опаката страна на снимката.

 

 

Първият дом на Гогол е напълно обзаведен апартамент на десет минути пеша от Харвард и на двайсет от Масачузетския технологичен институт. Заема първия етаж на триетажна дървена къща, боядисана в рибешко розово и опасана с висока до кръста ограда от телена мрежа. Сивотата на покрива, като цвят на цигарена пепел, подхожда на тротоара и асфалта на улицата. До едната страна на бордюра е върволицата от вечно паркирани коли. На ъгъла на пресечката има антикварна книжарничка, до която се слиза по три стъпала от тротоар, а отсреща в запуснато магазинче се продават цигари, вестници и яйца — и за ужас на Ашима една черна козинеста котка се разхожда на воля по рафтовете. Останалите са все дървени къщички в същия стил и размери, също тъй леко занемарени, боядисани в ментово зелено, лилаво или бебешко синьо. В тази къща Ашок посреща Ашима в една февруарска вечер, малко след като тя каца на летище „Логън“. В мрака през прозореца на таксито, съвсем будна заради часовата разлика, тя се взира напразно, без да може да види друго, освен преспите сняг като натрошени синкавобели тухли, пръснати по земята. Едва сутринта пристъпва вън, обута в чорапите на съпруга си и чифт тънички чехли; острият студ на Ню Ингланд пронизва ухото и челюстта й, за първи път вижда Америка: голи дървета, покрити с лед клони. Запечатани в преспите кучешки изпражнения и урина. Нито една жива душа.

Апартаментът се състои от три преходни стаи без коридор. Отпред има дневна с трикрилен прозорец към улицата, по средата е спалнята, кухнята е отзад. Не това е очаквала Ашима. Не е като къщите в „Отнесени от вихъра“, който е гледала с брат си и братовчедите си във „Фара“ и „Метро“. Зиме в апартамента им духа, лете е нетърпимо горещо. Дебелите стъкла на прозорците са покрити с грозни тъмнокафяви пердета. В банята има дори хлебарки, които нощем изпълзяват от цепнатините на плочките. Но Ашима не се оплаква. Държи си езика зад зъбите — да не обиди Ашок, да не тревожи родителите си. Вместо това тя им пише за силната газова печка, чиито четири котлона могат да горят денем и нощем, за течащата гореща вода, достатъчно жарка, за да я опари, а също и за студената, годна за пиене.

На горните два етажа живеят хазяите им, семейство Монтгомъри: харвардски професор по социология и жена му. Двете им дъщери, Амбър и Кловър, са на седем и на девет; дългите им до кръста коси никога не са сплетени. В топло време играят часове наред с гумата, вързана на единственото дърво в задния двор. Професорът, който е предложил на Ашок и Ашима да го наричат Алън (вместо „професор Монтгомъри“, както му казваха отначало), има остра ръждива брада, която го състарява. Виждат го да отива в Харвард с протрити панталони, оръфано велурено сако и джапанки. Че то момчетата с рикшите се обличат по-добре от тукашните професори, мисли си често Ашок, който все още слага сако и вратовръзка за срещите с научния си ръководител. Семейство Монтгомъри имат тъмнозелен фолксваген, целият в стикери: „Съмнявайте се!“, „Не бъдете безразлични!“, „Забранете сутиена!“, „Мир!“. В мазето имат пералня, която Ашок и Ашима също могат да ползват, в дневната — телевизор, който ясно се чува през тавана. Тъкмо през тавана, докато вечерят една вечер през април, Ашок и Ашима научават за убийството на Мартин Лутър Кинг — младши, а скоро след това и на сенатор Робърт Кенеди.

От време на време Ашима и жената на професора Джуди стоят заедно в двора и простират. Джуди винаги носи сини джинси, лете скъсени като шорти, и герданче от мидички на шията. Червена памучна забрадка над сламенорусата й коса — същата като на дъщерите й — винаги е завързана на тила й. Работи за някаква женска здравна кооперация в Съмървил няколко дни седмично. Щом разбира новината, че Ашима е бременна, одобрява решението й да кърми, ала с ужас приема плана й да се остави в ръцете на медицинската институция; собствените й дъщери са израждани у дома с помощта на акушерките от кооперацията. Понякога Алън и Джуди излизат и оставят децата си без надзор вкъщи. Само веднъж, когато Кловър е болна, молят Ашима да я нагледа. Тя си спомня апартамента им с ужас — един таван ги дели, а пък колко различен от нейния! — навсякъде купчини: купища книги и листове, купища мръсни чинии на кухненския плот, огромни пепелници, преливащи от смачкани фасове. Момичетата спят заедно на отрупано с дрехи легло. Седнала за момент на леглото на Алън и Джуди, Ашима извиква от изненада и полита леко назад, откривайки с удивление, че матракът е пълен с вода. Вместо чай и овесени ядки на хладилника има бутилки вино и уиски, повечето почти празни. Чувства се пияна само като ги гледа.

