Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Namesake, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Зорница Христова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2020)
- Корекция и форматиране
- NMereva(2020)
Издание:
Автор: Джумпа Лахири
Заглавие: Името
Преводач: Зорница Христова
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Обсидиан“
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Редактор: Матуша Бенатова
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 954-769-082-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9019
История
- —Добавяне
5
Много хора си сменят името: актьори, писатели, травестити, революционери. В час по история Гогол научава, че, пристигайки в Америка, европейските имигранти сменяли имената си на Елис Айланд, освободените роби също. И макар Гогол Гангули да не знае това, руският му съименник също се е прекръстил — на двайсет и две години опростил името си от Гогол-Яновски на Гогол за публикация в „Литературная газета“. (Освен това се е подписвал с „Янов“, а веднъж дори „ОООО“ в чест на четирите О-та в пълното си име).
Един ден през лятото на 1986 г., през припрените седмици, преди да напусне семейството си и да замине да учи в Йейл, Гогол Гангули решава да стори същото. Взема влака до Бостън, на гара „Север“ се прекачва на Грийн Лайн и слиза в Лешмиър. Районът му е донякъде познат; безброй пъти е идвал в Лешмиър със семейството си да купуват телевизори и прахосмукачки, от училище пък са ги водили в Музея на науките. Сам обаче никога не е идвал и макар да носи упътване на едно листче хартия, успява да се изгуби на път към Мидълсекския съд за легализация и семейни дела. Носи синя памучна риза, кафеникави панталони и пясъчножълт блейзър от рипсено кадифе, купен за кандидатстудентските му интервюта и твърде плътен за такъв жарък ден. На врата му виси единствената му вратовръзка — вишнева на жълти диагонални райета. Гогол скоро ще стигне метър и осемдесет; тялото му е стройно, а гъстата черно-кафява коса има нужда от подстригване. Лицето — изопнато, умно, красиво; скулите изпъкнали, кожата с меден оттенък, гладко избръсната и чиста. Наследил е очите на майка си — големи, пронизващи, с плътни изящно извити вежди, а от баща си е взел леката издутина на самия връх на носа.
Съдът е внушителна, стара, тухлена сграда с колони, заемаща цялото разстояние между две пресечки, но входът му е отстрани, по няколко стъпала надолу. Вътре Гогол изпразва джобовете си и минава през детектор, сякаш е на летище и потегля на дълго пътуване. Студът откъм климатика, красиво изваяният гипсов таван и приятно отекващите в мраморния интериор гласове му действат успокоително. Не си е представял такава тържественост. И все пак това е място (досеща се той), където хората идват да се развеждат, да оспорват завещания. Един човек на гишето за информация му казва да чака на горния етаж, в сектор с кръгли масички, където хората са насядали да обядват. Гогол седи неспокойно, единият му дълъг крак леко потропва по пода. Забравил е да си донесе книга, затова взема няколко захвърлени страници от „Глоуб“ и бегло прехвърля статия за картините „Хелга“ на Андрю Уайът. После почва да упражнява новия си подпис в белите полета на вестника. Пробва няколко стила, но ръката му не е свикнала с извивките на „Н“-то, нито с двете „и“-та. Чуди се колко ли пъти е писал старото си име, върху колко ли тестове и контролни, върху колко домашни работи, върху колко годишници и поздравителни картички. Колко пъти в живота си човек си пише името — един милион? Два?
Идеята да си смени името му бе хрумнала преди няколко месеца. Седнал в чакалнята на зъболекаря, Гогол разглеждаше брой на „Рийдърс Дайджест“. Разлистваше както дойде, докато не го сепна статията „Повторно кръщение“. „Можете ли да разпознаете следните известни личности?“, пишеше под заглавието. Следваше списък с имена, а най-долу на страницата на обратно бяха изписани имената на съответните знаменитости. Гогол успя да отгатне единствено Робърт Цимерман, истинското име на Боб Дилан. Нямаше ни най-малка представа, че Молиер е роден Жан-Батист Поклен, а пък Лев Тропи бил всъщност Лев Давидович Бронщайн. Че рожденото име на Джон Форд било Лесли Линч Кинг Джуниър, а на Енгълбърт Хъмпърдинк — Арнолд Джордж Дорси. Всички те са се преименували, заявяваше авторът и добавяше, че това право принадлежи на всеки американски гражданин. Гогол прочете, че хиляди американци сменят името си всяка година. Трябвало само да попълниш молба, пишеше в статията. Изведнъж си представи „Гогол“ в първия списък, а „Никил“ наопаки, с мънички букви отдолу.
Същата вечер на масата той повдига въпроса. Едно е да гледа „Гогол“ изографисано върху дипломата си от гимназията или под снимката си в годишника, почна той. Или дори да го вижда напечатано на формулярите за петте най-престижни колежа плюс Станфорд и Бъркли. Но изписано след четири години в бакалавърската му диплома? Или в молбата за работа? Центрирано върху визитка? Пак ще е тяхното име, уверява ги той — истинското, избрано преди да тръгне на училище.
— Станалото — станало — отвръща баща му. — Много тичане има. Гогол вече ти служи за истинско име.
— Вече е много сложно — съгласява се майка му. — Ти си твърде голям.
— Не съм — настоява момчето. — Не разбирам. Защо изобщо ми трябваше галено име? Какъв е смисълът?
— Такъв ни е обичаят, Гогол — не отстъпва Ашима. — Така правят бенгалците.
— Ама то не е дори бенгалско.
После им казва какво е научил при мистър Лосън — за вечната угнетеност на Гогол, за психическото му разстройство, за гладната смърт.
— Знаехте ли го всичко това? — пита той.
— Забрави да споменеш, че е бил гениален — отвръща баща му.
— Не разбирам. Как можахте да ме кръстите на такъв ненормалник? Никой не ме приема сериозно — възразява Гогол.
— Кой? Кой не те приема сериозно? — иска да знае баща му, вдига пръсти от чинията и поглежда сина си.
— Хората — лъже момчето. Защото баща му е прав; единственият, който не го приема сериозно, единственият, който го дразни, който не престава да мисли и да се черви заради името си, единственият, който не го харесва, е самият Гогол. И все пак не млъква — би трябвало да се радват, че официалното му име ще бъде бенгалско, а не руско.
— Не знам, Гогол — отвръща Ашима и клати глава. — Наистина не знам. — После става да мие чиниите. Соня се измъква към стаята си. Гогол остава с баща си на масата. Седят си там двамата, слушат как майка му търка съдините, как водата шурти в умивалника.
