Ричард Уебър
Индиго (9)

1.

Тел Брак нагар, Сирия; в наши дни

Сирийската пустиня е вулканична пустош, напомняща ада; сякаш е гладно гробище на някакъв древен враг, очакващо да бъде нахранено.

Зората изпълзя над назъбения хоризонт. Изпълнен с лошо предчувствие, Юсеф стоеше самичък и се тресеше от страх.

Самият Шайтан, Ал Даджал, бе идвал тук. Скоро той и войниците му щяха да напоят пясъка с кръвта на невинните и да превърнат това място в Градината на земните удоволствия на Дявола.

Нощният вятър, който се бе носил преди зазоряване тихо като стъпките на пустинен вълк, вече беше утихнал. Ревът на приближаващ камион го сепна. Фаровете ставаха все по-големи с приближаването на машината. На Юсеф му се искаше да предупреди идващите да се върнат. Искаше му се да размаха ръце, да заподскача и да закрещи с пълно гърло. Но с опряно в гърба дуло на Аркон-47 не му оставаше друго, освен да помаха с фенерчето си, давайки знак, че всичко е чисто.

Вратата от страната на пътника се отвори. Емблемата на Британското археологическо дружество едва се виждаше под дебелия слой прах. Пътникът беше увил през лицето си шал, за да се предпази от вятъра. Високата фигура скочи на земята и отиде до каросерията.

— As salaam eleeikom, Doktari^[1] — несигурно извика Юсеф.

Докторът не отговори. Светлината на утрото започваше да оцветява пустинята и скалите наоколо в топли тонове. Когато Юсеф стигна до каросерията, до него долетя груб глас, който псуваше на арабски и нареждаше на работниците да внимават.

— Не, не, не. Спри, спри веднага. Остави го долу. Онова първо. Точно така.

Един от работниците изсумтя нещо, изправи се и загледа кръвнишки.

— Кучи сине, не смей да ми правиш стойки, Рафик — сряза го доктор Кели. — Точно така… вдигайте заедно. Аллах да е с вас.

Докторът стоеше с един крак на бронята и пришпорваше разтоварващите камиона мъже като полудял камилар. Покрита с пясък от прашните си високи обувки до широките панталони и памучно яке в цвят каки, тя приличаше на човек, тръгнал да търси мините на цар Соломон. След като по-голямата част от багажа бе разтоварена, д-р Блеър Морган Кели свали шала си. Войникът с автомата рязко пое дъх, когато Кели се наведе да разтърси дългата си гъста червена грива, а после се изправи и върза шала около шията си. Сви рамене и кимна към сащисания войник.

— Какво му е на генерала? — попита тя Юсеф.

За жена тембърът й бе нисък и дрезгав, съблазнителен и привличащ, сякаш филтриран през кехлибарено уиски и фин цигарен дим.

Мъжът смънка нещо на арабски, препъна се назад и започна да жестикулира като луд към нея. Юсеф се усмихна едва-едва.

— Казва, че сте вавилонската блудница. Мъчи се да прогони лошото ви око.

— Уф, да му се не види — рече тя и завъртя изумрудените си очи.

Усмивката на Юсеф бързо изчезна. Обля се в студена пот. Преглътна с мъка. Огледа се крадешком, усещайки надвисналата опасност. Опитваше се да скрие страха си, но ясно личеше, че д-р Кели го чете като разтворена книга.

— Какво има, Юсеф? — объркано попита тя.

В отговор се разнесе резкият трясък на автоматите.

 

 

На границата между Сирия и Ирак

В 4:00 два хеликоптера „Чинук“ излетяха от секретната пустинна база западно от Мосул и се насочиха към границата. На теория подобна мисия бе извършена от спецслужбите в началото на „Пустинна буря“.

Саддам Хюсеин бе насочил далекобойни ракети „Скъд“ към Саудитска Арабия и Израел. Макар да бяха сравнително неефективни, ракетите всяваха ужас и паника. Разузнаването предполагаше, че бойните им глави съдържат невропаралитичен газ, може би зарин, или биологично оръжие, вероятно антракс. Въпреки множеството бомбардировки мобилните ракетни установки не бяха ликвидирани. Иракчаните ги криеха под мостове и в хамбари и често оставяха на открито макети. Беше взето решение да се неутрализира иракския команден център на четиридесет мили южно от Багдад. Както по време на „Пустинна буря“, хеликоптерите превозваха два екипа. Първият трябваше да ликвидира целта, а вторият — да осигури защитния периметър.

