Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Namesake, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Зорница Христова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2020)
- Корекция и форматиране
- NMereva(2020)
Издание:
Автор: Джумпа Лахири
Заглавие: Името
Преводач: Зорница Христова
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Обсидиан“
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Редактор: Матуша Бенатова
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-769-082-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9019
История
- —Добавяне
9
След по-малко от година се женят в хотел „Дабълтрий“ в Ню Джърси, недалеч от дома на родителите й. Всъщност никой от тях не е искал такава сватба. Биха предпочели място като тези, които избират американските им приятели — Ботаническата градина в Бруклин, Метрополитън Ютъб или ресторанта на езерото в Сентръл Парк. Биха предпочели спокойна вечеря, джазова музика, черно-бели фотографии и по възможност по-скромни мащаби. Но родителите им настояват да поканят почти триста души, да сервират индийска храна и да има удобен паркинг за всички гости. Гогол и Мошуми се съгласяват, че е по-добре да се примирят, отколкото да се карат. Така ни се пада, шегуват се те, щом сме слушали майките си и сме се събрали. По̀ им е леко да го понесат, като знаят, че поне са единни. Седмици след като обявяват годежа датата е избрана, хотелът — запазен, менюто — определено и макар телефонът им да звъни всяка вечер, майка й да ги пита дали тортата да е плоска или на етажи, дали салфетките да са розови или бледозелени, шардоне ли да вземат или шабли. Всъщност Мошуми и Гогол нямат нищо да вършат, само да казват „да“, както прецениш, всичко звучи чудесно. „Всъщност имаш късмет“, казват колегите му. Планирането на сватбата било страшно изнервящо, първото истинско изпитание за един брак. Все пак му е мъничко странно съвсем пък да не е въвлечен в собствената си сватба; напомня му за многобройните празненства в живота му, рождени дни и други тържества, организирани от родителите му все в негова чест и посещавани от техните приятели; той винаги се е чувствал леко встрани от всичко това.
В съботата на сватбата опаковат багажа си, наемат кола и отиват до Ню Джърси. Разделят се чак като стигат в хотела, където за последен път се събират със своите семейства. От утре, стряска се Гогол, той и Мошуми ще бъдат отделно семейство. Не са виждали предварително хотела. Най-забележителното в него е стъкленият асансьор, който се качва и слиза неспирно за забавление и на деца, и на възрастни. Стаите са скупчени около елипсовидни балкони, които се виждат от фоайето. Малко му напомнят на многоетажен гараж. Има отделна стая, на един етаж с майка си, Соня и няколко по-близки семейни приятели. Мошуми отсяда целомъдрено на горния етаж, в съседната стая до тази на родителите и въпреки че двамата с Гогол на практика вече съжителстват в нейната квартира. Майка му се е погрижила за облеклото му — пергаментово жълта пенджабска дреха от гардероба на баща му, плисирано доти с шнур на кръста и чифт чехли награи с извити носове. Баща му не я е носил, тъй че се налага да я окачи в банята и да пусне горещия душ, за да изглади гънките.
— Неговата благословия винаги ще е с теб — казва майка му и се протяга да положи за миг ръце върху главата му.
За пръв път от смъртта на баща му се е облякла старателно в резедаво сари, сложила си е перлена огърлица, позволила е на Соня да начерви леко устните й.
— Дали пък не съм прекалила? — притеснява се тя пред огледалото.
И все пак синът й от години не я е виждал тъй хубава, тъй щастлива, тъй развълнувана. Соня също е облякла сари, пурпурно със сребриста бродерия, закичила е в косата си роза. Подава му опакована кутия.
— Това пък какво е? — пита той.
— Нали не си мислиш, че съм забравила трийсетия ти рожден ден?
Било е преди няколко дни; той и Мошуми са били твърде заети, за да го отпразнуват както трябва. Дори майка му, затънала в последни задачи по сватбата, бе забравила да му се обади рано сутринта, както правеше обикновено.
— Мисля, че вече съм на възраст, когато ми се ще хората да забравят рождения ми ден — казва той и приема подаръка.
— Горкият Гъл-гъл.
Вътре намира малка бутилчица бърбън и червена кожена манерка.
— Поръчах да я гравират — казва Соня и Гогол обръща манерката; на гърба й пише „НГ“. Спомня си как преди години бе проврял глава в нейната стая и й бе съобщил за решението си да се преименува на Никил. Тя беше тринайсетинагодишна, пишеше си домашните на леглото. „Нямаш право“, бе казала тя и когато той попита защо, бе добавила: „Защото не може. Защото си Гогол“. Сега я гледа как се гримира в стаята му, придърпва кожата на клепача си и рисува по него тъничка черна линия. Спомня си сватбените снимки на майка си.
— Ти си следващата, да знаеш — казва той.
— Не ми напомняй — гримасничи тя, после се разсмива. Споделената треска, вълнението от подготовката го натъжава, изведнъж му припомня, че баща му е мъртъв. Представя си го облечен горе-долу като него в момента, с шал през рамото, както се е обличал за пуджо. Същият тоалет, който му стои малко глупаво, на баща му би изглеждал достойно и елегантно, би му отивал така, както не подхожда на Гогол. Чехлите му са твърде големи и трябва да ги запълни с хартиени кърпички. За разлика от Мошуми, обслужвана от фризьор и гримьор, Гогол е готов за минути. Съжалява, че не си е донесъл маратонките; би могъл да побяга малко на пътечката във фитнес залата, за да се подготви за събитието.
Поразводнената церемония на покритата с чаршафи платформа продължава цял час. Мошуми и Гогол седят на пода — първо един срещу друг, после рамо до рамо.