— Ами смени го тогава — казва тихо баща му след малко.
— Сериозно ли?
— Всичко е възможно в Америка. Постъпи както искаш.
И тъй Гогол си взема формуляр за промяна на името от общината, който трябва да предаде заедно с чек и със заверено копие от акта за раждане на съда в Мидълсекс. Поднася го на баща си, който едва го поглежда и го разписва със същото примирение, с което подписва чекове или фактури към кредитна карта — вдигнал лекичко вежди над очилата, изчислява за себе си загубата. Остатъкът от формуляра попълва в стаята си късно вечерта, когато всички вече спят. Молбата се състои от една-единствена кремавобяла страница, ала му отнема повече време от приемните формуляри за колежите. На първия ред вписва старото име, място и дата на раждане. После указва избраното име и се подписва със стария подпис. Само една част от формуляра го затруднява; в рамките на три реда трябва да мотивира желанието си. Почти един час Гогол седи и се чуди какво да запише. Накрая пропуска графата.
В уречения час го извикват. Влиза в залата и сяда на една празна скамейка към края. Чернокожата съдийка, масивна жена на средна възраст с бифокални очила, седи срещу него на подиума. Секретарката, слабо момиче с момчешка подстрижка, взема молбата му и я преглежда, преди да я подаде на съдийката. Няма друга украса, освен маслен портрет на някакъв съдия и знамената на САЩ и на щата Масачузетс. „Гогол Гангули“, обявява секретарката и сочи на Гогол да пристъпи към подиума; колкото и да няма търпение да приключи с въпроса, внезапно го бодва тъга — за последен път чува това име в официален контекст. Въпреки съгласието на родителите си има чувството, че престъпва волята им, че поправя допусната от тях грешка.
— Защо искате да си смените името, мистър Гангули? — пита съдийката.
Въпросът го хваща неподготвен и няколко мига не знае какво да каже.
— По лични съображения — отвръща накрая.
Съдийката вдига очи, навежда се леко към него, обхванала с длан брадичката си.
— По-точно?
Отначало не казва нищо, не е готов да навлиза в подробности. Чуди се дали да разкаже цялата бъркотия с прабабиното писмо, дето не стигнало в Кеймбридж, с галените и истинските имена и инцидента през първия ден в училище. Вместо това си поема дъх и заявява онова, което вкъщи не се е решавал да изрече.
— Мразя името Гогол — казва той. — Винаги съм го мразел.
— Много добре — отговаря съдийката, слага печат и подпис и връща молбата на секретарката. Съобщават му, че е длъжен да извести всички останали институции, Регистъра на моторните превозни средства, банки, училища и така нататък. Той си поръчва три заверени копия от решението за промяна на името — две за себе си и едно за родителите си, за да го приберат в сейфа. Никой не го придружава в този юридически обред, никой не чака отпред да отбележи момента с балони, цветя и моментални снимки. Процедурата всъщност е съвсем формална; хвърля поглед към часовника си и установява, че от влизането му в залата са изтекли едва десет минути. Излиза навън в лепкавия следобед, поти се, не е съвсем сигурен дали не сънува. Взема влака през реката до Бостън. Върви, метнал блейзъра си с един пръст през рамо, пресича градския парк, мостовете и криволичещите покрай лагуната алеи. Плътни облаци скриват небето, което надзърта през редките процепи — като езерцата върху някоя карта — и мирише на дъжд.
Дали е такова чувството, като смъкнеш тон тлъстини или получиш амнистия? Ще му се да подвикне „Аз съм Никил“ на хората, които разхождат кучетата си, тикат колички или хвърлят трохи на патиците. Разхожда се по Нюбъри стрийт, когато падат първите дъждовни капки. Втурва се в „Нюбъри Комикс“ и с парите от рождения ден си купува касети на „Лъндън Колинг“, „Токинг Хедс“-77 и плакат на Че за стаята в общежитието. Пъха в джоба си формуляр за „Америкън Експрес“ — благодарен, че в долния край на първата му кредитна карта няма да пише „Гогол“ с изпъкнали букви. Изкушава се да пошушне „Аз съм Никил“ на хубавката, хартиено бледа касиерка с боядисана черна коса и обеца на носа. Тя обаче му връща остатъка и поглежда през него към следващия клиент, но какво от това? Колко още жени би могъл да ухажва сега, та до края на живота си с този тъй безобиден, безинтересен факт. И все пак през следващите три седмици, макар на шофьорската му книжка вече да пише „Никил“, макар да е срязал старата с шивашките ножици на майка си, макар да е скъсал от любимите си книги титулните страници със старото име, има една уловка; всичките му познати все още му викат Гогол. Родителите му, техните приятели, децата на техните приятели и собствените му съученици никога няма да се обърнат другояче към него. Ще си остане Гогол през лятото и през ваканциите; Гогол ще се вестява на всичките му рождени дни. Всички гости на прощалното му празненство са написали в своите картички: „На добър час, Гогол!“.
Едва първия ден в Ню Хейвън, след като татко му, просълзената майка и Соня отпътуват с автобуса за Бостън, Никил почва да се представя. Първи го наричат така Брандън и Джонатан, с които ще споделя квартирата си. През лятото са ги осведомили по пощата, че името му е Гогол. Брандън, рус и върлинест, е израснал наблизо до тях, в Масачузетс, и е учил в Андовър. Джонатан е кореец, свири на чело и идва от Ел Ей.
— Гогол името ли ти е или фамилията? — пита Брандън.
Друг път този въпрос би го подразнил. Ала днес Гогол има готов отговор.
— Всъщност ми е презимето — обяснява той и сяда с тях в холчето на апартамента. — Първото ми е Никил. Не знам защо са го пропуснали.
Джонатан кимва, твърде зает да сглобява стереоуредбата.
— Ей, Никил — казва по-късно Брандън, след като са подредили мебелировката в хола по свой вкус. — Искаш ли да изпушим едно наргиле? — И тъй като всичко е толкова ново, и промяната в името не му се струва чак толкова странна. Живее в нов щат, има нов телефонен номер. Яде на поднос в столовата, ползва тоалетната на етажа, къпе се на общите душове. Спи в ново легло, което майка му бе настояла да оправи на тръгване.