Връщат се у дома с помощта на доктор Гупта, който има кола, и сядат в горещата дневна пред единствения вентилатор: изведнъж вече семейство. Вместо канапе имат шест стола, всичките трикраки, с овални облегалки и черни триъгълни възглавнички. За свое учудване, озовала се в мрачния тесен апартамент, Ашима вече тъгува за шумната болница, за Пати, за желето и сладоледа, носени до леглото й на равни интервали от време. Докато минава бавно през стаите, тя се дразни от мръсните съдове в мивката, от неоправеното легло. Досега е приемала, че няма кой да мете, да измие чиниите, да пере, да пазарува или да сготви, когато тя е уморена, нервна или тъжна. Приела е, че самата липса на такива удобства е типична за живота в Америка. Но сега бебето плаче в ръцете й, гърдите й ще се пръснат, тялото й е потно, слабините й тъй я болят, че едва може да седне — и внезапно решава, че не може да го понесе.

— Просто не мога — казва тя на Ашок, когато той й носи чаша чай — единственото, което се сеща да направи за нея и последното, което тя би пила.

— След няколко дена ще свикнеш — отвръща той, уж да й вдъхне кураж. Не знае какво друго да направи. Слага чашата до нея върху излющената боя на перваза. — Мисля, че пак заспива — добавя той, като гледа към Гогол, чиито бузки методично засмукват гърдата на жена му.

— Няма — настоява тя, без да гледа нито към бебето, нито към него. Дръпва леко пердето, после го оставя да падне. — Не и тук. Не и така.

— Какво искаш да кажеш, Ашима?

— Казвам да побързаш да си завършиш учението. — После импулсивно признава за пръв път: — Казвам, че не искам да отгледам детето сама в тази страна. Не е редно. Искам да се върна обратно.

Той поглежда Ашима: лицето й е по-слабо, чертите — по-остри, отколкото са били на сватбата. Разбира, че животът й в Кеймбридж вече си казва своето. Неведнъж се е връщал от университета и я е виждал унила в леглото да препрочита писмата от родителите си. Рано сутрин, когато усеща как тя плаче беззвучно, той я обгръща с ръка, но не знае какво да й каже; чувства, че негова е вината — задето се е оженил за нея, задето я е довел в Америка. Внезапно си спомня за Гош, своя спътник от влака, който се бе върнал от Англия заради жена си. „Няма ден, в който да не съжалявам“, бе признал Гош на Ашок часове преди гибелта си.

Леко чукане ги прекъсва: Алън, Джуди, Амбър и Кловър са слезли да видят детето. Джуди държи чиния, покрита с карирана кърпа — изпекла е пай с броколи. Алън оставя найлонов чувал с бебешки дрешки от Амбър и Кловър, отваря бутилка студено шампанско. Пенещата се течност се разлива по пода, разпределят я в чаши за чай. Вдигат наздравица за детето, Ашок и Ашима се преструват, че пият. Амбър и Кловър застават от двете страни на Ашима и умират от радост, когато Гогол обвива пръстите им с ръчички. Джуди взема детето от скута на майка му.

— Здравей, хубавецо — гука тя.

— О, Алън, хайде да си направим още едничко.

Алън предлага да вземат бебешкото креватче от мазето и двамата с таткото го сглобяват до голямото легло в спалнята. Ашок отива до магазина на ъгъла и един пакет памперси замества върху тоалетката черно-белите фотографии на семейството на Ашима.

— Паят се пече двайсет минути на триста и петдесет градуса — казва й Джуди на тръгване.

— Ако нещо ви потрябва, викайте и ще дойдем — добавя Алън, преди да изчезнат.