Майор Броди Девлин обаче знаеше, че тази мисия е съвсем различна. Щяха да направят удар с отмъкване. Иначе казано — да извършат незаконно отвличане на гражданин на чужда страна, при това на чужда територия. Страната бе Сирия, а жертвата беше известна като Ал Даджал, безскрупулен бивш агент на КГБ, превърнал се в мускулна сила на сирийското правителство. Според съвместното заключение на президента на Съединените щати и министър-председателя на Обединеното кралство Ал Даджал бе определен като кръвожаден военнопрестъпник. Слуховете за геноцид в Сирия бяха потвърдени от местни източници. Имаше дори фотографии на трупове, нахвърляни в масови гробове като наръчи дърва, със завързани ръце; за жените и децата имаше далеч по-„хуманен“ край — куршум в тила.

Майор Девлин пътуваше в първия хеликоптер. Екипите бяха съставени от американци и англичани. Кодовото название на цялата група бе Черна спецчаст. Британците бяха пратили ветерани, които в момента не се намираха на активна служба; предимно от Специалните части на ВВС и бойци от антитерористичните части на Кралските военновъздушни сили, както и екип от морските спецчасти — еквивалент на американските „тюлени“. Девлин, който предпочиташе приятелите и колегите му да го наричат Броди, командваше агентите от новия отдел на Министерството на отбраната.

В миналото основните човешки ресурси за явни и секретни паравоенни операции се осигуряваха от частите „Делта“. Но напоследък покрай прекалено голямата публичност и ролята им в узурпирането на Държавния департамент от частната фирма „Блекуотър“ се появи нужда от създаването на нова спецчаст — „Омега“. Името бе идеално подбрано. „Омега“ е последната буква от гръцката азбука и съответно групата символизираше последното средство.

„Омега“ се състоеше от бивши служители в спецчасти и неколцина „мозъци“, както ги наричаха обикновените бойци — млади учени от различни области, работещи под крилото на армейския Отдел за развитие на бойните системи или на други федерални агенции.

— Една минута до границата, майоре — разнесе се в слушалките гласът на пилота.

Хеликоптерите летяха ниско, за да не попаднат в обхвата на радара. Макар Девлин да знаеше, че в иракското въздушно пространство може да се проникне със същата лекота, с която конска муха минава през раздрана мрежа на прозорец, макар да си даваше сметка, че израелците и руснаците бяха унищожили по-голямата част от иракската противовъздушна отбрана, стомахът му се сви, когато преминаха границата. Реши, че щом той е изнервен, същото важи и за хората му.

— „Алфа“ и „Бета“, проверка на оръжията и системите — излая той в микрофона си.

Когато командирите на отделенията потвърдиха командата, Девлин тръгна из хеликоптера, като разменяше по някоя дума с бойците и преглеждаше екипировката им. Заместникът му лейтенант Бракстън застана до него.

— Като в доброто старо време, нали, Броди?

Девлин се усмихна и кимна.

— Какво ни казва разузнаването?

Бракстън кимна към свързочника Скаут Томпсън, чиито пръсти летяха по клавиатурата на полевия лаптоп.

— С любезното съдействие на Ленгли си имаме око в небето, „Глобъл Хоук“. Съобщават, че целта отново се движи и се насочва към североизточния сектор, както и беше предвидено — каза Скаут и побутна рамките на очилата си, за да ги върне на мястото им.

Скаут — в края на двайсетте, с рошава русолява коса, добродушна момчешка физиономия и малко рижав мъх над горната устна — беше техническият магьосник и компютърния цар на екипа.

— Според сателитните снимки е гола мишена. Явно задникът обича да се перчи като някакъв шантав… в стар черен мерцедес със свален гюрук и украсен със знаменца.

— Нацист? — прекъсна го Девлин. — Чух, че ходел с камшик и бял шал. Въобразява си, че е Пустинната лисица, Ромел^[2].

Червендалестият шотландец сержант Конърс го чу и моментално се намеси.

— Какво пък… ще му наритаме задника обратно в Берлин, както е сторил с Ромел старият Монти.

Девлин се поусмихна, след което го изгледа строго.

— Да, сър. Гледам си работата, сър — отвърна Конърс и отново се зае да подготвя оръжието си.

Той бе от спецчаст на Кралските ВВС, която се наричаше „Скалните маймуни“. И точно такова впечатление създаваше у майор Девлин — на голяма космата маймуна. С гъстите си черни твърди косми по ръцете и гърдите и с отпуснатата стойка приличаше досущ на горила.

Девлин знаеше от инструктажа, че интересът на Ал Даджал към Третия райх има историческа основа. Смяташе се, че истинското му име е Ерик фон Редер, син на доктор Грегор фон Редер — немски зоолог и антрополог, шеф на Deutsches Ahnenerbe на Хайнрих Химлер, прословутото „Германско общество за наследството на предците“. Това бе хитроумен евфемизъм. Истинската му дейност включваше всичко от варварските медицински експерименти с хора до изучаването на окултното и експедициите в затънтени кътчета на света в търсене на археологически доказателства, подкрепящи теориите на Химлер за произхода на арийската раса на господарите.