През дните за ориентация той търчи из колежа напред-назад по павираната алея, край часовниковата кула и назъбените, островърхи фасади на зданията. Няма кога да присяда в тревата на Стария двор като другите студенти, които разглеждат каталози на курсовете, играят на фризби или се опознават между зеленясалите статуи на мъже в мантии. Прави списък на всички места, през които ще трябва да мине, и ги загражда на университетската карта. Когато остава сам в стаята си, напечатва на своята „Смит Корона“ молба до регистратурата с приложени спесимени от стария и от новия подпис. Дава всичко на една секретарка заедно с копие от решението за промяна на името. Обажда се на съветника на първокурсниците и на служителя, който издава студентските карти и пропуските за библиотеката. Поправя грешката тайно, много-много не обяснява на Брандън и Джонатан какво прави по цял ден, и изведнъж всичко свършва. След толкова труд вече всичко върви по вода. Докато дойдат студентите от горните курсове и започнат занятията, почвата е подготвена, целият университет го нарича Никил: колеги, професори, асистенти и момичетата по купоните. Никил записва първите четири курса: въведение в история на изкуството, средновековна история, един семестър испански и астрономия, колкото да покрие бройката за естествените науки. В последния момент към тях се прибавя и вечерният курс по рисуване. Него обаче премълчава пред родителите си — биха го сметнали за фриволен на този етап от живота му, нищо, че собственият му дядо е бил художник. И без това се тревожат, че още не се е спрял на основен курс и на специалност. Като всичките си бенгалски приятели, родителите му очакват да стане ако не инженер, поне лекар, адвокат или най-малкото икономист. Тези области са ги довели в Америка, непрекъснато му напомня баща му, тези професии са им носили сигурност и респект.
Ала бидейки Никил, с лекота игнорира родителите си и забравя за всичките им молби и тревоги. Облекчено подписва първите курсови работи. Чете съобщенията за Никил, приети по телефона от съквартирантите му и записани на хвърчащи листчета из техните стаи. Открива си чекова сметка, вписва новото си име в учебниците си. Me llamo Nikhil, казва той в час по испански. Вече като Никил той си пуска брадичка, пропушва „Кемъл“ по купони и както пише домашни и се готви за изпити, открива Брайън Ино, Елвис Костело и Чарли Паркър. Именно като Никил той се качва един уикенд на влака до Манхатън заедно с Джонатан и си вади фалшива лична карта, за да го пускат в баровете на Ню Хейвън. В качеството си на Никил той губи девствеността си на купона у Езра Стайлс; момичето носи плисирана вълнена пола, ботуши и чорапогащник с цвят на горчица. Когато се събужда с махмурлук в три часа сутринта, нея вече я няма, а той не помни името й.
Има само една спънка: не се чувства Никил. Поне засега. Отчасти проблемът е, че всички познати на Никил изобщо не предполагат, че някога е бил Гогол. Познават го само в настоящето и нямат представа за миналото му. Ала след осемнайсет години като „Гогол“ двата месеца като „Никил“ му се струват някак мизерни и нищожни. Понякога има чувството, че играе в пиеса ролята на близнаци, неразличими с просто око и все пак дълбоко различни. Понякога още усеща предишното име, болезнено и ненадейно, както когато един преден зъб запулсира неотдавна след новата пломба, сякаш се мъчеше да се оттласне от венеца при пиене на кафе или студена вода, или веднъж, когато пътуваше с асансьора. Страхува се, че ще го разкрият, че целият фарс ще излезе на бял свят; сънува документите си на показ, а старото име отпечатано на първа страница в университетския вестник. Веднъж по погрешка се подписва със старото име на квитанцията в книжарницата. Случва се да викат Никил по три пъти, преди да се сети да се обърне.
Още по-стряскащо е онези, които по принцип му викат „Гогол“, да се обръщат към него с „Никил“. В събота сутрин например родителите му търсят Гогол, но питат за Никил, ако Брандън или Джонатан вдигнат слушалката. И макар че изрично ги е помолил тъкмо така да постъпват, този факт го тревожи, сякаш в този миг не е тяхно дете. „Заповядайте у дома с Никил някой път“, кани Ашима съквартирантите му, като идва с Ашок за родителския уикенд през октомври; стаите са набързо разтребени откъм празни бутилки, пепелници и наргилето на Брандън. Подмяната му звучи фалшиво: коректно, но сбъркано, също както когато родителите му го заговарят на английски вместо на бенгалски. Още по-странно се чувства, когато един от тях се обръща директно към него пред новите му приятели: „Никил, ще ни покажеш ли къде ходиш на лекции?“, предлага баща му. По-късно същия ден, на вечерята с Джонатан в ресторанта на Чапъл стрийт, майка му изтървава: „Гогол, избра ли си вече специалност?“ И макар Джонатан да не чува, залисан в разговора с баща му, Гогол се чувства безпомощен, дразни се, ала не може да обвинява майка си и затъва до гуша в кашата, която сам е забъркал.
През онзи първи семестър послушно, макар и неохотно, той се връща вкъщи всеки втори уикенд, след последния петъчен час. Взема „Амтрак“ до Бостън, после се прехвърля на местния влак, натъпкал в раницата си книги и мръсни дрехи. Пътуването отнема два часа и половина и по някое време Никил се изпарява и Гогол поема юздите. Баща му идва на гарата да го посрещне, като винаги се обажда предварително да види дали влакът се движи по разписание. Заедно се прибират с колата по познатите озеленени улички и баща му го разпитва за университета.
От петък вечерта до неделя следобед дрехите, благодарение на майка му, са изпрани, но учебниците не са и погледнати; въпреки намеренията си Гогол се чувства неспособен да върши тук друго, освен да яде и да спи. Бюрото в стаята му се струва твърде малко. Телефонът звъни, родителите му и Соня говорят или се движат из къщата. Липсват му библиотеката, където учи всеки ден след вечеря, и нощния режим, с който вече е свикнал. Липсва му апартаментът във Фарнам, ще му се да изпуши една цигара с Брандън или да послуша музика с Джонатан, за да научи да различава класиците.