Три дни по-късно Ашок се връща в университета. Алън се връща в Харвард, Амбър и Кловър са на училище. Джуди е на работа в кооперацията както обикновено, а Ашима остава за пръв път сама с Гогол в смълчаната къща. Мъчи я много по-страшна безсъница от онази, която изпитваше след пътуването със самолет. Стои до прозореца на всекидневната върху един от онези триъгълни столове и по цял ден плаче. Плаче, докато храни детето, докато го потупва по гръбчето и го слага да спи, плаче заедно с него между спането и храненето. Плаче, след като пощальонът си тръгне и няма писма от Калкута. Плаче, когато позвъни на Ашок и той не вдигне слушалката. Един ден заплаква, когато отива до кухнята да приготви вечеря и открива, че оризът е свършил. Качва се горе и почуква на вратата на Джуди и Алън.

— Заповядай, вземи си — казва Джуди, но оризът в кутията й се оказва кафяв.

За да бъде учтива, Ашима си сипва една чаша, но у дома го изхвърля. Обажда се на Ашок във факултета, за да вземе ориз на връщане. Когато никой не отговаря, тя става, измива лицето си и си сресва косата. Преоблича се, облича и Гогол и го слага в тъмносинята количка с бели гуми, наследена от Алън и Джуди. За пръв път го повежда из уханните кеймбриджки улици. Отиват до супермаркета за пакет дългозърнест ориз. Задачата й отнема по-дълго от обичайното, тъй като и на улицата, и в супермаркета я спират напълно непознати американци, за пръв път я забелязват, усмихват се, поздравяват я за бебето. Любопитно и възхитено надзъртат в количката.

„На колко месеца е?“ — питат те. „Момченце или момиченце?“ „Как се казва?“

 

 

Тя започва да се гордее, че се справя сама, че си има система. Също като Ашок, който седем дни в седмицата е зает с учене, писане и преподаване, и Ашима си има какво да я занимава изцяло, какво да изисква абсолютната й всеотдайност, последната капчица сила. Преди раждането на Гогол дните й не са следвали никаква видима логика. Стояла е с часове у дома, препрочитайки на леглото все същите пет бенгалски романа. Ала дните, които тогава се влачеха, сега бързат да свършат — часовете й са запълнени с Гогол, разнася го на ръце из трите стаи на апартамента. Става в шест, вади го от креватчето за първото кърмене, после за половин час слага бебето между себе си и Ашок, за да се полюбуват на мъничкото човече, което са сътворили. Между единайсет и един, докато Гогол спи, тя решава въпроса с вечерята — навик, който ще й остане с години. Всеки следобед го извежда: отиват да купят едно — друго, сядат в някой парк, понякога ходят да занесат на Ашок домашни самоси и един термос чай. От време на време, загледана в бебето, вижда по нещо от рода си в чертите му — лъскавите очи на майка си, тънките устни на баща си, кривата усмивка на брат си. Открива един магазин за прежда и започва да плете за зимата пуловерчета, завивки, ръкавички и шапки. На всеки няколко дни къпе Гогол в порцелановата кухненска мивка. Всяка седмица внимателно реже ноктите на ръчичките и крачетата му. Когато го води с количката за имунизации, стои пред кабинета и затъква ушите си. Един ден Ашок се прибира с фотоапарат „Полароид“ и докато бебето спи, Ашима залепя квадратните снимчици с бяло по края между найлоновите страници на албума, надписва ги върху парченца хартиено тиксо. Приспива го с бенгалските песни, които знае от майка си. Един ден го вдига високо над себе си и както му се усмихва с разтворени устни, ручейче мляко от последното кърмене се надига от гърлото му и се излива в нейното. Цял живот ще си спомня шока от топлата, кисела течност, чийто вкус я оставя неспособна да приеме друга храна до вечерта.

Пристигат писма от родителите й, от свекъра и свекървата, от чичовци, лели, братовчеди и приятели, от всеки друг, освен от баба й. Писмата са пълни с какви ли не благословии и пожелания за късмет, изписани с азбука, която преди ги е обкръжавала навсякъде — по билбордове, вестници и витрини, ала сега ги посреща само в безценните, бледосини послания. Понякога идват две писма за една седмица, а веднъж — три. Както винаги Ашима надава ухо между дванайсет и два да чуе стъпките на пощальона на верандата, после тракването на кутията. В полетата на писмата от къщи — припреният почерк на майка й, следван от изящния краснопис на баща й — често шестват изрисувани от баща й животни. Ашима ги лепи по стената над креватчето на сина си. „Умираме да го видим — пише майка й. — Тези месеци са най-важните. Всеки миг има по нещо ново. Запомни го.“ Ашима отвръща с внимателни описания на сина си, предава обстоятелствата около първата му усмивка, първото му обръщане, първото му доволно изпискване. Пише им, че спестяват пари, за да си дойдат следващия декември, след като Гогол навърши годинка. (Не споменава страховете на лекаря от тропически болести. Той ги е предупредил, че едно ходене в Индия ще изисква нова серия имунизации.)

