Емил Коралов
Градът на окованите (11) (Приключенията на Орловото перо)

Глава единадесета
Двама врагове стават приятели. Пред съда на Стоманената ръка.

Когато Орловото перо стигна мястото, дето падаше водопадът, той видя човека от лодката да се върти безпомощно в кипналите пенести води, които изглеждаха в мрака на нощта бели като сняг. Около човека плуваха парчета от разчупената лодка.

Орловото перо бързо се съблече и се хвърли във водовъртежа. Той знаеше добре да плува. И скоро успя да улови една от дъските на строшената лодка и да я подаде на давещия се. Това го спаси. Човекът се улови за нея, тъкмо когато губеше вече сили и водовъртежът щеше да го погълне.

След още няколко минути борба с буйните води и двамата успяха да излязат на брега. Но щом стъпи на сушата, човекът от лодката падна на пясъка безсилен. Орловото перо се надвеси да го разтрива и едва сега двамата се видяха и едновременно се познаха.

— Ястреба! — промълви бледен Орловото перо.

— Орловото перо! — изсъска през зъби Ястреба. — Е, — добави той мрачно. — Помогна ми да се спася, защото не знаеше, че съм аз, а сега вече ще ме убиеш. Хайде, свършвай по-скоро. Имаш ли нож? Побързай, че може и сам да свърша, преди тебе. Така съм си счупил главата.

— Ранен ли си? — извика Орловото перо и попипа главата му. Нещо топло обля пръстите му. — Кръв! — прошепна Орловото перо и, вместо да извади нож, както мислеше разбойникът, Орловото перо отпра ръкава на блузата си и завърза ранената глава на разбойника.

С мътни сурови очи го гледаше разбойникът. Той усети как стегнаха раната му и как болката от главата се разлива в топла вълна по цялото му тяло, по което лепнеха мокрите дрехи. И ето в тоя миг, като гледаше в тъмното надвесена над себе си замислената глава на това момче, на което беше причинявал само страдания, а което сега го спаси от смърт, Ястреба изведнъж усети, за пръв път в живота си, някаква мъка и разкаяние за нещо. И за пръв път се почувствува лош човек.

Намръщен, защото не искаше да издаде чувствата си пред това момче, от което в тая минута се срамуваше, Ястреба рече тихо.

— До сега ние бяхме врагове. Но ти спаси живота ми. И аз искам да ти се отплатя, за да не съм ти длъжен вече за нищо. Казвай, какво искаш от мен, обещавам ти всичко, което мога.

— Слушай Ястребе, — рече Орловото перо мрачно. — Не защото съм ти помогнал да излезеш от водата, ще искам да използувам твоята готовност да ми помогнеш. А защото Ястребе, и ти все пак си човек, колкото и злини да си сторил и ти все пак имаш човешко сърце и ако това човешко сърце у теб още не е умряло, аз те моля да ми кажеш, какво стана с моя брат Гълъб и с Бела, които така тайнствено и внезапно изчезнаха преди малко и какво стана още с Тайната стъпка, с бащата на Бела и с моя другар Мишката. Ако ти ми кажеш истината, аз ще забравя всичко лошо, което си причинил на моите другари и освен това, ако ти ги спасиш и освободиш, готов съм да ти остана роб до гроб. Кажи, Ястребе, съгласен ли си?

— Къде са Тайната стъпка, бащата на Бела и твоя другар Мишката, зная и ще ти кажа. Но за твоя брат Гълъб и за Бела и за тяхното изчезване, за което говориш, не зная нищо.

— Вярно ли е това, Ястребе? Но какво тогава може да се е случило? Коя е тая тайнствена и зла ръка, която ми ги отне, Ястребе?

Разбойникът, който се беше съвзел, се изправи и каза.

— Не зная нищо, младо момче. Но ти ме спаси и аз ще сдържа думата си. Ела с мен. Ще ти покажа къде са на твоята Бела бащата, твоя другар Мишката и Тайната стъпка. Само ще вървиш тихо. Аз съм се скарал със Стоманената ръка, и неговите хора не трябва да ни виждат заедно.

Без да каже нито дума, Орловото перо тръгна след довчерашния си най-голям враг.

С пенливите си белоснежни води водопадът все така шумно слиташе в пропастта на нощта. Двамата необикновени спътници вървяха напред, отново към града на Черната стоманена ръка, откъдето Орловото перо беше избягал тая нощ. Хиляди мисли се носеха като вихрушки в главата на смелото момче. Той мислеше за брата си Гълъб, за Бела и за тяхното необикновено изчезване. О, дано в града на Стоманената ръка научи нещо за тях и за другите си другари.