Вкъщи гледа Ем Ти Ви със Соня, която си префасонира джинсите, реже цели педи от крачолите и слага ципове покрай глезените. Един уикенд пералнята е заета, защото Соня се е заела да боядисва в черно повечето от дрехите си. Вече е гимназистка, учи английски при мистър Лосън и за разлика от батко си ходи на танци, по купони с момичета и момчета. Шините са свалени от зъбите й; вместо тях блясва уверена, постоянна, американска усмивка. Дългата й до раменете коса е накълцана асиметрично от нейна приятелка. Ашима живее в страх, че Соня ще изруси един кичур, както неведнъж е заплашвала да направи, и че ще си пробие в търговския център още няколко дупчици на ушите. Вдигат луди скандали за такива неща; Ашима плаче, Соня затръшва вратите. През някои уикенди родителите им ходят по гости и настояват да вземат Соня и Гогол. Домакините му предоставят стая, където да учи насаме, докато долу се вихри тържеството; ала той все се оказва пред телевизора със Соня и другите деца, както си е било открай време.
— Вече съм на осемнайсет — заявява веднъж на родителите си на връщане от подобно събиране — факт, който изобщо не ги впечатлява.
Един път прави грешката да нарече Ню Хейвън „вкъщи“.
— Съжалявам, оставих го вкъщи — казва той на баща си, който го пита дали носи обещания стикер на Йейл за задното стъкло на колата. Този израз вбесява Ашима и тя цял ден мърмори.
— Чуй се само, а си там едва от три месеца — пуфти тя и повтаря, че след двайсет години в Америка пак не й се обръща езика да каже „вкъщи“ за Пембъртън Роуд.
Но сега тъкмо в стаята в Йейл той се чувства на мястото си. Харесва му патината, устоялата на времето грация. Харесва му, че преди него тук са живели толкова много студенти. Харесва му здравината на измазаните стени, на тъмния дъсчен под при все драскотините и петната. Харесват му капандурите; те са първото нещо, което вижда — щом отвори очи и погледне към параклиса „Батъл“. Готическата архитектура тук го омайва, физическата й красота пуска корени в него и го привързва така, както нищо на Пембъртън Роуд. За курса си по рисуване всяка седмица трябва да прави по половин дузина скици, но все го влече да избира детайли от сгради: контрафорси, заострени арки с ажурна украса, тежки извити портали, тумбести колони от розов камък. През пролетния семестър записва встъпителен курс по архитектура. Изчита как са строени пирамидите, гръцките храмове и средновековните катедрали, гледа плановете на палати и църкви в учебника. Заучава безбройните термини, речника, който групира детайлите на старинните сгради; пише ги на картончета и рисува на гърба им скици: архитрав, антаблеман, тимпан, пета на свод. Заедно, думите образуват език, който Никил копнее да знае. Прави си картотека в кутия от обувки, преглежда я преди изпита, а после я запазва и в свободното време я обогатява.
През есента на втори курс, срядата преди Деня на благодарността, той се качва в претъпкан влак на Юниън Стейшън. Пробива си път край купетата, влачи чанта учебници по ренесансова архитектура; след пет дни трябва да предаде разработката си. Пътниците вече са окупирали част от коридора и седят мрачно върху багажа си.
— Само правостоящи, моля — извиква кондукторът.
— Искам си парите обратно — оплаква се някакъв пътник.
Гогол продължава нататък, от купе на купе, търси празен коридор, за да седне. В самия край на влака открива свободно място. Едно момиче седи до прозореца и чете прегънат на две брой на „Ню Йоркър“. На седалката до нея е изпънато шоколадово велурено палто с гарнитура от агнешка кожа; тъкмо то е накарало пътника преди него да отмине нататък. Ала нещо подсказва на Гогол, че палтото принадлежи на момичето; той се спира и пита:
— Това ваше ли е?
Тя повдига слабичкото си тяло и с едно бързо и плавно движение приплъзва палтото под бедрата си. Май я познава от университета; като че ли я е срещал някъде между лекциите. Спомня си, че първата година косата й бе боядисана яркочервена, подстригана до брадичката. Сега я е пуснала да расте до раменете в естествения си цвят — светлокафява, изсветляла тук-там. Пътят й тръгва малко встрани, леко кривнат в основата. Веждите й са малко по-тъмни и придават на дружелюбните инак черти сериозно изражение. Носи приятно избелели джинси и кафяви боти с жълти връзки и дебели гумени подметки. Плетеният пуловер, сив като очите й, идва малко голям, ръкавите й се спускат чак до дланите. Откъм предния джоб на джинсите й се показва мъжки портфейл.
— Здрасти, аз съм Рут — разпознава го тя също тъй смътно.
— Аз съм Никил. — Той сяда, няма сили да вдигне чантата си на лавицата за багаж. Натъпква я колкото може под седалката, сгъва някак си дългите си крака, чувства как се поти. Разкопчава синьото пухено яке. После разтърква плетеницата от червени резки от дръжките на багажа по пръстите си.
— Извинявай — казва Рут, като го гледа. — Май се опитах да отложа неизбежното.
Без да става, той сваля якето.
— Какво искаш да кажеш?
— Нагласих го така, сякаш някой седи до мен. Искам да кажа палтото.
— Всъщност идеята е страхотна. Аз понякога се преструвам, че спя — пак по същите съображения. До заспалите никой не иска да сяда.
Рут се разсмива леко и прибира един кичур коса зад ухото си. Хубостта й е неподправена. Няма никакъв грим, освен блясък на устните; двете мънички бенки до дясната скула единствени отклоняват вниманието от бледо прасковената й кожа. Има тънички, малки ръце с нелакирани нокти и нащърбени кожички. Пресяга се да остави списанието и да вземе книга от чантата в краката й и Никил мярва за миг кожата над колана й.
— За Бостън ли си? — пита той.
— Не, за Мейн. Там живее баща ми. Трябва да взема автобус от южната автогара. Оттам има още четири часа. Ти в кой колеж си?
— „Джонатан Едуардс“.
Научава, че тя пък е в „Силиман“ и че смята да специализира английски. Като обсъждат живота си в Йейл досега, се оказва, че предната пролет и двамата са изкарали „Психология 110“. Книгата в ръцете на Рут е „Тимон Атински“ с меки корици и макар да държи пръст между страниците, не изчита нито ред. Нито пък Гогол поглежда измъкнатия от чантата си учебник. Рут му казва, че била израсла във Върмонт сред комуна на хипита и до седми клас учила вкъщи. Сега техните били разведени. Баща й живеел с втората си жена и отглеждал цяла ферма лами. Майка й, антроположка, била в Тайланд да изследва акушерските практики.