През ноември Гогол развива лека ушна инфекция. Когато Ашок и Ашима виждат галеното му име напечатано на рецептата за антибиотици, то им изглежда нередно; галените имена не бива да се оповестяват така. Ала все още няма писмо от бабата на Ашима. Принудени са да заключат, че се е изгубило по пощата. Ашима решава да пише на баба си, да обясни ситуацията, да я помоли да прати отново имената. На другия ден получава писмо. Макар да е от баща й, в полетата няма рисунки за Гогол — нито слонове, нито папагали, нито тигри. Изпратено е преди три седмици и от него разбират, че бабата на Ашима е получила удар, дясната й страна е завинаги парализирана, умът й — помътен. Вече не може да дъвче, едва преглъща, не помни и не разпознава почти нищо от дългия си осемдесет години живот. „Още е с нас, но честно казано, вече сме я загубили — е написал баща й. — Приготви се, Ашима. Може да не я видиш вече.“

За пръв път получават лоши новини от дома. Ашок почти не познава бабата на жена си, смътно помни как е докоснал нозете й на сватбата, ала Ашима е неутешима. Седи у дома с Гогол, докато листата посърват и капят, дните почват да се скъсяват бързо и неумолимо, а тя мисли за последното си виждане с баба си, няколко дни преди да замине за Бостън. Ашима бе отишла да я посети; по този случай баба й бе влязла в кухнята след десетгодишно отсъствие, за да й сготви лека яхния от ярешко и картофи. Саморъчно я бе хранила със сладкиши. За разлика от родителите й и други роднини баба й не бе предупредила Ашима да не яде говеждо, да не носи поли, да не подстригва косата си и да не забрави рода си в мига, в който стъпи в Америка. Баба й не се боеше от такива предателства; тя единствена беше предсказала, че Ашима ще си остане все същата. На тръгване внучката бе склонила глава пред портрета на покойния си дядо с молба за благословия. После се бе навела да докосне с чело праха пред нозете на баба си.

— Дида, идвам си — беше казала тя. С тази фраза се сбогуват бенгалците.

— И добре да прекараш — бе избоботила баба й, докато й помагаше да се изправи. С треперещите си ръце бе притиснала палци да избърше сълзите по бузите й. — Направи всичко, което аз няма да мога. Все ще е на добро. Не забравяй това. А сега си върви.

 

 

Заедно с бебето расте и броят на бенгалските им приятели. Чрез съпрузите Нанди, които сега също чакат дете, Ашок и Ашима се запознават със семейство Митра, а чрез тях със съпрузите Банерджи. Неведнъж, бутайки сина си в количката, Ашима е спирана от бенгалски ергени, които свенливо я питат откъде е. Също като Ашок, те един по един се връщат в Калкута и си водят жени. Като че ли всеки уикенд има нов дом, който да посетят, нова двойка или младо семейство, с което да се запознават. Всички са от Калкута и това е достатъчен повод да станат приятели. Повечето живеят съвсем близо един до друг в Кеймбридж. Мъжете са учители, учени, лекари, инженери. Съпругите, объркани и измъчвани от носталгия, търсят Ашима за съвет и рецепти, а пък тя им разказва, че от Чайнатаун можеш да купиш шаран, а от „Крийм ъф Уийт“ става чудесна халва. В неделя следобед си ходят на гости. Пият чай със захар и мляко на прах и ядат котлети от скариди, пържени на тиган. Сядат в кръг на пода, пеят песни на Назрул и Тагор, подават си жълтата, подвързана с плат песнопойка, докато Дилип Нанди свири на хармониум. Спорят горещо чии филми са по-хубави, на Ритвик Гатак или на Сатяджит Рей. Комунистите срещу Конгреса. Северна срещу Южна Индия. С часове спорят за политиката на Америка — държава, в която никой от тях не е избирател.