Гостите седят срещу тях на сгъваеми метални столове; подвижната стена между двете банкетни зали — без прозорци, но с окачени тавани — е дръпната, за да се отвори пространство. Над лицата са провесени бели лампи и видеокамера. От тонколоните гърми шенайска музика. Нищо не са репетирали, нищо не им е било обяснявано. Група „маши“ и „мешо“ се тълпят покрай тях и непрестанно им казват какво да правят, кога да говорят, да станат или да хвърлят цветя по малка пиринчена вазичка. Свещеникът е приятел на родителите на Мошуми — анестезиолог и по случайност брамин. Поднасят се дарове пред фотографиите на баби, на дядовци и на баща му; изсипват ориз върху клада, която управата на хотела им забранява да палят. Мисли си за родителите си, непознати до този момент — двама души, които дори не са си говорили преди сватбата. Седнал до Мошуми, внезапно си дава сметка какво означава това и се стряска каква смелост, какво послушание трябват, за да постъпиш така.
За първи път вижда Мошуми в сари, като изключим ритуалите в детството, изтърпявани мълчаливо. Сега носи поне десет килограма злато — в един момент, както са седнали един срещу друг с омотани в кариран плат длани, той преброява единайсет гердана. Две огромни заврънкулки са изписани алено бели на бузите й. Досега е продължавал да нарича баща й Шубир Мешо, майка й — Рина Маши, сякаш все още са му чичо и леля, сякаш той и Мошуми са нещо като братовчеди. Към края на вечерта ще се превърне в зет и ще трябва да се обръща към тях като към родители, „Баба“ и „Ма“.
За почерпката се преоблича в костюм, а Мошуми — в червена рокля банараси с тънки презрамчици, измислена от самата нея и ушита от нейна приятелка. Майка й не одобрява — какво му е лошото на шалвар камиза, иска да знае тя — и когато Мошуми забравя шала си върху някакъв стол и оголва слабите си бронзови рамене (дискретно блестящи от някаква специална пудра), тя я стрелва с обвинителен поглед, но Мошуми не обръща внимание. Безброй хора идват да го поздравят, казват, че го познават от малък, канят го да позира за снимки, да обвие ръце около семействата им и да се усмихне. Гогол е доста пиян от открития бар, за който са платили родителите на Мошуми. Жена му е ужасена да види в банкетната зала масите увенчани с тюл, колоните обвити с бръшлян и петунии. Случайно се сблъскват на излизане от тоалетната и разменят една бърза целувка; тютюневият й дъх е замаскиран от ментов бонбон. Представя си я как пуши в кабинката, седнала върху капака на тоалетната. Цяла вечер почти не разменят дума; по време на ритуала тя е свела очи, а в банкетната зала, щом погледне към нея, тя е вечно улисана в разговор с непознати. Изведнъж му се приисква да останат сами, да се измъкнат към неговата или нейната стая, да игнорират останалите, както са правили някога.
— Ела с мен — кимва той към стъкления асансьор. — Петнайсет минути. Никой няма да забележи.
Но вечерята е започнала, номерата на масите вече се обявяват по високоговорителя.
— Ще ми трябва фризьор да поправи прическата ми — казва тя.
Затоплените сребърни блюда са надписани заради американските гости. Типично северноиндийска храна — планини от парещо розово тандури, алу гоби в гъст оранжев сос. Чува някой да казва, че нахутът е вкиснат. Сядат на главната маса в центъра на помещението заедно с майка му, Соня, родителите на Мошуми, шепа нейни роднини, дошли от Калкута, и брат й Самрат, който пропуска курса си по ориентация в Чикагския университет, за да присъства на сватбата. Чаши шампанско се вдигат, произнасят се тромави тостове; роднини и семейни приятели държат речи. Бащата на булката става, усмихва се нервно, забравя да вдигне чаша и казва:
— Благодаря ви, че дойдохте. — После към Мошуми и Гогол: — Добре де, бъдете щастливи.
Ухилени, облечени в сари „маши“ потракват с вилици по чашите, дават им знак за целувка. Всеки път той им угажда, кротко млясва жена си по бузата.
Внасят с количка тортата; на глазурата е изписано „Никил се венчава с Мошуми“. Жена му се усмихва както винаги пред обектива: затворила устни, наклонила леко глава надолу и малко наляво. Дава си сметка, че двамата с нея изпълняват колективно, дълбоко желание — тъй като са бенгалци и двамата, всички могат да си отдъхнат. Понякога, като гледа гостите, неволно се сеща как едва преди две години би могъл да седи сред морето от кръгли маси и да гледа как тя се венчава за друг. Тази мисъл го блъсва като внезапна вълна, но бързо се съвзема и осъзнава, че той е младоженецът. Всичкото злато по нея и сватбеното сари са закупени преди две години за женитбата й с Греъм. Този път е било достатъчно да извадят кутиите от дрешника, да вземат бижутата от трезора и да намерят списъка с ястията. Само новите покани, измислени от Ашима и изписани на английски от Гогол, са поръчани специално за случая.
И понеже Мошуми има да преподава само три дни след сватбата, налага се да отложат медения си месец. Най-близкият сурогат е една нощ сами в хотел „Дабълтрий“, който и двамата нямат търпение да напуснат. Ала родителите им са потрошили немалко пари и нерви, за да им запазят младоженския апартамент.
— Искам да се изкъпя — казва тя, щом остават сами; после хлътва към банята.
Гогол знае, че Мошуми умира за сън, също както и той — вечерта е завършила с дълги танци по песни на АББА. Той оглежда апартамента, отваря чекмеджетата, вади брошурите, надзърта в барчето и изчита менюто за румсървиса, макар че въобще не е гладен. По-скоро му е прилошало от комбинацията на бърбън с две големи парчета от тортата — не се е сетил да хапне отрано. Изтяга се на огромното легло. Покривката е обсипана с розови листчета — последен жест, преди роднините им да се оттеглят. Докато чака, прехвърля каналите на телевизора. В кофа до него има бутилка шампанско, в покрита с дантела чиния — бонбони във формата на сърчица. Отхапва един. Средата му е от твърд карамел и изисква далеч повече дъвчене от очакваното.
Играе си с пръстена, сложен от нея на пръста му след разрязването на тортата, съвсем същия като онзи, който той е нанизал на нейния. Предложил й е брак навръх рождения й ден, подарил й е диамантен пръстен, както и шапката, купена още след втората им среща. Подходил е театрално, използвайки датата като повод да я заведе през почивните дни в хотел извън града — по бреговете на Хъдсън, първото им съвместно пътуване, което да не е до дома на родителите й в Ню Джърси или до Пембъртън Роуд. Вече е пролет, на кадифената шапка не й е сезонът. Мошуми е смаяна колко време е помнил за нея.