Като превалиха през един баир, Ястреба и Орловото перо стигнаха до една пещера. От тази пещера Ястреба изкара едно малко автомобилче, двамата с Орловото перо седнаха и полетяха с такава светкавична бързина, че само след половин час бяха пред стените на града. Но Ястреба не въведе Орловото перо в града по улиците, а през едно тайно подземие.

— От тук ще те заведа право в двореца на Стоманената ръка — каза му Ястреба. — Но ако те хванат, не отговарям.

С огнена сила биеше сърцето на Орловото перо, докато вървяха из подземието. Сега той щеше да види най-сетне оня страшен разбойник, за който говореха всички — Черната стоманена ръка, свирепият човек, който беше заробил толкова хора.

Ястреба водеше Орловото перо, наистина, по съвсем тайни пътища. От подземието започнаха да се изкачват по една тясна стълба и, след няколко стотици стъпала, намериха се на върха на някаква кула, в едно скривалище зазидано в стената, в което можеха да се поберат само двамата.

— Гледай сега! — рече Ястреба и отмести с ръка една плочка под краката им.

— Гледай сега! — рече Ястреба и отмести с ръка една плочка под краката им.

Орловото перо, се наведе и погледна. На един висок позлатен стол, като на трон, седеше човек със свирепо лице и златен меч в ръка. Ръката му беше облечена в ръкавица от лъскава стомана.

— Това ли е Черната стоманена ръка? — попита шепнешком Орловото перо.

— Да, това е той.

— А какво ще става тук? Каква е тая стража около него?

— Сега ще видиш.

В същия миг Орловото перо едва сдържа вика си. В залата при Стоманената ръка въведоха трима пленници. И те бяха: бащата на Бела, Мишката и Тайната стъпка.

Разбойниците, с голи ножове в ръце, започнаха да ги разпитват. Бащата на Бела, когото започнаха да разпитват пръв, мълчеше и не отговаряше нищо. След това се обърнаха към Тайната стъпка.

— Я слушайте! — извика им той. — Я по-добре ме оставете на мира. Нали знаете, че и на шиш да ме опечете, пак не ще ви кажа кой съм и от къде съм дошъл и защо.

Тогава Стоманената ръка се обърна към Мишката и му рече.

— Двамата ти другари ще бъдат изгорени живи. Отговори сега ти, за да видим какво ще заслужиш. Казвай, какво търсите в моето царство и кой ви е водачът.

— Бедният Мишка! — помисли си Орловото перо — Блед е като сняг. Сигурно думица не ще може да промълви.

Но за голяма изненада на Орловото перо, Мишката, слабичкият страхливичък момък, излезе смело напред и извика.

— О, Стоманена ръка! Напразно от мен очакваш да чуеш повече от другарите ми. Едно само ще ти кажа. Ти можеше да убиеш тия, които са тръгнали да се борят за свободата, за правдата и истината, но тяхното светло име ще остане винаги в душите на живите им другари. И друго още знай. Орловото перо, славният ни водач е още жив. Сега узнахме. А рано или късно той ще ти отплати за всичко. Той никога не се отбива от своята цел.

— Мишка, славни, обични приятелю! — шепнеше си Орловото перо, като го слушаше отгоре. — Какво смело сърце си имал ти! Но, бедни приятелю, ти се лъжеш в моята сила. О, мъчно е, много мъчно е да направя нещо за вас и другите роби!

— Да се изгори и този! — извика в това време Стоманената ръка. — Давам им три дни срок. Ако до тогава ми предадат къде се крие Орловото перо, ще им подаря живота. Иначе в огъня.

Стражата отведе подсъдимите.

— Сега да бързаме — рече Ястреба на Орловото перо. — По-скоро да бягаме, докато не са ни открили, защото покрай тебе и аз може да си изпатя.

— Не! — рече твърдо Орловото перо — Не, аз не ще избягам от тук. Не ще напусна тая кула, докато не спася другарите си.

— Но ти можеш да ги спасиш, само ако сам се предадеш на Стоманената ръка.

— Ако няма друг изход, тогава ще се предам — рече твърдо Орловото перо. — Изгубих брата си, изгубих Бела, сега какво ми остава? Да се предам, та ако може това да спаси поне другарите ми или с тях заедно да умра.