Емил Коралов
Градът на окованите (15) (Приключенията на Орловото перо)

Глава петнадесета
Смъртоносният прах

Орловото перо знаеше, че от него зависеше сега живота не на един, а на стотици хора и затова тичаше като луд по стената на разбойническия град. Когато избяга толкова далече, че виковете зад него вече се не чуваха, той скочи от стената, прибра пружинените обувки в джобовете си и затича по полето, което се откри пред него. От далечината духаше тих нощен вятър и заливаше с бодрост пламналото му лице. Само веднъж да стигне до Зеления хълм, дето живее Руен! Орловото перо се сещаше кой хълм наричат разбойниците Зеления. Той беше тоя, на който растеше борова горичка, която и през зимата се зеленее. Орловото перо го беше забелязал. Тоя хълм се намираше близо до мястото, дето изчезнаха Гълъб и Бела.

Далече беше жилището на стареца Руен и много път трябваше да извърви Орловото перо. Но той вече знаеше поляните, където пасяха конете на разбойниците, и се запъти натам. Ако го срещнеше някоя група от разбойници, Орловото перо знаеше, че е загубен, но трябваше да бъде смел. Защото само с бързина и смелост може би щеше да поправи това, което им причини с предателството си Ястреба. Предател! Наистина ли Ястреба беше станал предател? Все още Орловото перо не можеше да повярва, макар всичко да говореше, че това е истината. Колко тъмни и неразбрани са понякога сърцата на хората. И ето и Ястреба. Мислеше си смелото момче, че разбойникът е станал по-добър, след като го спаси от смърт. А то какво излезе!

Скоро той видя в нощния полумрак, до един храст, нещо черно, което мърдаше. Животно ли беше или човек? На пръсти, приклекнал, Орловото перо се приближи. Един миг тревога, сърцето му сякаш спря да бие, после той с тих радостен вик се хвърли към черното същество.

— Кончето, моето славно конче! — прошепна Орловото перо и го потупа по гладката като кадифе шия. — Хайде миличък, като вятър трябва да летим!

И като каза това, смелото момче се метна на гърба на коня, стисна с колене топлия му корем и двамата полетяха през храсти и ровове.

Дълго свири вятърът в ушите на Орловото перо, дълго кънтяха твърдите стъпки на коня по полетата и баирите. Звездите побледняха, погаснаха, на изток развиделя и утрото настъпи. В същото време Орловото перо видя зеления хълм. Той завърза коня си за едно дърво и затича към върха на хълма. Там, при боровата горичка, се виждаше само една сламена колибка.

Орловото перо затича към колибата. Вратата й беше широко отворена. И когато Орловото перо застана на прага, слънцето зад гърба му изгря и я освети отвътре цялата. Но и без слънцето, вътре беше светло, защото сред колибата гореше жарта на погаснал огън.

До огъня, на един пън, седеше старец. Седеше и спеше облегнат на ръцете си.

Орловото перо знаеше, че трябва да бърза и по-скоро да разкаже всичко на стареца и да му поиска праха, защото хората на Черната Стоманена ръка може би бяха по следите му. Затова той веднага се спусна към стареца и го побутна.

— Дядо, събуди се! Нямам нито миг за губене! Кажи ми, ти ли се казваш Руен?

Но старецът не помръдна. Орловото перо го раздруса. Той пак не се помръдна. Седеше неподвижен, също тъй, както и великият учен седеше в скривалището на Ястреба.

— И той е умрял! — помисли Орловото перо и изтръпна. — Умрял! А къде е златната табакера? Нима и тая последна надежда е изчезнала? А Орловото перо си мислеше да вземе праха и с него да приспи разбойническия град и да спаси хората на Бялата Стоманена ръка и своите приятели. Но сега какво можеше да направи?

Нямаше какво друго да стори и, макар да му беше мъчно за бедния старец Руен, той почна да го пребърква, но златната табакера не намери. Отчаян, Орловото перо седна на земята, безсилен повече да се бори със съдбата, когато извика от радост. В дъното на колибата той видя да блести на земята златната табакера. Орловото перо скочи и я грабна. Разтвори я бързо. Тя беше празна. Чудният приспивен прах на великия химик го нямаше вътре.

Излъгал ли беше с написаното на плочата ученият? Или някой беше откраднал праха? Затова сега Орловото перо не можеше да мисли. Изгубил всяка надежда, той стоеше с празната златна табакера и не знаеше какво да прави. В тая минута видя в дъното на колибата, прикрита от храсти, дупка. Орловото перо надникна. Нищо не се виждаше. Тогава той взе една главня от огъня и си светна. Дупката водеше в някаква подземна пещера. Орловото перо се провря и влезе в пещерата. Но като освети с главнята пещерата, видя една картина, която го изненада и изуми повече от всичко до сега.

На земята, сред пещерата, един до друг, лежаха братът му — изгубения Гълъб и Бела. Лежаха неподвижни със затворени очи, сякаш спяха. До тях се виждаше едно малко пликче.

— Дали и те са мъртви? — като светкавица тежка мисъл прекоси главата му и Орловото перо се спусна към тях.