— Не мога да повярвам, че не са я продали.
Той не й казва кога я е купил. Подарява й я долу, в трапезарията, след нарязания специално на тяхната маса „Шатобриан“. Непознати обръщат глави, за да се възхитят на Мошуми, когато си слага шапката. След като я изпробва, тя прибира кутията под стола си, без да забележи по-мъничката кутийка, скрита насред хартията.
— Има още нещичко там — принуден е да добави Гогол.
Впоследствие стига до извода, че шапката я е изненадала повече от предложението. Докато първото е истинска изненада, второто е очаквано — от самото начало и двете семейства, а не след дълго и те самите приемат, че ако се харесат, няма дълго да се ухажват, а ще стигнат до брак.
— Да — отвръща му тя ухилена над кутията за шапки, преди той дори да попита.
Сега тя излиза по снежнобяла хотелска хавлия. Свалила е грима си и бижутата; карминът, който той е посипал на пътя в косата й в края на ритуала, сега е отмит. Нозете й са свободни от високите обувки, сложени веднага след края на религиозната част и извисили я над почти всички гости. Все още я намира най-пленителна тъй, без украси; знае, че само за него е съгласна да изглежда така. Мошуми сяда на ръба на леглото, слага си някакъв синкав крем на прасците и ходилата. Веднъж е разтърквала същия крем и по неговите крака (в деня, в който минаха по Бруклинския мост): беше хладен и щипеше. После ляга върху възглавниците, поглежда го и протяга ръка. Под хавлията той очаква да види някакво страстно бельо — в Ню Йорк е зърнал купчинката дантели, получена на моминското тържество. Тя обаче е гола; кожата й мирише — прекалено настойчиво — на някакви горски плодчета. Никил целува тъмните косъмчета по ръцете й, изпъкналата й ключица, която по нейно признание най-много харесвала в себе си. Любят се въпреки изтощението, влажната й коса пада хладна върху лицето му, розовите листенца се лепят по прасците, рамената и лактите. Гогол вдъхва миризмата на кожата й; все не може да осъзнае, че са съпруг и съпруга. Кога ще го схване напълно? Дори сега не се чувства докрай насаме с нея, сякаш всеки момент някой може да почука, да им каже какво трябва да правят. И макар да я иска не по-малко от всякога, той си отдъхва чак когато са свършили и лежат един до друг голи — най-сетне нищо вече не се очаква от тях.
После отварят шампанското, сядат един до друг на леглото и преравят голяма торба картички с чекове, подарени от стотиците приятели на родителите им. Мошуми е отказала да прави списък с подаръци — уж нямала време, но той чувства, че просто няма сърце да го прави за втори път. Гогол не възразява — поне къщата няма да се напълни с десетки кристални вази, тенджери и тигани. С калкулатор не разполагат, тъй че почват да смятат върху разни хотелски брошури. Повечето чекове са надписани за „мистър и мисис Никил и Мошуми Гангули“. Няколко са на името на „Гогол и Мошуми Гангули“. Сумите са от по сто и един долара, двеста и един долара, тук-там триста и един — бенгалците смятат кръглите суми за лоша поличба. Гогол събира общата сума на всяка страница.
— Седем хиляди трийсет и пет — обявява.
— Не е лошо.
— Бих казал, че сме на сметка, мисис Гангули.
Само че тя не се казва така. Запазила е фамилията си. Не приема „Гангули“ дори и с тиренце. И без това презимето й Мазумдар трудно се произнася. Ако сложи тире, вече няма да се събира в прозорчето на стандартния плик. Пък и вече е почнала да публикува като Мошуми Мазумдар, името й стои под статии върху френската феминистка теория в ред престижни академични издания, на чиито страници Гогол все успява да се пореже, щом почне да ги чете. И макар да не й е признал, до последния миг се е надявал тя да промени решението си — ако не за друго, поне в името на покойния му баща. Но на нея дори не й хрумва да тръгне да сменя фамилията си. Когато роднини от Индия продължават да адресират картички и писма до „мисис Мошуми Гангули“, тя поклаща глава и въздиша.
С парите плащат депозита за едностаен апартамент до Трето авеню. Малко не им е по джоба, но не устояват на червения сенник, портиера и тиквено жълтите плочки на пода във фоайето. Самият апартамент е малък, ала луксозен, с вградени махагонови библиотеки, стигащи до тавана, с тъмни, лакирани, широки дъски на пода. В дневната има таванско прозорче, в кухнята — скъпи уреди от неръждаема стомана, в банята — мраморен под и стени. Има балконче като на Жулиета към спалнята, в чийто ъгъл Мошуми си подрежда бюрото, компютъра, принтера, папките. Техният етаж е най-горният и ако се наведеш достатъчно наляво от прозорчето на банята, можеш да видиш Емпайър Стейт Билдинг. Няколко уикенда ходят с автобуса до „Икеа“, за да запълнят стаите: лампи имитация на „Ногучи“, черно канапе, персийски килими и губери, разлато двойно легло от светло дърво. Когато им идват на гости, родителите й и Ашима са едновременно впечатлени и изненадани: не е ли малко за семейство? Но Мошуми и Гогол още не мислят да имат деца, със сигурност не и преди Мошуми да защити дисертацията си. В събота ходят заедно за храна до фермерския пазар на Юниън Скуеър, преметнали платнени торби през рамо. Купуват неща, които не са сигурни как да приготвят — праз, зелен боб, каперси, — и търсят рецепти в готварските книги, получени като сватбен подарък. От време на време, когато готвят, задействат противопожарния датчик, който е твърде чувствителен, та го карат да млъкне с дръжката на метлата.