Той не може да си представи такъв свят и такива родители и когато описва собственото си детство, то му се струва безлично. Но Рут любопитства, разпитва го за Калкута. Родителите й ходили в Индия, в някакъв ашрам, още преди нейното раждане. Разпитва за улиците, за къщите, тъй че Гогол отваря учебника на последната празна страница и чертае плана на апартамента на баба си, водейки Рут през веранди и мозаечни подове, разказва й за тебеширено сините стени, за тясната каменна кухня и дневната с мебели от тръстика, сякаш правени за веранда. Рисува уверено, нали кара и курс по чертане. Показва й в коя стая спят той и Соня, описва й гледката през прозореца: тясна уличка с малки дюкянчета, покрити с ръждясала ламарина. Когато привършва, Рут взема учебника и разглежда рисунката, обикаляйки с пръст от стая в стая.
— Ще ми се да го видя — казва тя и той мигом я вижда с почернели от слънцето бузи и рамене, с раница на гърба да върви по „Чоуринги“ като другите западни туристи, да пазарува в Ню Маркет и да спи в грандхотела.
Докато си приказват, една жена от купето промърморва, че й пречат да спи. Забележката само ги настървява да продължат да говорят — шепнешком, с долепени глави. Гогол вече не знае в кой щат се намират, коя гара са минали. Влакът изтрополява по някакъв мост; трескавата хубост на залеза сипва бляскава руменина по дъските на крайречните къщи. За минути багрите повяхват, заменени от бледнината пред здрач. И когато напълно се стъмва, Гогол вижда как двамата с Рут се оглеждат под ъгъл в стъклото, сякаш се носят някъде извън влака. Гърлата им съхнат от многото приказки и в един момент Гогол предлага да отиде до вагон-ресторанта. Рут поръчва чай с мляко и пакетче чиле. Приятно му е, че тя не си прави труда да извади портфейла от джоба си, че му позволява да я почерпи. Връща се с кафе за себе си, с чай и чипс за нея и с мляко в картонена чаша вместо стандартната малка сметанка. Продължават да си приказват, Рут яде чипса и трие солта от устните си с опакото на ръката. Предлага на Гогол и му вади парченцата едно по едно. Той й разказва за храната в индийските влакове от Калкута към Делхи и Агра: хляб роти и възкисел дал, поръчани на една гара и поднесени горещи на другата, дебели зеленчукови шницели, сервирани с масло и хляб за закуска. Чаят пък се купува през прозореца, от перона: продавачи с гигантски алуминиеви чайници го разливат готов подсладен и с прибавка от мляко в груби глинени чаши, които после разбиваш на релсите. Интересът й към подобни подробности го ласкае и той осъзнава, че не е споделял преживяванията си в Индия с нито един от приятелите си в Америка.
Разделят се изведнъж; той събира куража да поиска в последния момент телефона й. Записва го в същата книга, където рисува плана на къщата в Индия. Ще му се да почака с нея автобуса за Мейн, ала влакът към къщи ще тръгне след десет минути. Тази ваканция сякаш се точи безкрайно; Гогол мисли единствено как ще се върне в Ню Хейвън и ще се обади на Рут. Чуди се колко ли пъти са се разминавали, колко ли пъти са обядвали заедно в столовата, без да си дават сметка. Мъчи се да си спомни онази „Психология 110“, да изтръгне от паметта си някакъв неин портрет: как си води бележки в другия край на аудиторията, превила глава над чина си. Най-често мисли за влака, копнее отново да седне до нея, представя си как руменеят лицата им от топлината в купето, как са притиснати в теснотията, как сияе косата й на жълтеникавото осветление. На връщане тръгва да я търси из влака, проверява купе след купе, ала нея я няма и той в крайна сметка се тръшва до възрастна монахиня с кафеникаво расо, обилен бял мъх върху горната устна и несекващо хъркане.
През следващата седмица — вече в Йейл — Рут приема да пият кафе в книжарница „Атикъс“. Закъснява мъничко и пристига със същите джинси, боти и велурено палто като първия път. И отново поръчва чай. Отначало той усеща неловкост, каквато не е чувствал във влака. Кафенето е шумно и оживено, масата между тях е твърде широка. Рут е по-мълчалива, гледа в чашата си, играе със захарчетата и от време на време стрелка поглед към книгите по стените. Не след дълго те се отпускат отново, разказват си кой как е прекарал ваканцията. Той й описва как двамата със сестра си цял ден са висели в кухничката на Пембъртън Роуд да пълнят пуйка и да точат тестото за пая — майка им няма отношение към такива неща.
— Търсих те из влака на връщане — признава си той и й казва за хъркащата монахиня.
После двамата минават през Центъра за британско изкуство; има изложба на ренесансови рисунки върху хартия, която и двамата искат да видят. После той я изпраща до „Силиман“ и се разбират да се видят на кафе след няколко дена. След като се сбогуват, Рут се застоява край портата, свела поглед към притиснатите до гърдите си книги, а той се чуди дали трябва да я целуне — нещо, което от часове му се иска да стори, — или в нейните представи те са само приятели. Тя тръгва заднишком към входа, без да спира да му се усмихва, и минава внушителен брой стъпала, преди да помаха за сбогом и да се обърне.
Той започва да я пресреща след лекции, запаметява програмата й, вдига глава към прозорците и се разхожда небрежно под арките. Тя неизменно се радва да го види и оставя приятелките си, за да го поздрави.
— Дума да няма, харесва те — казва му Джонатан, след като една вечер търпеливо изслушва в столовата подробния разказ за запознанството им.
Няколко дни след това Гогол изпраща Рут до стаята й, тъй като тя е забравила някаква книга за курса си, и поставя ръка върху нейната, докато тя се протяга към бравата. Съквартирантките й са излезли. Той я чака на канапето в общото помещение, докато тя търси книгата. Вън е свъсено пладне, май че леко ръми.
— Намерих я — казва тя и макар че и двамата имат занятия, никой от тях не помръдва, седят на канапето и се целуват, докато не става твърде късно да тръгнат.