До февруари, когато Гогол навършва шест месеца, Ашок и Ашима познават достатъчно хора, за да устроят истинско празненство. Поводът — анапрасанът на бебето, неговата оризова церемония. Бенгалските бебета не се кръщават, не се именуват пред Бога. Вместо това първият ритуал в живота им се върти около вкусването на твърда храна. Канят Дилип Нанди да играе ролята на вуйчото, да държи момченцето и да го захрани с ориз, за пръв път да му даде да опита бенгалския еликсир на живота. Гогол е облечен като мъничък младоженец — в бледожълта пижама от баба си от Калкута. Платът е пропит с миризмата на кимион, който баба му е сложила в колета. На главата му е прикрепена с връвчица малка коронка, която Ашима е изрязала от картон и украсила с късчета алуминиево фолио. На вратлето му виси тънка четиринайсеткаратова златна верижка. Малкото му челце е изписано след немалко борби със сандалова паста; шест мънички луни се носят над веждите му. Очите му са очертани с малко черен молив. Момченцето се върти в скута на почетния си вуйчо, който седи на едно одеяло на пода, обкръжен от гости. Храната е подредена в десет отделни купички. Ашима съжалява, че подносът, на който е насипан оризът, е меламинов, а не от сребро, от мед или поне от неръждаема стомана. Последната купичка съдържа пайеш, топъл оризов пудинг, който майка му ще му поднася на всеки рожден ден, дори като порасне, заедно с парче купена торта.

Баща му и другите чичковци заснемат намръщения Гогол, който търси лицето на майка си сред тълпата. Тя е заета да приготвя почерпката. Носи сребристо сари, сватбен подарък, който облича за първи път, а ръкавите на блузата й се спускат до сгъвката на лакътя. Баща му е издокаран с прозрачна блуза и шалвари. Ашима нарежда картонени чинии, които трябва да са по три, за да удържат тежестта на порциите биряни, шаран в млечен сос, дал и шестте вегетариански ястия, приготвяни цяла седмица. Гостите ядат на крак или седнали на пода. Алън и Джуди от горния етаж също са тук; изглеждат както винаги, с джинси и дебели пуловери заради студа, закопчали сандалите си върху вълнените чорапи. Джуди оглежда бюфета и отхапва от нещо, което се оказва котлет от скариди.

— Мислех, че индийците са вегетарианци — шепне тя на мъжа си.

Захранването започва. Всичко е ей така, за идеята. Никой не очаква от Гогол да хапне нещо повече от зрънце ориз или дал — колкото да го въведат в доживотната консумация, с едно хранене да дадат тон на безбройните бъдещи незапомнени ястия. Шепа жени припяват и ритуалът започва. Една раковина бива почуквана и предавана от ръка на ръка, но никой не може да изкара и звук. Придържат до главата му тревички и тънкия, нетрепващ пламък на прадипа. Захласнато, момченцето не се върти или извръща, а зяпва послушно за всяко поредно ястие. Пайеша опитва три пъти. Очите на майка му се насълзяват, когато устата на Гогол с готовност приканва лъжицата. Усеща как съжалява, че собственият й брат не е тук да го храни, че ги няма родителите й да положат ръце на главата му за благословия. После настъпва финалната част — мигът, който всички очакват. За да предскажат по кой път ще тръгне детето, поставят пред него поднос с буца ледена кеймбриджка пръст, изкопана от задния двор, химикалка и банкнота от един долар, за да видят дали ще е земевладелец, учен или бизнесмен. Повечето дечица си вземат по нещо, други на всичко налитат, само че Гогол не посяга към нищо. Въобще не поглежда подноса, извръща глава и заравя носле на рамото на почетния си вуйчо.

— Сложи му парите в ръката! — виква някой от гостите. — Богат човек трябва да стане, щом ще живее в Америка!

— Не! — протестира бащата. — Гогол, вземи химикалката!

Гогол гледа подноса скептично. Дузина тъмни глави се надвесват в очакване. Платът на пенджабския тоалет почва да дразни кожата му.

— Давай, Гогол, вземи си нещо — подканя го Дилип Нанди и побутва подноса към него. Детето бърчи чело, устничката му потреперва. Чак тогава, принуден на шест месеца да посрещне съдбата си, Гогол заплаква.