Понякога канят гости, организират купони, каквито родителите им никога не са правили — забъркват мартини в стоманени шейкъри за няколко архитекти от компанията на Гогол или за студентите на Мошуми от Нюйоркския университет. Пускат боса нова, поднасят хляб, сирене и колбаси. Той прехвърля парите от своята сметка в нейната; издават им бледозелени чекове с двете им имена, отпечатани в ъгъла. За парола на дебитната си карта — избират „Лулу“ — името на френския ресторант, в който за пръв път са вечеряли заедно. Най-често ядат един до друг на столчетата до кухненския плот или на масичката за кафе, пред телевизора. Рядко готвят индийска храна — обикновено похапват спагети, риба на скара или нещо готово от тайландския ресторант на стотина метра от тях. Но от време на време — в неделя — им се прияжда храната, с която са били отраснали. Вземат влака за Куинс и закусват до късно в „Джаксън Дайнър“, отрупват чиниите си с пиле тандури, с кебап и пакори, после купуват ориз басмата и каквито подправки са им се свършили. Или пък ходят в някоя мъничка чайна да пият чай с бита сметана в картонени чаши, поръчвайки на бенгалски сладко-кисело мляко и халим. Всяка вечер на тръгване Гогол й се обажда да пита дали трябва да купи марули или пресен хляб. След вечеря гледат телевизия, докато Мошуми пише картички с благодарности за безбройните чекове, депозирани с двайсет различни формуляри. Това е на практика всичко, което го кара да се чувства семеен. Иначе си е същото, само дето сега са все заедно. Нощем Мошуми заспива до него, като винаги се обръща по корем и се събужда с възглавница върху главата.
Понякога в апартамента той намира случайни останки от живота й преди него, от живота й с Греъм — стихосбирка, надписана с имената на двамата, картичка от Прованс, пъхната в някой речник, адресирана до квартирата, която споделяли тайно. Веднъж не успява да се сдържи и отива на този адрес през обедната почивка, чуди се какъв ли е бил животът й по онова време. Представя си я как върви по тротоара, понесла покупки от супермаркета на съседния ъгъл, влюбена в друг. Не я ревнува от миналото й. Само понякога се замисля дали за нея той не представлява някаква капитулация, поражение. Това чувство не го връхлита често, само колкото да го човърка, да обхване мислите му като паяжина. В такива случаи той се оглежда из апартамента, набира увереност от съградения и споделян живот. Гледа снимката им от сватбата, на която са окичени с еднакви гирлянди. Сложена в стилна кожена рамка, тя стои върху телевизора. Гогол влиза в спалнята, където работи жена му, целува я по рамото и я притегля към леглото. Ала в общия дрешник има калъф за дрехи с бяла сватбена рокля, която Мошуми е трябвало да облече месец след индийската церемония, планирана за нея и Греъм — на втория ритуал пред мирови съдия в двора на баща му в Пенсилвания. Веднъж е отварял калъфа, зърнал е нещо без ръкави, до коленете, с просто кръгло деколте, като рокля за тенис. Един път я пита защо все още пази роклята.
— О, тази ли — свива рамене тя. — Все се каня да я боядисам.
* * *
През март отиват в Париж. Мошуми е канена да изнася доклад на конференция в Сорбоната. Използват повода да се поразходят. Гогол си взема едноседмичен отпуск. Вместо да отседнат в хотел, отиват в апартамент до Бастилията — собственикът е неин приятел, журналистът Еманюел, който е на почивка в Гърция. Жилището е едва отоплявано, миниатюрно, шест стръмни етажа без асансьор. Банята е с размерите на телефонна кабина. Леглото е вдигнато на педи от тавана, тъй че сексът е доста рисковано начинание. Кафеварката почти заема тясната печица с два котлона. Като изключим двата стола до масата, друго място за сядане няма. Времето е сурово, безрадостно, небето бяло, слънцето вечно притулено. Париж е прочут с този лош климат, заявява Мошуми. Гогол се чувства невидим; мъжете по улицата зяпат жена му открито, настойчиво — нищо, че той е до нея.
За пръв път е в Европа. За пръв път вижда архитектурата, за която е чел толкова години, на която се е възхищавал по албуми и диапозитиви. Кой знае защо, в присъствието на Мошуми се чувства по-скоро гузен, отколкото развълнуван. Макар да се разхождат заедно един ден до Шартр, другия до Версай, има чувството, че тя би предпочела да се вижда с приятели на кафе, да ходи на дискусиите след конференцията, да яде по любимите си бистра, да пазарува от любимите си магазини. От самото начало се чувства излишен. Мошуми взема всички решения и говори от името на двамата. Той е ням в ресторантчетата, където обядват, ням в магазините, където разглежда красиви колани, вратовръзки, хартия, писалки; ням и през дъждовния следобед, който прекарват заедно в „Д’Орсе“. Най-вече е ням вечерта, когато той и Мошуми излизат на вечеря с нейни френски приятели, пият перно и пируват с кускус или шукрут, пушат и спорят край застланите с хартия маси. Той се мъчи да схване за какво става въпрос — еврото, Моника Люински, компютърните проблеми покрай двехилядната година, — но всичко останало му е тъмна мъгла, неразличимо от тракащите чинии и жуженето на еднакви, смеещи се гласове. Той ги гледа в накачените по стените гигантски огледала в златни рамки как сближават тъмните си глави.
Част от него признава каква привилегия е да си тук с някой, който познава града тъй добре, ала другата част иска просто да бъде турист, да се рови из разговорника, да разглежда всички сгради от списъка си и дори да се изгуби. Когато една вечер признава това на Мошуми, докато се връщат в квартирата, тя го пита защо не е почнал с това. На другата сутрин го инструктира как да стигне до станцията на метрото, да се снима и да си извади оранжева карта. И тъй, Гогол тръгва да разглежда забележителностите сам, докато Мошуми ходи на конференцията или остава в апартамента да добавя последните щрихи към доклада си. Единственият му спътник е нейният малък червен пътеводител към различните райони с прикрепена към задната корица нагъната карта. На последната страница Мошуми му е написала няколко полезни фрази — „Едно кафе, моля. Къде са тоалетните?“ На излизане го предупреждава:
— Избягвай да поръчваш кафе с мляко, ако не е сутрин. Французите никога не правят това.