Всяка вечер учат заедно в библиотеката, седнали в двата края на масата, за да се спрат да не шепнат. Тя го води в своята столова, той пък в неговата. Води я в парка със скулптурите. Непрекъснато мисли за нея, приведен над наклонената дъска в час по чертане, под силната бяла светлина на студиото или в затъмнената зала на курса по ренесансова архитектура, докато диапроекторът прещраква и на екрана се сменят изгледи на паладиански вили. След няколко седмици идва краят на семестъра с изпити, курсови работи и стотици страници за четене. Ала Гогол се стряска не толкова от предстоящата работа, колкото от едномесечната раздяла за зимната им ваканция. Един съботен следобед, малко преди да започне сесията, тя споменава в библиотеката, че и двете й съквартирантки ще се върнат чак вечерта. Тръгват заедно към „Силиман“ и той сяда до нея на неоправеното легло. Стаята й мирише като нея самата — пухкав аромат на цветя, без парливия дъх на парфюмите. На стената над бюрото й висят картички с образи на писатели — Оскар Уайлд и Вирджиния Улф. Устните и лицата им още са схванати от студа; отначало остават с палтата си. Лягат си върху овчите кожички и тя води ръката му под огромния си пуловер. Не прилича на първия път — единствения път досега, когато е лягал с момиче. Впрочем така и нищичко не си спомня от въпросния епизод, освен чувството на благодарност, че не е вече девствен.
Сега обаче следи внимателно всичко, топлата падина на корема на Рут, косата й, пръсната на дебели кичури по възглавницата, начина, по който чертите й се променят мъничко в легнало положение.
— Страхотен си, Никил — шепне тя, докато той докосва раздалечените й малки гърди — едното й бледо зърно е малко по-едро от другото.
Той ги целува, целува и бенките по корема й, който се извива на дъга към него, усеща ръцете й по главата си, после по раменете, да го водят полекичка между разтворените нозе. Чувства се малко странно, докато вдъхва и вкусва там долу, ала тя шепне името му и казва, че било чудесно. Май че знае какво да прави — дърпа ципа на джинсите му, по едно време става да си вземе диафрагмата от бюрото.
След седмица пак си е вкъщи и помага на Соня и майка си да украсят елхата, рине сняг с баща си и отскача до търговския център да накупи последни подаръци. Ходи умърлушен из къщата, прави се, че е настинал. Не го свърта, ще му се просто да вземе колата и да отскочи до Мейн да се видят с Рут след Коледа или пък тя да дойде при него. Можел да им гостува, уверява го тя, мащехата и баща й нямало да възразят. Щели да го настанят в стаята за гости; вечер щяла да се промъква в леглото при него. Представя си се във фермата, каквато му я е описвала Рут; как се събужда от миризмата на пържени яйца в тиган, как се разхождат с нея из снежни, пустеещи ниви. Само че за да тръгне, трябва да каже на родителите си за Рут — нещо, което би предпочел да не прави. Не би изтърпял изненадата им, безпокойството, тихото им разочарование; не желае да го разпитват дали връзката е сериозна и какво точно работят родителите й. Колкото и да му се ще да я види, не може да си я представи край кухненската маса на Пембъртън Роуд с джинсите и с торбестия пуловер учтиво да вкусва от храната на майка му. Не може да си представи да я покани в дома, в който все още е Гогол.
След като всички заспят, той й се обажда от празната кухня; говори тихо и прехвърля разговорите на сметката си в колежа. Разбират се да се видят в уречен ден в Бостън и да прекарат деня заедно на Харвард Скуеър. Натрупало е една педя сняг, а небето е изумрудено синьо. Първо отиват на кино в „Братъл“, купуват билети за какъвто филм почва, сядат на задните редове на балкона и се целуват под възмутените погледи на съседите си. Обядват в един ъгъл в кафе „Памплона“ запечени сандвичи с шунка и купички чеснова супа. Разменят си подаръци: тя му дава антикварна книжка с рисунки на Гоя, а той — сини плетени ръкавици и касетка с любимите си песни на „Бийтълс“. Откриват един магазин точно над кафенето, където се продават само книги за архитектура. Той обикаля рафтовете и си купува „Пътуване към Изтока“ на Корбюзие с меки корици — нали смята да специализира архитектура през пролетта. После, хванати за ръце, минават по същите улици, които навремето е обикалял с количката; от време на време се целуват, опрени до някоя сграда. Показва й къщата на американския професор, в която са живели отдавна, преди раждането на Соня — тъй отдавна, че дори не си спомня. Виждал е къщата на снимки, знае от родителите си името на улицата. Който и да живее там, очевидно не си е вкъщи — снегът не е разчистен от стъпалата на входа, а на изтривалката са събрани купчина навити на руло вестници.
— Да можехме само да влезем — казва той. — Щеше ми се да поостанем сами поне малко.
Загледан в къщата, хванал скритата в ръкавица ръка на Рут, той се чувства абсурдно безпомощен. Колкото и мъничък да е бил навремето, все пак го жегва пълното му тогавашно неведение, че един ден ще се върне на този адрес при толкова различни обстоятелства — и тъй щастлив.
На следващата година родителите му знаят смътно за съществуването на Рут. Макар Гогол на два пъти вече да е ходил до фермата в Мейн и да познава баща й и втората му жена, Соня единствена от семейството се е срещала с Рут — през един уикенд, докато му гостува в Ню Хейвън. Родителите му не любопитстват. Връзката на сина им е сред малкото му постижения, с които изобщо не се гордеят. Рут твърди, че не се притеснява от това неодобрение, че било романтично. Ала Гогол усеща, че така не е редно. Иска му се родителите му просто да я приемат, както нейното семейство приема него, без какъвто и да било натиск.
— Много си млад да се обвързваш така — заявяват Ашок и Ашима.
Стигат дотам да цитират назидателни случаи с разни бенгалци, женени за американки и разтрогнали брака си. Нещата съвсем се влошават, когато им казва, че изобщо не мисли за брак. Понякога им затръшва слушалката. Съжалява ги, като му говорят така, нали те самите не са имали такива преживявания. Подозира, че тайно се радват, когато Рут заминава за Оксфорд за един семестър. Споменала е преди време, че иска да ходи там — още през първите седмици на запознанството им, когато пролетта на предпоследния курс му се е струвала мъничко петънце на хоризонта. Попитала го е дали има нещо против да кандидатства. Призлява му при мисълта тя да замине толкова далеч, ала казва, че не е против, дванайсет седмици нямало да се усетят.