 

 

Другият август. Гогол е на една, пипа навсякъде, мъчи се да върви и повтаря думи на двата езика. Казва на майка си „Ма“, на баща си — „Баба“. Ако някой в стаята подвикне „Ей, Гогол“, обръща глава и се усмихва. Спи по цяла нощ и от дванайсет до три следобед. Има си седем зъба. Непрекъснато се опитва да пъха в устата си малки парченца хартия, влакънца и каквото намери по пода. Ашок и Ашима смятат да го водят за пръв път в Калкута през декември, когато Ашок има зимна ваканция. Плановете им ги подсещат да му изберат истинско име, което да фигурира в паспорта му. Разпитват бенгалските си приятели за идеи. По цяла вечер обсъждат един или друг вариант. Но нищо не им се харесва. Вече са се отказали да чакат писмото от бабата. Отказали са се да я чакат да си припомни името, тъй като според вестите от дома бабата на Ашима дори не си спомня за нея. Все пак има време. До гостуването в Калкута остават четири месеца. Ашима съжалява, че не могат да тръгнат по-рано, навреме за Дурга пуджо, но Ашок скоро няма да има право на свободна година, тъй че могат да си позволят само трите седмици през декември.

— Все едно да се върнеш при вашите два-три месеца след Коледа — обяснява Ашима на Джуди край въжето с прострените дрехи. Джуди отвръща, че двамата с Алън са будисти.

Ашима се скъсва да плете пуловери без ръкави за баща си, за свекър си, за брат си и тримата си любими чичовци. Всичките са еднакви — шпиц деколте, сребристозелена прежда, пет лицеви и две „опак“ на куки девети номер. Само на баща й е друго, двойна плетка с две широки осморки отпред с копчета; той предпочита жилетки вместо пуловери, а Ашима се сеща да му сложи и джобове за тестетата карти, които разнася със себе си, за да може да реди пасианси когато и където си иска. В допълнение към пуловера Ашима купува три четки от самуров косъм от „Харвард Кооп“ в размери, които баща й е поръчал в писмото си. Макар да са стряскащо скъпи, по-скъпи от всичко, което е купувала в Америка, Ашок замълчава за сметката. Един ден Ашима отива да пазарува из центъра и прекарва часове в сутерена на „Джордан Марш“, бута Гогол в количката и харчи до последния цент. Купува разнокалибрени лъжички, калъфки за възглавници от хасе, цветни свещи и сапуни на връвчица. В една дрогерия купува часовник „Таймекс“ за свекъра си, химикалки „Бик“ за братовчедите, напръстници и конци за везмо за майка си и лелите си. В метрото към къщи е екзалтирана и изтощена, превъзбудена от очакване. Вагонът е пълен и тя стои права, мъчи се да държи хем количката, хем торбите, пък и себе си да придържа, докато едно младо момиче не я кани да седне. Ашима й благодари и потъва признателно на седалката, прибирайки за по-сигурно покупките зад краката си. Изкушава се да заспи като Гогол. Обляга глава на прозореца, затваря очи и се замисля за вкъщи. Представя си черните железни пръчки на прозорците у дома на родителите й — или как Гогол играе под вентилатора върху голямото легло в спалнята, облечен с американските си дрешки и памперси. Представя си как изглежда баща й с един зъб по-малко, изгубен наскоро при падане на стълбите, както пише майка й. Опитва се да си представи как ще се чувства, когато баба й не я разпознае.

Когато отваря очи, вижда, че вагонът е спрял, а вратите — отворени на нейната спирка. Скача с разтуптяно сърце.

— Извинявайте, трябва да сляза — вика тя и провира себе си и количката през тълпата.

— Госпожо — казва някой, но тя се промушва край него и се готви да слезе… — торбите ви.

Вратите се затръшват и тя най-сетне осъзнава грешката си, но влакът почва да набира скорост. Стои и гледа как последният вагон изчезва в тунела, докато тя и Гогол не остават единствените хора на перона. Върви с количката към Масачузетс авеню и плаче нескрито — няма как да се върне и да накупи всичко отначало. Цял следобед е бясна на себе си, унизена от перспективата да пристигне в Калкута с празни ръце, като изключим четките и пуловерите. Но когато Ашок се прибира, той звъни на „Изгубени вещи“; на другия ден им предават торбите, без да липсва дори и лъжичка. Кой знае защо, това мъничко чудо кара Ашима да се чувства свързана с Кеймбридж по начин, който досега й се е струвал невъзможен, привързана и към изключенията, и към правилата му. Има какво да разказва, когато й дойдат гости. Приятелите я слушат, смаяни от късмета й.