Макар денят да е изненадващо светъл, студът е особено остър, режещ въздух раздира ушите му. Спомня си първия им обяд, когато го беше завела в магазина за шапки. Спомня си как двамата бяха викнали в унисон, когато вятърът бе обрулил лицата им — все още бе твърде рано да се топлят с прегръдка. Сега той отива към ъгъла, решава да си поръча още един кроасан в пекарната, откъдето всяка сутрин си купуват закуска. Вижда момче и момиче да стоят в слънчев сноп на тротоара и да се хранят един друг от хартиена кесия. Изведнъж му се приисква да се върне в апартамента, да се изкачи на леглото, да забрави забележителностите и да вземе Мошуми в прегръдките си. С часове да лежи до нея, както правеха в началото, да пропускат времето за вечеря и да бродят из улиците да търсят храна в най-безумните часове. Ала в края на седмицата тя ще трябва да представи доклада си и той знае, че едва ли ще я отклони от задачата да чете на глас с хронометър в ръка, да си води бележки в полетата. Консултира се с картата и през следващите няколко дни следва маршрутите, които тя му е очертала с молив. Скита с километри по известните булеварди, през Маре, и след много погрешни завои пристига в музея на Пикасо. Сяда на някаква пейка и скицира градски къщи от Плас де Вож, върви по самотните каменисти пътеки в Люксембургската градина. С часове скита из магазинчетата за репродукции пред Академията за изящни изкуства; в крайна сметка купува графика на Отел дьо Лазен. Снима тесните тротоари, тъмните павирани улици, покривите с мансарди, старите, разнебитени сгради от бледокафяв камък. Всичко му се струва неописуемо хубаво и въпреки това се потиска, че за Мошуми то е познато, че тя го е виждала хиляди пъти. Разбира защо е живяла тук толкова дълго — далеч от семейството си, от всички познати. Френските й приятели я обожават. Продавачи и келнери я обожават. Тук тя е тъкмо на място и все пак остава мъничко екзотична. Тук се е възродила — без колебания, без вина. Той й се възхищава и дори мъничко й завижда за смелостта да пристигне в съвсем различна страна и да си създаде свой живот. Дава си сметка, че тъкмо така са постъпили и родителите му. И че той най-вероятно никога няма да направи това.
Сутринта на последния ден той отива да пазарува подаръци за роднините. Междувременно тя ще представи доклада си. Той предлага да иде с нея, да седне сред публиката и да я слуша. Според нея обаче това би било глупаво — защо да седи сред толкова хора, чийто език не разбира, вместо да разгледа още нещо от Париж? И тъй, след покупките той се отправя сам към Лувъра — нещо, което до този момент е отлагал. Вечерта тя го чака в едно кафене в Латинския квартал. Седи зад остъклената преграда на тротоара с тъмно червило на устните, пие глътчици вино.
Гогол сяда до нея и си поръчва кафе.
— Как беше? Казвай как мина.
Тя запалва цигара.
— Добре. Поне свърши.
Изглежда по-скоро тъжна, отколкото облекчена; очите й скитат по кръглата масичка между тях — със синкави мраморни жилки като жилките на сирене.
Обикновено тя иска да чуе пълен разказ за всичките му премеждия, ала днес седят мълчаливо, загледани в минувачите. Той й показва какво е накупил — вратовръзка за баща й, сапуни за майките, риза за Самрат, копринено шалче за Соня, за себе си скицници, писалка, мастилници. Тя се любува на скиците му. И друг път са идвали в същото кафене и Гогол чувства леката носталгия, която понякога идва в края на дълъг престой в чужда страна; мъчи се да попие детайлите, които скоро ще му убягват: свъсения сервитьор, който ги е обслужвал, магазинчетата на отсрещния тротоар, зелено-жълтите сламени столове.
— Мъчно ли ти е, че си тръгваме? — пита той, слага захар в кафето си и го глътва наведнъж.
— Малко. Предполагам, една част от мен би предпочела никога да не съм напускала Париж.
Той се навежда и взема ръцете й в своите.
— Но в такъв случай нямаше да се срещнем — казва той по-уверено, отколкото всъщност се чувства.
— Вярно — признава тя и добавя: — Може би някой ден ще се преместим тук.
— Може би — кимва той.
Толкова хубава му се вижда — уморена, обляна в гъстата светлина на отиващия си ден, лицето й е кехлибарено. Гогол гледа как цигарения дим се носи до нея. Иска му се да запомни точно този миг, как са били тук двамата. Така иска да запомни Париж. Вади фотоапарата и го насочва към нея.
— Никил, моля те, спри — казва тя и засмяно поклаща глава. — Изглеждам ужасно. — После скрива лицето си с опакото на ръката.
Той не сваля фотоапарата.
— Хайде, Мо. Прекрасна си. Изглеждаш страхотно.
Но Мошуми не скланя да му угоди и с престъргване дръпва стола си извън кадър. Не иска да я бъркат с турист в този град, казва тя.
Съботна вечер през май. Двамата са на гости в Бруклин. Десетина души са събрани край дълга, издраскана маса за хранене, пушат цигари и пият кианти от чаши за сок, седнали върху дървени столчета без облегалки. Помещението е тъмно, като изключим купола на металната лампа, която се спуска на дълъг шнур от тавана, хвърляйки ярък кръг светлина по средата на масата. От очукана тонколона на пода звучи опера. Един джойнт се предава от ръка на ръка. Гогол дръпва, задържа дъха си, но веднага започва да се разкайва — и без туй е съвсем огладнял. Вече е почти десет, но вечерята не е сервирана. Като изключим виното, предложили са им само хляб и малка паничка маслини. Покривката е засипана с трохички и остри лилави костилки. Хлябът прилича на твърда и прашна възглавница, с дупки колкото сливи и с твърда коричка, която остъргва небцето му.
