Емил Коралов
Градът на окованите (6) (Приключенията на Орловото перо)

Глава шеста
И Орловото перо пленен. В кладенеца. Внезапното появяване на чудното момче. Бягството.

Нищо не усети Орловото перо, а разбойникът, който го дебнеше се доближаваше все повече и повече. И ето внезапно, като хладна халка, около шията на Орловото перо плесна и се завъртя и веднага го затегна примката на едно въже.

— А! — извика Орловото перо и скочи да се запази, но примката тъй го затегна, че той падна на земята задушен.

Разбойникът се надвеси бързо над него и тогава Орловото перо изтръпна. Това беше Ястреба.

— Е, най-сетне и теб те залових. Другарите ти са отдавна в ръцете ми. Но ти си по-добър лов. Онези двама ги заловихме и ги заведохме при Стоманената ръка, а ти ще бъдеш само мой. Хайде тръгвай!

И той поведе Орловото перо не към скалата, зад която беше тунела с влака, а съвсем на друга страна в една малка горичка.

— Е, скова ли ти се езика от страх? — запита Ястреба злобно Орловото перо, който мълчеше.

— Не, лъжеш се, езикът ми съвсем не се е сковал — каза кротко Орловото перо. — Не, човече, аз мисля сега за приятелите си.

— А за мене не мислиш ли? — още по-злобно попита Ястреба.

— Мисля и за теб. И те съжалявам. За приятелите ми наистина ми е тъжно, но и се гордея с тях, защото те погиват заради своите близки като истински хора. А ти, Ястребе? Какво си ти? Теб мога само да те съжалявам. Защото кажи ми, за какво живееш ти? Само да крадеш и да убиваш! Човече, човече, как не те е срам от себе си. Не си ли имал и ти майка, братя, сестри? Не си ли бил дете като мен? Как можа да станеш това, което си сега? Кажи ми?

Разбойникът, който в началото се подсмиваше злобно, като слушаше Орловото перо си рече: — Я, го гледай, все пак не се бои от мен! — А когато Орловото перо заговори за майка му, Ястреба, без да иска трепна, спомни си внезапно за своята майка, която с толкова любов го беше отгледала и като че ли за миг наистина се засрами от себе си. Но той не искаше да признае това пред едно момче и затова, като се намръщи, викна.

— Я ти много не разправяй, а върви по-бързо!

Орловото перо не каза нищо повече. Той мислеше сега за брат си, за Мишката и за бащата на Бела, които навярно никога нямаше да види.

В това време стигнаха до един стар кладенец. Разбойникът се спря, завърза и краката на пленника си и с въжето си го спусна като чувал на дъното на кладенеца.

— Иска да ме удави — помисли си Орловото перо, но като усети под себе си твърда земя, разбра, че кладенецът беше пресъхнал.

А като го спусна долу, разбойникът слезе след него, взе си въжето и му каза:

— Не се опитвай да викаш, напразно ще е, — и отново се покатери и изчезна от светлото гърло на кладенеца, там, където се виждаше един чудно светъл кръг от далечно слънчево небе, което беше сега така непостижимо за Орловото перо.

* * *

Колко време Орловото перо лежа в дъното на кладенеца, не знаеше точно. Всичките му опити да се освободи отидоха напразно. А докато лежеше така самичък, за много неща си спомни той. За майка си, за светлите поляни, където играеха на воля с другарите си и за всичко, което имаше хубаво по света и от което сега беше така далече.

Стресна се и се събуди от някакъв шум.

Отвори очи и се огледа. Нямаше никого около него. Небето, горе в устата на кладенеца, се синееше пак светло и слънчево. Орловото перо усети силен глад и жажда. Той се опита да се повлече малко на колене, дано намери някой корен до стените на тоя широк кладенец и сега изведнъж видя, че от едната страна на кладенеца имаше вход и малка подземна галерия. Той едва беше успял да се примъкне на двадесетина крачки и неочаквано трепна. Прилепено близо до стената на галерията смъртно бледо там стоеше същото онова чудно момче, което бяха срещнали в подземието, когато влязоха през морската скала. Сега то не искаше да бяга, а приковано на едно място, гледаше с големите си чудно хубави изплашени очи Орловото перо, който лежеше вързан на земята. Като се боеше да не побегне пак, Орловото перо бързо го заговори.

— Само моля ти се, приятелю, не бягай. Аз не съм от разбойниците, аз съм техен пленник. И ако ти от тях бягаш и се криеш, моля ти се ела и ми развържи ръцете.

Една минута чудното момче, с дългите до шията коси, остана неподвижно, като че нямаше сила да се помръдне, после пристъпи към Орловото перо и с треперещи пръсти бързо развърза въжето, с което яко бяха стегнати ръцете му. Щом усети ръцете си свободни, Орловото перо развърза и краката си и скочи. Остра болка от стегнатите до сега крака го накара да стисне зъби, но той и не попипа наранените места, а бързо хвана за ръка чудното момче.

— Непознати приятелю, — прошепна той — благодаря ти и никога няма да забравя, какво направи за мен. А сега, ако и ти бягаш от разбойниците, по-скоро да бягаме, докато не се е върнал някой от тях тук. А после ще приказваме. Сега само ми кажи през тая галерия ли да тръгнем?

— О, не през тая галерия! — прошепна с тих, чуден и тънък като на момиче глас чудното момче. — Тая галерия води към скривалището на разбойниците. Аз избягах веднъж от нея, но пак трябваше да се върна насам, защото разбойниците бяха заградили всички, полета по хълма, дето исках да избягам. И там хванаха един мъж и едно момче. И аз избягах.

— А! — извика Орловото перо. — Значи хванаха един мъж и едно момче? Но по-добре ще ми разправиш всичко, като избягаме от тук. А сега не ни остава друго, освен да се изкатерим по тоя кладенец. Хайде тогава!

И, като подигаше чудното момче по малките плочки, наредени като стъпала по стената на кладенеца, те почнаха да се изкачват.

— Чудно нещо — мислеше Орловото перо. — Какви меки и нежни ръце има това момче и какви малки крака.

И той побутваше кротко спътничето си, да се изкачва по-скоро.