Майката на Ал Даджал Самира била иранка, уважаван археолог. След войната родителите му избягали в Русия, където на Грегор обещали да не се месят в проучванията му. Ерик фон Редер имал остър ум и получил образование в най-добрите университети на Русия и Обединеното кралство — най-вероятно с финансовата подкрепа на КГБ.

Пътувал много по света с майка си и посетил редица археологически обекти. Майка му била убита по време на разкопки при ответен удар на Израел в Палестина. Оттогава Ерик дълбоко намразил евреите и най-верния им съюзник — Съединените щати. След смъртта на майка си той приел исляма и името Азраел ал Даджал. Първоначално бил агент на КГБ със специалност Близкия изток благодарение на свободното владеене на фарси и арабски. Страстта към парите обаче го превърнала в съветник на свободна практика. „Съветник, как ли пък не“, помисли си Девлин. „Повече му подхожда хладнокръвен палач.“

Девлин имаше лошо предчувствие за мисията и особено за целта. Противникът беше интелигентен, но въпреки това си оставаше брутален и пресметлив касапин. Дори изборът на арабското му име бе достатъчен, за да смрази кръвта ти. Ал Даджал е арабското название на дявола и по-точно — на Антихриста, неговото изчадие.

— Майоре — изграчи пилотът в слушалките. — Трябвате ми тук, бързо!

Девлин веднага отиде в кабината и погледна радара, който му сочеше пилотът.

— Виждате ли онова движение вдясно от нас?

Девлин кимна.

— Атмосферен фронт?

Пилотът поклати глава.

— Не какъв да е, а пясъчна буря. Появи се от нищото. Шантава работа, но подобни гадости се случват тук.

Девлин се намръщи.

— Мамка му! От сателитното разузнаване не трябваше ли да я прихванат?

Пилотът — безроден каубой на име Текс — сви рамене.

— Трябваше, не трябваше, тинтири-минтири. Знам само, че е свирепа гадинка и се движи с около… сто и двадесет възела.^[3]

— Не можем ли в такъв случай да й избягаме?

— Да не си мислите, че се возите в Раптор или нещо такова? Е, лъжете се… това бръмчащо бебче не може да надбяга и баба ми на разходка в парка. Смятам да…

Хеликоптерът започна да се тресе и люлее свирепо, блъскан от мощните ветрове.

— Намери място да кацнеш… ВЕДНАГА! — изкрещя Текс на втория пилот.

— Къде се намираме? — успя да попита Девлин.

— Насред шибаното нищо… или в седмия кръг на ада. По-добре кажи на момчетата да се закопчават, че ще слизаме стръмно и бързо.

Ослепителна мълния освети кабината. Ръката на Девлин полетя към очите му. Когато зениците му най-сетне успяха да се разширят достатъчно, той зяпна, изпълнен със страхопочитание. Пипалца от синьо-бели мълнии образуваха огнено дърво, което се извиваше в нощта към земята. Небето експлодира отново, запращайки електрически разреди към същата цел някъде долу. Внезапно от мястото, където бяха ударили мълниите, запулсира сноп светлосиня светлина. В следващия миг снопът се понесе към небето, като увеличаваше диаметъра и яркостта си.

— Майчице мила — промълви ококореният Текс, чиито очи бяха станали като от стъкло. — Никога не съм виждал такова чудо.

— Да приближим — обади се с кух глас вторият пилот.

Плашещо, почти съблазнително чувство изпълни гърдите на Девлин. Хвърли поглед към пилотите и забеляза, че и те изпитват нещо подобно. Лъчите пулсираха като биещо сърце. Бяха хипнотизиращи, привличаха като някаква призрачна примамка.

Около тях изтрещяха гръмотевични перкусии и изтръгнаха пилотите от транса им. Девлин тръсна глава, за да дойде на себе си. Като размазано бръмчащо петно вторият хеликоптер профуча покрай тях и се насочи право към пулсиращия син лъч. Текс закрещя в микрофона:

— ЗЕБРА ДВЕ ЧАРЛИ, тук ВОДАЧЪТ, дръпни се назад.

Никакъв отговор. Само пронизителен шум от статичното електричество.

— ЗЕБРА ДВЕ ЧАРЛИ, отговори… дръпни се назад, не нападай. Повтарям… не нападай!

Девлин и пилотите безпомощно проследиха как другата машина изчезна в трептящия светлинен конус.