Домакини са двама приятели на Мошуми — Доналд и Астрид. Къщата е в процес на ремонт — докато чакат първото си дете, Астрид и Доналд са решили да разпрострат своето царство от първия етаж към горните три. От гредите висят плътни найлонови листове и създават прозрачни, временни коридори. Зад тях една стена липсва. Въпреки късния час гостите още пристигат. Оплакват се от студа, който упорства въпреки късната пролет, от жулещия тормоз на вятъра, който премята върхарите на дърветата. Свалят палтата си и се представят, след това си наливат кианти. Ако идват за пръв път, не след дълго стават от масата и се качват нагоре да се любуват на плъзгащите се в стените врати, оригиналния ламаринен таван, на огромната бъдеща детска стая и далечния, бляскав Манхатън, който се вижда от най-горния етаж.
Гогол е идвал и преди, твърде често по негово мнение. Астрид е приятелка на Мошуми от университета. За първи път вижда и нея, и Доналд на сватбата си. Поне така твърди Мошуми; лично той не ги помни. През първата година от връзката на Мошуми и Гогол те били в Рим със спечелената от Астрид стипендия „Гугенхайм“, но после се върнали в Ню Йорк, където сега тя преподава кинознание в Ню Скул. Доналд е средно талантлив рисувач на малки натюрморти на единични, всекидневни предмети: яйце, чаша, гребен на ярко оцветен фон. Неговата трактовка на шивашка макара виси в спалнята им като сватбен подарък. Доналд и Астрид са спокойно самоуверени — вероятно Мошуми би желала да приличат на тях. Страстно прокламират начина си на живот, засипват Мошуми и Гогол с несекващ и неподлежащ на съмнения поток от съвети за най-всекидневни неща. Кълнат се в конкретна пекарна на Съливан стрийт, в конкретна месарница на Мот стрийт, в своя тип кафеварка или в своя флорентински дизайнер на спални чаршафи. Инструкциите им го влудяват, но Мошуми послушно ги следва. Тя редовно пресилва и себе си, и бюджета им, за да купува месото от препоръчаната месарница и хляба от препоръчаната пекарна.
Тази вечер поне разпознава няколко от лицата: Едит и Колин преподават социология съответно в Принстън и Йейл; Луиз и Блейк, докторанти като Мошуми, преподават в Нюйоркския. Оливър е редактор в списание за изкуство; жена му Сали работи като майстор на печива. Останалите са приятели и колеги на Доналд, поети, художници, документалисти. Всички са женени. Дори и сега един тъй банален и тъй очевиден факт продължава да го удивлява. Всички са женени! Но това е животът сега, през уикенда повече, отколкото през седмицата — безкраен поток от вечери, коктейли, понякога късни купони с наркотици и танци колкото да си спомнят, че още са млади, после късни неделни закуски с „Блъди Мери“ и твърде скъпи яйца.
Тези хора са умни, красиви, добре облечени. И мъничко кръвосмесителни. Повечето се познават от университета и Гогол не може да се отърси от чувството, че повечето от гостите са преспали един с друг. Както винаги край масата се водят академични разговори, в които той не участва — за конференции, откриващи се катедри, неблагодарни студенти, крайни срокове за проекти. В единия край на масата рижа късокоса жена с котешки очила разказва как преди време играла в пиеса на Брехт, поставена в Сан Франциско, в която всички актьори били голи.
В другия край Сали доукрасява донесения от нея десерт, старателно реди блатове и ги покрива с лъскав белтъчен крем, който се вие като огнени езици. Астрид показва на няколко души мостри боя, наредени пред нея като карта за таро, нюанси на резедавия цвят, в който смятат да боядисат антрето. Очилата й сякаш са слезли от лицето на Малкълм Екс. Вглежда се старателно в мострите; макар да иска съвета на гостите си, всъщност вече е решила кой нюанс ще избере. Вляво от Гогол Едит обяснява защо не яде хляб.
— Просто имам много повече енергия, когато избягвам пшеницата.
Гогол няма какво да си каже с тези хора. Не го интересуват темите на дисертациите им, нито хранителните им навици, още по-малко цветът на стените им. В началото тези купони не бяха дотам мъчителни. Когато Мошуми го представяше на приятелите си, двамата с нея седяха прегърнати, а пък другите гости бяха само фон на неспиращия им разговор. Веднъж, на купон у Сали и Оливър, те се бяха оттеглили за бърз и шеметен секс в дрешника на домакинята, чиито пуловери заплашваха да ги затрупат. Гогол знае, че такава обсебваща страст не може да трае вечно.
И все пак го удивлява верността на жена му към тази компания. Поглежда я. Тя пали цигара. Отначало този навик не го е вълнувал. Дори му е харесвало след оргазъм тя да се пресяга над нощното шкафче и да драсва кибрита, а пък той да лежи до нея, да я слуша как изпуска дима, да го гледа как се носи над тях. Само че напоследък застоялият дъх на тютюн по косата и пръстите й (или в спалнята, където работи) лекичко го отвращава, а понякога, без да ще, си представя за миг как овдовява в резултат от нейното леко, но упорито пристрастие. Когато й признава страха си, тя умира от смях.
— О, Никил — казва му тя. — Не говориш сериозно.
Сега също се смее, кима усърдно на нещо, което й разправя Блейк. От доста време не помни да е била така оживена. Гледа правата й, гладка коса, наскоро подрязана и подвита по края. Очилата, които акцентират хубостта й. Бледите й, красиви устни. Гогол знае, че одобрението на тази компания значи нещо за нея, макар да не схваща какво точно. И все пак, колкото и да й харесва да гостуват на Астрид и Доналд, той не може да не забележи, че след срещите с тях тя е мрачна, сякаш само са й напомнили как животът й никога няма да прилича на техния. След последното им гостуване у Доналд и Астрид бе избухнал скандал още с влизането от вратата — колко шумно било тук на Трето авеню, как плъзгащите се врати на гардеробите винаги се измъквали от релсите, как вентилаторът в тоалетната проглушава ушите. Той си казва, че това е от стреса — тя се готви за устните изпити, обичайно седи чак до девет часа в библиотеката. Спомня си какво му беше преди изпита за лиценз, на който го скъсаха първите два пъти. Спомня си какво отшелничество се искаше, за да учи — понякога с дни не говореше с никого. Така че сега я оставя на мира. Тази вечер се е надявал да използват предстоящите изпити като повод да не ходят у Астрид и Доналд. Ала вече разбира, че тя никога не отказва, ако става въпрос за тях.