— Това само в тази страна може да стане — заключава Мая Нанди.

Скоро след тази случка телефонът звъни посред нощ. Звукът моментално ги сепва, сърцата им затуптяват сякаш от еднакъв кошмар. Още преди мъжа си Ашима разбира, че се обаждат от Индия. В едно писмо преди няколко месеца роднините й са поискали телефонния номер тук в Кеймбридж и тя го е дала неохотно — знае си, че за добро няма да се обадят. Докато Ашок става, вдига слушалката и отговаря със сънен, отслабнал глас, Ашима се мъчи да се подготви. Сваля решетката на креватчето, за да успокои Гогол, разбуден от телефона, и прехвърля в главата си фактите. Баба й е над осемдесетгодишна, на легло, кажи го сенилна, не яде, не говори. Както пише в писмата, последните няколко месеца от живота на баба й са били болезнени както за нея, така и за всички околни. Нейното не е живот. Представя си как майка й изрича всичко това тихичко по телефона, седнала във всекидневната на съседите. Ашима се подготвя за новината, подготвя се да приеме, че Гогол никога няма да види прабабата, избрала изгубеното му име.

Стаята е неприятно студена. Взема Гогол и се връща в леглото, под одеялото. Притиска детето към себе си, за да й вдъхне кураж, слага го на гърдата си. Мисли за кремавата жилетка, която стои в една чанта в килера. Чува Ашок да казва трезво, но толкова силно, че тя се бои, да не би да събуди Алън и Джуди на горния етаж.

— Да, добре, разбирам. Не се тревожи за това. — Известно време мълчи и слуша. — Искат и тебе да чуят — казва той на Ашима и я докосва по рамото. В тъмното й подава слушалката, колебае се за миг и става.

Ашима взема телефона, за да чуе сама новината, да утеши майка си. Без да ще, се запитва кой ще утеши нея, когато майка й умре, ако новината я стигне пак така, посред нощ, изтръгвайки я от съня й. Въпреки мъката няма търпение; за пръв път от почти три години ще чуе гласа на майка си. За пръв път след излитането от летище „Дум Дум“ някой ще я нарича Мону. Само че на телефона не е майка й, а брат й Рана. Гласът му звучи смален, сякаш вдянат в жицата, едва се познава. Първият й въпрос е кое време е там. Налага се да го повтори три пъти и да вика, за да я чуе. Рана казва, че било обяд.

— Още ли мислите да се връщате през декември? — пита той.

Гръдта й се свива на топка, когато след толкова време брат й я нарича Диди, или „како“ — само той може да й казва така. Междувременно чува как шурти водата в кеймбриджката й кухня, докато съпругът й търси чаша из шкафа.

— Разбира се, че ще дойдем — казва тя леко смутена, чула ехото да го повтаря тихо и неубедително. — Как е Дида? Има ли нещо ново при нея?

— Още е жива — отвръща Рана — и все така.

Ашима отпуска глава на възглавницата, отмаляла от облекчение. Значи все пак ще може да види баба си, макар за последно. Целува Гогол по темето, притиска буза към неговата.

— Слава богу. Дай ми мама — казва тя и кръстосва глезени. — Искам да чуя и нея.

— Не е вкъщи в момента — отвръща Рана след изпълнено с бял шум мълчание.

— А Баба?

Тишина, после гласът му се връща.

— Няма го.

— Ооо. — Тя си спомня за часовата разлика — баща й трябва да е вече на работа в редакцията на „Деш“, майка й на пазар с платнена торбичка в ръка за зеленчуци и риба.

— Как е малкият Гогол? — пита Рана. — Сигурно само на английски приказва.

Ашима се смее.

— Още не е голям приказливец. — Тя захваща да разказва на Рана как учи детето да казва „Дида“, „Даду“ и „Маму“, да познава по снимките баба, дядо и вуйчо. Само че нов, по-дълъг залп статично електричество я прекъсва насред изречението.

— Рана? Чуваш ли ме?

— Не те чувам, Диди — отвръща Рана с все по-отслабващ глас. — Не те чувам. Дай да говорим друг път.