Тази пролет без нея е като изгубен. Прекарва цели вечери в студиото, особено в петък и през уикендите, когато по принцип би излязъл с нея да вечерят в „Неапол“ и да идат на кино в аудиторията на факултета по право. Слуша любимата й музика: Саймън и Гарфънкъл, Нийл Йънг и Кет Стивънс, купува си чисто нови копия на албумите, които тя е наследила от родителите си. Прилошава му при мисълта за физическото разстояние между тях; докато той заспива, тя е надвесена над умивалника, мие си зъбите и лицето и започва деня. Тъгува по нея така, както през всичките тези години родителите му са тъгували за близките си в Индия — за пръв път в живота си познава това усещане. Но Ашок и Ашима отказват да му дадат пари, за да иде до Англия през пролетната ваканция. Малкото заделени пари от работата си в столовата изхарчва за презокеански разговори с Рут два пъти седмично. По два пъти дневно проверява кутията си за писма и картички с разноцветните профили на кралицата. Носи картичките и писмата навсякъде със себе си, напъхани в книгите му. „Курсът върху Шекспир е най-добрият, на който съм ходила“, пише тя с виолетова химикалка. „Кафето не става за пиене. Непрекъснато мисля за теб.“
Един ден отива на дискусия за англоезичния индийски роман. Чувства се задължен да присъства; един от участниците в дебата, Амит, му се пада далечен братовчед от Бомбай. Гогол никога не го е виждал. Майка му го е помолила да поздрави Амит от нейно име. Участниците го отегчават, не спират да бъбрят за някаква „маргиналност“, сякаш става въпрос за медицински проблем. През повечето време скицира портрети на дебатиращите, които седят прегърбени над книжата си зад правоъгълна маса.
— Телеологически казано, РАЗД-овете не могат да отговорят на въпроса „Откъде си?“ — заявява социологът.
Гогол не е чувал термина „РАЗД“. Постепенно разбира, че става въпрос за „Родени в Америка Заблудени Деши“ — с други думи, за него. Освен това научава, че „з“-то може да значи и „раЗдвоени“. Знае, че „деши“, общата дума за „нашенец“, в случая значи „индиец“; родителите му често наричат Индия просто „деш“. Ала Гогол не мисли за Индия като за „деш“. Мисли за нея като американците, като за „Индия“.
Гогол се отпуска на стола си и се замисля върху някои смущаващи истини. Например, макар да разбира майчиния си език и да го говори гладко, изобщо не се оправя с четенето и писането. Като гостуват в Индия, американският акцент на английския му само разсмива роднините, а когато двамата със сестра си понечат да си говорят, лели, чичовци и братовчеди клатят удивено глави и повтарят: „Една дума не хванах!“. Да живееш под галено и под истинско име на място с напълно различни традиции — и това ако не е раздвоение. Оглежда публиката за някой познат, но това не е неговата среда — повечето са филолози с кожени чанти, златни рамки на очилата и писалки, хора, с които Рут би намерила общ език. Има и много РАЗД-ове. Не е подозирал, че в колежа са толкова много. Гогол няма такива приятели. Гледа да ги избягва, защото му напомнят маниера на родителите му да избират приятелите си не по симпатия, а заради споделеното минало.
— Гогол, защо не членуваш в индийското дружество тук — пита го после Амит, когато сядат да пийнат по нещо в „Котвата“.
— Нямам време — отвръща Гогол. Как да каже на добронамерения си братовчед, че би било твърде голямо двуличие да се запише и доброволно да чества празниците, по които са го мъкнали като малък. — Впрочем вече съм Никил — казва Гогол и изведнъж се потиска колко пъти ще трябва да повтаря това, да натяква да помнят, да припомня да го забравят, да се чувства така, сякаш на гърдите му е забоден списък с печатните грешки.
* * *
През последния курс взема сам влака до Бостън за Деня на благодарността. С Рут вече не са заедно. Вместо да се прибере след онези дванайсет седмици, тя остава за летен курс в Оксфорд — някакъв неин любим професор щял да се пенсионира след него. Гогол прекарва лятото на Пембъртън Роуд. Изкарал е неплатен стаж в малка архитектурна компания в Кеймбридж — ходил е до общината, снимал е местности за застрояване, надписал е някой и друг чертеж. За да припечели, ходи вечер да мие чинии в италианското ресторантче в града на родителите си. В края на август отива до „Логън“ да посрещне Рут. Чака я на изхода „Пристигащи“, води я за една вечер в хотел, който плаща с парите, спечелени в ресторанта. Стаята гледа към парка, тапетите са на широки райета в мръснобяло и розово. За пръв път се любят на двойно легло. Вечерят навън, тъй като никой от тях не може да си позволи менюто от румсървиса. Тръгват по Нюбъри стрийт и сядат в гръцки ресторант с масички на тротоара. Навън е небивала жега. Рут уж наглед си е същата, но подправя речта си със заучени в Англия думи и изрази като „считам“, „допускам“ и „предполага се“. Говори за своя семестър, колко много харесала Англия, как пътувала до Барселона и Рим. Искала там да изкара магистърската си степен.
— Допускам, че имат и добри архитектурни колежи — добавя тя. — И ти можеш да дойдеш.
На другата сутрин той я качва в автобуса за Мейн. Ала дни след като се събират отново в Ню Хейвън, в наетия с няколко негови приятели апартамент на Хауи стрийт, започват да се карат и накрая признават, че нещо се е променило.
Сега се избягват, ако случайно се срещнат в библиотеката или на улицата. Той е задраскал телефона й и адресите в Оксфорд и Мейн. Но когато се качва на влака, неохотно си спомня за онзи следобед на тяхното запознанство. Както винаги влакът е пълен; този път Гогол прекарва половината път в коридора. След Уестърли си намира седалка и разгръща справочника с курсовете за следващия семестър. Само че, кой знае защо, се разсейва, мръщи се, няма търпение да слезе от влака; не си прави труда да си свали палтото, нито да иде до вагон-ресторанта, въпреки че е жаден. Оставя справочника и отваря една книга от библиотеката, която би могла да му бъде полезна за курсовия проект: сравнение между италианската ренесансова и моголската дворцова архитектура. Но и нея затваря след два-три абзаца. Стомахът му се бунтува и Гогол се чуди какво ще завари за вечеря, какво ще е сготвил баща му. Майка му и сестра му са заминали за три седмици в Индия да присъстват на сватбата на някаква братовчедка, тъй че тази година Гогол и татко му ще посрещнат Деня на благодарността у приятели.