Чрез тях се е запознала с бившия си годеник Греъм; с Доналд са били съученици от малки, тъкмо той му е дал номера на Мошуми, преди да отиде в Париж. На Гогол му е малко противно да мисли, че чрез тях тя поддържа отношения с Греъм — от тях е узнала, че той живее в Торонто, че е женен и има близнаци. Докато са били заедно, четиримата с Доналд и Астрид са наемали вили във Върмонт или някъде до Хемптън. Сега се опитват да го въвлекат в подобни планове — смятат например да наемат къща на бретанското крайбрежие. Като че ли са го приели, но понякога му се струва, че за тях Мошуми все едно още е с Греъм. Веднъж Астрид дори бе сбъркала името му. Никой, освен него не забеляза. Всички бяха замаяни от алкохола, но той знаеше, че е чул правилно — към края на една доста подобна на тази вечеря: „Мо, защо двамата с Греъм не вземете малко от свинското за вкъщи? — беше казала Астрид, докато разтребваха масата. — Става супер за сандвичи“.
А сега всички гости са се увлекли в обща тема за разговор — имена за бебето.
— Искаме нещо съвсем уникално — казва Астрид.
Напоследък Гогол забелязва, че в света на семейните двойки разговорите край масата все нататък клонят. Ако пък сред присъстващите има бременна, както Астрид сега, темата е неизбежна.
— Винаги са ми харесвали имената на папите — казва Блейк.
— Имаш предвид Джон и Пол? — пита Луиз.
— По-скоро Инокентий и Климент.
Има разни безсмислени имена, като Типър и Джет. Те предизвикват гримаси. Някой казва, че навремето си познавал момиченце „Анна Греъм“.
— Схващате ли? Ана-грама! — Всички се смеят.
Мошуми твърди, че имена като нейното са си живо проклятие — никой не го произнася правилно, а децата в училище го променяли на Мушуми и й викали „мушама“.
— Яд ме беше, че не познавам никой с моето име — казва тя.
— Виждаш ли, а на мен точно това би ми харесало — отвръща Оливър.
Гогол си налива нова водна чаша кианти. Мрази да участва в такива разговори, мрази и да ги слуша. На масата се разлистват няколко книги по въпросната тема: „Как да открием идеалното име“, „Алтернативни бебешки имена“, „Бебешките имена: пътеводител за идиоти“. Една се нарича „Как да не кръстим детето си“. Някои страници са прегънати, други имат звездички и чавки в полетата. Някой предлага „Закари“. Друг казва, че имал куче с такова име. Всеки иска да узнае какво точно значи името му. Едни са доволни, други не толкова. Както „Гогол“, така и „Мошуми“ не присъстват в подобни справочници и за първи път тази вечер той усеща странната връзка, която ги бе събрала. Отива до нея, взема една от ръцете й, които до този момент са лежали на масата. Тя се обръща да го погледне.
— Хей, здравей — казва му тя. После му се усмихва, обляга за малко глава на рамото му и той разбира, че е пияна.
— Какво значи „Мошуми“? — пита от другата й страна Оливър.
— Влажен югозападен бриз — казва тя и подбелва очи.
— Като този навън ли?
— Винаги съм си знаела, че си природна стихия — разсмива се Астрид.
Гогол се обръща към жена си.
— Наистина ли? — Дава си сметка, че никога не се е сещал да я попита точно това, никога не го е знаел. — Не си ми казвала.
— Нима? — Тя поклаща глава объркано.
Това го човърка, макар да не знае защо. Не му е сега времето да го разнищва. Не и сред всичко това. Той става, отива до тоалетната. Като свършва, не се връща при гостите, а се качва по стълбите да огледа ремонта. Спира на вратите на варосаните стаи, в които няма друго, освен стълби. Други са пълни с кашони, натрупани по на шест-седем реда. Спира да разгледа някакви пръснати върху пода планове. Спомня си как в началото на връзката му с Мошуми бяха прекарали цял следобед в един бар да чертаят плана на идеалната къща. Той бе искал нещо модернистично, със светлина и стъкло, а Мошуми бе настоявала за кафява тухлена къща като тази тук. В крайна сметка бяха измислили нещо невероятно — градска къща от лят бетон с остъклена фасада. Още не се бяха любили и той си спомня как се смутиха, когато трябваше да определят къде точно ще бъде спалнята.
Накрая пристига в кухнята, където Доналд едва започва да приготвя спагети ала вонголе. Кухнята е стара, към едно от апартаментчетата, на които е била разделена сградата. Използват я, докато новата стане готова. Мърляв линолеум и наредени до едната стена уреди напомнят на Гогол за бившата му квартира на Амстердам авеню. На печката има празна, лъскава тенджера от неръждаема стомана — тъй голяма, че покрива два котлона. Купчина бледозелени мидички с големината на монети от четвърт долар киснат в дълбоката порцеланова мивка.
Доналд е висок на ръст; носи джинси, чехли и червена риза с навити над лактите ръкави. Хубав е, с благородни черти и прибрана назад малко мазничка светлокестенява коса. Сложил си е престилка и усилено къса листа от грамадна китка магданоз.
— Хей — казва му Гогол. — Имаш ли нужда от помощ?
— Никил, заповядай. — Връчва му магданоза. — Чувствай се у дома си.
Гогол е благодарен, че има нещо да прави, да бъде зает и полезен, пък било то като чирак на Доналд.
— Е, как върви ремонтът?
— Не питай. Току-що уволнихме строителите. С тези темпове детето вече ще се е изнесло, преди да сме довършили стаята му.
Гогол гледа как Доналд започва да вади мидите от мивката, да им търка черупките с нещо като миниатюрна четка за тоалетна и да ги хвърля една по една в тенджерата. Гогол надниква и ги вижда разтворили дружно черупки в леко кипналия бульон.
— А вие кога ще се местите в нашия квартал? — пита Доналд.