— Да — казва тя. — Добре. Доскоро. До много скоро. Пиши ми. — Оставя слушалката оживена, че е чула гласа на брат си. Миг по-късно обаче е смутена и малко ядосана. Защо ще си дава труда да звъни само за да й зададе такъв очевиден въпрос? Защо ще й се обажда, когато и двамата им родители не са у дома?

Ашок се завръща от кухнята с чаша вода в ръка. Оставя водата и включва малката лампичка до леглото.

— Буден съм — казва той, но гласът му е още отпаднал.

— Аз също.

— Ами Гогол?

— Пак заспа. — Ашима става и го слага в креватчето, придърпва одеялото до раменцата и се връща в леглото трепереща. — Не разбирам — казва тя и поклаща глава при вида на измачкания чаршаф. — Защо Рана ще ми звъни точно сега? Толкоз скъпо излиза. Нещо не е наред. — Тя се обръща да погледне Ашок. — Какво точно ти каза на теб?

Ашок клати глава, привел профил.

— Сто на сто има и друго, ама ти не ми казваш. Кажи, какво си говорихте?

Ашок продължава да клати глава, после се пресяга към нейната част на леглото и стиска дланта й тъй силно, че лекичко я заболява. След това я притиска надолу, легнал върху нея на леглото, извърнал глава настрани, с леко треперещо тяло. Държи я така толкоз дълго, че Ашима започва да се чуди дали няма да угаси светлината и да започне да я гали. Вместо това той й предава чутото преди минути от Рана, вестта, която той не бе смогнал да изрече пред сестра си: снощи баща им умрял от инфаркт, както редял пасианс на леглото.

 

 

Шест дни по-късно отпътуват за Индия — шест седмици по-рано, отколкото са планирали. Алън и Джуди, събудени на сутринта от плача на Ашима и чули от Ашок новината, оставят до входа им ваза с цветя. През тези шест дни нямат време да мислят за истинско име на Гогол. Получават експресен паспорт; върху печата на САЩ е написано „Гогол Гангули“ и Ашок се подписва вместо сина си. Ден преди да заминат, Ашима извежда детето с количката, слага четките и пуловера за баща си в пазарска торбичка и отива до Харвард Скуеър, до станцията на метрото.

— Извинете — спира тя някакъв мъж на улицата, — трябва да взема метрото.

Мъжът й помага да свали количката по стълбите и Ашима застава на платформата. Когато влакът пристига, тя моментално се отправя обратно към Сентръл Скуеър. Този път е напълно будна. Във вагона има само десетина души, скрили лица зад „Глоуб“, забили нос в евтини книжки или гледащи право през нея към нищото. Когато влакът забавя ход, Ашима става, готова за слизане. Не се обръща да погледне торбата, оставена нарочно под седалката.

— Хей, индийската госпожа си забрави нещата — чува тя, докато се затварят вратите, после нечий юмрук почва да удря стъклото, но влакът потегля, а тя продължава да бута Гогол по платформата.

На другата вечер вземат полет на „Пан Ам“ до Лондон, където след петчасов престой се прехвърлят на друг самолет до Калкута през Техеран и Бомбай. На пистата в Бостън, закопчала колана си, Ашима си гледа часовника и изчислява на пръсти индийското часово време. Само че този път не си представя семейството. Не иска да мисли за това, което съвсем скоро ще види: червения прах, изтрит от пътя в косата на майка й, гъстата грива на брат й обръсната в знак на траур. Колелата се завъртат и карат гигантските метални крила да помръдват нагоре-надолу. Ашима поглежда Ашок, който за пореден път проверява дали е наред всичко с паспортите и зелените карти. Гледа го как нагласява часовника си в очакване на пристигането, стрелките от бледо сребро щракват като остриета на ножици.

— Не искам да тръгвам — казва тя и се обръща към тъмния овален прозорец. — Не искам да ги виждам. Не мога.

Ашок слага длан върху нейната, докато самолетът набира скорост. После Бостън се килва встрани и се издигат плавно над почернелия Атлантик. Колелата се прибират и кабината се разтриса, докато се носят нагоре през първата пелена облаци. Ушите на Гогол са затъкнати с памук, но той все пак писва в ръцете на скърбящата си майка, докато се издигат още по-нагоре и той за пръв път в живота си тръгва да прелети света.