Той накланя глава към прозореца, гледа как отминават есенните пейзажи: розово — пурпурните води, блъвнати от една бояджийница, електроцентрали, ръждиво сферично водохранилище. Изоставени фабрики с наполовина разбити малки квадратни прозорчета, сякаш наядени от молци. По дърветата горните клонки са голи, оцелелите листа са жълти и тънички като хартия. Влакът се движи по-бавно от обичайното; поглежда часовника си и вижда, че здравата изостават от разписанието. После, малко преди Провидънс, сред запуснатите тревясали ниви, влакът спира. Почти час не помръдват, докато монолитният диск на слънцето потъва между дърветата на хоризонта. Светлините изгасват, въздухът вътре във влака се спарва. Кондукторите сноват трескаво покрай купетата.
— Жица някаква се е скъсала — забелязва господинът до Гогол.
Срещу него една сивокоса женица чете, стиснала палто пред гърдите си като завивка. Двама студенти зад него обсъждат поезията на Бен Джонсън. Без шума от двигателя Гогол чува как откъм нечии слушалки долита оперна музика. Вън небето се смрачава сапфирено. Вижда струпани релси на ръждиви грамади. Чак когато потеглят отново, по уредбата съобщават за спешен медицински случай. Ала истината, изтървана от един от кондукторите, бързо се разпространява: става дума за самоубийство, някой е скочил пред влака.
Гогол е смутен и шокиран; става му малко неловко, че така е препирал и нервничел; чуди се дали самоубиецът е жена или мъж, младеж или старец. Представя си го как поглежда същото разписание, което и той носи в чантата си, за да види кога точно ще мине влакът. Или как светлините връхлитат. Заради закъснението изпуска прекачването си в Бостън и чака четирийсет минути за свръзка. Обажда се у дома, ала никой не му отговаря. Опитва се да се свърже с катедрата на баща си, но и там телефонът напразно звъни. На гарата вижда баща си да чака на тъмния перон, обут с маратонки и джинси и здравата притеснен. Шлиферът му е пристегнат с колан на кръста, на врата му — изплетен от Ашима шал, на главата му — каскет от туид.
— Извинявай, че закъснях — казва Гогол. — Откога чакаш тук?
— От шест без петнайсет — отвръща баща му.
Гогол поглежда часовника си. Вече е почти осем.
— Имаше инцидент.
— Знам. Обадих се да проверя. Какво стана? Ти ранен ли си?
Гогол поклаща глава.
— Някой скочил на релсите. Някъде в Роуд Айланд. Опитах се да ти се обадя. Мисля, че трябваше да изчакат полицията.
— Притесних се.
— Надявам се да не си стоял на студа през цялото време — казва Гогол и разбира по мълчанието на баща си, че точно това е направил. Чуди се как ли се чувства баща му без Соня и майка му. Дали не му е самотно. Ала татко му не е от хората, които признават подобни неща или коментират открито желания, настроения, потребности. Отиват до паркинга, влизат в колата и потеглят за краткия път до дома.
Нощта е толкова ветровита, че от време на време колата поднася, а кафяви листа колкото човешко стъпало прелитат през пътя на светлината на фаровете. Обичайно по пътя към къщи баща му задава въпроси: за уроците, за парите, какво смята да прави, като завърши. Тази вечер обаче мълчат, Ашок шофира съсредоточено. Гогол бърника радиото, прехвърля от новинарската станция на Ен Пи Ар.
— Искам да ти разкажа нещо — казва баща му, когато песента свършва и вече завиват по Пембъртън Роуд.
— Какво? — пита Гогол.
— За името ти.
Гогол гледа учудено.
— За името ми ли?
Баща му изключва радиото.
— Гогол.
Напоследък го чува толкова рядко, че вече не дразни ушите му. От три години е Никил почти постоянно.
— Не съм го избрал случайно — продължава баща му.
— Да, Баба. Гогол е любимият ти автор. Знам.
— Не е това — заявява баща му. Спира пред къщи и изключва мотора, а после и фаровете. Разкопчава колана си и го придържа с ръка, докато се прибере зад лявото му рамо. — Друга е причината.
И така, докато седят в колата, баща му се връща в полето на 209 километра от Хаура. Леко стиснал с пръсти кормилото, отправил взор през стъклото на гаражната врата, разказва на Гогол за онзи влак отпреди двайсет и осем години, през октомври 1961 г., с който бе тръгнал към дядо си в Джамшедпур. Разказва му как една нощ за малко да изгуби живота си; как бил спасен от една книга и как после цяла година не можел да мръдне.
Гогол слуша стъписан, приковал очи в профила на баща си. Делят ги едва сантиметри, ала в този момент Ашок става друг, непознат — човек с тайна, оцелял след трагедия, някой, чието минало той не познава напълно. Вижда го уязвим, минал през невъобразими страдания. Представя си татко си двайсетинагодишен — колкото е и Гогол сега — седнал във влака досущ като него, чете някаква книга и после едва не загива. Мъчи се да си представи онзи бенгалски пейзаж, който сам той е зървал едва няколко пъти; смляното тяло на баща си между толкова трупове, после върху носилката покрай усуканата върволица вагони. Опитва се да си представи живот без баща си, свят, където баща му не би съществувал.
— Защо не знам за това? — пита Гогол. Гласът му звучи укорително, строго, но очите му се напълват със сълзи. — Защо не си ми разказвал?
— Все ми се струваше, че не е моментът — отвръща баща му.
— Все едно си ме лъгал години наред. — И когато Ашок не отвръща, добавя: — Затова понакуцваш, нали?
— Толкоз отдавна се случи. Не исках да те разстройвам.
— Няма значение. Трябваше да ми кажеш.
— Може би — признава баща му и поглежда към него за миг. После сваля ключа от таблото. — Хайде, кой знае колко си гладен. Тука става студено.
Ала Гогол не мръдва. Стои и още се опитва да смели информацията, чувства се странно, абсурдно засрамен, сякаш вината е негова.
— Съжалявам, Баба.
Татко му се засмива.
— Ти нямаш нищо общо с това.
— Соня знае ли?
Ашок поклаща глава.
— Още не. Някой ден ще й обясня. В тази страна само майка ти знае. А сега и ти. Винаги съм мислел да ти кажа, Гогол.
И изведнъж галеното му име — произнесено от баща му тъкмо тъй, както е навикнал да го чува — означава нещо съвсем различно, свързано с катастрофа, която неволно е въплъщавал с години.
— За това ли се сещаш, като мислиш за мен? — пита Гогол. — За онази нощ ли ти напомням?
— Ни най-малко — отвръща баща му след кратка пауза, през която ръката му се плъзва към ребрата; привичен жест, чийто смисъл Гогол едва сега разбира. — Ти ми напомняш за всичко, което се случи после.