Емил Коралов
Градът на окованите (9) (Приключенията на Орловото перо)

Глава девета
Работилницата на робите. Окованото момче. Откритието.

С разперени ръце Орловото перо падна върху настилката на улицата. Но тук се случи нещо съвсем чудно. Вместо да остане да лежи със счупена глава. Орловото перо отскочи високо във въздуха. Пак падна и пак отскочи високо. Отново се блъсна в настилката и пак подскочи. Тия, които го следяха от улицата, не разбираха, че Орловото перо вече нарочно подскачаше. Той беше разбрал, че като се блъска силно в земята с пружинените обувки, подскача, прави големи скокове и така ще може да избяга от нападателите си.

И наистина, те с викове се втурнаха след него, но той така бързо, на огромни скокове, като голям скакалец, летеше напред, че скоро избяга далече от преследвачите си. Скоро и гласовете им вече не се чуваха. Тогава Орловото перо се огледа. Той видя, че се намира на една улица, по-тъмна от другите, пред голямо бетонно здание, което приличаше на фабрика. Отвътре долиташе глух трясък и свистене.

Орловото перо се опита да отвори една от вратите. Тя беше заключена. Само прозорците над нея, от които, навярно, влизаше въздухът, бяха отворени. Орловото перо направи няколко скока с пружинените си обувки, докато се засили повече и след това, като се удари силно в земята, подскочи толкова високо, че можа да се хване за горния перваз на вратата. А от там му беше лесно да се хване за прозореца и да се изкачи до него. Но преди още да надзърне и да види какво има вътре, той чу пак от дъното на улицата човешки гласове. Сигурно преследвачите му наближаваха. Без да мисли много, за да не го видят къде е, Орловото перо се мушна през прозореца. За миг пред очите му се откри огромна зала с тъмни сводове, горящи пещи и железни стълбове и Орловото перо скочи на пода сред тая чудна работилница.

Пружинените му обувки го предпазиха и тоя път. Той подскочи веднъж, а след това с ръцете си се задържа за земята. Като се изправи, пребледня изумен. Той видя под сводовете на тая мрачна работилница такава ужасна и мъчителна картина, каквато никога не беше помислял. Не беше и сънувал дори. Около пещите и около машините работеха хора. Но на всички краката бяха завързани с големи дълги синджири за стълбовете, за да не могат да избягат. А някои бяха съвсем оковани неподвижно, навярно бяха наказани.

— Боже, Боже… — прошепна си Орловото перо. — Дали и Мишката и бащата на Бела и Тайната стъпка са някъде из тия зали, оковани вече и като роби на разбойниците се измъчват в непосилен труд? И как да им помогне? Как да спаси и тия нещастници? Нима могат да се счупят оковите им!

Орловото перо не можеше повече да се стърпи. Той видя най-близо до себе си, оковано за един стълб, едно момче. Лицето му изразяваше такова страдание, че без да се бави нито миг, Орловото перо се спусна към него и улови желязната верига, с която беше оковано.

— Не пипай ключа! — извика окованото момче. — Той е съединен с желязна жица, която е свързана със звънци и разбойниците веднага ще чуят.

— Нека чуят, нека ме хванат, само да не гледам повече това! — извика Орловото перо, грабна ключа и отключи веригата.

Но в същия миг надалеч се чуха силни звънци, а след това и викове.

— Хора, — извика Орловото перо на окованите. — Сега не ще мога да ви помогна. Трябва да спася поне това момче, че разбойниците идат. Но аз пак ще се върна. Да знаете, аз пак ще се върна. Орловото перо пак ще дойде или като пленник или като освободител. А сега да бягаме! — извика той на освободеното момче и, като го улови за ръката, защото то едва стоеше на краката си от слабост, поведе го бързо напред. От движението, освободеното момче се съживи и затича по-бързо.

Но виковете зад гърба им нарастваха. Гонеха ги вече.

— Няма ли тук някъде изход от тая страшна зала? — попита Орловото перо.

— Не.

— Ами чакай, какви са тия релси на земята? Къде извеждат те?

— Това са релсите на подземното електрическо влакче, — отговори новият другар на Орловото перо.

— Тогава да тичаме по тях, все може да намерим някакво спасение. Инак сме загубени.

Те затичаха с всичка сила по релсите. Виковете и тропотът на стъпките зад тях все повече нарастваше. А пред тях в далечината нещо светеше като звезда.

— Там сигурно има локомотив. Да можем само да стигнем — каза другарят на Орловото перо.

И те с нова сила затичаха. Все по-голяма и по-разискрена светеше звездата — фарът на локомотива. Ето го, той е вече на десетина крачки, а преследвачите са на повече от петдесет. В същия миг другарят на Орловото перо изкрещя.

— Пази се! Пуснаха топката!

И преди Орловото перо да направи и едно движение, нещо го блъсна в гърба, той политна, отскочи. Зад него някой изохка. Орловото перо се съвзе в миг, обърна се и видя прострян на земята своя другар. Не желязната топка от тавана, която разбойниците от далече с електричество бяха пуснали в движение, а бедният момък беше блъснал Орловото перо. Блъсна го да го спаси, а сам попадна под удара на топката и сега лежеше като мъртъв на земята. Разбойниците бяха на тридесет крачки и с размахани ръце и зловещо осветени от светлината на локомотива страшни лица, наближаваха. Без да се бави нито миг, Орловото перо грабна полумъртвия си другар, скочи с него на локомотивчето на подземната железница и дръпна една ръчка. Локомотивът полетя с тънко свирене напред.

— Избягаха, избягаха! — закрещяха диво разбойниците, като видяха, че момчетата се изскубнаха от ръцете им.

А Орловото перо, щом разбра, че опасност вече, поне за малко време, няма, остави локомотива сам да си върви, а се надвеси над другаря си. Разкопча му дрехата около шията. На главата, между косата на темето, се чернееше струйка кръв. Орловото перо почна да бърка по джобовете си за кърпа. Нямаше. Тогава бръкна в джоба на ранения. Извади кърпа и заедно с нея падна някакво портретче. Орловото перо превърза бързо главата на спасителя си с кърпата и тогава погледна портретчето. И извика. На портрета той видя майка си. Но тогава? Раненото момче, което го спаси, което се пожертвува за него, което лежеше неподвижно беше… беше сигурно неговият брат Гълъб!

— Братко! — извика Орловото перо и падна на колене при полумъртвия Гълъб.