Емил Коралов
Градът на окованите (12) (Приключенията на Орловото перо)

Глава дванадесета
Окованият човек. Един прах, който струва повече от куп злато.

— Чувай, Орлово перо, — рече Ястреба — преди да се предадеш, ела ми помогни в една важна работа. Нали вече станахме приятели! Ела с мене!

— Не, не мога да оставя другарите си в ръцете на вашия главатар — отговори Орловото перо. — А и толкова тайнствени неща се случиха. Аз трябва да ги разгадая. И брата си и Бела, които изчезнаха така чудно, трябва да потърся.

— Но аз ще те заведа при един човек, от който можеш да научиш нещо.

— Кой е този човек?

— Ела с мене, ще го видиш.

Орловото перо помисли малко. Не беше ли по-добре да иде след Ястреба? Да се предаде има време. Стоманената ръка беше дал 3 дни срок на пленниците си. Ако през това време Орловото перо не направи нищо за спасението им и за намирането на Гълъб и Бела, тогава вече ще се предаде на Стоманената ръка, за да спаси поне Мишката, бащата на Бела и Тайната стъпка. А сега да върви с Ястреба.

И Орловото перо тръгна след разбойника. Пак минаха през тайни входове, пак се спуснаха в едно подземие и дълго ходиха. Ястреба осветяваше пътя им с малко електрическо фенерче. Неочаквано, Орловото перо позна, че това подземие беше същото, в което попаднаха той, Мишката и бащата на Бела, когато следяха Ястреба и когато за пръв път срещнаха Бела преоблечена като момче. Ястреба се спря пред една стена и, като натисна по особен начин една от каменните плочи, отвори се врата. И Орловото перо пак си спомни как тогава Ястреба казваше на другаря си, че тук ще се скрият, ако се скарат със Стоманената ръка.

— Влез! — рече разбойникът и въведе Орловото перо в една тясна каменна стая. — Това е моето скривалище — продължи да говори той. — И Стоманената ръка не го знае. Той е много алчен и аз си знаех, че макар да съм му верен помощник, рано или късно ще се скараме с него и си приготвих място, където да мога да се крия от него. Сега се карах с него, защото той взема всичко със себе си. Но за да го победя, може да ми помогне само един човек, този, който съм затворил в съседната стая и при който те водя сега. Този човек е… но по-добре виж го сам кой е. — И при тези думи Ястреба отвори едно прозорче и Орловото перо надникна през него и веднага сърцето му като чук силно удари. В тая стая той видя един седнал, окован, с верига на ръката човек, с високо чело, с брада и очила. Точно такъв, какъвто Тайната стъпка му беше казал, че е великият учен, изобретателят. Ето, значи къде е той. Ето защо Орловото перо не го намери в стаята му. Значи Ястреба го е пленил, докато всички хора на Стоманената ръка мислеха, че е избягал.

— Кой е този човек? — попита тихо Орловото перо Ястреба. — Не е ли той един велик изобретател?

— Да, — отговори Ястреба. — Той е един химик — изобретател. Той е измислил един прах, с който може да приспи за един миг всички хора в една улица, ако поръси от праха във въздуха. За това аз го плених. Исках да ми даде тоя прах. С тоя прах искам да приспя Стоманената ръка и хората му и да завладея аз града, да стана аз главатар. Но този учен не ще да ми даде праха, макар че аз му давах за едно пакетче цял куп злато. Лъже ме, че не е измислил такъв прах и не казва къде го е скрил. Затова те водя тук. Може би на теб ще ти го даде. Иди при него. Ако измолиш праха и се сдобиеш с него, ще ти се отплатя, ще върна свободата на химика, а и на твоите приятели ще върна свободата, щом победя Стоманената ръка.

Орловото перо слушаше разбойника със замряло сърце.

— Добре, — каза той. — Пусни ме да вляза при него. Ще се опитам да взема праха, но ти обещай, че ще затвориш това прозорче и не ще ни следиш и подслушваш.

— Заклевам се да извърша точно това, което искаш — отговори Ястреба.

И разбойникът отключи вратата на подземната стая, в която беше затворил учения и пусна вътре Орловото перо.

С тихи трепетни стъпки младото момче тръгна към учения. Той все тъй си седеше, подпрял главата си на ръка и като че мислеше нещо. Орловото перо се обърна да види, дали разбойникът е затворил вратата и прозорчето и дали не го следи отнякъде. Но Ястреба си беше сдържал тоя път думата и беше затворил всичко, да не гледа.

Тогава Орловото перо пристъпи по-смело към учения и направи знака, който му беше казал Тайната стъпка, като сложи ръката си в юмрук на челото, та ученият да познае кой го праща.

Но за най-голямо учудване, ученият не се мръдна от мястото си.

— Колко дълбоко се е замислил — рече си Орловото перо и, като се приближи съвсем близо до него, досегна го с пръст по рамото.

Но ученият пак не помръдна. Тогава Орловото перо го улови за ръката. Но в миг се дръпна изплашен. Ръката на учения беше студена и неподвижна като камък. Той беше мъртъв! Умрял като си е седял.

Умрял! А с него и последната надежда на Орловото перо да спаси другарите си в съюз с Ястреба беше угаснала. Защото без праха и Ястреба не ще може нищо да направи.

Орловото перо щеше вече да се изтича да повика Ястреба, когато забеляза, до десния крак на учения, нещо написано на плочата. Младото момче бързо се наведе. На плочата пишеше:

„Ако някой преди разбойника прочете това, нека знае, че приспивният прах е в златната табакера, на капака на която е изобразен моя лик. Нека каже това на Руен, моя приятел. Само той знае къде е златната табакера, и знае, че прахът е в нея.“

Орловото перо смаян прочете всичко. Златната табакера, праха, Руен. Кой е тоя Руен и къде е сега?

Орловото перо бързо заличи писмото на учения. Не трябваше друг да го знае. И добре направи. Защото Ястреба в същия миг извика:

— Защо се бавиш толкова?