Гогол свива рамене. Няма никакво намерение да се мести в Бруклин, не и толкова близо до Доналд и Астрид.
— Не съм се замислял. Предпочитам Манхатън. Мошуми също.
Доналд клати глава.
— Тук грешиш. Мошуми обожава Бруклин. Едва успяхме да я изгоним след онази история с Греъм.
Това име го жилва, попарва го както винаги.
— Живяла е с вас?
— Ей там, в края на коридора. Остана няколко месеца. Не беше на себе си. Никога не съм виждал по-разстроен човек.
Гогол кимва. Още нещо, което е премълчала. Чудно защо. Мигновено намразва къщата — нали тук, с Доналд и Астрид, е прекарала най-мрачните си моменти. Тук е тъгувала по друг.
— Ти си далеч по-добър за нея — заключава Доналд.
Гогол вдига очи изненадан.
— Не ме разбирай погрешно, Греъм е страхотен човек. Само че двамата с нея бяха твърде еднакви, много лесно се горещяха.
Това наблюдение не го успокоява особено. Приключва със скубането на магданоза, гледа как Доналд го кълца с бързи и точни движения, опрял длан върху тъпия ръб на ножа.
Изведнъж Гогол се чувства некомпетентен.
— Никога не съм знаел как се прави това.
— Просто ти трябва добър нож — казва Доналд. — Аз се кълна в тези.
Гогол тръгва с един куп чинии, вилици и ножове. По пътя надзърта в стаята, в която е живяла Мошуми. Сега тя е празна, застлана с найлон, от тавана стърчат жици. Представя си я на легло в някой ъгъл — мрачна, изпита, с облак дим над главата.
Долу сяда до нея. Тя го целува по ухото.
— Къде беше?
— Просто правих компания на Доналд.
Разговорът за имената все още е в разгара си. Колин твърди, че харесвал имена, които означават някаква добродетел — Пейшънс, Частити, Фейт, или Търпение, Целомъдрие, Вяра. Казва, че прабаба му се наричала Сайлънс, тоест Мълчание, ала никой не му вярва.
— Ами Прудънс? То не беше ли добродетел? — пита Доналд, който слиза по стълбите с купа спагети. Купата е свалена на масата сред откъслечни аплодисменти. Спагетите са сервирани, чиниите са раздадени.
— Просто ми се струва ужасна отговорност да избираш име на бебе. Ами ако не го хареса? — терзае се Астрид.
— Ще го смени по-късно — вдига рамене Луиз. — Помните ли Джо Чапман от университета? Сега е Джоан.
— Боже, никога не бих си сменила името — казва Едит. — Кръстена съм на баба си.
— Никил си е сменил своето — изтърсва внезапно Мошуми и за първи път тази вечер всички притихват, като изключим певците от оперната музика.
Той я зяпва сащисан. Никога не й е казвал да не го споменава. Просто е смятал, че се подразбира. Погледът му не я сепва; усмихва му се, без да схваща какво е направила. Всички присъстващи го поглеждат, зяпнали в недоумяващи усмивки.
— Какво искаш да кажеш? — пита я бавно Блейк.
— Никил не се е родил с това име — кимва тя с пълна уста и търкулва една черупка по масата. — Като бяхме деца, не се казваше тъй.
— Какво ти е рожденото име? — пита Астрид подозрително, свъсила вежди за подсилване на ефекта.
Няколко мига мълчи.
— Гогол — казва накрая. От години не е бил Гогол за никого, освен за роднини и семейни приятели. Името му звучи както винаги — просто, невъзможно, абсурдно. Докато го изрича, впива поглед в Мошуми, ала тя е прекалено пияна, за да схване упрека.
— Като автора на „Шинел“? — пита Сали.
— Ясно — казва Оливър. — Николай Гогол.
— И досега да го криеш, Ник — сгълчава го Астрид.
— Защо, за бога, са ти го избрали? — иска да знае Доналд.
Сеща се за историята, която не би се насилил да разкаже на тези хора, ярка и убягваща както винаги: преобърнатият посред нощ влак, стърчащата през прозореца ръка на баща му, стиснала в юмрука си смачкана страница. Разказвал я е на Мошуми през първите месеци след запознанството им. Тя знае за катастрофата, после и за нощта, когато Ашок му я беше разказал на път към Пембъртън Роуд. Признал й е, че все още се чувства виновен за смяната на името, още повече след смъртта на баща си. Тя го бе уверила, че постъпката му е разбираема, всеки друг би постъпил така. А сега тя смята всичко това за шега. Изведнъж съжалява, че й го е разказал; чуди се дали ще изтърси цялата предистория тук, на масата. До сутринта половината гости вече ще са забравили. Тя ще стане банален, странен факт от живота му, може би анекдот за следващите купони. Това го разстройва най-много.
— Баща ми го харесваше — казва накрая.
— Значи може би трябва да кръстим детето Верди — разсъждава Доналд тъкмо когато операта достига финалните си акорди и лентата свършва с изщракване.
— Не ми помагаш особено — казва сприхаво Астрид и го целува по носа. Гогол ги гледа и знае, че всичко е на шега — те не биха направили нещо тъй импулсивно, тъй наивно и глупаво като собствените му родители.
— Успокойте се — казва Едит. — Идеалното име ще ви хрумне с времето.
Тогава Гогол заявява:
— Няма такова нещо.
— Какво нещо? — пита Астрид.
— Няма идеално име. Мисля, че хората трябва да си избират име сами, като станат на осемнайсет години. Дотогава — местоимения.
Хората клатят скептично глави. Мошуми го стрелва с поглед, който той игнорира. Салатата е поднесена. Разговорът взема нов обрат, продължава без него. И все пак той неволно си спомня един роман, взет от купчинката до леглото от страната на Мошуми, английски превод на нещо френско: в продължение на стотици страници главните герои се наричаха просто Той и Тя. Бе го изчел за няколко часа — кой знае защо, облекчен, че имената им тъй и не бяха разкрити. Беше нещастна любовна история. Жалко, че животът му не бе толкова прост.